четвъртък, 12 април 2018 г.

Слизането на Христос в ада според Новия Завет (свидетелствата на древната Църква)



1. Слизането на Христос в ада според текстовете на Новия Завет (втората половина на първото столетие)

Спираме се на този толкова важен момент в християнската ни вяра, на слизането в ада на богочовешката душа на Господ Иисус Христос, поради две основни причини:

Първата е, че това безспорно историческо събитие, описано ясно в Св. Писание, а и в цялата християнска литература, култ и изкуство през всички векове, отговаря на възраженията на онези, които неправославно твърдят, че човешката душа не съществува като невидима съставност на човека, и че адът е просто неговият гроб.

Слизането на душата на Христос в ада разкрива по безспорен начин, че невидимата душа съществува, както и че има ад – като място на събиране на безплътните души на починалите. Именно в този ад слиза душата на Христос, но не остава затворена там, както свидетелства Св. Писание на много места.

Втората причина да се спрем по-подробно на това събитие е, че то е основен елемент от нашата вяра, повратен момент в човешката история. Дотогава адът е бил мрачното място на смъртта, плен на душите, напускащи тялото след смъртта, свързани с оковите на мрака и мълчанието. Всички хора, следващи пътя на падналия Адам, са били отвеждани свързани чрез смъртта в ада, без никаква възможност за завръщане. Със слизането Си в ада обаче Христос разруши властта на дявола и неговото царство: „А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство” (Евр. 2:14-15). С други думи, в Посланието си към евреите апостолът казва, че хората са станали участници (в смъртта) с плътта и кръвта си, а затова и Христос приема плът и кръв, така че чрез Своята смърт да победи този, който е имал властта на смъртта (сиреч дявола) и да освободи хората, които прекарват целия си живот в робство поради страха от смъртта.

И така, Христос слиза в ада като победител, а не като победен от дявола – свободен, а не завързан (от смъртта). Свободен между мъртвите (Εν νεκροίς ελεύθερος се пее в Пс. 87:5), държейки кръста като победен трофей срещу демоните на мрака (Кол. 2:14-15), а не като оръдие за убийство и средство за мъчителна и позорна смърт. Слиза в ада не като роб, но като Господ и Владетел. Затова и държи ключовете му (Откр. 1:18). Със слизането Си в ада, с присъствието на светлината в пространството на мрака – мракът отстъпва. „И светлината в мрака свети, и мракът не я обзе” (Йоан 1:5).

Както и в земята на живите, „народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина” (Мат. 4:16). И както проповедта на Христос в земята на живите раздели хората, като едни я приеха и чрез вярата се пренесоха в царството на Божия Син, така други я отхвърлиха и избраха дълбокия мрак, защото делата им бяха лукави (Иоан 3:19), така и в ада присъствието на Господа с нетелесната Му душа и проповедта Му към безплътните души са довели до разделение и разрушение на ада, тъй като душите на повярвалите също са били пренесени в царството на Христос, докато други останаха потопени в дълбок мрак и още по-големи мъки. И така Христос, „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света” (Йоан 1:9), със Своето присъствие не само в земното, но и в отвъдното, изтръгва вярващите и тук, и там от властта на мрака и ги премества в Своето царство (Кол. 1:13).

Въчовечаването и пребиваването на Сина и Слово Божие не само в земята на живите, но и в ада, в този затвор за душите на отвека починалите, и заедно с това унищожаването на ада, е най-разстърсващото събитие в историята на човечеството. Следователно е напълно естествено то да се подчертава особено в живота на Църквата.

За него говорят не само текстовете на Св. Писание – понякога неясно и мистично, а друг път кристално ясно, но и други текстове и слова на християнски учители от първите столетия.

2. Свидетелството на св. Игнатий Богоносец (50-113)[1]

Както по-горе вече казахме, в рамките на настоящото изложение бихме желали да попълним списъка на такива автори и с други ценни текстове – не само от първите столетия, а и от първите десетилетия на Християнската църква.

Ще започнем с един раннохристиянски текст, съставен ок. 100 г., който разказва конкретно за събитието слизане на Христос в ада, но и за пророците, които са Го чакали там, и за Неговата проповед и за единението им с Него чрез вярата.

Авторът споменава това събитие редом с други, както впрочем и ап. Петър в своите послания, смятайки, че това е нещо много известно и безспорно, а затова и не го излага подробно, както би направил, ако ставаше дума за нещо ново или непознато. Текстът, който ще прочетем, е от Послание до филаделфийци на св. Игнатий Богоносец, епископ на Антиохия. Св. Игнатий е живял приблизително във времето от 50 до 113 г., когато е мъченически убит в Рим при имп. Траян. Римските легионери го превеждат завързан през всички улици за назидание и след това го убиват. Светецът предизвиква толкова голямо възхищение с християнското си поведение и с вярата си, че трогва не само християнското множество, наблюдавало пътя му, но също и езичниците, както например известния Лукиан, който пише повестта „Смъртта на Перегрин”, имайки като образец мъченичеството на св. Игнатий. Наистина тъжен е фактът, че има хора, които се смятат за християни, а не знаят нищо за тези светоносни стълбове на вярата ни, които със светия си живот са последвали обичания от тях Господ Иисус Христос дори до мъченическа смърт, а биват лековато клеветени и обявявани за еретици…

Нека обаче сега да се спрем върху самия текст – втория стих от Глава 5 на Послание до филаделфийци от св. Игнатий Богоносец, което той пише от Троада в Мала Азия, малко преди мъченическата си смърт в Рим.

„Нека възлюбим и пророците, поради това, че те предизвестиха за Благовестието, и в него се надяваха, и него чакаха, в което и повярвалите бяха спасени, бидейки в единство с Иисус Христос, защото те са достойновъзлюбени и достойнопочтени светии, засвидетелствани от Иисус Христос и причислени в Благовестието на общата надежда”[2].

Тълкувателите на посланието (гръци и чужди), опирайки се на цялостната позиция на автора, свързват тези думи с надеждата и очакването на пророците не само през земния им живот, но и в ада, където и се изпълва тяхната вяра и спасение. Защото, казва св. Игнатий, пророците са се надявали на Христос и са Го чакали. Къде са Го чакали? В ада – както става ясно от Послание до магнезийци от същия автор (9, 2) където четем:

„Как ще можем да живеем без Него, на Когото и пророците бяха по дух ученици, Когото очакваха като свой учител? А заради това Той, Когото праведно те очакваха, когато дойде, ги възкреси от мъртвите”.[3]

Тук св. Игнатий ясно заявява следното: Пророците са очаквали Иисус Христос като учител. Не са очаквали да Го видят през земния си живот, защото много от тях са били пророчествали, че Той ще дойде стотици години след тях. Следователно са Го очаквали като учител в ада. Още по-ясни стават нещата в следващите думи – че „праведно”, т. е. справедливо са Го чакали, защото, когато е дошъл, ги е извел из мъртвите. Сиреч, очаквали Го като безплътни души, защото, когато е дошъл, ги е възкресил. Къде е дошъл Христос и къде са Го видели и срещнали пророците? Очевидно не на земята, а в ада. Неговата поява и присъствие там обаче са довели до тяхното възкресение. Тези текстове трябва да имат предвид онези, които умишлено или поради незнание твърдят, че учението за душата и за слизането на Христос в ада е еретично учение, появило се около 300 г. Нека изследват отново нещата, защото историята ги опровергава категорично. Истината е, че учението за душата и за слизането на Христос в ада е неразривно свързано с автентичната и божествена християнска вяра, а всичко, което ѝ противоречи, има своите корени в някоя ерес или заблуда.

3. Свидетелството на св. Юстин Мъченик (110-165)[4]

Един друг християнски автор и апологет, живял в периода между 110-165, е Юстин Философ и Мъченик, който умира мъченически през 165 г., при управлението на Марк Аврелий. От многото негови съчинения са запазени само три, от които едно е озаглавено „Диалог с Трифон” и съдържа разговора от среща, проведена между Юстин и еврейския законоучител Трифон, около 135 г. В този диалог Юстин се опитва да убеди с аргументи евреина Трифон в правотата на християнството и най-вече в божествеността на Христос – така, както се разкрива в текстовете на Стария Завет. Той обвинява сънародниците на Трифон Юдеина, че са цензурирали Стария Завет и са премахнали някои стихове, които говорят ясно за Господ Иисус Христос. В този контекст на диалога, в гл. 72, § 4 той пише: „От думите на този Йеремия са „Спомни си Господ Бог за мъртвите на Израил, за онези, които почиват в пръста на земята, и слезе при тях, за да им проповядва Евангелието на спасението”. Това е същият онзи цитат, за който говори и апостол Петър, казвайки, че „бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница” (1 Петр. 3:18-19) и Христос и на мъртвите благовести (1 Петр. 4:6).

И така, вярата в слизането на Христос в ада, Неговата проповед сред починалите от векове, които са се намирали там, и освобождаването на онези, които са били вързани и са повярвали в Христос, приемайки Го като Господ, Изкупител и Спасител, е всеобща за вярващите от раннохристиянската епоха. Именно това казва св. Юстин на законоучителя Трифон, привличайки в своя подкрепа и свидетелствата от пророците.

4. Свидетелството на св. Ириней (140-202 г.)[5]

Нека продължим и към друго, аналогично свидетелство – приблизително от същия период. Говорим за кн. 5, гл. 31 на св. Ириней. Преди обаче да пристъпим към прочита на параграфа, който ни интересува, ще отбележим, че св. Ириней е живеял приблизително от 140 до 202 г., произхождал е от Мала Азия, бил е ученик на епископа на Смирна Поликарп, а по-късно отива във Франция, където и става епископ на християнската община в Лион, като наследник на епископ Потинос, след мъченическата кончина на последния заедно с паството му.

И така, епископ Ириней казва следното: „Сега обаче Христос остана три дни там, където са били мъртвите, както казва за Него пророкът: „Спомни си Светият Господ за неговите мъртви, за почиващите в пръста на земята, и слезе при тях, проповядва им и ги спаси”. А Сам Господ казва: „… защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човеческий ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи” (Мат. 12:40). Но и апостолът казва: „А „възкачи се” що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята?” (Еф. 4:9). Същото каза и св. цар Давид, пророкувайки за Христос: „защото Твоята милост към мене е голяма: Ти избави душата ми от преизподния ад” (Пс. 85:13).

В тези думи на епископ Ириней се изобразява с агиографски похвати общата вяра на първите християни в слизането на Христос в ада и освобождаването на пленените дотогава там мъртви, доколкото, разбира се, те са повярвали в Христос като Изкупител и Спасител. Вярваме, че този абзац е достатъчно ясен и разбираем и няма нужда от по-нататъшен анализ и тълкуване.

5. Свидетелството на Климент Александрийски (150-215)

Ще приведем още няколко раннохристиянски текста, отнасящи се до нашата тема. Следващият откъс е от Гл. 2 на „Стромати”, както и от Гл. 9 на същото съчинение. „Стромати” е произведение на Климент Александрийски. Климент е живял от 150 г. до 215 и, въпреки прозвището си „Александрийски”, е атинянин. През по-голямата част от живота си обаче е живял и е преподавал в Александрия. „Стромати” е третото произведение от трилогия, имаща за цел първоначално да посъветва, сетне да възпита, а накрая да проповядва християнството – най-вече сред езичниците. Затова и първите две произведения от тази трилогия се наричат „Увещание” и „Педагог”. Откъсът, който ни интересува е от третото произведение, „Стромати”, където се казва следното:

„Пастирът познава хората, както измежду езичниците, така и между юдеите, които са живели не само преди идването на Господа, но и преди Закона – такива, като Авел, Ной и другите угодили на Бога праведници. Той казва, че апостолите и учителите, проповядвали името на Божия Син, когато са починали са проповядвали и на тези, които преди тях са слезли в ада. И след това добавя (пастирът): „Те им дали печата на проповедта. Слезли заедно с тях във водата и пак се изкачили, но апостолите слезли духовно живи и пак живи се изкачили. Починалите преди това обаче, слезли духовно мъртви, а излезли духовно живи”. И тъй, чрез делото на апостолите те бяха оживени и познаха името на Сина на Бога. Така се изкачиха заедно с тях и намериха място в сградата на кулата, и макар да не бяха издялани, бяха вградени в Божия Дом. Защото починаха в правда и голяма чистота. Нямаха само този печат. Защото, когато езичниците, нямащи закон, по природа вършат делата на Закона, тези, въпреки че нямат закон, бяха закон за самите себе си, според апостола (Рим. 2:14)”.

Колко майсторски и образно Климент Александрийски ни описва проповедта на апостолите, като използва и „Пастир” на Ерм (раннохристиянски текст от периода 90-140 г.) – проповед не само към живите, но и към мъртвите в ада! Той ни съобщава, че докато апостолите са слезли в ада живи духовно и, естествено, са излезли също живи, то всички онези праведници и боголюбци, живели преди Закона и по Закона – юдеи и езичници, макар да са слезли в ада духовно мъртви, след като чуват апостолите и тяхната проповед, са повярвали в Христос и са получили печата на спасението, като са били освободени от връзките на ада и смъртта – така те са излезли живи духом от него.

6. Кратко разяснение за духовното възкресение и неговия видим елемент

Някои може би ще попитат: „И къде са отишли след това? Къде са днес?”. На този въпрос ще посветим отделна беседа, тъй като онова, което тогава се е случило с праведниците, не е било окончателното възкресение – сиреч възкресение с телата, но е първото възкресение, отнасящо се до човешката душа, която при своето единение с живота на Христос, се освобождава от смъртта на греха и възкръсва духовно.

За да удостовери това разтърсващо, величествено, но също и невидимо и мистично събитие Господ, когато е слязъл в ада и е възкресил душите на починалите, е дал като видим знак масовото възкресение на много починали праведници, както описва св. ев. Матей: „и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха; и като излязоха из гробовете подир възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина” (Мат. 27:52-53).

Всички тези хора са пребивавали в ада, но са приели проповедта на Евангелието на спасението, повярвали са в Христос и са били вградени и единени с Христовото тяло, с тържествуващата Църква.

Напълно естествено е автентичното християнско учение да изясни с прости и логични отговори въпросите за Божието правосъдие, както например е в случая, който разглеждаме ние: какво става с праведниците на Стария Завет, каква е тяхната връзка с Христос и с Християнската църква, или, по-лошото – какво става с всички праведни и добри хора, които не са познали Христос по своя път, а са живели без открилата се истина и вяра. Тези въпроси са гордиев възел и причина за богословски безизходици за онези, които отричат съществуването на невидима умна (νοερά) душа, както и слизането на Христос в ада.

7. Още едно свидетелство на Климент Александрийски

Сега ще приведем още един откъс от произведението „Стромати”. Той се съдържа в Кн. 6, гл. 6 и гласи: „За това именно Господ проповядва и на намиращите се в ада. Казва Писанието: „Авадон (разрушителят) казва: Вида Му не видяхме, гласа Му чухме”. Не се има предвид мястото (сиреч ада), което е чуло гласа. Тук става дума за заключените в ада, за предалите себе си на разрушение – тези, които по-късно откликват на Божията сила и глас. Нима тези думи не откриват, че Господ е благовестил и на онези, които са били погубени в потопа, както и на онези, които са били като заключени?”.

И малко по-надолу продължава:

„Така и апостолите, след Господа, са благовестили на намиращите се в ада. Защото мисля, че би трябвало както тук, така и там, най-добрите сред учениците да станат подражатели на Учителя. Така че Онзи (има предвид Христос) е трябвало да върне (от ада) тези измежду евреите, а онези (сиреч апостолите) да върнат (починалите) измежду езичниците. Мисля, че Спасителят действа, защото Неговото дело е да спасява. Това именно е и направил. Които са искали да повярват в Него чрез проповедта, където и да са се намирали, Той ги е привличал към спасението. Поради никаква друга причина Той не е слязъл в ада, освен за да проповядва и там”.

Какво бихме могли да добавим към тези думи на раннохристиянския автор? Нима той не описва с яснота и категоричност слизането на Христос в ада, проповядването на Евангелието там от самия Христос и от апостолите? В думите на този древен автор няма нито сянка от съмнение или недоумение, но напротив – описва това събитие като нещо ясно и безспорно, като сигурна основа на християнската вяра, така, както е предадено от апостолите.

Смятаме, че приведените от нас раннохристиянски свидетелства са достатъчни и че всички те заедно свидетелстват за слизането на Христос в ада и за Неговата проповед там, както и за духовното възкресение на душите на всички мъртви, които са Го приели. Вярата в това е била общоприета от християните в древната Църква, като се започне от апостолите и се разпростре и в следващите години – до днес. Така че придържащите се към друг възглед по този въпрос влизат в противоречие с описаната вяра на раннохристиянската Църква. Те трябва да се запознаят с истинските извори на вярата, с автентичните носители и пазители на тази вяра, които са отците и светците на Църквата, и след това да преосмислят възгледите си, така че да разберат причината за заблудата си. Сиреч да последват съвета на Йоан, който казва: „Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай” (Откр. 2:5). Не са прави и онези, които твърдят, че вярата в невидимата душа, живееща и след смъртта, е плод на античната гръцка философия, която уж била усвоена от Християнската църква във времето, когато тя „отпаднала” от истината, ок. средата на 4 в. Напротив, както установихме, това учение е било винаги част от християнската вяра, още от периода на апостолите и края на 1 в., през целия 2 в. и е такова и до днес. С това изложение хвърлихме светлина и върху много обсъждания в еретичните групи въпрос за значението на т. нар. Първо възкресение, с което се надяваме да се занимаем по-късно.

Източник - тук
Автор: Михалис Маврофоракис
Превод: Златина Иванова

* Μαυροφοράκης, Μ. „Ο Άδης και η κάθοδος του Χριστού σ’ αυτόν. Η μαρτυρία τής αρχαίας Εκκλησίας” – Ορθόδοξη ομάδα δογματικής έρευνας (бел. прев.). 

[1] Датировката, посочена от автора, се различава от приеманата от повечето изследователи (бел. прев.).
[2] Цит. по превода на С. Риболов в: Светоотеческо наследство. Изборник, С.: „Омофор” 2001, с. 41 (бел. прев.).
[3] Пак там, с. 26 (бел. прев.).
[4] Повечето изследователи приемат, че светецът е роден ок. 100 г. (бел. прев.).
[5] Повечето изследователи приемат, че светецът е роден ок. 130 г. (бел. прев.).