четвъртък, 4 март 2010 г.

Клайв Стейпълз Луис

Какво да правим с Иисус Христос?

В известен смисъл това е крайно комичен въпрос. Истинският въпрос не е какво да правим с Иисус Христос, а какво Той ще направи с нас. Муха, която обмисля решението си за слона, е комична гледка. Все пак питащият може би се интересува от друго: „Как да разрешим известен исторически проблем, който ни поставят описаните думи и действия на този Човек?”. Той се състои в разрешаването на следното противоречие. От една страна, разполагаме с почти всепризнатата дълбочина и очевидното здравомислие на Неговото морално учение, което не се оспорва сериозно дори от опонентите на християнството. Всъщност, когато споря с крайни богоборци, откривам, че те обикновено смятат за необходимо да заявят: „Подкрепям изцяло моралното учение на християнството” – и като че ли всички са съгласни, че учението на този Човек и непосредствените Му последователи е възможно най-чистото и съвършено проявление на моралната истина. То не е изпълнено с блудкав идеализъм, а с мъдрост и проницателност. Всичко в него е реалистично, във висша степен оригинално и е продукт на здрав разум. Това е едната страна на нещата.

Другата е ужасяващият за слушателите характер на Неговите богословски коментари. Знаете какво имам предвид. Бих искал само да изтъкна факта, че най-скандалното Му твърдение не е просто едно отделно изказване. Разбира се, има конкретен момент, предизвикал Неговата екзекуция: когато първосвещеникът Му казва: „Кой си ти?”, Христос отговаря: „Аз съм Божият помазаник, Синът на несътворения Бог. Ще Ме видите да идвам в края на времената, като съдия на света”. Но това твърдение всъщност не е свързано само с този драматичен момент. Ако се вгледате внимателно, ще откриете, че то присъства неизменно в Неговите разговори с хората. В тях Той често повтаря: „Прощават ти се греховете”. Естествено е човек да прощава нещо, което са сторили на самия него. Ако някой ме измами с 5 лири, е напълно възможно и разумно да кажа: „Е, нищо, прощавам му, да не говорим повече за това”. Какво бихте казали обаче, ако този някой е измамил вас с 5 лири и аз кажа: „Няма нищо, прощавам му”? Освен това има нещо странно, което Му се изплъзва сякаш почти случайно. Веднъж Човекът седи и гледа към Иерусалим от хълма над града и внезапно прави изумителна забележка: „Непрестанно ти изпращам пророци и мъдреци”. Никой не коментира тези думи. И все пак съвсем неочаквано и едва ли не между другото Той заявява, че е властта, която от векове изпраща мъдреци и предводители в света. Ето още едно озадачаващо изказване. В почти всяка религия има неприятни изисквания като поста. Един ден Човекът, за когото става дума, ненадейно заявява: „Няма нужда да постите, докато Аз съм тук”. Кой е този Човек, който твърди, че само присъствието Му е достатъчно, за да бъдат отменени всички нормални правила? Кой може да даде изневиделица на училището половин ваканция? Понякога от думите Му се подразбира, че Той, Говорещият, няма никакъв грях или грешка. Неговото отношение е винаги такова. „Всички вие, на които говоря, сте грешници”, казва Той без и най-малък намек, че същото обвинение би могло да бъде отправено към самия Него. И още едни Негови думи: „Аз съм роден от Отца; преди Авраам да бъде, Аз съм”. Спомнете си какво означава „Аз съм” на еврейски – това е име на Бога, което не бива да се произнася от човешко същество и изричането му е равносилно на смърт. Това е втората страна на нещата.

От една страна, имаме ясно, неподлежащо на съмнение нравствено учение. От друга, виждаме претенции, които – ако са неверни – са претенции на мегаломан, в сравнение с когото Хитлер е най-здравомислещият и скромен човек на света.

Няма средно положение. Няма и аналогия в другите религии. Ако някой бе отишъл при Буда да го попита: „Ти син на Брама ли си?”, той би отговорил: „Сине, ти си още под булото на илюзиите”. Ако някой бе запитал Сократ: „Ти Зевс ли си?”, той би му се изсмял. Ако бе отишъл при Мохамед с въпроса: „Ти Аллах ли си?”, той би раздрал дрехата си и след това би му отрязал главата. Ако бе попитал Конфуций: „Ти ли си Небесният ред?”, той вероятно би отговорил: „Противоестествените забележки са проява на лош вкус”. Немислимо е някой велик нравствен учител да каже онова, което е казал Христос. Според мен единственият, който би могъл да каже нещо подобно, е или Бог, или напълно умопобъркан, страдащ от най-тежка форма на самоизмама, която подкопава разума из основи. Ако се мислите за пържено яйце и си търсите препечена филийка за гарнитура, може и да се окажете нормален, но ако се мислите за Бог, вашият случай е безнадежден. Между другото може да отбележим, че Той никога не е бил възприеман просто като морален учител. Никога не е оставял такова впечатление у хората, които действително са се срещали с Него. Пораждал е основно три вида реакции: омраза – ужас – преклонение. Не се споменава за хора, изразявали умерено одобрение.


Как да разрешим противоречието? Една от възможностите е да твърдим, че Той всъщност не е казал всичко това, а последователите Му са преувеличили нещата и така е тръгнала легендата. Това е трудно да се поддържа, защото всичките Му последователи са били евреи – тоест принадлежали са към нацията, убедена повече от всички останали, че Бог е един и е абсолютно невъзможно да има друг. Много е невероятно такава ужасяваща измислица за обожествяване на религиозен водач да се появи тъкмо сред народ, най-малко способен на подобна грешка. Напротив, оставаме с впечатлението, че непосредствените Му последователи и дори евангелистите изключително трудно са възприели тази доктрина.

Трябва също да се отбележи, че при това схващане разказите за Човека би трябвало да се възприемат като легенди. В качеството си на историк на литературата, съм напълно убеден, че каквото и да представляват Евангелията, те не са легенди. Чел съм много легенди и съм напълно наясно, че това са друг род неща. Евангелията не са достатъчно художествени, за да бъдат легенди. От гледна точка на творческото въображение те са недодялани и не градират събитията, както трябва. По-голямата част от живота на Иисус Христос ни е напълно неизвестна, също както и животът на останалите действащи лица – нещо, което не би допуснал никой автор на легенда. Като изключим някои части от диалозите на Платон, в древната литература не са ми известни диалози като тези в четвъртото Евангелие. Дори в литературата от по-ново време няма нищо подобно – чак до появата на реалистичния роман преди около сто години. В историята за жената, заловена в прелюбодейство, се казва, че Христос се навел и започнал да пише с пръст в прахта. Нататък не следва нищо. Никой никога не се е опитвал да обясни този епизод. Обаче похватът да се измислят дребни, несъществени детайли, за да се направи една въображаема сцена по-достоверна, е изцяло модерна находка. Несъмнено единственото обяснение на този откъс е, че това действително се е случило. Авторът го е добавил просто защото го е видял.

После стигаме до най-странната история – за Възкресението. Изключително важно е да си изясним за какво става дума. Веднъж чух някой да казва: „Значението на Възкресението е в това, че свидетелства за задгробния живот – че човешката личност се запазва след смъртта”. Според този възглед случилото се с Христос е същото, което открай време се случва на всички хора; с единствената разлика, че някои са имали изключителната възможност да го видят с очите си. Със сигурност това не съвпада с мнението на най-ранните християнски писатели. За тях станалото е нещо съвършено ново в историята на света. Христос е победил смъртта. Вратата, която дотогава е била заключена, за пръв път е била разтворена с гръм и трясък. Това е нещо коренно различно от задгробния живот на душата. Не искам да кажа, че те не са вярвали в него. Напротив, вярвали са толкова твърдо, че на Христос неколкократно Му се е налагало да ги уверява, че не е дух. Въпросът е там, че макар да са вярвали в задгробния живот, те все пак са приели Възкресението за нещо напълно различно и ново. Разказите за Възкресението не са картина на оцеляване след смъртта; те документират появата на напълно нов начин на живот в света. Нещо ново е възникнало във Вселената – ново като първоначалната поява на органичен живот. След смъртта си този Човек не се е разделил невъзвратимо на „дух” и „труп”. Това е историята на Възкресението. Какво да правим с нея?

Струва ми се, че въпросът е в това дали някоя хипотеза се съгласува с фактите така добре, както християнската. Според нея Бог е слязъл в сътворения свят, при човечеството – и отново се е възнесъл, като го е издигнал заедно със Себе си. Алтернативата на тази хипотеза не е легенда, преувеличение или поява на призрак. Тя е или лудост, или лъжи. И ако човек не може да приеме тази втора алтернатива (поне аз не мога), се обръща към християнството.

„Какво да правим с Иисус Христос?” Отговорът е несъмнен, въпросът е изцяло в онова, какво Той смята да направи с нас. Трябва или да приемете, или да отхвърлите историята. Казаните от Човешкия син неща са много различни от казаното от който и да било друг учител. Останалите казват: „Това е истината за света. Това е пътят, който трябва да следвате”. Той казва: „Аз съм Пътят и Истината, и Животът”. Казва също: „Никой не може да достигне същинската реалност, освен чрез Мен; опитате ли се да задържите собствения си живот, ви очаква неизбежна гибел. Откажете се от себе си и ще бъдете спасени”. Той казва: „Ако се срамувате от Мен, ако се отвърнете от този зов, Аз също ще се отвърна от вас, когато дойда отново, неприкрито като Бог. Ако нещо ви възпира да дойдете при Бога или при Мен, го захвърлете, каквото и да е. Ако е окото ви, извадете го. Ако е ръката ви, отсечете я. Ако поставяте себе си на първо място, ще бъдете последни. Елате при Мен всички, които носите тежко бреме, Аз ще се погрижа за него.Греховете ви, всички до един, са изличени –мога да направя това. Аз съм повторно раждане, Аз съм Живот. Яжте Ме, пийте Ме, Аз съм вашата Храна. И най-важното – не се страхувайте, аз победих света”. Ето за какво става въпрос.

Превод: София Ангелова

Източник: C. S. Lewis.

God in the Dock. Essays on Theology and Ethics, 156-160



Сп. Християнство и култура 46/2009

Няма коментари:

Публикуване на коментар