Размисъл върху евангелското четиво на Четвъртата неделя от Великия пост – за изцеляването на бесноватото момче„Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха. Иисус му отговори и рече: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана. И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.” (Марк 9:17-29)
Възниква въпросът: нима Господните ученици не са се молили и не са постили? … Разбира се, тук иде реч за качеството на нашата молитва. Защото, ако просто искаме да се помолим, за да се получи някакъв външен ефект, касаещ нашия собствен живот, който да се измени така, както на нас ни се струва по-добре или още повече, касаещ живота на други хора – то по-скоро ние няма да получим помощ от Бога за нещо, чиито духовен смисъл изобщо не е ясен. Но ако се молим преди всичко за спасението на собствената си душа и не мислим, че с това ще принесем полза на някой друг, а да мислим само за това самите ние да не се погубим, то тогава ще се окаже, че и ние ще получим полза, а и много други хора около нас също ще получат такава. Забележителни са думите на преп. Серафим Саровски по този въпрос: "придобий мирен дух (тоест направи мирен собствения си дух) и тогава хиляди около теб ще се спасят". За същото нещо ни говори и случаят от днешното евангелско четиво. Учениците на Господа се молили бесът да бъде изгонен от момчето, но в личния си живот още не се били научили да се молят както трябва и самият им живот още бил далеч от християнския и затова, когато настъпило изпитание за вярата им, никой от тях, освен Йоан Богослов, не могъл да го издържи. Макар че се помолили Господ да дари изцеление на бесноватия, тази молитва не била чута; Бог чува само онези наши молитви, които са основани на най-главната ни молитва – за спасението на нашите души.
Но нека вникнем по-внимателно за какво изцеление на момчето е трябвало да се помолят? От какво страдало то? От същото, от което страдат всички хора, живеещи безбожно. Някои от тях може и да вярват в съществуването на Бога, други не, но във всеки случай те не поставят като единствена цел на своя живот Бога — а именно това означава да живееш безбожно, защото „никой не може да служи на двама господари”, и ако Бог не е главната и то не само главната, но и единствена цел на нашия живот, то ето това именно е и безбожието. Това е все едно в брака да имаш „главна”, официална жена и някаква „допълнителна” любовница. Затова още в Стария Завет Бог съвършено ясно казва: „Аз съм Бог ревнител: да нямаш други богове, освен Мене” - т.е. само Бог може да бъде единствена цел на нашия живот. Ако за някого това не е така (а на нас това ни е познато, преди всичко по нас самите), то такъв човек се оказва подобен на бесноватия, обладан от немия и глух дух, защото той не може да каже нещо членоразделно, т.е. духовно осмислено, и не може да чуе нищо духовно осмислено; такъв човек наистина само изпуска пяна и издава някакви страшни нечленоразделни вопли. И този образ на бесноватия е образ на абсолютно всеки човек, който живее безбожно.
За съжаление, макар и да се намираме в истинската Църква и да сме православни християни, този образ твърде често е образ на всеки един от нас. Често се питаме: защо близките ни не се обръщат към вярата като нас или защо не се отнасят сериозно към нас и нашата вяра? Ами защото самите ние не се отнасяме сериозно към нея. Ако го правехме, ако мислехме преди всичко затова как ние самите да се молим и как да живеем така, че вярата да бъде единственото дело на нашия живот, то тогава тази вяра щеше да се предава и на околните. Тогава и самите ние щяхме да престанем да бъдем бесновати и хората около нас също щяха да престанат да бъдат такива. Но докато се отнасяме към вярата си като към най-интересното или дори като към най-важното занятие в нашия живот, но не искаме да го считаме за единствено, така че всичко останало, което не се отнася към духовния живот да бъде само фон, от който да се избира само най-подходящото, което благоприятства духовния ни живот, а не може да има самостоятелно значение – няма какво да си мислим, че някой, който ни гледа отстрани ще започне да живее по християнски или пък още по-малко, че можем да принесем каквито и да е плодове в духовния си живот.
Това се отнася и към отношенията ни с близките, с които живеем; особено се отнася и към възпитанието на децата ни, защото те почти не възприемат морализаторските ни приказки за това какви трябва да бъдат, но затова пък особено добре възприемат примера на големите и околните. Затова трябва да гледаме само към Господа и заедно с бащата на бесноватото момче да казваме: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!”
Сега сме в периода, който се нарича „духовна пролет”. Ако земеделецът закъснее със сеитбата, то няма да има никаква жътва, следователно и хляб. По същия начин, ако човек закъснее в придобиването на трезвението, на бдителността към вътрешния човек, към сърцето си, то ще остане без духовна храна, в духовен глад. И ако в сърцето му се е загнездила някаква страст и той осъзнае това, тогава разбира и че никой не може да го освободи от нея, освен Онзи, Който го е създал. Но за да се случи това е необходима подготовка и тя се състои в молитвата и поста.
ОтговорИзтриванеЧесто си мислим, че постът представлява само въздържание от определени храни. Да, определено ограничаването в храната е пост, но той не е само това. Постът е състояние, в което човек отваря сърцето си така, че да види ненужното и да го отхвърли, оставяйки само необходимото, за да опази сърцето си. А молитвата? Тя е състояние, в което душата ни, вкусвайки Божествения мир, непрестанно зове към Господа: „Помогни ми! Не позволявай в мен да загине най-важното – съвестта!”