понеделник, 26 април 2010 г.

Студия за о. Серафим Алексиев, писана по повод 10 г. от кончината му (ІІ част)

БОГОСЛОВСКОТО НАСЛЕДСТВО НА ДОЦ. Д-Р АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ АЛЕКСИЕВ (1912 – 1993)
(продължение, началото - тук)


 
Богословски принос. Православната еклезиология в научно-богословските трудове на архим. Серафим

Цялостното дело на доц. д-р архим. Серафим Алексиев в областта на православното богословие се нуждае от обстойно и внимателно изследване и проучване. Поради големия обем на неговото творчество, една подобна задача изисква много усилия и време. Затова, тук ще се огранича предимно върху най-важните насоки в неговите научно-богословски съчинения и особено върху неговите еклезиологически възгледи.

Основен акцент в научно-изследователската работа на о. Серафим е изобличаването на отстъпленията на западното християнство от спасителните православни догмати. По време на престоя си в Старо-католическия богословски факултет в Берн, той придобива задълбочени познания и преки впечатления от религиозния живот на Запад, които му помагат да изгради у себе си дълбинен богословски усет за отклоненията на западните християнски вероизповедания от чистотата на православната вяра. Когато архим. Серафим става преподавател в Духовната академия, той има възможност да се прояви именно като изобличител на инославните лъжеучения. Освен че чете лекциите по История и анализ на най-дейните у нас изповедания и секти, той пише и публикува сериозни научни студии по темите на т. нар. тогава Обличително богословие, като най-често използва сравнителния метод.

О. Серафим отделя по-голямо внимание на Римокатолическата църква и това е съвсем естествен стремеж за актуалност на работата му, тъй като именно 60-те години на ХХ век са от особено значение за историята и богословието на тази религиозна общност. (Основно събитие е Вторият Ватикански събор (11.09.1962 – 7.12.1965), свикан от папа Йоан XXIII и продължен при неговия приемник Павел VI, на който се провъзгласява идеята за «aggiornamento» (“осъвременяване”, “обновление” на Църквата) На този събор се въвеждат революционни литургически и канонически реформи.) Вече стана въпрос за хабилитационния труд на о. Серафим, посветен на римокатолическия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария. На широката читателска аудитория е позната студията “Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресвета Богородица”, която представлява параграф 1 на първата част от тази хабилитация. Също така е публикуван и параграф 2 “Първородният грях и непорочното зачатие”, но под заглавие “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище”. Както личи от това заглавие, архим. Серафим допълва написаното в дисертацията си с още един важен аспект на проблема – протестантския възглед за първородния грях. Непубликувана остава огромната част от хабилитационния труд на о. Серафим.

Планът на съчинението има стройна и последователна структура. В първата част се разглежда въпросът за непорочното зачатие на св. Дева Мария от историческо гледище, във втората – от догматическо, а в третата – от логическо гледище. Най-обширен е параграф 6 от втората част “Богослужебните книги на Православната църква и непорочното зачатие”. Разпростирайки се на повече от 50 страници, архим. Серафим оборва римокатолическия подход да се аргументира този лъже-догмат с извадки от православни богослужебни текстове, в които уж се потвърждава вярата и на Православната църква в “непорочното зачатие” на св. Дева Мария. Като цяло, трудът на о. Серафим осветлява в пълнота темата за това римокатолическо лъжеучение, провъзгласено през 1854 г.

Наред с това съчинение и пряко свързаните с него студии “Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресвета Богородица” и “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище”, архим. Серафим посвещава на римокатолицизма още една забележителна своя научна разработка - “Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност”. В тази студия основна тема е римокатолическата еклезиология, която противоречи изцяло на светоотеческото, респ. на православното учение за Църквата. От вниманието на о. Серафим не убягва и тази изключително важна тема, тъй като именно в областта на еклезиологията, римокатолицизмът е най-отдалечен и противопоставен на Православието.

Авторът издава това съчинение през 1965 г. и макар то да има за основен обект на изследване еклезиологическите възгледи на римокатолическия богослов от ХVІІІ - ХІХ вв. Франц фон Бадер, актуалността му е съвсем очевидна в контекста на провеждания по това време Втори Ватикански събор. Въз основа на съчиненията на Бадер, архим. Серафим съпоставя двата еклезиологически модела - на Православието и римокатолицизма, и съвсем ясно доказва несъстоятелността на богохулния лъже-догмат за главенството и непогрешимостта на папата. Интересно е да се отбележи, че от някои места в текста на о. Серафим проличава известно очакване и надежда, че провеждащият се тогава Втори Ватикански събор ще отмени или преразгледа догмата за главенството, провъзгласен на Първия Ватикански събор през 1870 г. Но твърде трезво и с голяма прецизност авторът посочва, че догмата си остава в сила, въпреки “нееднократно изявявания от римокатолическа страна стремеж за сближение и въз-съединяване с Православната църква... На втората сесия на Събора... с огромно мнозинство гласове се е наложило мнението, че колегията на епископите се радва на пълна и върховна власт над цялата Църква, но заедно с нейния глава – римския първосвещеник – и никога без този глава. Някои побързали да изтълкуват този факт... в ущърб на папската власт, но това тълкувание е съвсем невярно, като се вземе предвид заключителната реч на папата на втората сесия, където той казва: “Подчертаването на естеството и правата на епископите не намалява прерогативите на римския примат, а напротив ги засилва.””

След като еклезиологическият модел на римокатолицизма противоречи на учението и устройството на основаната от Господ Иисус Христос Църква, то може да се направи справедлив извод, че католицизмът е загубил католичността, т.е. съборността, вселенскостта и не е част от спасителната пълнота на Тялото Христово. “Православието е носител на истинските католически, т.е. вселенски, съборни начала, нещо, което е отразено и в Символа на вярата, където Православната църква се нарича katholiki (съборна).”

Интересът към инославните изповедания у архим. Серафим не се изчерпва само с римокатолицизма. Той обръща сериозно внимание и на т. нар. “нехалкидонски църкви” (технически термин, използван от православните богослови, за обозначаване на монофизитските общности отпаднали от Православието през V век), тъй като още тогава започва активният диалог с тях по христологическите въпроси, които ги разделят от Православието. О. Серафим приема, че тези църкви действително не могат да се отъждествят с монофизитите от ІV в., с главен представител Евтихий, но по-скоро следва да се считат за “умерени монофизити или монофизитстващи църкви”, които и до днес подхождат с несправедливо подозрение към ІV Вселенски събор, считайки го за несториански. Той прави задълбочен историко-догматически анализ на христологическите спорове от V в. насетне, като подробно се спира върху всички терминологични нюанси в областта на христологията и особено сполучливо доказва несъстоятелността на подозренията на нехалкидонците към “несторианството” на Халкидонския събор (451 г.).

Съвсем естествено, о. Серафим насочва вниманието си към учението на “един от най-меродавните отци и авторитети на нехалкидонците – Севир Антиохийски” , което в много пунктове съвпада с православната халкидонска христология и затова е особено трудно да се долови различието му, т.е. еретичността му. “Разликата се крие главно в това, че докато чрез вероопределението на Халкидон Православието подчертава двете природи на Христа след Боговъплъщението, то нехалкидонците говорят за една съединена или съставна природа.” Последната фраза може да се счита за емблема на Севировата христология, т. е. днешните “нехалкидонци” са всъщност “севириани”.

За съжаление, в края на 80-те години на ХХ век се извърши голямо отстъпление от учението на ІV Вселенски събор от страна на богослови и клирици, наричащи себе си “православни”, с подписването на т. нар. “Съгласувани изложения” – съвместни “православно” - нехалкидонски документи с догматическо съдържание, в които на преден план излиза именно Севировата христология, а неговите последователи продължават да отхвърлят Халкидонския събор. Вероятно тези “православни богослови” са пропуснали да забележат, че за Православната църква Севир Антиохийски е еретик – не само прикрит монофизит, но и монотелит и моноенергист. (виж Служба Святых Отцев Шестых Вселенских соборов. В: Миней за м. юли, изд. Киево-Печорской Лавры, 1893, с. 308-324)

А двадесет години по-рано един православен духовник и богослов, като архим. Серафим Алексиев, завършва студията си, посветена на тази проблематика, със съвсем ясен богословски извод: “Нехалкидонците трябва да престанат да подозират Халкидонския събор в несторианство, а да го приемат като изразител на богооткровеното учение против монофизитската ерес. Подир това, приели веднъж ІV Вселенски събор, нехалкидонците ще трябва да приемат и останалите три вселенски събора... Само едно пълно догматическо обединение във вярата може да даде богоугодни, трайни и спасителни резултати. Препоръчваното от някои нехалкидонци преминаване към интеркомунион, преди да се постигне догматическо единодушие..., е неприемливо от православна гледна точка...” Наистина, твърде бързо и динамично текат процесите на отстъпление от спасителната Христова вяра, умело прикрити под формата на “толерантен, братски диалог” с еретиците.

Истинското отношение на Православната църква към изопачаващите истините на вярата еретици, архим. Серафим изразява в увода на своята студия “Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо”. Той пише следното: “Св. Православна църква винаги се е охранявала от еретическите учения и никога не е допускала идейно сближение или компромисно обединяване с тях... Отстъпването от (богооткровената) истина е пораждало ересите. Като накърнители и отрицатели на тази истина, те са създавали най-дълбоки разцепления сред вярващите и са ги отклонявали от пътя на спасението. Затова св. Църква с толкова неотстъпност се е обособявала срещу ересите и не е намирала възможност за общение с еретиците, освен ако те в дълбоко покаяние са се връщали към изповядваната от нея богооткровена истина.” В съвременния богословски диалог за такова покаяние не става и дума, т. е. тези, които го провеждат са загубили “светоотеческата методология”, светоотеческото разбиране и отношение към ереста и не са в състояние да бъдат адекватни изразители на православната истина, респ. на Православната църква. Именно темата за икуменизма – най-голямото предизвикателство пред Православието през ХХ век – е венецът на богословското творчество на архим. Серафим; по точно, това е книгата “Православие и икуменизъм. Защо не сме и не можем да бъдем икуменисти?”.

Всеки православен християнин, независимо кога и на къде живее, е длъжен да бди за чистотата на вярата и носи както лична, така и споделена съборна отговорност заедно с другите членове на Църквата, за своя живот в тази богочовешка общност, за своята причастност към Тялото Христово. Днес ние сме склонни да разглеждаме историческия път на Църквата през вековете като една поредица от събития, която просто достига до нашето време, без да вникваме по-дълбоко в тази събитийност и да разбираме, че тя има пряко отношение както към нас самите, така и към всички онези, които ще бъдат носители на Православието и след нас. Църковната история разказва за трагичните събития на отпадане от пълнотата на Църквата в следствие на различните ереси, и то отпадания на големи маси от хора, на цели народи и общества. Животът в Тялото Христово - Църквата е истински живот, а животът извън нея е всъщност добре прикрита смърт. Ересите отсичат от тялото на Църквата нейни живи членове, и подобно на отсечени клони от здраво вкорененото дърво, те духовно умират извън общия благодатен живот на това тяло. Кой знае защо, но днес православните християни и по-точно т. нар. “православни богослови” и дори висши йерарси, занимаващи се с икуменическия диалог, се считат за застраховани от отпадане от Църквата, пренебрегвайки всички правила на православния живот, касаещи общението с еретиците. Затова днес отношението към икуменизма е един от критериите за православност, за принадлежност към Православната църква.

Със своя живот архим. Серафим доказва привързаността си към спасителните истини на Православието с твърдото си нежелание да прави компромиси с вярата, колкото и малки на пръв поглед да изглеждат. Той на практика прилага думите на св. Григорий Богослов, които цитира в книгата “Православие и икуменизъм”: “Несъгласието заради благочестието е много по-добро от съгласието поради каквато и да било страст... Нищо не може да подбуди човеците, искрено почитащи Бога, така силно към единомислие, както съгласието в учението за Бога, и нищо така не води към раздор, както несъгласието с това учение.(Св. Григорий Богослов. Слово 6 – За мира, гл. 11, 12).”


Архим. Серафим написва книгата “Православие и икуменизъм” в съ-авторство със своя дългогодишен верен съратник и духовен събрат о. архим. Сергий Язаджиев, с когото заедно споделят кръста на отхвърлянето от Духовната академия и от средите на БПЦ. Но тази книга наистина става дело на живота им, защото в нея те не просто аргументират личната си позиция, а дават един православен отговор на икуменическата ерес, “която иска да замени досегашната ни православна вяра с друг, чужд нам, нов и съвсем неправилен мироглед”. В структурно отношение книгата представлява поредица от 12 основания, дадени в отговор на въпроса “Защо не сме и не можем да бъдем икуменисти?”.

Основната мисъл на авторите, която преминава през цялото съдържание на съчинението, е че “икуменизмът е ерес против догмата за Църквата”. Тази ерес размива границите между истината и лъжата; отхвърля делото на Светия Дух в Църквата, изразено особено ярко във вероопределенията и правилата на Вселенските и поместните събори; извращава основни догматически истини, подменяйки съответните богословски термини и дори унищожавайки ги, какъвто е случаят със самото понятие за “ерес” и пр. След като привеждат много исторически факти и правят богословски анализ на високо ниво, двамата автори заявяват: “Ние решително се обявяваме против това да бъдем икуменисти, за да не участваме в непростимата хула против Духа Светаго!”

Особено болезнени за четене са страниците посветени на “гибелното влияние на икуменизма върху Православието” , т. е. проблемът за участието на поместните православни църкви в икуменическия диалог. Наистина голяма болка изпитва всеки истински православен християнин, когато, след като се е убедил в предходните страници, че икуменизмът е пагубна ерес, която отсича от съборното тяло на Христовата Църква, в края на книгата започне да се запознава с фактите относно отстъпленията, извършвани от православни епископи, свещеници, богослови, проникнати от духа на икуменизма. Съвсем естествено се появява и въпросът: възможно ли е участниците в икуменизма, независимо от техния ранг в църковната йерархия, както и общуващите с тях да продължават да са членове на благодатната общност на Църквата и бъдат считани за наистина православни християни? Отговорът на този въпрос, съгласуван със светоотеческото предание е ясен – категорично не.

О. Серафим и о. Сергий заявяват: “Отделните поместни църкви могат да грешат, и в лицето на своите дори най-видни представители – клирици и миряни, да отпадат от Истината... Но това не значи, че като са се провинявали пред Господа отделни църкви, цялата Църква е преставала да бъде “свята и непорочна”... Тази Вселенска Църква, често обуреваема, се е криела понякога в катакомби и пустини, понякога в пещери и земни пропасти (срв. Евр. 11:38). Но тя е съществувала и в епохата на арианската експанзия, и в годините на монофизитската и монотелитската епидемии, и по време на тържествуващата иконоборческа чума... Макар и малочислена (Лука 12:32), св. Православна църква е оставала непобедима и е надживявала бурите на вековете. Тя и днес е в малцинство, но тя съществува... В нея са се спасявали, спасяват се и сега, а и до свършека на света (Мат. 28:20) ще се спасяват истинските Божии чеда по цялата земя, сияейки скрито в безкръвно мъченичество за Божията истина и Божията правда!” Опитът на Църквата в борбата с изобретените от сатаната пагубни ереси показва, че с истините на вярата не може да се правят компромиси, че между истината и лъжата не може да има нищо общо, както и няма и не може да има общение между православни и еретици. Онези, които желаят и осъществяват такова общение сами се отсичат от тялото на Църквата и от нейните благодатни дарове.

В заключението на своята книга двамата архимандрити посочват, че има подготвена и нейна втора част, в която те пишат за скритото, тайно лице на икуменизма – неговата анти-християнска същност и задача да подготви идването на антихриста. За съжаление, неизвестно защо, вече 10 години след смъртта на о. Серафим, тази втора част не е издадена. Такива книги са крайно необходими днес, тъй като дават възможност на четящите ги с чисти сърца православни християни да поддържат у себе си бдителността и светоотеческата ревност за вярата, които да ги предпазят от отпадане от спасителната пълнота на Православната църква.

Накрая, за да се види истинското лице на православното богословие в творчеството на архим. Серафим, което всъщност представлява оделотворяване в живота на Евангелските заповеди и заветите на св. Отци, следва да се приведе един от финалните пасажи от книгата “Православие и икуменизъм”, с който най-ясно се разкрива истинската позиция на православния християнин в наше време: “Живеем в страшното време на отстъплението... Всичко това става заради нашите грехове, по Божие допущение, но не без човешко произволение. Ние съзнаваме, че не можем с немощните си ръце да спрем страшната лавина на отстъплението, която шеметно се носи напред. Но ние можем – на това ни учи словото Божие (Откр. 18:4-5) – да се отстраним от нея, за да не бъдем причастни в греха на поруганието на Божията светиня. Ние сме убедени, че според неотменното обещание на Христа, Православната църква ще остане непоклатима до свършека на света. Макар и малобройна, но подкрепяна от Божията благодат, тя ще устои срещу коварните и силни нападения на нейните врагове. Бог, при неимоверно развиващото се отстъпничество от Него и от Неговата свята Истина, все пак ще запази за Себе Си остатък от верни Нему люде, които няма да преклонят колене пред икуменическия Ваал.”

Библиография


С цел всеки интересуващ се читател сам да се убеди в големия принос на доц. архимандрит д-р Серафим Алексиев в областта на българското православно богословие по-долу следва списък на неговите съчинения. В тази библиография не са посочени публикациите му в периодичния църковен печат (“Църковен вестник”, “Православен мисионер”, “Православно слово” и др.), с изключение на критиката към книгата на Ив. Панчовски, която освен в “Православен мисионер” не ми е известно да е публикувана на друго място. Направен е опит за сравнително пълен опис на съчиненията му, отпечатани в научните издания (Годишник на Духовната Академия и сп. “Духовна култура”) и като отделни книжни тела. За по-голяма прегледност, публикациите са изброени в съответни тематични групи.

а) Научно-богословски съчинения:

Смисълът на изискванията на Иисуса Христа в проповедта на планината. София, 1938 (на немски език).

Пътят от човека към Бога у Паскаля. София, 1941.

Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на Св. Дева Мария. София, 1962 (хабилитационен труд – машинопис).

Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресвета Богородица. В: ГДА, т. ХІІ, 1962/63; София, 2001.

Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище. В: ГДА, т. ХІІ, 1962/63; София, 1999.

Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда. В: ГДА, т. ХІІІ, 1963/64; София, 1999.

Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност. В: ГДА, т. ХІV, 1964/65.

Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо. В: ГДА, т. ХV, 1965/66.

Съединението на двете природи в Христа според Православието и нехалкидонските църкви. В: ГДА, т. ХVІІ, 1967/68.

Вероучението на Англиканската църква от православно гледище. ДК 5, 6/1966.

Единството на Христовата Църква според св. ап. Павел. ДК 7, 8/1967.

Св. Кириловото съчинение “Написание о правей вере” и св. Трима светители. ДК 1, 2/1969.

Православният възглед върху стария и новия стил на календара. София, 1972.

Православие и икуменизъм. Защо не сме и не можем да бъдем икуменисти?. София, 1992. (съавт.)

б) Агиографски теми:

Св. Иван Рилски и значението му за българския народ. В: Православен мисионер, кн.2, 1946; С., 1992.

Св. Димитрий Ростовски като душепастир и църковен писател. ДК 11/1959.

Митрополит Филарет Московски. ДК 1/1968.

Св. Серафим Саровски. София, 1957., 1992 (доп. изд.)

Житие на св. цар Борис – Михаил Покръстител на българския народ. София, 1965, 1992.

Достоверни ли са житията на светиите. София, 1992.

Оптинските старци. София, 1992.

Църковно-мисионерското дело на Константин Философ – св. Кирил. София, 1996.

в) Духовно- нравствени теми:

Ще има ли зад гроба вечни мъки? В: Православен мисионер, кн. 1, 1946.

Божиите следи в природата. ДК 6/1947.

Духовидство, спиритизъм, врачуване. ДК 9, 10/1949.

Болна и здрава мистика. ДК 9, 10/1952; 1993.

Духовният живот на пастира. ДК 3, 4/1956.

Наръчник на изповедника. София, 1955. (съавт.)

Нашата вяра (катехизис). София, 1991.(съавт.)

Нашата надежда (Беседи върху Блаженствата). София, 1957.

Нашата любов (Беседи върху десетте Божии заповеди). София, 1958.

Нашата молитва. София, 1994.

Гордост и смирение. София, 1995.

Вражда и помирение. София, 1994.

Смисълът на страданията. София, 1995.

Самозваните съдници. София, 1993, 2001.

Духовният живот на православния християнин. София, 1994.

Беседи за живота след живота. Т. 1, 2, София, 1994, 1995.

Православни ли са добросамарянските водачи? София, 1942.

Забравеното лекарство. За светото тайнство изповед. ДК 1,2/1953; 1995.

Пастирът като молитвеник. София, 1992.

Православие и инославие. София, 1992.

Молитвата на св. Ефрем Сирин в светлината на светоотеческото учение, (неизд.)

За Господнята молитва, (неизд.)

г) Стихосбирки:

“Надгробен плач”. София, 1957, 1991 (превод от църковно-славянски на похвалните погребални песни, които се пеят на Велики петък вечерта около св. Плащаница), “Прозрения”, “Песни за живота и смъртта”, “Избрани стихотворения”, София, 2001.

Едва ли има друг български автор в областта на православното богословие, който да е написал повече от о. Серафим, но въпросът не е в количеството, а по-скоро в качеството. Наистина богословското творчество на архим. Серафим Алексиев е изключително ценно духовно богатство за всеки православен християнин, който иска да се докосне до живота в Христа – живот, постигнат опитно от самия о. Серафим.

петък, 23 април 2010 г.



Видео-кадри със светител Филарет Изповедник (+1985)




Проповед на Свт. Филарет Изповедник, Митрополит Ню Йоркски, на прославлението на руските новомъченици и изповедници през 1981 г.




Светител Филарет на прославлението на св. Ксения Петербургска през 1978 г.



Прославление на св. Ксения Петербургска (1978 г.)

четвъртък, 22 април 2010 г.

Студия за о. Серафим Алексиев, писана по повод 10 г. от кончината му

БОГОСЛОВСКОТО НАСЛЕДСТВО НА ДОЦ. Д-Р АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ АЛЕКСИЕВ (1912 – 1993)

На 26. 01. 2003 г. се навършиха 10 години от смъртта на доц. д-р архимандрит Серафим Алексиев. Думите на св. ап. Павел: “Помнете вашите наставници, които са ви преподавали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7), ни карат да си спомним с обич за о. Серафим. Със своя живот, посветен на Христа и неговата Църква, този Божи служител заема заслужено място в паметта на православните християни в България.

Повод за тези редове е и 80-та годишнина от основаването на Богословския факултет към СУ “Св. Климент Охридски” (1923 – 2003 г.). Обикновено юбилеите се използват за равносметка или за поглед назад към историята и предшествениците, а архим. Серафим е именно част от историята на Факултета и заслужава уважението на своите наследници – преподаватели и студенти, които, макар и десетилетие след неговата кончина, го помнят и ценят като забележителен богослов и духовен наставник.

Наистина, много е трудно да се пише за един човек, когото “познавам” само чрез книгите му и спомените на негови съвременници. В известен смисъл, и за моето поколение той бе съвременник, но за съжаление ние знаехме твърде малко или почти нищо за него. Сега, 10 години след неговата кончина, като негов “наследник” в катедрата по Систематическо и Практическо богословие в Богословския факултет съм длъжен да обърна поглед към човека, комуто православните християни в България дължат много.

В наши дни с особена тежест стои въпросът за връзката със светоотеческото предание, изразена и въплътена от богомъдри духовни наставници. Това важи, може би в най-голяма степен, за нас - православните християни в България, които не можем с лека ръка да отминем все по-настоятелното усещане за слабост и безпомощност в различаването на явленията от духовен порядък.

Един от основните критерии за състоянието на една поместна църква е “количеството и качеството” на нейното монашество. Именно от средата на монашеството се явяват тези истински духовни наставници – “старци”, които са в състояние да ръководят човешките души в благодатния живот на Христовото Тяло – Църквата. Истинското старчество е израз на изобилната благодат на Светия Дух, Който издига във всяка епоха достойни личности – съсъди на тази благодат, служещи за ориентир на православния Божи народ. За съжаление, безспорен факт е, че православното монашество (особено мъжкото) в България се намира в изключително нерадостно състояние, с почти пресъхнали личностни извори на светоотеческия духовен опит. Причините за това са много и разнообразни, но тяхното посочване и анализиране би било предмет на друго изследване.

Насъщната необходимост от духовно ръководство ни подтиква да търсим “нашите наставници”, да желаем ясно да чуем техния глас, който да бъде призив към покаяние и приемане на светоотеческата мъдрост. Утешително е, че не толкова отдавна Православната църква в България и българското богословие имат за свой верен служител личност, като о. Серафим Алексиев. Той е ярко доказателство, че дори в трудните времена на църковен упадък и духовна безизходност е възможно проявяването на такива дарби на Светия Дух като истинско православно пастирство и задълбочена богословска мисъл.


Биографични бележки
(Сведенията за живота на о. Серафим са взети главно от кратката му биография, написана от неговия духовен събрат о. архим. Сергий (Язаджиев) в края на книгата Беседи за живота след живота, т. ІІ, София, 1994, както и от запазените архивни материали от личното дело на о. Серафим в архива на Богословския факултет.)


В почти всяка издадена книга на о. Серафим, обикновено на последната страница или на задната корица, са отпечатани кратки биографични данни за него. Тук, в редовете посветени на живота му, ще се акцентира върху годините прекарани в Духовната академия, където той отдава своите сили на богословската наука и преподавателската работа.

Стоян Георгиев Алексиев е роден на 25 февруари/ 9 март 1912 г. в с. Горно Броди (Серско). Семейството му е бедно и благочестиво, с многобройна челяд. Историческите катаклизми през второто десетилетие на ХХ век – Балканската и Междусъюзническата войни, принуждават семейството на бъдещия о. Серафим да сподели трагичната съдба на прокудените от родните места бежанци и да се пресели в София. Откърмен с чиста православна вяра малкият Стоян от ранно детство обиква Църквата и богослужението. Тази любов го отвежда в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски”, където той се проявява като отличен ученик. Завършва Семинарията през 1932 г., след което веднага постъпва в Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. След две години – през 1934 г. е прехвърлен в Старо-католическия богословски факултет в Берн, Швейцария. Там Стоян Алексиев завършва богословското си образование и през 1937 г. защитава научен труд на тема “Смисълът на изискванията на Иисуса Христа в проповедта на планината”, който му носи присъждането на научната степен доктор на богословието.

Връщайки се в Родината младият богослов слага началото на дългогодишен труд в областта на образователната мисия на Църквата. Първоначално в Пловдивската, а в последствие и в Софийската духовни семинарии Стоян Алексиев преподава немски и френски езици. Младият преподавател има своите духовни търсения и стремежи, които особено се засилват след като основен ориентир в личния му живот на православен християнин става личността на великия руски духовник архиеп. Серафим (Соболев). Руският владика безспорно е едно “светоотеческо явление” за православна България. (Позволявам си да употребя това определение по отношение на владика Серафим, с което преп. Юстин Попович охарактеризира друг виден руски архиерей и богослов – първойерархът на Руската Православна Църква зад граница Митрополит Антоний Храповицки (1863 – 1936) (Попович, архим. Иустин. Тайна личности Митрополита Антония и его значение для православного славянства). В живота на Православната църква винаги има личности, които са истински пастири, духовни наставници и богослови. Архиепископ Серафим (+1950) е с изключителен принос за възраждането на духовния живот в България, както и за развитието на православното богословие. Такъв именно истински пастир, проникнат от светоотеческия дух, става духовен отец на бъдещия о. архим. Серафим Алексиев.) Посвещавайки последните 30 години от живота си на служение на Църквата далеч от Родината, архиепископ Серафим има основна заслуга за формирането православно църковно съзнание в широк кръг български духовници и миряни.

На 3 февруари 1940 г. Стоян Алексиев тръгва по тесния път на монашеството – път на самоотречение и пълно посвещаване на Бога и Църквата. Негов небесен покровител в това поприще става св. Серафим Саровски, чието име приема младият монах. На Благовещение 1943 г. той е ръкоположен за йеромонах, а в периода 1945-47 г. е на длъжност протосингел в Сливенската митрополия. От 1947 г., вече в сан архимандрит, о. Серафим става началник на Културно-просветния отдел при Св. Синод в София.

Когато се описва жизненият път на дадена личност, необходимо е да се обърне внимание и на съответната историческа епоха, в която протича живота й. И тъй като по-голямата част от живота на о. Серафим протича в периода на тоталитарния комунистически режим е нужно да се кажат няколко думи и за положението на Църквата през този период.

След 1944 г. за всеки, който иска да служи вярно на Христа и Неговата Църква настават много тежки времена. С болка трябва да признаем, че ние - днешните християни - все още не сме направили почти нищо за разкриване, запазване и предаване на поколенията подвига на нашите предци, които в онези времена на гонения с цената на всичко, дори на живота си, отстояват православната вяра. За съжаление, всичко в България тогава става по съветски модел – Комунистическата партия в СССР има вече десетилетен опит в разрушаването на църковната структура чрез нечувани жестокости спрямо истинските православни християни и чрез подмяна на “ръководните кадри”, които са готови да служат на властта. Политическа сила със същата идеология и същото отношение спрямо Църквата взима властта и в България. Тя се опитва да унищожи Църквата, употребявайки всевъзможни средства, като на мястото на откровените физически репресии – смъртни наказания, лагери, затвори, изселвания – идва методът на “кадифените ръкавици”, т. е. на привидно полезното за Църквата сътрудничество с атеистичната власт. Цели се постепенното изместване на Църквата от обществото, прекъсване възможностите й за влияние върху хората и изграждането у тях на православно църковно съзнание. Започва постепенен процес на духовен разпад, макар външната, институционална страна на Църквата да изглежда все по-добре – вдигане на схизмата през 1945 г., възстановяване на Патриаршията през 1953 г. Все още предстои да се даде истинската църковна оценка на тези събития и изобщо на социалистическия период, защото безспорен факт е, че именно през тези тежки години на ХХ-то столетие се извършва пълното подчинение на църковната власт на безбожниците.

Когато се говори за колаборационизма на църковните лидери с представителите на атеистичната власт, това положение нерядко се оправдава с аналогии дори от византийската история или от времената на Османската империя, когато Църквата също се е съобразявала със светската власт. Но тези аналогии са крайно неточни и неприемливи, тъй като тези власти от миналото не са безбожни и основната им цел не е да унищожат вярата и Църквата. Грехът на църковните водачи от времето на комунизма се състои в превратното разбиране на отношението между Църквата и света - Църквата се счита за служеща на света не в качеството си на укор и съвест, бидейки “сол на земята” (Мат. 5:13), а в качеството си на придатък, чрез приспособяването си към света и в случая – чрез приемането на антихристиянски възгледи . Това е опит да се устрои Църквата в разрез с Божиите заповеди, да се направи Църквата (и по-скоро нейната външна, институционална страна) самоценност, без Духа и без Христа; опит да се замени Богочовека с човека .

В такова време на велики изкушения и съблазни за всички истински православни християни живее и работи о. Серафим Алексиев. Въпреки огромните трудности, като началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод, той организира пастирски курсове, на които изнася своите вдъхновени богословски беседи. Същевременно все повече изпъква неговият писателски и поетичен талант. Той е един от видните сътрудници на църковното издание “Православен мисионер”, в което се публикуват повечето от неговите трудове. Активната му просветна дейност дава основание на Св. Синод да го назначи от 1.01.1961 г. за старши преподавател в Духовната академия “Св. Климент Охридски”. Поверяват му лекциите по Догматическо богословие и История и анализ на най-дейните у нас изповедания и секти. Още през 40-те години младият йеромонах Серафим желае да работи целенасочено и усърдно в областта на богословието и участва в конкурс за доцент по Християнска апологетика с труда си “Пътят на човека към Бога у Паскал” (София, 1941 г.), но тогава този негов опит е безуспешен. Трябва да изминат две десетилетия, за да бъде оценен богословският талант на о. Серафим и да бъде допуснат той до преподавателско място в Духовната академия.

Така започва един изключително важен период от живота на о. Серафим, когато той става част от колегията на висшата духовна школа на Българската православна църква и получава възможността да израсне в учителското призвание. Видният духовник поема тежестта и на това отговорно служение, помнейки добре предупреждението на св. ап. Иаков: “...недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим, защото ние всинца много грешим” (Иак. 3:1). През осемте години преподавателска и научна работа в Духовната академия архим. Серафим свидетелства своята най-сърдечна привързаност към църковното богословие и стремеж към подражаване на св. Отци и учители на Православната църква, като преподава на своите възпитаници опитно усвоеното светоотеческото богословие.

През есента на 1961 г. Св. Синод обявява няколко конкурса за доценти в Духовната академия. Архим. Серафим кандидатства за мястото в катедра Догматическо и Нравствено богословие, чийто ръководител през този период е проф. д-р Илия Цоневски. Ето какво пише самият о. Серафим за отношението към него от страна на колегията: “Благодаря на господа професорите, доцентите и преподавателите в Духовната академия, които при назначаването ми за старши преподавател ме приеха в средата си с радушие и благоразположение, с което не малко косвено ме насърчиха да взема участие в обявения конкурс за доцент...” (Серафим, архим. Отговор на рецензията на проф. д-р Ив. Панчовски върху моя хабилитационен труд “Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария”, 1/14.10. 1962, с. 17. В: Архивно дело-преписка за конкурса за доцент при катедрата по Догматическо и Нравствено богословие, 1962.) Архим. Серафим представя хабилитационен труд със заглавие “Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария” с обем 390 машинописни страници. Академичният съвет определя за рецензенти професорите Илия Цоневски и Иван Панчовски. Процедурата продължава близо година и през септември 1962 г. двамата рецензенти представят своите отзиви. Проф. Илия Цоневски дава положителна рецензия на хабилитационното съчинение на о. Серафим, докато проф. Панчовски – отрицателна.

За мнозина съвременници на събитията вероятно това не е изненада, тъй като взаимоотношенията на о. Серафим и проф. Панчовски имат пред-история. През 1944 г. тогавашният млад учен–богослов Иван Панчовски издава своята книга “Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието”, която предизвиква оживена дискусия в църковните среди. Преобладава критичното отношение поради застъпените от Ив. Панчовски становища, противоречащи на православната есхатология, в частност въпроса за апокатастасиса. О. Серафим (тогава още йеромонах) също се включва в дебата с една своя критична статия, отпечатана в сп. Православен мисионер, кн. 1 от 1946 г., със заглавие “Ще има ли зад гроба вечни мъки?”. Въз основа на Св. Писание и светоотеческите творения о. Серафим изобличава грешките на младия учен Панчовски. Разбира се, целта му е не да унижи опонента, а да му помогне да осъзнае заблуждението си. Той пише: “...Смеем да се надяваме, че след направеното от нас братско изобличение на неговите погрешни идеи, той ще съзре сам заблудите си и ще се откаже от тях в интерес на своето православие и спасение.”

Как са се сложили отношенията между двамата по-нататък не ми е известно, но 16 години по-късно утвърденият вече професор Иван Панчовски е в позицията на оценител на о. Серафимовия научен труд. Рецензията му с обем от 27 машинописни страници е издържана в учтив академичен тон, като не са спестени много критични бележки, част от които, по признанието на самия о. Серафим, са твърде справедливи. Проф. Панчовски критикува избора на темата, нейното формулиране и актуалност, самостоятелността на автора при разработването на плана, както и употребяваната от него научно-богословска терминология. Основната слабост на кандидатския труд, според рецензента, е в методологията и използването на наличната светоотеческа и по-нова литература по въпроса. Проф. Панчовски заявява, че не може да открие в съчинението на о. Серафим “всички качества, изисквани за една хабилитация” и “не може да го признае за строго изследователски труд и научен принос в богословската съкровищница”. (Панчовски, Ив. Рецензия върху хабилитацията на архим Серафим “Римо-католическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария” от 20.09.1962 г., с. 27. В: Архивно дело-преписка за конкурса за доцент при катедрата по Догматическо и Нравствено богословие, 1962.)

Архим. Серафим изготвя писмен отговор на отрицателната рецензия на проф. Панчовски, в който оспорва справедливостта на цялостната оценка, давайки необходимите пояснения. Така на заседанието, проведено на 24.10.1962 г., членовете на Академичния съвет трябва да дискутират научния труд на о. Серафим, двете рецензии и отговора на рецензията на проф. Панчовски от страна на о. Серафим. Всички членове на АС дават свои писмени становища, запазени в архивното дело на конкурса. Положителна оценка на представеното съчинение и на личността на архим. Серафим Алексиев дават Ректорът Макариополски епископ Николай, професорите Б. Маринов, Б. Пиперов, Д. Пенов, доцентите о. Р. Поптодоров, архим. Сергий (Язаджиев) и о. С. Нанков.

Ето мнението на проф. Боян Пиперов: “Като имам предвид: 1) положителната оценка на проф. д-р Илия Цоневски върху хабилитационния труд на архим. Серафим; 2) изказаните от проф. Ив. Панчовски положителни качества на хабилитацията – “че не се установяват основни грешки” и че в нея “има много ценни мисли, разсъждения, изяснения и аргументации”; 3) дадения от архим. Серафим обоснован отговор по същество върху посочените от проф. Панчовски отрицателни страни в хабилитацията..., който отговор аз напълно споделям и затова не ще отбележа нищо друго; 4) убеждението ми, че няма научен труд без малки грешки от оня вид, който посочва проф. Панчовски и 5) че за правилната разработка и проникновеното вникване в проблемите на догматично-обличителното богословие се изисква силна вяра и будно православно съзнание, каквито притежава архим. Серафим; намирам че той би станал един добър научен работник в своята област и го препоръчвам на АС да бъде избран за доцент при катедлата Догматически и Нравствено богословие при Духовната академия.” (Препис-извлечение от Протокол № 4 от заседанието на АС на ДА “Св. Климент Охридски”, 24.10.1962 г., с.12-13.) В тези думи на уважавания професор личи една безпристрастна аргументация в полза на о. Серафим.

По-различно, но особено показателно е изказването на тогавашния доцент о. Радко Поптодоров, в което можем да съзрем болезнени проблеми на колегията в Духовната академия, до известна степен идентични със сегашното състояние на Богословския факултет. Поради изключителното красноречие, проявено от обичният ни о. проф. Радко Поптодоров, си позволявам да приведа малко по-пространен цитат от неговото изказване по време на дебата:

“Още като студент в Духовната академия, когато ми се е случвало да мина покрай... мястото, където заседава Академическия съвет, чувство на благоговение е изпълвало душата ми, защото съм си представял, че тук 10-15 души не просто седят, а свещенодействат! Аз съм си представял, че членовете на Академичния съвет на Богословския факултет, на Духовната академия, когато влизат в този салон със задача да оценяват научни трудове... и да вършат избор на преподаватели, седят на столовете около зелената маса не толкова със своите 60-70 кг. физическа маса, а с целия свой нравствен авторитет и тежест, бидейки през цялото време на обсъждането и дискусиите морални стълбове, непоклатими нравствени канари, нравствени великани, за които по-горе и над всичко стои научната и морална истина и правда! Аз съм си представял, че лицата..., които носят пред имената си титлите професор, доктор, д-р хон. кауза и пр. винаги и навсякъде в живота си, но най-вече когато говорят от катедрата или когато в... АС обсъждат, критикуват и горещо спорят върху качествата на хабилитационни трудове, имат високото съзнание, че в тоя момент вършат една крайно отговорна пред народа, Църквата и Бога работа и затова се ръководят... само и единствено от гласа на своята съвест, чрез която Бог говори, само и единствено от изискванията на нравствения свой дълг и императив!

В моята лична съдба – като участник в конкурси в ДА – аз не видях подобно нещо от страна на някои членове на АС: изживях много огорчения и неправди, но тъкмо затова дадох обет пред себе си и пред Бога – ако някога ми се удаде да седна на този стол и да бъде съдник на конкурси... – да се ръководя само от изискванията на истината и правдата, да слушам само гласа на моята съвест, да изпълня изискванията на моя нравствен дълг като преподавател в Духовната академия, като научен работник и служител на Църквата и Бога. ... У един кандидат за преподавател в Духовната академия членовете на АС трябва да преценят две неща: 1) личността му – неговият нравствен облик и нравствени качества и 2) научната му подготовка, годността му за научно-богословска и преподавателска работа... Не е достатъчно само първото, т.е. “благочестието”... Но не е достатъчно...и само второто – знанието, научната кадърност, интелектуалната изостреност, научните трудове, без нравственост, без морал, без етика... Защото и дяволът знае много, ама е дявол!... Кандидат за преподавател в Духовната академия..., който няма етика в живота си, който няма християнска и църковна линия в поведението си, който няма смирение, който е двуличен, непочтен и т.н. – на такъв пет пари не струва науката му, без стойност са трудовете му, нула е изследователската и преподавателската му дейност... Архим. Серафим е известен на нашето църковно общество... като образцов душепастир и примерен във всяко отношение християнин... Между монашествуващите в нашата Църква той се ползва с името на един от най-примерните, най-безупречните, най-добрите монаси. Той е известен както със своята силна вяра, така и със своите истински монашески добродетели. Монасите като него са били и са рядкост в нашата Църква... Според моята лична преценка, грешките, пропуските, недостатъците в труда на о. Серафим не са от такова естество, че да бъде оспорена или отречена способността му да бъде добър научен работник в полето на богословската наука. При това той владее добре немски, френски, английски и руски езици и си служи с класическите езици задоволително. Трудът му... отговаря на изискванията за качествата и достойнствата на една хабилитация... (Препис-извлечение от Протокол № 4..., с. 30-37).

На противоположната позиция относно стойността на хабилитационния труд (освен проф. Панчовски) са проф. Тодор Поптодоров и доц. Т. Събев. Изказването на проф. Тодор Поптодоров е доста дълго (заема 10 страници от протокола) и е изцяло полемично, насочено срещу основните идеи, застъпени от о. Серафим в неговия хабилитационен труд за римокатолическото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Той казва: “...Всъщност доводите, които о.Серафим привежда, са толкова слаби, колкото са слаби и доводите на противната страна, защото нито в Св. Писание, нито в светоотеческата литература,... нито в богослужението, нито в здравия човешки разум е казано ясно и недвусмислено как точно се е родила Божията Майка... Ние сме длъжни да мълчим по този въпрос, тъй като св. Вселенска църква официално още не се изказала с конкретна догматическа формулировка... Моето религиозно чувство е смутено много сериозно, че се е намерил у нас един православен духовник, който е изпуснал толкова важни неща и актуални догматически въпроси и се е заловил с въпрос, по който едва ли и ангелите на небето... дръзват дори и да помислят... Смятам, че тоя труд на архим. Серафим е един напразен труд, който никого не ползва, а може само да причини вреди. Най-малко той може да ползва вярата и благочестието в Църквата... От този труд не може да се съди за богословската ерудиция на автора, особено в областта на догматиката, където се изисква идеална прецизност и действителна богоозарена мъдрост.” (Препис-извлечение от Протокол № 4..., с. 13-23).

В своето изказване доц. Тодор Събев споделя големите си очаквания от кандидата, които обаче той не е оправдал, представяйки своя научен труд. Освен повторение на критиките от отрицателната рецензия на проф. Панчовски, доц. Събев прави интересна забележка относно богословското образование на о. Серафим. Той изтъква “една формална “пречка” за кандидатурата на о. Серафим – изискването на Устройствения правилник (параграф 14): кандидатите за доценти да имат завършено висше православно-богословско образование. Разбира се, никой не се съмнява в православното верую на о. Серафим... , но неговата диплома за висше богословско образование... е във формално противоречие със споменатото изискване на Правилника.” ( Препис-извлечение от Протокол № 4..., с. 30).

Накрая, в съгласие с Устройствения правилник, АС препраща цялата преписка по конкурса в Св. Синод за решение. След две седмици, на 6.11., след като се запознават с всички подробности около проведения конкурс, архиереите от Св. Синод взимат решение архим. Серафим да бъде назначен за доцент в Духовната академия. Като изключим чисто емоционалната и личната страна на въпроса, дебатът по хабилитацията на о. Серафим показва интересни страни на академичния живот, сблъсъци на становища и проява на будна богословска мисъл.

Особено интересен е спорът около термина “непорочно зачатие”, който голяма част от колегията счита за неудачен, дори неправилен. Изказва се дори мисълта, че този получил популярност термин може да доведе съзнанието на вярващия човек до смущение и съблазън. Проф. Цоневски пише в рецензията си: “... като се приеме формулировката “римокатолическо учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария”, а се отхвърли самият догмат, ще излезе, че щом приемаме, че не е зачената непорочно, като че ли приемаме, че е зачената “порочно”... А допуснем ли да се говори за “порочно” зачатие, а оттук и раждане, с това вече като че ли признаваме, че бракът и раждането сами по себе си са нещо порочно, греховно.” И двамата рецензенти изтъкват неточността на превода на латинското понятие “macula”, което преди всичко означава “петно”, а не “порок” и изразът “immaculata conceptio” следва да се преведе като “неопетнено зачатие”.

На тази критична бележка о. Серафим отговаря: “... трябва да кажа, че не пръв аз употребявам този израз и не аз съм го измислил. Той е добил гражданственост в Обличителното богословие. Лично мен терминът “непорочно зачатие” никога не ме е смущавал, защото е terminus technicus, добил съвсем ясно определено значение, така както никога не ме е смущавал ... медицинският израз “порок на сърцето”. Трябва... да се отклони човек съзнателно от линията на праволинейното логично мислене..., за да дойде, при водене на разговор от областта на медицината и при употребяване на израза “порок на сърцето”, до представата за греховно, порочно сърце или да казва, че здравите сърца, които нямат порок, трябва да се считат за непорочни.” Тази “терминологична” дискусия не успява да повлияе отрицателно на преобладаващото мнение относно способността на о. Серафим за научно-преподавателска работа и че той е подходящата личност, която да заеме отговорната длъжност доцент по Догматическо богословие в Духовната академия.

С утвърждаването на архим. Серафим за хабилитиран преподавател българското богословско образование придобива един свой ярък представител, отличаващ се с твърди православни убеждения и то във време, когато БПЦ тръгва по пътя на модернизма и икуменизма. (През 1961 г., не без вмешателството на атеистичната власт, БПЦ последва своята “по-голяма сестра” – Московската Патриаршия и става член на Световния съвет на църквите – основната икуменическа организация.) По време на своята научно-богословска кариера архим. Серафим написва и публикува свои задълбочени изследвания по различни въпроси в областта на догматическото и сравнителното богословие. Такива са: “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище”, “Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда”, “Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност”, “Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо”, “Съединението на двете природи в Христа според Православието и нехалкидонските църкви”, “Вероучението на Англиканската църква от православно гледище”, “Единството на Христовата Църква според св. ап. Павел”. Наред с научно-изследователските си занимания, о. Серафим служи редовно в академичния параклис, изнася сказки и публични лекции по различни поводи и води

За съжаление доц. д-р архим. Серафим Алексиев не успява докрай да осъществи призванието си на научен работник и преподавател в Духовната академия. Престоят му в тази висша църковна школа продължава едва до пролетта на 1969 г. През тези години процесът на отстъпление от православното светоотеческо Предание все повече набира скорост и отделни личности като о. Серафим, които добре разбират пагубността му, не са в състояние да повлияят решително на събитията. След като през 1961 г. БПЦ официално се включва в икуменическото движение, чиято основна цел е безпринципното обединение на всички християни в една “църква” без покаяние за ересите и отстъпленията от Христовото учение от страна на инославните, само въпрос на време е появата на безсмислени нововъведения, влизащи в противоречие с живота на Православната църква. Именно такова нововъведение е приемането на т. нар. “поправен Юлиански календар”, т. е. честването на неподвижните църковни празници става по папския, “Григориански” календар, докато празнуването на Пасхата и свързаните с нея подвижни църковни празници остава по древно- църковния “Юлиански” календар. Това съвсем не е маловажен проблем, тъй като този “литургичен синкретизъм” води до сериозни нарушения на богослужебния устав (типикон).

В края на 1968 г. Св. Синод на Българската православна църква въвежда в богослужебна употреба новия календар, като от 6/19 декември – Никулден се преминава направо на 20 декември (н.ст.) – Игнажден. В официалното изявление по този повод се казва съвсем ясно, че промяната е наложена от икуменическите стремежи на Българската църква. Освен това се изказва и очевидната за всички лъжа, че промяната се прави по желание на мнозинството православни българи. Истината е, че църковната върхушка постепенно престава да бъде изразител на православното църковно съзнание и започва да служи на безбожната комунистическа власт, която не е без участие и в налагането на календарната реформа и изобщо в икуменическата обвързаност на БПЦ.


Архим. Серафим е категорично несъгласен с въвеждането на новия стил и икуменическата политика на Синода. Подкрепя го неговият единомишленик и духовен събрат доц. архим. Сергий (Язаджиев), преподавател по Свещено Писание на Новия Завет. Днес можем само да предполагаме какво коства и на двамата противопоставянето на “официалния курс”. Сривът на научните им кариери е неизбежен, но те не могат да направят компромис със своята православна съвест.

На празника на богословската наука - Св. Трима Светители през 1969 г. архим. Серафим прави вероятно последната си публична изява в Духовната академия и в БПЦ като цяло. Той чете своя доклад “Св. Кириловото съчинение “Написание о правей вере” и св. Трима светители”. Два месеца по-късно, на 29 март 1969 г., о. Серафим моли Св. Синод да го освободи “от длъжността доцент в Духовната академия, тъй като е сериозно заболял и експертната лекарска комисия го е представила за пенсиониране по болест”. Официално, архим. Серафим Алексиев е освободен от Духовната академия “поради стабилизирана инвалидност”. Според тогавашната практика, решението на Синода се докладва от Ректора епископ Николай на заседание на Академичния съвет (от 8.04.1969 г.). В дебата, отразен съвсем накратко в протокола, се изказват само Ректорът и ръководителят на катедрата проф. Илия Цоневски. И двамата изразяват “своето и на преподавателската колегия съжаление, че един добър колега е бил принуден поради сериозно заболяване да се пенсионира преждевременно”.

“Болестта” на о. Серафим идва точно навреме, за да се отстрани той по благообразна причина. Истинският конкретен повод, обаче, е съвсем очевиден – неприемането на календарната реформа. По същото време от Духовната академия е освободен и другият “несъгласен” – архим. Сергий, като този път мотивът е по-решителен – “поради непригодност”. Тягостни събития, които не се нуждаят от коментар...

След напускането на Академията о. Серафим се установява за постоянно в руския девически манастир “Покров Богородичен” в кв. Княжево, където календарната реформа също е отхвърлена. Не след дълго, обаче, на 17 юни 1969 г. на “непокорните” духовници архимандритите Серафим, Сергий и Пантелеймон е наложено запрещение. Изминава повече от година и през септември 1970 те получават разрешение от църковната власт да служат по стар стил, но “при затворени врати”.

Последните две десетилетия от живота си архим. Серафим прекарва в манастира. Там той продължава своята богословска работа, като написва много съчинения с догматически, духовно-нравствен и църковно-исторически характер. Въпреки че достъпът до манастира е ограничен, мнозина търсещи души намират в лицето на о. Серафим истински духовен наставник.

С напредването на годините телесните му сили постепенно отслабват и накрая о. Серафим е много болен. На 13/26 януари 1993 г., на 81 годишна възраст, той тихо предава душата си на Божието милосърдие.


True Orthodox community of "All Saints" chapel (TOC Bulgaria) - Home

True Orthodox community of "All Saints" chapel (TOC Bulgaria) - Home

Поместваме съдържанието на нашия основен сайт на още едно място в мрежата, тъй като от есента на тази година е възможно той да не съществува повече на стария адрес.

понеделник, 19 април 2010 г.

Един по-различен поглед към случващото се на Гроба Господен на Пасха

В этом году мой приятель, известный израильский репортер Сергей Гранкин, добавил новую ноту в эту аргументацию. Он заметил, что в последние восемь лет Благодатный огонь сходит всегда или в 14 часов 3 минуты или в 14 часов 16 минут. При этом из истории известно, что Благодатный огонь раньше сходил в разное время. Паломники могли ждать его часами, а то и целый день. Но с 2002 года огонь сходит только в упомянутое выше время. Кроме Сергея Гранкина эту странную особенность заметили и репортеры телеканала НТВ, которые в этом году в репортаже о схождении Огня сказали так: "Это удивительно, но Благодатный огонь каждый год сходит примерно в одно и то же время, может быть, с разницей в десять минут". Но если репортерам канала НТВ это, может быть, и удивительно, то руководству оного канала – вряд ли. Дело в том, что 14 часов 3 минуты – это иерусалимское время выхода первой новости 15-часового [по московскому времени – 16-часового] выпуска новостей канала НТВ. А 14 часов 16 минут – это время последней новости в конце выпуска. Дело в том, что в 2002 году телеканал НТВ стал первой в мире телекомпанией, которая выкупила права на прямую трансляцию из храма Гроба Господня. И с тех пор Благодатный огонь всегда сходит в прямом эфире… НТВ.

Почему именно 15-часовой выпуск? Потому что следующий выпуск новостей канала НТВ – в 18 часов, а в 17 часов из аэропорта Бен-Гурион должен вылететь заказанный заранее самолет в Москву. Благодатный огонь не может сойти в 18-часовых новостях, потому что тогда самолет не успеет.

А за него заплачены деньги.

Ну что же, осталось прояснить только самый последний вопрос. Почему же именно телеканал НТВ? Полагаю, вы догадались и без меня. Потому что телеканал НТВ принадлежит холдингу "Газпром-медиа". То есть в конечном итоге – "Газпрому". А огонь, как известно, символ "Газпрома". Он нарисован на его логотипе.

Вот русских очень часто ругают за идиотский подход к рекламе. И "Каннских львов" мы никогда не получаем.

Но разве есть в мире хоть какая-нибудь рекламная кампания, сравнимая с этой?

Нет".

неделя, 11 април 2010 г.

Eдно старо интервю

- Според вас кои са и къде се коренят най-сериозните проблеми пред православието?

Както в древност, тъй и днес основен проблем пред всеки православен човек е изборът между истината и лъжата, между Христа и света, между Църквата и нейната имитация. Само духовно слепи и заблудени хора, загубили усета си за Божественото и жаждата по Бога не разбират голямата трагедия на времето, в което живеем. Тази трагедия се изразява в отдалечаването на човека от Бога, в повсеместното разпространение на неверието и кривоверието, в това, което Писанието нарича “отстъпление” (2 Сол. 2:3). То е допуснато от Бога и никой човек не може да го спре, но трябва да бди над себе си и да се отстрани от него, независимо какво ще му струва това.

Отстъплението засяга не просто света като цяло, но което е по-важно, дава своя отпечатък и върху живота на Църквата. Този процес прониква сред членовете на Тялото Христово и постепенно ги отделя от него. За съжаление, съществува отпадане от Църквата, както на отделни личности, така и на цели общности. Последното става реалност, когато се изопачи вярата и съзнанието на епископата и духовенството, които, по силата на органичното църковното устройство, повличат със себе си цялата пълнота на църковната общност. Именно потъпкването на веровите истини и нарушаването на църковните канони от страна на църковната власт нанася най-големи духовни щети на Христовата Църква. Отстъплението на йерархията е един процес, в който външната църковна структура се овладява от личности с неправославно съзнание, а онези, които мислят че запазват православието си, но остават в общение с отстъпилите, губят способността да въздействат върху процесите в съответната църковна структура. Стига се дотам, че в един момент църковната власт не е в състояние да взима адекватни църковни решения, като например да отстранява от служение епископи, провинили се спрямо каноните или догматите на Църквата. В такова болезнено състояние са структурите на съвременните поместни официални църкви, и в частност официалната църква в България.

Цялото Предание на Църквата говори за насъщната необходимост от вярно изповядване на спасителните догмати. Църквата винаги е в състояние на война с “поднебесните духове на злобата” - изобретатели на всички ереси, чрез които погубват мнозина. Затова основна характеристика на православното църковно съзнание е ясното различаване на истината от лъжата, на православието от ереста, на истинския светъл ангел от явяващият се във вид на светъл ангел демон. А именно с липсата на това отличаване се характеризира съвременният възгордял се човешки разум.

Действително, колкото повече времето препуска към своя край и наближава светлия и славен ден на Второто Христово пришествие, като че ли толкова повече оскъдняват даровете на Светия Дух дори в живота на православните християни и мнозина смятат, че днес такива аскетически подвизи, за каквито четем в житията, вече не се възможни. Но ако аскетическите добродетели са трудно постижими за съвременните хора, то какво пречи да се следва неотклонно православното верооучение? И затова първа и най-важна задача пред всеки, който иска да пребъдва в спасителните граници на Христовата Църква, е приемането и опазването на чистото православно учение и отклоняването от всяка ерес – стара или нова.




вторник, 6 април 2010 г.

Благовещение на Пресвета Богородица


Въплъщение на Словото, Божията Премъдрост Христос

Премудрость Отчая, Сияніе славы и Образъ Ипостаси Его въ начале небеса и земли основавый, благослови достояніе Твое, сохрани в мире Царя нашего, Церковь, град Твой и люди Твоя спаси.


Соипостасная Премудрость Бога нашего, яко прежде зорница возсияла Еси премудро, славословимъ Тя и пребивати во светилище Твоемъ предпочтенное рабомъ Твоимъ слово даруяй яко да поемъ премудростъ делъ Твоихъ.


Днес е началото на нашето спасение и откриването на предвечната тайна: Синът Божи става Син на Девата и Гавриил благовести благодатта. Затова нека и ние с него да викнем към Богородица: «Радвай се, Благодатна, Господ е с тебе!».

Синаксар

В 25-я ден на месец март празнуваме Благовещението на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария.

Стих: Ангел възвести на Девата Сина – Великия Ангел на най-великия Отчий Съвет. “Радвай се”, рече ангелът на Девата в 25-я ден.

Милостивият Бог, Който обича човека и винаги се грижи за човешкия род като един любящ Отец, виждайки творението на Своите ръце под робството и тиранията на дявола и човека като роб на унизителните страсти, подвласттен на идолопоклонството, пожела да изпрати Своя Единороден Син, нашия Господ Иисус Христос, за да го спаси и избави от ръцете на дявола. Той приготви за дивното раждане чиста и свята Девица, която да е достойна за такова благословение. Бог повери тайната на един от архангелите – славният Гавриил, който бе пратен в град Назарет да каже на Дева Мария: “Радвай се, благодатна, Господ е с тебе.” Когато тя попита: “Как ще бъде това?”, той й рече: “Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени.” Тогава тя каза: “Ето рабинята Господня; нека ми бъде според думата ти”. И едновременно с тези думи тя свръхестествено зачена в нейната чиста утроба Божия Син, Словото, Божията Премъдрост и Сила, чрез осеняването и слизането на Светия Дух върху нея. Оттогава начена да се изпълнява домостроителната Тайна на Словото Божие за нашето спасение и изкупление.

Нему слава и власт во веки. Амин.


неделя, 4 април 2010 г.

Синаксар на Светата и Велика Неделя на Пасхата


В Светата и Велика Неделя на Пасхата празнуваме самото живоносно Възкресение на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос.

Настоящият празник наричаме Пасха, което на еврейски език значи преминаване, превеждане, защото това е денят, в който в началото Бог привел света от небитие в битие; в същия ден, превеждайки народа Израилев през Червено море, Той го избавил от ръцете на фараона; в същия ден Той слязъл от небето и се вселил в утробата на Девата. Сега пък, изтръгвайки от преизподните на ада цялото човешко естество, Той го възвел на небесата и го привел в първоначалното достойнство на нетлението. Впрочем, слизайки в ада, Той възкресил не всички, а само пожелалите да повярват в Него. А душите на светиите, държани от века насилствено в ада, Той освободил и на всички открил достъпа до небесата. Ето защо ние, преизпълнени с извънмерно голяма радост, светло празнуваме Възкресението, ознаменувайки благодатта, с която нашето естество се обогатило от даровете на Божественото милосърдие. Изразявайки както прекратяването на враждата, така и съединението с Бога и самите ангели, ние се поздравяваме един друг със свято целувание.

А Възкресението на Господа станало тъй: когато вóйните пазели гроба, около полунощ станало земетресение, защото ангел слязъл и отместил камъка от гроба, а стражата в ужас се разбягала, с което след изтичането на съботния ден, приблизително около полунощ, се открил пътя на жените. Възкресението станало известно преди всички на Божията Майка, която както разказва св. Матей, седяла срещу гроба с Магдалина. Но за да няма място за съмнение във Възкресението поради родството с Майката, евангелистите казват: яви се първо на Мария Магдалина. Тя видяла и ангела на камъка, а приближавайки се още, вижда в гроба ангелите, които й възвестили за Възкресението на Господа. Възкръсна, казали те, няма Го тук; ето мястото дето Го положиха. Чувайки това, тя тръгнала към най-пламенните от учениците му Петър и Йоан и им благовестила за Възкресението. Когато се връщала с другата Мария, срещнал ги Христос, казвайки им: „Радвайте се!”, защото на същия женски род, който преди чул „с болки ще раждаш децата си”, се полагало първи да чуе и тази радост. В порив на неудържима любов, те се приближили и искайки осезателно да се уверят, докоснали се до пречистите Му нозе. Дошли на гроба и апостолите – Йоан само надникнал и тръгнал, а Петър влязъл вътре и особено внимателно разгледал, докосвайки се до плащаницата и кърпата за главата.

Преди разсъмване Магдалина отново дошла с другите жени, за да се увери още повече във видяното. Спирайки се пред гроба, тя заплакала и навеждайки се вътре в него, видяла два ангела, с бляскави светли дрехи, които успокоявайки я й казали: „Жено, защо плачеш? Кого търсиш? Търсите Иисус Назарянина, Разпнатия? Той възкръсна, няма Го тук”. И веднага с трепет се изправили, забелязвайки Господа. А после, като се обърнала назад, и тя видяла стоящия там Христос, но Го помислила за градинаря (понеже гробът бил в градина) и му рекла: „Господине, ако ти си Го взел, кажи ми къде си Го положил и аз ще Го взема.” А когато тя отново се обърнала към ангелите, Спасителят казал на Магдалина: „Марийо!” А пък тя, чувайки сладостния и познат глас на Христа, искала да падне в нозете Му, но Той й казал: „Не се докосвай до Мене, защото още не съм възлязъл при Моя Отец, както и ти самата признаваш, приемайки Ме още за човек, но отиди при братята Ми и им кажи за всичко, което видя и чу.” И Магдалина изпълнила това, а на разсъмване отново отишла на гроба с останалите. Другите с Йоана и Саломия дошли, когато слънцето било вече изгряло. Изобщо трябва да се каже, че по различно време идвали на гроба жените, сред които била и Богородица, защото тя е онази Мария, която Евангелието нарича Иосиева майка – този Иосия бил син на Йосиф.

Впрочем, неизвестно е в кой точно час възкръснал Господ. Някои казват, че по първи петли, други – когато станало земетресението, а трети – по друго време.

Междувременно докато се случвало всичко това, някои от стражата отишли при първосвещениците и им съобщили за станалото. Те ги подкупили с пари и ги накарали да казват, че учениците Му дошли през нощта и Го откраднали.

Вечерта на същия ден, когато учениците, страхувайки се от юдеите, се събрали заедно при здраво заключени врати, при тях влязъл Иисус, понеже бил в нетленно тяло и по обичая ги благословил с мир. Като Го видели, те премного се възрадвали и чрез духването на Възкръсналия възприели Всесветия Дух в още по-съвършена степен.

Как Възкресението на Господа се оказва тридневно разбирай така: вечерта на четвъртъка и денят на петъка (защото така евреите измерват денонощията) – един ден; после нощта на петъка и цялата събота – втори ден; а после нощта на събота и денят на неделята (защото част от началото се приема за цяло) – ето го и третия ден. Или може да се изчисли така: в третия час на петъка Христос бил разпнат; после, от шестия до деветия настанала тъмнина, - считай това за нощ, и ето от третия час до деветия става един ден; после след тъмнината пак идват денят и нощта на петъка – ето го и вторият ден; след това с денят на събота и следващата нощ стават три дни. И ако Спасителят ни е обещал на третия ден да ни дари с това велико благодеяние, но е направил това в най-кратко време, то нека Му въздадем слава и власт во веки веков. Амин.