За Църквата, спасението и сегашното скръбно време

В моята вяра имам за учители Самият Господ Иисус Христос, Който завеща на Своите св. Апостоли и техните наследници – св. Отци истинските и спасителни православни догмати. Нищо не отнемам и нищо не прибавям към богодаденото учение на Христовата Църква, засвидетелствано в Свещеното Писание, творенията на св. Отци, деянията на Съборите, житията на светиите, правилата и в цялото Предание.

Благодаря на Бога, че ми е дал възможност да се докосна до безценната съкровищница на св. Православие, от която да черпя духовно познание и да пия от извора на богопросветената светоотеческа мъдрост. Именно в житията и творенията на св. Отци от всички времена откривам дълбинната връзка между богословието и живота на православния християнин. Всичко, което Църквата притежава като богословско учение има своите практически измерения и приложение в реалния живот на онези, които с цялото си същество прегръщат богооткровената истина и се “смиряват пред догматите”. Догмат и аскеза вървят ръка за ръка, затова “животът на светиите е една въплътена догматика”. Следователно, ако искаме да бъдем част от благодатното тяло на св. Църква и да станем “съграждани на светиите и свои на Бога”, трябва да имаме същата вяра като тях и да подражаваме на техния живот.

Действително, колкото повече времето препуска към своя край и наближава светлия и славен ден на Второто Христово пришествие, като че ли толкова повече оскъдняват даровете на Светия Дух дори в живота на православните християни и мнозина смятат, че днес такива аскетически подвизи, за каквито четем в житията, вече не се възможни. Но ако аскетическите добродетели са трудно постижими за съвременните хора, то какво пречи да се следва неотклонно православното верооучение? И затова първа и най-важна задача пред всеки, който иска да пребъдва в спасителните граници на Христовата Църква, е приемането и опазването на чистото православно учение и отклоняването от всяка ерес – стара или нова.

Истинската святост се състои в единението ни с Христа, и когато Той пита: “Кога дойда ще намеря ли вяра на земята?”, всъщност предупреждава, че малцина ще бъдат верните Му последователи, които ще са опазили заповедите Му и чистотата на получената от предците им вяра. Но именно тези, които опазят вярата ще бъдат по-велики от древните св. Отци, както самите те свидетелстват.

Цялото Предание на Църквата говори за насъщната необходимост от вярно изповядване на спасителните догмати. Църквата винаги е в състояние на война с “поднебесните духове на злобата” - изобретатели на всички ереси, чрез които погубват мнозина. Затова основна характеристика на православното църковно съзнание е ясното различаване на истината от лъжата, на православието от ереста, на истинския светъл ангел от явяващият се във вид на светъл ангел демон. А именно с липсата на това отличаване се характеризира съвременния възгордял се човешки разум.

Само духовно ослепели и заблудени човеци, загубили усета си за Божественото и жаждата по Бога не разбират голямата трагедия на времето, в което живеем. Тази трагедия се изразява в отдалечаването на човека от Бога, в повсеместното разпространение на неверието и кривоверието, в това, което Писанието нарича “отстъпление” (2 Сол. 2:3). То е допуснато от Бога и никой човек не може да го спре, но трябва да бди над себе си и да се отстрани от него, независимо какво ще му струва това.

Отстъплението засяга не просто света като цяло, но което е по-важно, дава своя отпечатък и върху живота на Църквата. Този процес прониква сред членовете на Тялото Христово и постепенно ги отделя от него. За съжаление, съществува отпадане от Църквата, както на отделни личности, така и на цели общности. Последното става реалност, когато се изопачи вярата и съзнанието на епископата и духовенството, които, по силата на органичното църковното устройство, повличат със себе си цялата пълнота на църковната общност. Именно потъпкването на веровите истини и нарушаването на църковните канони от страна на църковната власт нанася най-големи духовни щети на Христовата Църква. Процесът на отстъпление в йерархията е постепенен – външната църковна структура се овладява от личности с неправославно съзнание, а онези, които мислят че запазват православието си, но остават в общение с отстъпниците, губят способността да въздействат върху процесите в съответната църковна структура. Стига се дотам, че в един момент църковната власт не е в състояние да взима адекватни църковни решения, като например да отстранява от служение епископи, провинили се спрямо каноните или догматите на Църквата. В такова болезнено състояние са структурите на съвременните поместни официални църкви, и в частност официалната църква в България.

И тук съм длъжен да изрека с голяма болка, но и подтикван от привързаността си към Христовата истина, единственото позволено осъждане в православния духовен живот – осъждането на ереста.

Официалните поместни църкви носят отговорността за голямото отстъпление от вярата, което се извърши през ХХ век. Всички те са в общение помежду си и често се парадира с това «единство». Ето защо те са съ-отговорни за предателствата, извършвани от отделни представители на това «вселенско православно семейство». Така например, още през 1965 г. Вселенската патриаршия вдига анатемите срещу папството и вписва римския папа-ересиарх в диптиха на Църквата. Реакция от останалите поместни църкви няма, с изключение на протестите от страна на Първойерарха на Руската православна задгранична църква свт. Филарет (Вознесенски) и разбира се на атонските монаси – ревнители. И сега, отношението на официалната йерархия към папата е като към равноправен епископ на Църквата, а във взаимоотношенията между православни и римокатолици се възприема и понятието “църкви - сестри”. След дългогодишен диалог с монофизитите се подписват съглашения, отхвърлящи православната христология, а Антиохийската патриаршия разрешава сакраментално общение с еретиците - монофизити. Всички новостилни поместни църкви изменят на православното Предание за календара, попадайки под анатемата на Събора на православните патриарси от 1583 г., като особено болезнено е състоянието на Финландската църква, която приемайки и Григорианската пасхалия попада и под анатемата на І Вселенски събор.

И тъй, това трагично състояние на официалното “Православие” се дължи преди всичко на икуменическата ерес, а в страните от бившия социалистически блок, и на тоталното подчинение на църковната структура на безбожните власти. Именно под техния натиск свещеноначалието на БПЦ взима съдбовните решения за включването в Световния съвет на църквите през 1961 г. и за промяната на календара през 1969 г.

Човек, който има истинско православно съзнание не може да си затвори очите и да каже, че греховете на йерархията са си за нейна сметка, тъй като животът в Църквата е органично цяло и не се ръководи от принципа “всеки за себе си”. Всеки е отговорен за всичко. От църковната история е добре известно, че именно Божият народ е корективът на епископата. Да, на епископите е дадена властта да учителстват и ръководят църковния народ във вярата, но на последният принадлежи правото и задължението да следи за православността на своите архиереи. От своя страна, истинският епископ се грижи за духовното израстване на клириците и народа, живее с пулса на своята Църква и добре разпознава проблемите на църковния живот, прилагайки истинските църковни методи за тяхното решаване, и най-вече бди за чистотата на вярата. Какво наблюдаваме днес? Основният тон в “православното богословие” и в църковната политика в различните поместни църкви се дава от архиереи, зад които няма реално паство, съществува като че ли пропаст между свещеноначалието и хората, които считат себе си за православни, но дори не познават епископите си.

За съжаление повечето от днешните “православни” християни проявяват абсолютна загуба на ориентация в съвременните църковни проблеми и липса на усет за същинските опасности в духовния живот. В нежеланието да видим истината се питаме: какво от това, че Вселенската патриаршия вдигна анатемите срещу Рим и включи папата в диптисите?; какво от това, че Антиохийската патриаршия е в евхаристийно общение с монофизитите? Какво от това, че навсякъде по света на икуменическите форуми “православните участници” съ-молитстват с еретици и езичници? Какво от това, че едни архиереи на БПЦ посрещат папата с “Благословен гряди во имя Господне” и му целуват ръка, а други гузно и страхливо мълчат, за да не би някой да каже, че правят разкол?

Съзнавам, че някои църковници въобще не считат икуменизма за ерес и не смятат, че участието в него може да доведе до тежки последици в духовното състояние на дадена поместна Църква. А мнозина биха и възразили, че конкретно БПЦ вече не изповядва икуменизма, дори напротив – отхвърля го и напусна ССЦ през 1998 г. Но ако икуменизмът е бил грешка, то за да се поправи тя е необходимо покаяние. Излизането от ССЦ не бе съпроводено нито с покаяние, а още по-малко и с изискваното в такива случаи осъждане и отричане от ереста. При липсата на истинска промяна в позицията към икуменизма е съвсем естествено, че продължават участията на архиереи и представители на БПЦ в икуменически прояви, включително с молитвено общение. Всички бяхме свидетели и на трагичната картина при посещението на римския папа у нас през 2002 г. Няма преоценка и по отношение на сътрудничеството с безбожната комунистическа власт, като най-кощунствено е мълчанието за подвига на новомъчениците, които св. Църква роди през изминалото столетие. Действително трудно е да се прославят изповедниците, когато техният подвиг е изобличение за наследниците им.

Много бих искал всичко, казано до тук да не е истина или тези проблеми да не са чак толкова страшни и опасни в духовно отношение, колкото ги чувствам, и аз да съм в заблуда, а мнозинството мои сънародници, близки и приятели да пребъдват в истината и да живеят в съгласие с църковните правила. Но не мога да пренебрегна ясното свидетелство на Църквата – в историята й, в правилата и определенията й – че ереста или общението с еретици отделя от благодатното общение с Христа и светиите. Църквата предава на анатема всички ереси, затова има и канони, които забраняват всяко общение с отстъпниците от истинската и спасителна православна вяра (Ап. 10, 45, 46; Лаод. 6, 33); под анатема са и намиращите се в общение с епископи, дръзнали да заемат катедрите си с помощта на светската власт, която в нашето неотдавнашно минало открито се стремеше към изкореняване на вярата от съзнанието на народа (Ап. 30). Една богоборна власт не може да се приема като власт от Бога, още по-малко да се влиза в съглашателство с нея.

И понеже напоследък особено се набляга върху въпроса за тайнствата, длъжен съм да кажа и следното. В съвременното икуменическо богословие господства тезата, че където има кръщение, там е Църквата. Същата зависимост се прилага и по отношение на Евхаристията и свещенството. Т. е. където се извършват тайнства (или действия, наподобяващи тайнства), там е и Христовата Църква. Светоотеческият модел е точно обратният: истинските спасителни и благодатни тайнства се извършват само в Христовата Църква, а не в отпадналите от нея еретически общности. Т. е. не тайнствата са критерий за Църквата, а Църквата е критерий за тайнствата – където е Христовата Църква, там има и истински тайнства.

Следователно, истинското кръщение се извършва от Христа в Неговата свята Църква. Същото се отнася и до всички останали тайнства. Това е принципът на светоотеческата еклезиология, която не познава освещаваща благодат извън Тялото на Христовата Църква. Най-ярък изразител на това разбиране е св. Киприян Картагенски, чиито думи “Извън Църквата няма спасение” се приемат като правило от целия православен Изток. Другата теза, която съвременните икуменисти проповядват като учение на цялата Църква, произхожда от частното мнение на бл. Августин, че тайнствата на схизматиците и еретиците не са лишени от освещаваща благодат.

Но православното учение за Църквата се основава на думите на св. ап. Павел в Ефесяни 4:5: “Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението”, следователно една е и Църквата, в която единствено тайнствата са валидни и изкупителни. Такова е православното църковно самосъзнание и то не бива да се размива и изопачава с еретически заблуди. За съжаление, неправилните схващания по тези въпроси нерядко се доказват с практиката на Църквата да приема в лоното си еретици без да ги кръщава, а само чрез тайнството миропомазание или чрез покаяние и отричане от ереста. Този факт, без да се вникне в неговите предпоставки и в църковния разум, се използва за безобразно изопачаване на православната светоотеческа еклезиология.

Приемането в Църквата Христова на еретици и схизматици без кръщение, а на клириците им – без ръкоположение, т. е. в “същата степен”, е известно от древност. Но св. Отци са далеч от съвременното икуменическо разбиране на подобни действия в смисъл на признаване на благодатността на действията, наподобяващи тайнства, които се извършват в отпаднали от Църквата общности. В този случай не съществува никакво привидно противоречие между догматическото учение и практиката на Църквата. Благодатта у еретиците и разколниците еднозначно се отрича – различна е само практиката на приемането им в Църквата, както за това ясно свидетелства 1 правило на св. Василий Велики. Допустимо е прилагането на т. нар. икономия (снизхождение) по пастирски съображения, но тя в никакъв случай не отменя акривията (точност, строгост), отразяваща в пълнота догмата за Църквата и респ. преподаването и приемането на Божията благодат.

Конкретно относно св. тайнство Кръщение: то се извършва чрез трикратно пълно потапяне на кръщавания във вода (baptisma, baptismos от baptein - потапям) в името на Отца и Сина и Светия Дух. Тайнството Кръщение, извършвано от Църквата по заповядания от Христа и запазения в Преданието й начин, е неповтаряемо, еднократно, както еднократно е биологичното раждане на човека. “Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението.” За голямо съжаление, не само в БПЦ, но и в други поместни официални църкви, формата на Кръщението е изопачена - кръщаваните не се потапят напълно, а само обливат или поръсват. Църквата държи и на външната страна на св. тайнства, затова когато в свои съборни правила постановява приемането на съответни еретици без кръщение тя се движи от презумпцията, че у тях е запазена външната форма на кръщението, т. е. трикратното пълно потапяне и произнасянето на сакраменталната формула (срв. 7 пр. на ІІ Всел. и 95 пр. на Трул.). Тези т. нар. “икономийни” правила съществуват в църковното съзнание редом до множество “акривийни” правила, регламентиращи приемането на еретици с кръщение (Ап. 46, 47, І Всел. 19; Карт. /258 г./ 1; Лаод. 8; Вас. Вел. 47). Последните правила отразяват ясно и конкретно догмата за единството на Църквата, докато първите свидетелстват за способността на Църквата да действа снизходително спрямо обръщащите се към истината и осъзнали трагичното си състояние еретици.

Ето само едно от правилата, касаещи св. тайнство Кръщение, но което е достатъчно показателно за вярата на Църквата относно тайнствата и еретическите лъже-тайнства. 47 Апостолско правило: “Епископ или презвитер, ако отново кръсти някого, който е действително кръстен (т.е. кръстен е правилно в истинската Христова Църква), или не кръсти осквернен от нечестиви (т.е. от еретици), да бъде низвергнат понеже се е надсмял над Кръста и смъртта Господни и не е различил свещеници от лъже-свещеници”. В тълкуванието си Зонара пише: “Едно кръщение е предадено на християните. И така, който има кръщение според преданието на божествените апостоли и отци (защото това означава “действително”, слав. – по истине, гр. – kata alitheian), нечестиво е отново да се прекръщава. Също нечестиво е да не се прекръщават кръстените, които правилото нарича осквернени, защото еретическото кръщение е нечисто и подхвърля на голяма отговорност. Затова правилото и повелява да се подхвърлят такива на низвержение – един за туй, че въпреки църковното предание е извършил две кръщения, а друг за туй, че не е умил с божествената баня човека, осквернен с беззаконно кръщение... те се считат достойни за низвержение защото не различават благочестивите (православни) свещеници от лъже-свещениците (еретици)...”