На 14 юни (27 юни по гражданския календар) честваме паметта на един велик изповедник на православието - светител Методий, патриарх Константинополски. Той бил патриарх само в последните години от живота си, от 843 до 847 г. до самата си кончина. А изповедник бил през целия си живот, защото почти през целия му съзнателен живот във Византия господствала ереста на иконоборството, а св. Методий разбира се не я признавал и макар тогава да не бил епископ, бил подложен на големи гонения – затворили го в пещера, изобщо много мъки претърпял, но никога не се отрекъл от православната вяра. А по негово време това означавало, че не се отрекъл от почитането на светите икони и затова останал непоколебим пред различните замисли на враговете – еретици. И затова, когато през 843 г. иконопочитанието било възстановено, той станал един от тези, на които се опряла Църквата и именно него избрали за патриарх, какъвто той останал до смъртта си.
Първото нещо, което направил св. Методий след избора му за патриарх, било лишаването на Империята и на самия него от почти целия църковен клир, защото почти всички свещеници по онова време или били ръкоположени от епископи – иконоборци или били от онези, които първоначално при патриарсите Тарасий и Никифор обещали да пазят православието, но после се отрекли от това изповедание и минали на страната на иконоборците. Св. Методий казал, че никой от тях не трябва да се приема в същия сан, нито епископи-еретици, нито ръкоположените от тях, нито отстъпниците от православието, дори и да се покаят за ереста си. И макар че почти всички бивши иконоборски епископи и клирици се покаяли, защото за хората е свойствено да се каят и изобщо да се колебаят заедно с „партийната линия”, покаянието им било прието, а сана – не. Тоест позволено им било да влязат в Църквата като миряни, но повече не било възможно да им се повери свещеното служение, въпреки че само около половин век по-рано, на Седмия Вселенски събор покаялите се тогава иконоброци били приети в Църквата в своите санове. Но вторият път вече не им признали сановете. Защо?
Тази крайна мярка св. патриарх Методий и другите й поддръжници обяснявали така: при първото възстановяване на почитанието на св. икони иконоброството се считало за нова и неосъдена дотогава ерес и затова макар че не трябвало да се изпада в нея, но по човешки този грях бил извинителен, и можело да се повери свещенослужението на онези, които го осъзнавали и се каели за него. Но онези, които след всички обяснения, след решенията на Седмия Вселенски събор все пак отпаднали в същата тази ерес, не приели съвършено ясните разяснения на Църквата по този въпрос, не можело да се прояви повече снизхождение и поради предпазливост Църквата вече не могла да им повери свещеното служение. Те не били лишени от спасението в Църквата и можели да влязат в нея като миряни, но всяко църковно служение се получава по доверие, а такова особено доверие никой от еретиците не можел да има, макар и да се е покаял.
И така св. Методий Константинополски не се спрял пред огромния социален трус, който тази мярка предизвикала. Действително самата промяна на вероизповеданието от иконоборство в православие за Византийската империя вече означавало сериозно сътресение в обществения живот, защото се засегнати интересите на много църковници и държавници, но и не само това. Когато почти цялата Църква била лишена от духовенство, това засегнало почти всяко село и разбира се разбунило цялата Империя; и били необходими няколко години преди да се попълнят редиците на духовенството. Но въпреки всичко, св. Методий и неговите единомишленици се решили на тая мярка и тя се оказала правилна, защото способствала за очистването на Църквата, а социалното напрежение било преодоляно и Православието и Империята устояли, защото в такива случаи и Бог помага.
Какъв урок дава тази история за нашето време? Той е съвсем очевиден. Защото главната ерес, която господства днес е ереста на икуменизма. Разбира се, тя съдържа и нови неща, които е доста трудно да се разберат в какво точно се състоят. Но освен това, тя има в себе си и напълно понятно твърде старо съдържание, което ясно показва, че икуменизмът е ерес и нищо друго. Той учи, че ересите и разклоненията на християнството, които продължават да считат себе си за християнство, но в свое време са осъдени от светите отци като ереси и изповядват разни осъдени от Църквата учения, всъщност не са напълно отпаднали от Църквата. Това например се твърди за монофизитството, което е осъдено и анатемосано от Църквата преди много векове, също така за католичеството, а също и по-малко открито за несторианството и за някои части на протестантството. Ако започнем да обсъждаме самата възможност за това, че решенията, приети някога съборно от Църквата по повод на тази или онази ерес са били може би „твърде резки”, или че становищата на светите отци относно отсъствието на благодат в тайнствата на еретиците са „преувеличени” – ако започнем да обсъждаме тази идея, значи разсъждаваме върху възможността Църквата да е сгрешила в своето съждение. По-точно, започваме да разглеждаме възможността светите отци да не са виждали къде е Светият Дух и къде не е, за да изрекат окончателни присъди над ересите. А това означава просто, че влизайки с такива позиции в диалог с еретиците, ние се отказваме от православието. Още повече се отричаме от него, когато почваме да се молим с разни еретици. Тогава и ние самите ставаме такива.
Затова не може да има никакво снизхождение към ереста на икуменизма, няма оправдание, че тя е нова и малко понятна. За съжаление, тази ерес макар и нова, включва в себе си наведнъж всички останали стари ереси. Именно наведнъж. Затова икуменизмът се нарича „всеерес”.
Цялата проповед тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар