събота, 27 март 2010 г.

Синаксар на Неделя шеста от Великия пост - Цветница (Вая)


Стих: На безсловесно животно седна Този, който със слово създаде небето, освобождавайки човеците от звероподобието.
В тоя ден празнуваме славния и пресветъл празник Вая поради следната причина.

След възкресяването на Лазар от мъртвите мнозина като видяха станалото, повярваха в Христа; затова иудейското събрание утвърди присъдата: да бъдат убити Христос и самия Лазар. Иисус Се скри, избягвайки от злобата им, а те решиха непременно да Го убият на празника Пасха, но известно време Му се даде да избегне това. “Шест дни преди Пасха – пише евангелист Йоан - Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата”, а сестра му Мария помаза с миро нозете на Христа. На другия ден Господ изпрати Своите ученици, за да му доведат ослица и младо осле. И Този, на Когото небето служи за престол, седна на ослето и влезе в Иерусалим. И едни постилаха по пътя Му своите одежди, а други режеха клони от финиковите палми и също ги постилаха на пътя. Еврейските деца пък с клонки в ръце викаха: „Осанна на Давидовия Син! Благословен Идещият в името Господне, Царят Израилев!” Така беше, защото Дух Светий движеше езиците им за прослава и възхвала на Христа. С клонките те ознаменуваха победата на Христа над смъртта, тъй като те за евреите са символ на оживлението. Имало е обичай — да се оказва почест на победителите в борбите или в някакви войни, съпровождайки ги в тържествена процесия с клонки от вечнозелени дървета. А младото необяздено осле, което възседна Христос, тайнствено означава за нас езическите народи, защото покорявайки ги на Своята власт, Той стана Победоносец и Победител, Цар на целия свят. За тоя празник възвестил пророк Захария: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница”, а също Давид казва за децата: „От устата на младенци и кърмачета Си стъкмил похвала”. И когато влезе в Иерусалим – казва Евангелието - цял град се потресе, а хората подстрекавани от първосвещениците поради завист, искаха да Го убият. Но Той Се таеше, скривайки Се, а когато Се появяваше, говореше им с притчи.

Христе Боже наш, по неизказаното Си милосърдие направи ни победители на безразсъдните страсти, сподоби ни да видим Твоята славна победа над смъртта - светлото и даряващо с живот Твое Възкресение и помилуй ни сега и винаги и во веки веков. Амин.

петък, 26 март 2010 г.

За светлината на Преображението



Господ казал: „Истина ви казвам – тук стоят някои, които няма да вкусят смърт докато не видят Сина Човешки да иде в Царството Си (Мат. 16:28). След шест дни Господ се преобразил на планината Тавор пред Своите трима ученици и апостоли Петър, Йаков и Йоан.


Светлината на Христовото преображение няма начало, нито край, нито е ограничена или осезаема за сетивата, макар че за кратко е била видима и за човешките очи на планинския връх. Има хора, които се гордеят с езическите елински учения и мъдростта на тоя свят, и не се вслушват в словата на духовните човеци по въпросите на духовното, а избират да им противоречат. Щом чуят, че светлината на Христовото преображение на планината е била видяна от очите на апостолите, те веднага я принизяват до видима, тварна светлина. Тази нематериална, несътворена, предвечна светлина, която превъзхожда не само сетивата, но и умовете ни, те дръзват да принизяват, защото са на ниско духовно стъпало и не са в състояние да помислят за нещо по-високо от земните неща. Обаче Оня, Който се яви в тази светлина доказа предварително, че тя е нетварна, наричайки я Царство Божие. Царството Божие не е подвластно или сътворено, а е непобедимо и нетварно. То е отвъд границите на времето и вековете и за него не може да се каже, че е имало начало или че ще свърши в определен момент. Вярваме, че това Царство е наследие за онези, които се спасяват.

вторник, 23 март 2010 г.

Синаксар на Лазарова събота
Стих: Ти плачеш, Иисусе, проявявайки човешката природа, а възкресяваш приятеля с божествената сила.
В този ден празнуваме възкресението на светия и праведен Лазар Четиридневен, Христовия приятел. Той бил по рождение евреин, от сектата на фарисеите, син на фарисея Симон, родом от село Витания. Когато Господ наш Иисус Христос извършвал Своя земен път за спасението на човешкия род, Лазар станал Негов приятел по следния начин. Понеже често беседвал със Симон, който също очаквал възкресението на мъртвите и много пъти ходил в дома им, то Христос много обикнал Лазар, заедно с двете му сестри Марта и Мария.
Наближавали спасителните страдания Христови, когато вече подобавало всички да се уверят в тайната на Възкресението. Иисус пребивавал отвъд Йордан, възкресявайки от мъртвите преди това дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица. А неговият приятел Лазар заболял тежко и умрял. Иисус, макар да не бил там, казал на учениците Си: „Нашият приятел Лазар заспа”, и след малко отново рекъл: „Лазар умря!”. И повикан от сестрите му, той оставил Йордан и дошъл във Витания, близо до Йерусалим, на около петнайсет стадия. Посрещнали го лазаревите сестри с думите: „Господи, ако ти беше тук, брат ни нямаше да умре. Но и сега, ако Ти е угодно можеш да го вдигнеш, защото всичко можеш!”. Иисус попитал хората: „Къде го положихте?”. Тогава всички отишли на гроба и когато отместили камъка, Марта казала: „Господи, мирише вече, защото от четири дни е вече в гроба.”. Като Се помолил и просълзил над лежащия в гроба, Иисус викнал със силен глас: „Лазаре, излез вън!”. И мъртвият веднага излязъл, разповили го и си отишъл у дома.
Това велико чудо възбудило завистта на иудеите и те се сговорили против него, но Той отново напуснал пределите им. Първосвещениците замислили да убият и Лазар, защото мнозина, като го видели, повярвали в Христа. Но той, разбирайки за заговора им, избягал на остров Кипър и заживял там, а в последствие бил поставен от апостолите за епископ на град Китион. Като поживял свято и богоугодно, трийсет години след като оживял, отново умрял и бил погребан в Кипър, извършвайки при това много чудеса.
Преданието казва, че след възкресението си свети Лазар почти не ядял, пазейки строго въздържание, а епископския омофор му подарила Пречистата Божия Майка, която го направила собственоръчно. Император Лъв Мъдри, след едно божествено видение, пренесъл светите му мощи от Кипър в Константинопол, в построения от него храм в чест на светеца и с почести ги положил в скъпоценна ракá в дясно от входа, срещу светия олтар. Пребивавайки там светите му мощи източват неизказано благоухание.
Светите и богоносни наши отци и по-скоро светите апостоли установили да празнуваме в днешния ден възкресението на Лазар след четиридесетдневния пост за очистване, преди свещенодействието по време на светите страдания на нашия Господ Иисус Христос. Тъй като те считали възкресяването на Лазар за първи и основен повод за злия заговор на иудеите против Христа, то затова те поставили тук празнуването на това чудо, описано само от евангелист Йоан и пропуснато от другите евангелисти, защото когато те пишели своите евангелия Лазар бил още жив и можел да бъде видян. А по времето, когато свети Йоан пишел своето евангелие било необходимо да се докаже, че Христос е Син Божи и Бог, че Той възкръснал и че ще има възкресение от мъртвите, за което най-силно доказателство бил Лазар. Казват, че и цялото Евангелие на Йоан е написано в доказателство за това, тъй като другите евангелисти съвсем не споменават за безначалното раждане на Христа.
Лазар нищо не разказал за намиращите се в ада или защото не е видял какво е там или защото му е било заповядано да мълчи за видяното.
Има обичай всеки човек, починал неотдавна, да се нарича Лазар и погребалната одежда се нарича „лазарома”, за да се напомня за първия Лазар. Защото както той по словото на Христа възкръсна и отново оживя, така и другите мъртъвци ще възкръснат при последната тръба, за да живеят вечно.
Христе Боже, по молитвите на Твоя приятел Лазар помилуй ни. Амин.

събота, 20 март 2010 г.

ПЕТА НЕДЕЛЯ ОТ ВЕЛИКИЯ ПОСТ – НА ПРЕПОДОБНА МАРИЯ ЕГИПЕТСКА

Стихири на Господи воззвах, глас 6:
 
Осквернението от предишните скверноти ти пречеше да гледаш към светинята, но твоето чувство и съзнание за стореното, богомъдра, доведоха до обръщането ти към по-доброто. Защото като погледна към иконата на благословената Богоотроковица, ти се покая за всички свои предишни съгрешения, всехвална, и с дръзновение се поклони на свещеното Дърво.
 
Поклонила се с радост на Светите Места и приела оттам спасително напътствие за добродетелен живот, ти дръзновено тръгна по прекрасен път – премина Йорданските струи и с усърдие се посели в обиталището на Предтечата; там чрез своя начин на живот ти укроти необуздаността на страстите, като с дръзновение изтъняваше излишеството на плътта, приснопаметна майко.
 
Заселвайки се в пустинята, ти изтри напълно от душата си образите на страстите и изписа в нея боговидното изображение с всяка добродетел, и така просия, че и по водите леко преминаваше, блажена, и от земята се издигаше в своите моления към Бога; и сега като стоиш с дръзновение пред Христа, всеславна Марийо, моли се за нашите души.
 
Слава, глас 4: Силата на Твоя Кръст, Христе, стори чудо, като предишната блудница се подвиза с постнически подвиг и така, отхвърляйки немощта, тя доблестно противопостави се на дявола. Затова получила награда, сега се моли за нашите души.
 
От канона:
 
Неописуемият и предвечен Бог, всезнаещият Господ, бидейки в плът отиде при египтяните, а сега от Египет те показва като всесветла звезда.
 
Жената, която преди беше оръдие на греха, дълготърпеливи Господи, Ти показа като оръдие на поклонението пред Твоя божествен Кръст; така тя победи всички оръжия и козни на бесовете, Добросърдечни.
 
Жадувайки като псалмопевеца да съзре благолепието на Твоя храм и духовната скиния на Твоята слава тази, която оскверни храма на своето тяло викаше: „Христе, по духовните молитви на Девата, която стана Твой храм, направи ме храм на Всесъздателя Духа!”.
 
Тази, която с тялото си улавяше погледите на много мъже и ги правеше храна на дявола чрез краткотрайната плътска наслада, сега самата бе уловена от божествената благодат на Честния Кръст; и стана сладко духовно приношение пред Христа.
 
Укрепявана от Христовата сила, ти, майко, претърпя по-лесно подвига в пустинята; скверните помисли, които се разгаряха в тебе, ти угаси със струите на божествените сълзи, чиста, постническа висота и на преподобните похвала.

 

понеделник, 15 март 2010 г.

За послушанието (историята на преп. Агапий)

Понякога послушанието може да ни се стори глупаво и безсмислено, защото то не винаги следва логичния начин на мислене. Когато става дума за опазването на вярата, да, трябва винаги да следваме каноните и учението на св. отци и това е съвсем логично; но послушанието не винаги е такова. Бог казал на Авраам да напусне страната и роднините си и да отиде в страна, където нямал нищо. От светска гледна точка това не е много логично, но когато Бог обещава нещо, можем да бъдем сигурни, че Той ще изпълни Своето обещание. Знаейки това, послушанието винаги ще има смисъл за нас.
На Света Гора живял монах – преподобни Агапий Ватопедски, който веднъж бил отвлечен от мюсюлмани и бил продаден като роб. Следващите дванайсет години от живота си той прекарал, робувайки на своите мюсюлмански господари, като през цялото време се молел на Пресвета Богородица да го избави от робството и да се върне при своя старец на Атон, където отново да заживее монашеския живот. Един Ден Пресветата Дева му се явила и му казала да стане и да се върне на Света Гора без да се бои от нищо. С голяма радост той се върнал при своя духовен отец, но когато го видял старецът помислил, че Агапий е избягал от господарите си. Казал му, че на Страшния Съд ще отговаря за средствата, които господарят му е похарчил за него и затова трябва да се върне. Преподобният Агапий направил както му наредил старецът, въпреки че самата Божия Майка преди това му казала да се върне на Света Гора. И какво се случило? Щом се върнал при предишния си господар и му обяснил всички подробности, човекът повикал двамата си сина и всички заедно заминали за Света Гора, където приели свето Кръщение и станали монаси. Ето такъв е плодът на послушанието, което не винаги е логично на пръв поглед, но в крайна сметка принася голяма полза.

събота, 13 март 2010 г.

Размисъл върху евангелското четиво на Четвъртата неделя от Великия пост – за изцеляването на бесноватото момче

„Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха. Иисус му отговори и рече: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана. И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост.” (Марк 9:17-29)

Възниква въпросът: нима Господните ученици не са се молили и не са постили? … Разбира се, тук иде реч за качеството на нашата молитва. Защото, ако просто искаме да се помолим, за да се получи някакъв външен ефект, касаещ нашия собствен живот, който да се измени така, както на нас ни се струва по-добре или още повече, касаещ живота на други хора – то по-скоро ние няма да получим помощ от Бога за нещо, чиито духовен смисъл изобщо не е ясен. Но ако се молим преди всичко за спасението на собствената си душа и не мислим, че с това ще принесем полза на някой друг, а да мислим само за това самите ние да не се погубим, то тогава ще се окаже, че и ние ще получим полза, а и много други хора около нас също ще получат такава. Забележителни са думите на преп. Серафим Саровски по този въпрос: "придобий мирен дух (тоест направи мирен собствения си дух) и тогава хиляди около теб ще се спасят". За същото нещо ни говори и случаят от днешното евангелско четиво. Учениците на Господа се молили бесът да бъде изгонен от момчето, но в личния си живот още не се били научили да се молят както трябва и самият им живот още бил далеч от християнския и затова, когато настъпило изпитание за вярата им, никой от тях, освен Йоан Богослов, не могъл да го издържи. Макар че се помолили Господ да дари изцеление на бесноватия, тази молитва не била чута; Бог чува само онези наши молитви, които са основани на най-главната ни молитва – за спасението на нашите души.
Но нека вникнем по-внимателно за какво изцеление на момчето е трябвало да се помолят? От какво страдало то? От същото, от което страдат всички хора, живеещи безбожно. Някои от тях може и да вярват в съществуването на Бога, други не, но във всеки случай те не поставят като единствена цел на своя живот Бога — а именно това означава да живееш безбожно, защото „никой не може да служи на двама господари”, и ако Бог не е главната и то не само главната, но и единствена цел на нашия живот, то ето това именно е и безбожието. Това е все едно в брака да имаш „главна”, официална жена и някаква „допълнителна” любовница. Затова още в Стария Завет Бог съвършено ясно казва: „Аз съм Бог ревнител: да нямаш други богове, освен Мене” - т.е. само Бог може да бъде единствена цел на нашия живот. Ако за някого това не е така (а на нас това ни е познато, преди всичко по нас самите), то такъв човек се оказва подобен на бесноватия, обладан от немия и глух дух, защото той не може да каже нещо членоразделно, т.е. духовно осмислено, и не може да чуе нищо духовно осмислено; такъв човек наистина само изпуска пяна и издава някакви страшни нечленоразделни вопли. И този образ на бесноватия е образ на абсолютно всеки човек, който живее безбожно.
За съжаление, макар и да се намираме в истинската Църква и да сме православни християни, този образ твърде често е образ на всеки един от нас. Често се питаме: защо близките ни не се обръщат към вярата като нас или защо не се отнасят сериозно към нас и нашата вяра? Ами защото самите ние не се отнасяме сериозно към нея. Ако го правехме, ако мислехме преди всичко затова как ние самите да се молим и как да живеем така, че вярата да бъде единственото дело на нашия живот, то тогава тази вяра щеше да се предава и на околните. Тогава и самите ние щяхме да престанем да бъдем бесновати и хората около нас също щяха да престанат да бъдат такива. Но докато се отнасяме към вярата си като към най-интересното или дори като към най-важното занятие в нашия живот, но не искаме да го считаме за единствено, така че всичко останало, което не се отнася към духовния живот да бъде само фон, от който да се избира само най-подходящото, което благоприятства духовния ни живот, а не може да има самостоятелно значение – няма какво да си мислим, че някой, който ни гледа отстрани ще започне да живее по християнски или пък още по-малко, че можем да принесем каквито и да е плодове в духовния си живот.
Това се отнася и към отношенията ни с близките, с които живеем; особено се отнася и към възпитанието на децата ни, защото те почти не възприемат морализаторските ни приказки за това какви трябва да бъдат, но затова пък особено добре възприемат примера на големите и околните. Затова трябва да гледаме само към Господа и заедно с бащата на бесноватото момче да казваме: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!”

петък, 12 март 2010 г.

Синаксар за Неделя четвърта на Великия пост – на свети Йоан Лествичник


Стих: Макар и телом жив, но мъртъв за света бе Йоан; и бездиханен, мъртъв – той вечно жив бе духом. Съставил „Лествицата” (с 30 стъпала), той ни показа пътя на своето възхождане: нали умря Йоан в 30-ия пролетен ден.

На 16-годишна възраст, бидейки вече съвършен по разум, Йоан принесе себе си като непорочна жертва пред Бога, изкачвайки се на планината Синай. Като изминаха още 19 години той премина към попрището на безмълвието, на пет стадия от храма Господен. След това, отивайки в обителта Палестра в Тола, Йоан прекара там 40 години, горейки с Божествена любов, непрестанно разпалван от нейния огън. Той ядеше от всичко, което не е забранено от монашеския устав, но твърде умерено, съкрушавайки премъдро чрез това гордостта. Но кой е в състояние да опише с думи извора на неговите сълзи? Той спеше толкова, колкото е необходимо, за да не се увреди ума от бденията. Целият му живот бе непрестанна молитва и неизмерима любов към Бога. Така богоугодно подвизавайки се, Йоан написа книга, наречена Лествица, в която изложи учението за спасението и изпълнен с благодат, достойно почина в Господа, оставяйки и много други съчинения. По неговите молитви, Боже, помилуй и спаси нас. Амин.

Откъси от Лествицата на преподобния Йоан Синайски
1. 10 Ония, които пристъпват към този подвиг, са длъжни от всичко да се откажат, всичко да презрат, над всичко да се надсмеят, всичко да отхвърлят, за да сложат твърда основа. А добра основа, трисъставна или тристълпна, съставляват: незлобието, постът и целомъдрието. Всички младенци в Христа нека започват от тези добродетели, имайки за пример телесните младенци, у които няма нищо злобно, нито лъжливо; у тях няма нито неутолима алчност, нито ненаситно чревоугодие, ни телесно разпалване; то се явява впоследствие, с възрастта и може би след увеличаване на храната.
1. 12 Когато душата, предавайки сама себе си, загуби блажената и въжделена топлота, нека изследва усърдно по каква причина тя се е лишила от нея: и върху тая причина да съсредоточи целия си труд и усърдие; защото изгубената топлота не може да се възвърне иначе, освен през същите врати, през които е излязла.
1. 16. В самото начало на отричането, без съмнение, с труд, принуждение и скръб изпълняваме добродетелите; но като напреднем, ние преставаме да изпитваме в тях скръб, или изпитваме такава, но слабо; а когато нашето плътско мъдруване бъде победено и пленено от усърдието, тогава ние ги извършваме вече с радост и ревност, с копнеж и божествен пламък.
1. 21. Някои хора, които живеят в света нерадиво, ме питаха: "Как ние, живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи, можем да подражаваме на монашеския живот?" Аз им отговорих: "Всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания, бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо легло, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството небесно".
2. 6. Трябва да изследваме защо живеещите в света и пребиваващи в бдения, пост и злострадания, когато се отделят от света и пристъпват към монашеския живот като към място на изпитания и подвижническо поприще, те не продължават вече своя предишен подвиг, лъжлив и лицемерен. Аз съм виждал твърде много и различни растения на добродетелите, насаждани от миряни и напоявани от пустославие като подземно течение на нечистотата, окопавани от самохвалството и наторявани от торта на похвалите; но те скоро засъхваха, когато биваха пресадени на земя пуста, недостъпна за светски хора и лишена от вонящата влага на пустославието, защото растенията, които обичат влага, не дават плод на сухи и безводни места.
2. 12 Млади, склонни към плътска любов и чревоугодничество, ако искат да приемат монашество, трябва да се обучават в него с голяма трезвост и внимание, като се принуждават да отбягват всякакво наслаждение и лукавство, та да не би последното да стане за тях по-лошо от първото (Мат. 12:45). Това пристанище става причина и за спасение и за беди: това знаят ония, които са преплували мисленото море. Но жалка картина е, когато спасилите се от морската бездна потънат в самото пристанище.
10. 3 Някои момичета грешат безсрамно, а други тайно и срамежливо, но се предават на още по-тежки пороци, отколкото първите. Същото може да се види и в страстите на безчестието. Много са тайно лукавите момичета, като: лицемерието, лукавството, скръбта, злопаметността и сърдечната клевета, които видимо представят едно, а вътрешно гледат на друго.
10. 6 Аз видях как някой, който бе съгрешил явно, се разкая тайно; и той именно, когото аз осъдих като блудник, беше вече целомъдър пред Бога, като Го умилостиви с чистосърдечно разкаяние.
10. 7 Никога не се срамувай и не мълчи пред оногова, който пред тебе злослови своя ближен; но по-добре кажи му: "Брате, престани! Аз всеки ден падам в най-тежки грехове и как мога да го осъждам?" По този начин ти ще извършиш две добрини и с един пластир ще излекуваш и себе си и ближния. Това е един от най-кратките пътища за получаване опрощение на греховете, т.е. никого да не осъждаш. Защото е казано: "не съдете и няма да бъдете съдени" (Лук. 6:37).
10. 17. Макар ти с очите си да видиш някого да греши, не осъждай; защото често очите се лъжат.
15. При начинаещите телесните падения обикновено стават поради услаждане от храните; при средните паденията стават поради надменност и поради същата причина, както и при първите; но при ония, които се приближават до съвършенство, тези неща стават само поради осъждане на ближните.
Според определението на разсъдливите отци, едно нещо е появяване на помисъл, друго е общуване с него, едно е съгласяване, друго - пленяване, едно е борба с него и друго - тъй наречената страст в душата. Те, блажените, определят, че появяване (прилог) е обикновена дума или образ на някой предмет, който се явява за пръв път в ума и влиза в сърцето; а общуване е събеседване с явилия се образ ­ страстно, или безстрастно; съгласяване (пожелаване) пък е съгласие на душата с явилата се мисъл, съединено с услада; пленяване е насилствено и принудително увличане на сърцето, или продължително мислено събиране с предмета, разоряващо нашето добро състояние; борба наричат равенство на силите на борещия и боримия в борбата, дето последният доброволно или побеждава, или бива победен; страст наричат вече самия порок, който от дълго време се е вгнездил в душата и чрез навика е станал като естествено нейно свойство, тъй че тя вече доброволно и сама се стреми към него. От всички тези състояния първото е безгрешно; второто не е съвсем без грях; а третото се съди според състоянието на подвизаващия се; борбата става причина за венци или мъчения; пленяването иначе се съди във време на молитва, иначе в друго време, иначе по отношение на безразлични предмети, т. е. ни лоши, ни добри, и иначе в лошите помисли. А страстта, без съмнение, е осъдителна във всички случаи и подлежи или на съответно покаяние, или на бъдещи мъки! Но който се отнася към първото (т. е. към появяването на мисълта) безстрастно, той изведнъж отсича всичко следващо.
30. 1. А сега, след всичко казано, остават тези три, които всичко свързват и всичко съдържат: вяра, надежда, и любов, но по-голяма от тях е любовта (1Кор. 13:13), защото с нея се именува Бог (1Иоан. 4:8,16).
30. 10. Според мярката на намаляване на любовта у нас се явява страх; защото, у когото няма страх, той или е изпълнен с любов, или е умрял по душа.
30. 13. Който истински обича, той винаги си представя лицето на любимия и с наслада обгръща неговия образ в душата си. Това желание не му дава покой дори насън, но и тогава неговото сърце беседва с възлюбения. Така става обикновено при физическата любов, както и при духовната. Някой, който бил наранен от такава любов, е казал за себе си (на което аз се удивлявам): аз спя, поради нужда на естеството, но сърцето ми бди (Песен на песн. 5:2), поради голямата ми любов.
30. 37. Но аз искам да узная как Те видя Иаков - утвърдена на върха на стълбата? Кажи ми какъв е бил видът на онова изкачване? Какво означава самият образ на стълбата и разположението на нейните стъпала, на ония изкачвания, които е слагал в сърцето си (Пс. 83:6), някой любител на Твоята красота? И какво е числото на стъпалата, жадувам да узная? И колко време е нужно за това изкачване? Онзи, който Те е видял и се е борил с Тебе, ни е казал само за ръководителите по тази стълба (Ангелите); но нищо повече не е пожелал, или по-точно, не е могъл да открие. Тогава Тя, тази царица, ми се яви като от небето и като че беседвайки на ухото на моята душа, казва: "Докато ти, любителю мой, не се освободиш от тази веществена плът, не можеш да познаеш каква е Моята красота. А стълбата, която Иаков видя, нека те научи да съставиш духовна стълба на добродетелите, на чийто връх стоя Аз, както и Моят велик таинник казва: А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по- голяма от тях е любовта (1Кор. 13:13).

сряда, 10 март 2010 г.

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО

В наши дни Православието е сведено до идеята за повече или по-малко жива народна традиция в областта на вероизповеданието, до основа, върху която се гради част от фолклора или до всепризнат фактор в националната история. Съществува и друго отношение, което можем да окачествим като негативно, крепящо се на становището, че Православието е една остаряла форма на християнството, без всякакъв смисъл за съвременния човек, която не носи нищо прогресивно и атрактивно. Според това становище, единственият изход за Православието в съвременния свят е да се модернизира, да се отвори към другите вероизповедания и да излезе от средновековната закостенялост на възгледа си за своята уникалност.

Твърде трудно е да говорим какво е Православието на съвременен език, насочен към съвременния човек. И проблемът не е толкова в езика, колкото в човека. Под човек имам предвид както този, на когото се говори за Православието, така и този, който говори или по-точно свидетелства за Православието. Защото свидетелството за Православието означава само и единствено свидетелство за Истината. А днес, повече от всякога, Истината се обявява за лъжа и лъжата – за истина. Модерният човек е свикнал на всякакъв род информация за всичко, което става около него и дори в самия него. В този безкраен поток, той все по-трудно отсява ценните, истински неща в своя живот и до крайна степен е подложен на изкушението да греши относно това кое е истина и кое – лъжа. И така, от едната страна стои човекът, който неистово се нуждае от истинско свидетелство за Истината, а от друга – отново човекът, но вече не този, който почти е загубил понятието си за лъжа и истина, а просветеният човек, можем да го наречем църковният човек, човекът в Църквата, на Църквата, от Църквата.

Ако само човекът в Църквата или църковният човек може правилно да свидетелства за Православието, то съвсем ясно проличава връзката между понятията “Църква” и “Православие”. В православния богословски език тези две понятия означават едно и също, те са взаимозаменяеми. Но както правилно отбелязва о. Михаил Помазански, “тъй като Църквата – това са хората, а Православието – това е вярата и богопочитанието, то все пак е необходимо да се направи разграничение на понятията, доколкото “Църква” отговаря на въпроса “кой?”, а Православие – на “какво?” и “как?””.

Господ Иисус Христос основа Църквата Си, за да могат всички да се спасят. Единственият смисъл от съществуването на Църквата е спасението на човека. В нея човешката личност става съпричастна на божествения живот в Христа и разбира смисъла на собственото си съществуване именно като участие в божественото естество (2 Петр. 1:4 ). Затова само и единствено в Църквата се извършва чудото на преобразяването на многото личности, които от грешни хора стават светии. Център на това преобразяване е Личността на Христос. Господ е Живият извор на светостта, дарявана на човека в Неговата Църква. В този смисъл, въпросът “кой е Църквата?” изисква в отговор да се посочи личност и тази Личност е Самият Христос, Който е и първообраз на всички човешки личности, свободно влезли в общение с Него.

Православието само по себе си е неотделимо от Църквата, т.е от Христос и всички членове на Църквата. То е вярата и благочестието, чиито носител става всеки човек, кръстен в Името на Света Троица и потопен в духовната реалност на църковния живот. Православието отговаря на въпроса “как вярва или в какво вярва Църквата?”. Православната вероизповед единствена отразява богооткровените истини за Бога, света и човека. На тази вероизповед се крепи цялото мироздание. Едва ли човек е в състояние рационално да обясни тази истина, но все пак това е дълбокото убеждение на всяко православно сърце. Според Алексей Хомяков “Църквата не бива да се обвинява в гордост, когато нарича себе си Православна... Когато лъжливите учения изчезнат, ще стане излишно и названието Православие, защото няма да има лъжливо християнство.”

В тези слова отново откриваме противопоставянето на лъжата и Истината. Православието е единствената и пълна Истина, чистата Истина, без всякакви примеси на фалш, лъжа и зло. Търсенето на Истината и верността към нея е основният признак на Православието. То противостои на лъжата, на релативизма в областта на вярата. Чудно е за разума как вярата е толкова могъща, та спасява човека от властта на греха, чийто извор е омерзеното същество на сатаната. Но още по-чудно и неприемливо за отчуждения от Бога разум е, че има само една вяра, която носи спасение – това е чистата вяра, правата вяра, истинната вяра, т.е. Православието. То утвърждава, че всичко, което застава на пътя на Истината е идол. Ако служим на идоли и псевдо-истини, то ние не сме свободни от греха. Но ако Христовата истина, разкрита единствено в Православието, е постоянно желание на нашите сърца, то над нас се сбъдват думите на Господа: “и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). Това познание обаче не е ограничено в рационални рамки, по-скоро то е извлечено от живия духовен опит на Христовата Църква. Затова тук не става дума за правомислие, а за Православие, тъй като носител на православния дух е не умът, а сърцето.

Православието зове човека да въздаде слава на Бога. Този акт на човешката любов към Твореца извира от безкрайната Божия любов към човека, изразена най-славно в Личността на Спасителя: “Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.” (Иоан 3:16). Истините на вярата за Бога, света и човека, стремежът към съвършенство и личното спасение се съчетават от Православието в най-главното – Божията прослава. Славата Божия е цел на човешкото съществуване, поставена при самото сътворение. Човекът е призван да стане бог по благодат и така да прояви в себе си великата Божия слава, в която и сам той да се прослави. В Православната църква Бог се слави чрез молитвата, която е нейното живо дихание. Думите на св.ап. Павел “Непрестанно се молете” (1Сол. 5:17) се осъществяват в православното църковно богослужение, чиито основни характеристики са одухотвореността, пълнотата, общението със светостта, съборността.

И така, Православието е носител на вечното божествено послание към човека, за което не са необходими нови и по-достъпни езикови изражения, тъй като то говори не на разума, а на сърцето. Това послание е Божият зов към нас, който винаги очаква положителния отговор на човешкото сърце: “Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.”( Откр. 3:20 ).

Православието възвестява на света спасението, което Бог му дари и парадоксално е, че в отговор на това свое благовестие търпи хули, клевети, ужасяващи гонения през цялата си история. От един старец чух, че все още светът съществува, защото съществува и Православието. Ако то престане да съществува или по-точно, бъде обезкървено докрай, то това ще е ясен признак за настъпващия край на света. Тези мисли напълно отговарят на Христовите слова: “Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Следователно Православието е най-голямото богатство за човека. То му дава истинското богопознание и постоянно дръзновение в борбата с “поднебесните духове на злобата”. Православието е жизнена необходимост, която определя духовното благосъстояние на временния живот, в подготовка за вечността.

вторник, 9 март 2010 г.

Съвети за молитвата от блажения старец Йероним Егински (+ 1966) 

• Независимо дали имаш ревност или не, не преставай да се молиш и не проявявай нехайство към молитвата. По никакъв повод не спирай да се молиш и не бъди небрежен в това. И опитвай се да проливаш по една сълза всяка вечер.

• Не си позволявай да мине дори един ден без молитва и молитвата ти не бива да бъде без сълзи.

• Постоянствай в молитвата и я усилвай. Казвай молитвите, които Църквата е предписала: шестопсалмието, малкото повечерие, молебния канон и прочие. Чети ги от богослужебните книги, но понякога оставяй книгите настрана. И така, без книги и без словата на молитвите написани там, говори на Христа сам. Просто и от сърце, говори Му така, сякаш Го виждаш пред себе си: „Отче мой, съгреших. Не прекарах деня духовно, а потънал в светските неща. Осъдих, многослових, смях се, преядох, не се молих. Проявих толкова много слабости и падения. Прости ми, Господи” и тъй нататък. Говори така и Христос ще се смили над теб и ще те дари със сълзи. И сълзите наистина ще дойдат, защото такива молитвени сълзи ще ти дадат сила и радост. Те ще облекчат скърбите ти.

• Както не ти се плаща, когато не работиш, тъй и без труд, усилие, старание, молитва и прочие не идват нито духовните дарове, нито вкусването от светостта и духовните неща.

• Смирение, сълзи, молитва и чиста душа... Сълзите не идват, ако човек не е прекарал деня духовно.

• Ако денят е отминал без да си усетил Христа в сърцето си чрез молитвата, четенето на Псалтира, Евангелието и прочие, считай такъв ден за пропилян!

• Моли със сълзи, като Мария Магдалина, казвайки: „Не ме изоставяй, о, Христе! Не ме оставяй сам, Христе мой! Пресладкий Иисусе, не взимай душата ми преди да стана изцяло Твой!”

• С всяка молитва трябва да проливаш по една сълза и когато се изпълниш с покаяние, не казвай на никого, защото то е божествен дар и може да го загубиш.

събота, 6 март 2010 г.

Синаксар за Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна

Стих: На Кръста нека да се поклони цялата земя, защото чрез него тя се научи да се покланя на Тебе, Слове.

В този ден, в третата Неделя на Великия пост, празнуваме поклонението на Честния и Животворящ Кръст поради следната причина. Тъй като по време на 40-дневния пост и ние по някакъв начин се разпъваме, умъртвявайки страстите, и чувстваме мъка, унивайки и изнемогвайки, то затова и се полага пред нас Честния и Животворящ Кръст, който ни носи прохлада и ни укрепва, като ни напомня за страданията на нашия Господ Иисус Христос и така ни утешава: защото, ако нашият Бог се разпна заради нас, то колко повече на нас подобава да полагаме усилия заради Него — Кръстът облекчава нашите трудове със спомена за скърбите на Господа. Защото както нашият Спасител, възкачвайки Се на Кръста, Се прослави чрез унижението и огорчението, така и на нас подобава да правим, че да се прославим с Него, ако някога претърпим нещо печално и скръбно. Иначе казано, както изминалите дълъг и труден път уморени пътници, намирайки някъде сенчесто дърво, си отдъхват, присядайки под него, и със свежи сили продължават напред, така и сега, във времето на поста, по пътя на скърбите и подвига, по средата му, светите отци са поставили източващото живот дърво на Кръста, което ни дава облекчение и прохлада, и нас – уморените прави силни и способни за по-нататъшен труд. Или както при приближаването на царя, отначало носят неговите знамена и скиптри, а после и самият той пристига, радвайки се на победата, и поданиците се веселят заедно с него, така и Господ наш Иисус Христос, желаейки да яви окончателната победа над смъртта и със слава да дойде в деня на Възкресението, първо ни изпраща Своя скиптър, царското знаме — Животворящия Кръст, който ни изпълва с много радост и утешение и ни приготвя подобаващо да приемем и колкото можем да вместим Самия Цар и радостно да Го възхвалим като Победител.

Установено е това в средната седмица, по средата на Светата Четиридесетница - защото тя е подобна на горчив извор заради нашето съкрушение и настоящата мъка и печал, които ни носи поста. Затова както в средата на този извор божественият Мойсей хвърли дървото и го направи сладък — така и Бог, превел ни през духовното Червено море и избавил ни от духовния фараон, чрез Животворящото Дърво на Честния и Животворящ Кръст услажда горчивината на 40-дневния пост и ни утешава, както пребиваващите в пустинята, докато не ни възведе чрез Своето Възкресение към горния Йерусалим. Или доколкото Кръстът се нарича и е Дърво на живота, а това дърво е посадено посред рая — Едем, съобразно с това и божествените отци посадиха Кръстното Дърво посред Светата Четиридесетница, едновременно напомняйки с това Адамовото сластолюбие, и заедно с това полученото чрез Дървото избавление, защото вкусвайки от него, ние повече не умираме, но напротив, оживяваме.

С неговата Сила, Христе Боже, опази ни от изкушенията на лукавия, сподоби ни радостно да преминем 40-дневния път на поста, да се поклоним на божествените Ти страдания и на живоносното Ти Възкресение и помилуй ни, защото само Ти си благ и Човеколюбец. Амин.

четвъртък, 4 март 2010 г.

Клайв Стейпълз Луис

Какво да правим с Иисус Христос?

В известен смисъл това е крайно комичен въпрос. Истинският въпрос не е какво да правим с Иисус Христос, а какво Той ще направи с нас. Муха, която обмисля решението си за слона, е комична гледка. Все пак питащият може би се интересува от друго: „Как да разрешим известен исторически проблем, който ни поставят описаните думи и действия на този Човек?”. Той се състои в разрешаването на следното противоречие. От една страна, разполагаме с почти всепризнатата дълбочина и очевидното здравомислие на Неговото морално учение, което не се оспорва сериозно дори от опонентите на християнството. Всъщност, когато споря с крайни богоборци, откривам, че те обикновено смятат за необходимо да заявят: „Подкрепям изцяло моралното учение на християнството” – и като че ли всички са съгласни, че учението на този Човек и непосредствените Му последователи е възможно най-чистото и съвършено проявление на моралната истина. То не е изпълнено с блудкав идеализъм, а с мъдрост и проницателност. Всичко в него е реалистично, във висша степен оригинално и е продукт на здрав разум. Това е едната страна на нещата.

Другата е ужасяващият за слушателите характер на Неговите богословски коментари. Знаете какво имам предвид. Бих искал само да изтъкна факта, че най-скандалното Му твърдение не е просто едно отделно изказване. Разбира се, има конкретен момент, предизвикал Неговата екзекуция: когато първосвещеникът Му казва: „Кой си ти?”, Христос отговаря: „Аз съм Божият помазаник, Синът на несътворения Бог. Ще Ме видите да идвам в края на времената, като съдия на света”. Но това твърдение всъщност не е свързано само с този драматичен момент. Ако се вгледате внимателно, ще откриете, че то присъства неизменно в Неговите разговори с хората. В тях Той често повтаря: „Прощават ти се греховете”. Естествено е човек да прощава нещо, което са сторили на самия него. Ако някой ме измами с 5 лири, е напълно възможно и разумно да кажа: „Е, нищо, прощавам му, да не говорим повече за това”. Какво бихте казали обаче, ако този някой е измамил вас с 5 лири и аз кажа: „Няма нищо, прощавам му”? Освен това има нещо странно, което Му се изплъзва сякаш почти случайно. Веднъж Човекът седи и гледа към Иерусалим от хълма над града и внезапно прави изумителна забележка: „Непрестанно ти изпращам пророци и мъдреци”. Никой не коментира тези думи. И все пак съвсем неочаквано и едва ли не между другото Той заявява, че е властта, която от векове изпраща мъдреци и предводители в света. Ето още едно озадачаващо изказване. В почти всяка религия има неприятни изисквания като поста. Един ден Човекът, за когото става дума, ненадейно заявява: „Няма нужда да постите, докато Аз съм тук”. Кой е този Човек, който твърди, че само присъствието Му е достатъчно, за да бъдат отменени всички нормални правила? Кой може да даде изневиделица на училището половин ваканция? Понякога от думите Му се подразбира, че Той, Говорещият, няма никакъв грях или грешка. Неговото отношение е винаги такова. „Всички вие, на които говоря, сте грешници”, казва Той без и най-малък намек, че същото обвинение би могло да бъде отправено към самия Него. И още едни Негови думи: „Аз съм роден от Отца; преди Авраам да бъде, Аз съм”. Спомнете си какво означава „Аз съм” на еврейски – това е име на Бога, което не бива да се произнася от човешко същество и изричането му е равносилно на смърт. Това е втората страна на нещата.

От една страна, имаме ясно, неподлежащо на съмнение нравствено учение. От друга, виждаме претенции, които – ако са неверни – са претенции на мегаломан, в сравнение с когото Хитлер е най-здравомислещият и скромен човек на света.

Няма средно положение. Няма и аналогия в другите религии. Ако някой бе отишъл при Буда да го попита: „Ти син на Брама ли си?”, той би отговорил: „Сине, ти си още под булото на илюзиите”. Ако някой бе запитал Сократ: „Ти Зевс ли си?”, той би му се изсмял. Ако бе отишъл при Мохамед с въпроса: „Ти Аллах ли си?”, той би раздрал дрехата си и след това би му отрязал главата. Ако бе попитал Конфуций: „Ти ли си Небесният ред?”, той вероятно би отговорил: „Противоестествените забележки са проява на лош вкус”. Немислимо е някой велик нравствен учител да каже онова, което е казал Христос. Според мен единственият, който би могъл да каже нещо подобно, е или Бог, или напълно умопобъркан, страдащ от най-тежка форма на самоизмама, която подкопава разума из основи. Ако се мислите за пържено яйце и си търсите препечена филийка за гарнитура, може и да се окажете нормален, но ако се мислите за Бог, вашият случай е безнадежден. Между другото може да отбележим, че Той никога не е бил възприеман просто като морален учител. Никога не е оставял такова впечатление у хората, които действително са се срещали с Него. Пораждал е основно три вида реакции: омраза – ужас – преклонение. Не се споменава за хора, изразявали умерено одобрение.


Как да разрешим противоречието? Една от възможностите е да твърдим, че Той всъщност не е казал всичко това, а последователите Му са преувеличили нещата и така е тръгнала легендата. Това е трудно да се поддържа, защото всичките Му последователи са били евреи – тоест принадлежали са към нацията, убедена повече от всички останали, че Бог е един и е абсолютно невъзможно да има друг. Много е невероятно такава ужасяваща измислица за обожествяване на религиозен водач да се появи тъкмо сред народ, най-малко способен на подобна грешка. Напротив, оставаме с впечатлението, че непосредствените Му последователи и дори евангелистите изключително трудно са възприели тази доктрина.

Трябва също да се отбележи, че при това схващане разказите за Човека би трябвало да се възприемат като легенди. В качеството си на историк на литературата, съм напълно убеден, че каквото и да представляват Евангелията, те не са легенди. Чел съм много легенди и съм напълно наясно, че това са друг род неща. Евангелията не са достатъчно художествени, за да бъдат легенди. От гледна точка на творческото въображение те са недодялани и не градират събитията, както трябва. По-голямата част от живота на Иисус Христос ни е напълно неизвестна, също както и животът на останалите действащи лица – нещо, което не би допуснал никой автор на легенда. Като изключим някои части от диалозите на Платон, в древната литература не са ми известни диалози като тези в четвъртото Евангелие. Дори в литературата от по-ново време няма нищо подобно – чак до появата на реалистичния роман преди около сто години. В историята за жената, заловена в прелюбодейство, се казва, че Христос се навел и започнал да пише с пръст в прахта. Нататък не следва нищо. Никой никога не се е опитвал да обясни този епизод. Обаче похватът да се измислят дребни, несъществени детайли, за да се направи една въображаема сцена по-достоверна, е изцяло модерна находка. Несъмнено единственото обяснение на този откъс е, че това действително се е случило. Авторът го е добавил просто защото го е видял.

После стигаме до най-странната история – за Възкресението. Изключително важно е да си изясним за какво става дума. Веднъж чух някой да казва: „Значението на Възкресението е в това, че свидетелства за задгробния живот – че човешката личност се запазва след смъртта”. Според този възглед случилото се с Христос е същото, което открай време се случва на всички хора; с единствената разлика, че някои са имали изключителната възможност да го видят с очите си. Със сигурност това не съвпада с мнението на най-ранните християнски писатели. За тях станалото е нещо съвършено ново в историята на света. Христос е победил смъртта. Вратата, която дотогава е била заключена, за пръв път е била разтворена с гръм и трясък. Това е нещо коренно различно от задгробния живот на душата. Не искам да кажа, че те не са вярвали в него. Напротив, вярвали са толкова твърдо, че на Христос неколкократно Му се е налагало да ги уверява, че не е дух. Въпросът е там, че макар да са вярвали в задгробния живот, те все пак са приели Възкресението за нещо напълно различно и ново. Разказите за Възкресението не са картина на оцеляване след смъртта; те документират появата на напълно нов начин на живот в света. Нещо ново е възникнало във Вселената – ново като първоначалната поява на органичен живот. След смъртта си този Човек не се е разделил невъзвратимо на „дух” и „труп”. Това е историята на Възкресението. Какво да правим с нея?

Струва ми се, че въпросът е в това дали някоя хипотеза се съгласува с фактите така добре, както християнската. Според нея Бог е слязъл в сътворения свят, при човечеството – и отново се е възнесъл, като го е издигнал заедно със Себе си. Алтернативата на тази хипотеза не е легенда, преувеличение или поява на призрак. Тя е или лудост, или лъжи. И ако човек не може да приеме тази втора алтернатива (поне аз не мога), се обръща към християнството.

„Какво да правим с Иисус Христос?” Отговорът е несъмнен, въпросът е изцяло в онова, какво Той смята да направи с нас. Трябва или да приемете, или да отхвърлите историята. Казаните от Човешкия син неща са много различни от казаното от който и да било друг учител. Останалите казват: „Това е истината за света. Това е пътят, който трябва да следвате”. Той казва: „Аз съм Пътят и Истината, и Животът”. Казва също: „Никой не може да достигне същинската реалност, освен чрез Мен; опитате ли се да задържите собствения си живот, ви очаква неизбежна гибел. Откажете се от себе си и ще бъдете спасени”. Той казва: „Ако се срамувате от Мен, ако се отвърнете от този зов, Аз също ще се отвърна от вас, когато дойда отново, неприкрито като Бог. Ако нещо ви възпира да дойдете при Бога или при Мен, го захвърлете, каквото и да е. Ако е окото ви, извадете го. Ако е ръката ви, отсечете я. Ако поставяте себе си на първо място, ще бъдете последни. Елате при Мен всички, които носите тежко бреме, Аз ще се погрижа за него.Греховете ви, всички до един, са изличени –мога да направя това. Аз съм повторно раждане, Аз съм Живот. Яжте Ме, пийте Ме, Аз съм вашата Храна. И най-важното – не се страхувайте, аз победих света”. Ето за какво става въпрос.

Превод: София Ангелова

Източник: C. S. Lewis.

God in the Dock. Essays on Theology and Ethics, 156-160



Сп. Християнство и култура 46/2009

сряда, 3 март 2010 г.


Духовни изречения от
о. Иустин (Попович)

Страданието е вино, с което Христос причастява човека от потира на любовта.

Прости ми, Боже, но аз най-много обичам Бога, Който плаче. Сигурно, затова най-много обичам Христа?

Децата са Царството Божие на земята. Ако ни водеха деца, отдавна щяха да са ни отвели в Царството Божие. И няма да ни се даде Царството, докато ни водят книгояди и словояди. Ако не бяха децата, отдавна в гроб да сме отнесени. Децата ни оправдават пред Бога.

Целият смисъл на Богочовешкото домостроителство на спасението е следният: възстановяване на разпадналата се цялост на личността. Какви са средствата за това? - Църквата, светите тайнства, и всичко, което е в нея.

Вляза ли в стая, в която няма икона, изглежда ми сляпа, безлична, без прозорец към небето.

“Царството Божие не е ястие и питие, то е правда и мир и радост в Светия Дух” (Рим.14:17). Християнският социализъм или комунизъм издига обратния лозунг: Царството Божие е ястие и питие.

Християнството за мнозина е престанало да бъде подвиг и необходимост, а се е превърнало или в украса, или в национален обичай, народна традиция, старина, морал, философстване - във всичко друго, но не и в радикално преображение на човека от смъртен в безсмъртен, от грешен в безгрешен, от дяволски в Божий.

Апостолско, светоотеческо, Богочовешко е учението: Господ може всичко, но не може да спаси човека без самия човек, защото го е сътворил Себеподобен, т.е. свободен. Господ би противоречал Сам на Себе Си, ако спаси човека механично, противно на неговата богоподобна свобода, която и съставлява същината на неговото битие.

Православието не се доказва, а се показва: “дойди и виж”. Това е цялата апология - дойди и виж първо Христос Богочовека, после всички светители, мъченици...

Еклезиология - това е о-съборена, о-католичена, о-масовена Христология. Това е о-христовление и въ-христовление. Еклезиологията е опитна Христология.

Боговъплъщението - смисъл и цел на всички сътворени бития. Всички бития са сътворени с тази цел - до най-висока степен да овъплътят в себе си Бога-Логос, да се обожат, да се о-логосят. Затова и всичко е създадено от Него и заради Него.

Нека изучаваме Свещеното писание чрез Светите Отци; при това да подражаваме на Отците в техния живот.

Храмът е парче небе на земята, оазис на безсмъртието, райски оазис сред мора на земния ад.

Нека нашият живот извън храма бъде продължение на богослужението ни в храма, продължение на нашата молитва, на нашето умиление, на нашето смирение...

Дървото на познанието не е дървото на живота. Това са две различни дървета. Значи знанието не е необходимо за живота. Във всеки случай, за вечното блаженство не е необходимо опитно познание на злото.

Господи, тялото ми не е мое, докато с пост и молитва не го направя Твое; душата ми, съвестта ми не са мои, докато с евангелски подвизи не ги направя Твои; моите очи не са мои, моите уши не са мои, докато с благодатен живот не ги направя Твои.

Молитвено предание: Всички богослужебни книги, всички молитви - това е живия, благодатен живот на Църквата. Това са догматите преведени в молитва, а чрез молитвата те се отпечатват в нашата душа. Това е православната педагогика.

Света Литургия? Това е стълба, мост към небето. Всеки ден си на небето. Всичко в нея те пренася в другия свят, между ангелите и светиите. Нима всяка молитва не е стълба към небето за душата? Какво униние може да има, когато се извършва Светата Литургия?

Причастие - Църква. Светото Причастие е свято участие в Богочовека. С Причастието се участва в Него. Причастникът е и участник. Това важи за светото Тяло Христово, т.е. църквата. Чрез причастието се извършва о-църковление на човека, влизане в живота на Богочовека.

Всеки християнин е вече само едно: обновен Господ Христос - вече в безброй човешки измерения.

Ако не беше св.Богородица, всички хора отдавна да бяха станали дяволи. Защото тя е родила Спасителя Бога .

Взето от: Попович, Jустин. Подвижничка и богословска поглавльа. В: На Богочовечанском путу. Београд, 1980.