Св. Игнатий Брянчанинов
За богаташа и бедния Лазар
Възлюбени братя! Светът нарича своите увеселения и
наслаждения невинни. Но жизнено необходимо за всеки от нас е да знаем как Бог
гледа и съди за тях. Всеки от нас трябва, непременно трябва, в неопределено,
неизвестно на него време, да остави попрището на кратковременното земно
странстване и да встъпи в областта на вечността, на границата й да даде отчет
за това, как е употребил определеното време, дадено за придобиване на
спасението, и накрая или да се възнесе в обителта на вечното блаженство за
правилното използване на земния живот, или за злоупотребяването с него да се
низвергне завинаги в ада. Този въпрос е решен в четеното днес Евангелие. Божият
съд е възвестен своевременно. Да побързаме да усвоим за себе си мислите,
преподадени ни от Бога, та превратните, прелъстителни понятия да не ни отклонят
от богоугодната дейност, да не ни послужат за начална причина за големи, вечни бедствия.
Да не бъдем лекомислени, определяйки и решавайки нашата вечна участ! Да се
заемем с най-важното дело с всяко внимание. То изисква такова внимание! То е
достойно за такова внимание! Да разгледаме определението на Божия съд за
плътските човешки увеселения, определение, предварително възвестено за
предупреждение и наставление; да насочим нашата дейност по волята на нашия Бог,
и окончателната Божия присъда да не ни порази с вечна смърт. То няма да ни
порази с вечна смърт, когато, по внезапна заповед и искане на Бога, оставим
този свят, оставим в него самите си тела - и само с душите си встъпим в света
на духовете, за да бъдем причислени там или към блажените, или към отхвърлените
духове.
Някой си човек, разказва евангелската притча, беше богат,
обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Две черти от
живота на богаташа ни се представят от Евангелието за благочестиво,
душеспасително съзерцание: неговият разкош и отдадеността му на увеселения. В
противоположност на положението на човека, изобилстващ с всякакви земни блага и
пресищащ се с тях, е представено страдалческото положение на болния и бедния,
измъчващ се под гнета на всякакви лишения. Тези положения, толкова различни,
често съжителстват едно с друго, живеят във взаимна веществена и нравствена
връзка. И тук, в съседство, на едно място с великолепието и благоденствието,
обитавало и се притискало бедствието. Имаше тъй също един сиромах, на име
Лазар, който струпав лежеше при вратата на богаташа, и петимен беше да се
нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа. На богаташа не му било
до бедния. Той бил загрижен за това, в неговите пиршества и увеселения да няма
никакъв недостиг, да бъдат удовлетворени изискванията на изящния вкус и
съвременната мода или обичай, да бъде удовлетворено тщеславието на домакина,
имащо нужда да представи на показ на посетителите и богатството, и така
нареченото познаване на света, приличието, живота, за да бъдат удовлетворени
всички плътски пожелания на посетителите, да бъде удовлетворено тяхното сладострастие
по всякакъв възможен начин. Прислугата на богаташа нямало кога да се занимава с
бедния: цялото й внимание било съсредоточено върху бързото и точно изпълнение
на разпорежданията и заповедите но господаря, блестящ, вероятно, и с гениална
изобретателност на избраното от него поприще.
Уви! Всяко земно положение се отнема от смъртта и се
заличава, като че никога не е съществувало. Умря сиромахът, продължава да
разказва Евангелието, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и
богаташът, и го погребаха. Погребаха го! И толкова. С нищо друго не завършва
попрището на всеки велик на земята, принасящ живота си в жертва на нея.
Равнодушно изпращат във вечността притежателя на временните блага наследниците
на тези блага. Само заради приличието при погребалната церемония лицата им се
обличат в престорена печал. Те скоро ще се развеселят на разкошната трапеза,
следваща след погребението, на масата, на която с чаши вино се полива
отминалата мъка и се посреща настъпващата радост. Скоро ще умре и споменът за
починалия! Скоро вниманието на всички ще се насочи изключително към
наследниците, и ще се чуят възклицания, провъзгласяващи ги за щастливци,
достойни за завист. Щастието е доставено чрез смъртта на така наречения близък
на сърцето. Погребаха го: това е казано не толкова за погребението на тялото в
недълбокия гроб, колкото за погребването на душата в дълбоката, адска бездна.
Задгробната участ на богаташа е представена в противоположност на задгробната
участ на бедния.
Но с това евангелската притча не свършва. След този разказ
тя продължава със събития в невидимия за нас свят, който ни очаква. Богаташът,
в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в
лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря
да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в
тоя пламък. Каква промяна на положенията! Временното благоденствие е заменено с
вечна мъка, и временното страдание - с вечно блаженство. Неотдавна бедният е
лежал полугол, струпав при вратите на богаташа, желаел е да утоли измъчващия го
глад с трохите, падащи от трапезата, не с някакви по-значителни остатъци, с
които се ползвала прислугата; неотдавна богаташът не искал да погледне към
бедния, виждал го мимоходом, като да не го вижда, отвръщал погледа си от него,
гнусейки се от неговото безобразие; сега бедният се наслаждава и блаженства, а
богаташът го моли да намокри края на пръста си във вода и да се докосне до
езика му, да разхлади езика му, изсъхнал и нагорещен в адския пламък. Оказва
се, че на богаташа било добре известно положението на бедния: той дори знаел
името му. Причина за невниманието към него не било незнанието. Авраам пък рече:
чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар - злото: сега
пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма
пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също
и оттам към нас да не преминават. С кротост, смирение и любов отговаря Авраам
на затворения в ада. Той не осъжда осъдения от Бога и предаден на вечни мъки;
не се отклонява от разговор с него, не се отрича от родството по плът, нарича
го син, не го изобличава, а само му напомня за начина на земния живот, станал
причина за вечното блаженство на единия, и вечното мъчение на другия. Авраам
говори за неизменността на задгробната участ, без да добавя никакво обяснение:
това е Божия наредба, неподлежаща на човешкия съд, приемана с вярата, напълно
ясна единствено за Бога.
Ободрен от милосърдния отговор, затворникът в ада отправя
друга молба към светия патриарх: Моля ти се тогава, отче, прати Лазар в
бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелства, за да не
дойдат и те в това място на мъката. Тази молба показва неопитност в духовния
подвижнически живот. Неопитният проси голямо изкушение за неопитните: явяване
на същества от света на духовете, който е скрит за нас от Бога, за да бъдем
запазени от прелъстяването от падналите и лукави духове, приемащи вид на ангели
на светлината, та да могат по-лесно да прелъстяват и погубват човеците.
Патриархът посочва на нещастния правилния път, пътя на изучаването на Божия
Закон и следването му, патриархът предава на низведения в ада знание, което би
могло да го предпази от ада, ако го беше придобил и беше се възползвал от него
в свое време. Имат, казал Авраам, Моисея и пророците: нека ги слушат.
Познанията, получени чрез Словото Божие, са по-верни дори от онези, които дават
истинните и свети видения. Това става ясно от Второто послание на свети Апостол
Петър. Споменавайки за преславното преображение на Господа на Таворската
планина, на което Апостолът бил свидетел, той казва: Имаме по-достоверно нещо -
пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на
светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорни-ца изгрее в
сърцата ви (2 Петр. 1:19).
Дълбокото неведение на затворения в ада не разбрало
преподадената му дълбока истина. Той влиза в спор с патриарха и възразява: Не,
отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покоят. - Ако
Моисея и пророците не слушат, бил отговорът на Авраам, то и да възкръсне някой
от мъртвите, няма да се убедят. На тези, които не желаят да се запознаят по
правилен начин с Божия Закон, които използват целия си земен живот за служене
на греха и на света; на тези, които изучават Божия Закон само по буква,
пренебрегват деятелното му изучаване, потъпкват го с поведението си, на тях
явяването на блажена душа от райските селения няма да принесе никаква полза.
Самото възкресение от запечатания, охраняван от стража гроб, няма да събуди
убитата от греховния живот и лукавото разположение способност на човека да
вярва. Господ възкръснал, и какво правят иудейските първосвещеници и стареи? Те
подкупват римските воини, поставени пак от тях при гроба и донесли достоверно
известие за възкресението, та воините да скрият с измама възкресението на
Господа. Какво правят воините, удостоили се с видение, превишаващо тяхното
достойнство, след като видели слезлия от небето мълниеносен Ангел, отвалил
камъка от гроба, в който било заключено тялото на Господа, поразил ги с ужас,
от който те паднали на земята и станали като мъртви? Те приемат сребърниците и
под влияние на тях, въпреки страшното чудо, на което били свидетели, покриват
чудото с мрака на лъжата (Мат. 28:11-15). Нито поразителните знамения, нито
страшните, нито усладителните видения не предизвикват благотворно впечатление в
сърцето, не му доставят спасение, ако то не е насочено по пътя на спасението от
Божия Закон. Ако то е озарено от този светилник, даден Свише като ръководство
за всички, желаещи да получат блаженство във вечността (Пс. 118:105), то ще
достигне това блаженство и без помощта на видения и чудеса. Множеството опити в
историята на християнското подвижничество служат за доказателство за това.
Като първопричина за духовното, вечно блаженство за човека
служи внимателното изучаване на Божия Закон и живота според него;
първопричината за душевното, вечно бедствие се състои в непознаването на Божия
закон, в живота според внушенията и представите на лъжеименния разум, според
влеченията на волята, поразена и повредена от състоянието на падение.
Нещастният богаташ, както се вижда, имал превратна, лъжлива представа за себе
си, за своите отношения към имуществото и за човечеството изобщо, с една дума,
към всичко. Той действал според тази представа, и погинал. Той не придобил
истинно богопознание, не знаел какво е значението на човека, каква е целта на
неговото безкрайно съществуване, каква е целта на неговото временно пребиваване
на земята, какви са неговите задължения към Бога, към самия себе си, към
ближните, към видимия и невидимия свят. Помрачен от падението, помрачен от
състоянието на падение, от примера на другите, от възприетите обичаи в
човешкото общество, той сметнал живота за живот само на тялото, оставяйки без
внимание живота на душата; той пожелал да развие изключително живота на тялото,
доставяйки му всички възможни наслаждения, използвайки всички способности на
душата за служене на тялото. Така постъпвал със собствената си душа, така
постъпвал и с ближните: той ги пренебрегвал. Не пренебрегвал само онези от тях,
които използвал като оръдие на своята воля и които съдействали на тази воля.
Той смятал своето имущество за своя собственост във всяко отношение, а себе си
в правото да използва тази собственост по своя угода. Писанието разсъждава
иначе. То нарича заможните хора само разпоредители на имуществото, което
принадлежи на Бога, и се поверява на разпоредителите за определено време, за да
се разпореждат с него по Божия воля. 'Всички богати хора са Божии приставници и
разпоредители, а не собственици. Бог е единственият стопанин и господар на
всяко благо и всяко богатство, и го дава на когото поиска, за обща полза.
Изпитваш ли разпоредителя за парите, които са му дадени, къде и за какво ги е
похарчил: Господ ще изпитва и теб за даденото ти от Него богатство, и за всяка
рубла, за какво и как си я похарчил, ще дадеш отговор пред Него в съдния
ден". (Свети Тихон Воронежки. Том 14-и, писмо 29-о.)
И имуществото, и земния си живот богаташът използвал единствено
за угаждане на плътта. Тези временни Божии дарове, с които можел да придобие
вечните дарове, той хвърлил в тлението. Той пирувал и живеел в разкош! Пирувал
и живеел в разкош не понякога, не в определено време, а ежедневно, постоянно,
веселейки се всеки ден бляскаво. Богаташът преминавал от едно удоволствие към
друго, непрестанно се развличал и разсейвал, избягвайки всяко самонаблюдение,
за да не се разкрие пред него някаква печална картина, да не оживее някакъв
печален спомен, който да наруши радостното разположение. При такъв живот Бог,
вечността, блаженството и страданията в нея се забравят - забравят се така
дълбоко, че започват да изглеждат като несъществуващи. И мнозина, упоени от
живота за плътта, не само са забравили за духовните неща, но поради своето
упоение са започнали да отхвърлят съществуването на Бога, на невидимия свят, на
самата си душа. Точно така! За техните чувства тези неща са престанали да
съществуват. Те биха отхвърлили и самата видима смърт, ако можеха да я
отхвърлят. Те отхвърлят значението й, наричайки я унищожаване на човека. Такова
разбиране примирява с плътския живот, одобрява го. Усвоилият за себе си това
разбиране свободно може всеки ден да пирува бляскаво, да изпълнява всички
прищевки, да потъпква всички свети задължения и всички добродетели, стига само
да бъдат запазени благовидността и приличието пред очите на света. Човекът,
водил такъв живот на земята, отчуждил се от Бога във времето, придобил всички
богопротивни качества, доброволно отхвърлил усвояването на Бога, след своята
смърт естествено отива в страна, обречена за жилище на съществата, отхвърлени
от Бога, отива там заради отхвърлянето на Бога. Низвергва се в адската тъмница
чуждият на Бога, макар и да не е бил явен злодей.
Евангелието не споменава за нито една добродетел на бедния
Лазар, то говори само за неговия страдалчески живот и за това, че Ангелите
отнесли душата му в това място на рая, наречено Авраамово лоно. Светите отци
дори отбелязват, че Лазар имал грехове, заради които му били допуснати от Бога
болест и нищета. До това заключение водят думите, че той е получил злото.
Подобен израз е употребен и за богаташа, за означаване на това, че имуществото
му било предоставено от Бога, а съвсем не било негова собственост, както
погрешно мислят мнозина за своето имущество. В какво трябва да търсим причината
за спасението и блаженството във вечността, дарувани на Лазар, каква била
неговата добродетел? Причина за неговото спасение, негова добродетел било
покаянието. Очевидно е, че той, подобно на разбойника, разпнат отдясно на
Господа, съзнавал себе си като достоен за наказание, благодарял и славославил
Бога за наказанието във времето, молел за помилване във вечността. Патриархът,
както вече отбелязахме, беседвайки със затворника в ада, не казал нищо нито за
греховността на този затворник, нито за праведността на Лазар, само посочил
положението във вечността на единия и на другия, като следствие от тяхното
положение на земята. Изобличаването на греховността на предадения на вечна мъка
и обявяването пред него на заслугите на райския жител вече били излишни, за тях
било късно: те само биха станали причина за нова болка за поразения с вечна
смърт, с която завинаги се отнема не битието, а наслаждението с битието, с него
се свързва страданието, толкова люто и горчиво, колкото и смъртта. Светият
патриарх щади наказания от Бога, той не дръзва не само да го осъжда, но и да
добавя своя съд към Божия съд, състрадава на страдащия във вечната мъка като на
свой член, като на член на човечеството, и казва: чедо, спомни си, че ти получи
вече доброто си приживе, а Лазар - злото: сега пък той тук се утешава., а ти се
мъчиш. Това значи: „На теб беше дадено от Бога голямо имущество, за да помагаш
чрез него на нуждаещите се и бедстващите, както заповядва Божият закон, и така
да изработиш своето спасение, но ти злоупотреби с Божия дар, хвърляйки го в
смрадта на плътоугодието, и затова си се низвергнал в пропастта, в пламъка на
ада. Така и на Лазар, за очистване на греховете му, са били изпратени от Бога
нищета и болест. Той се възползвал от тях, осъзнал своята греховност, оправдал
и изповядал Божието правосъдие, покаял се. Той бил възнесен от Ангелите в
райските обители за вечно блаженство, като изпълнил Божията воля". Отците
справедливо отбелязват, че за тази добродетел на Лазар, макар и да е премълчано,
тя се разкрива от последствията, иначе Ангелите не биха застанали пред него и
не биха го поселили във вечната обител на светиите, угодили на Бога.
Нифонт,
епископ на Констанция Кипърска, мъж с велика святост, беседвайки веднъж с
братята за полза на душата, споменал и следното: „В този град (в
Константинопол, където живеел светият, преди са стане епископ) един велможа
имал слуга на име Василий, шивач по занаят, със зъл нрав, осквернител, смешник,
пропиляващ цялото си време в игри и плътски грехове, независимо от увещанията
на своя господар. По дивния промисъл на милосърдния Бог неговото спасение се
устроило по следния начин: настъпил голям глад, и господарите започнали да
прогонват слугите си поради недостиг на храна. Господарят на Василий също го изгонил.
Василий първо продал дрехите си, за да си купи хляб, след това започнал да ходи
полугол, просейки милостиня. Тогава било зима, и той много страдал от студа.
Накрая, изнемогнал, легнал на улицата. Постепенно изгнили пръстите на нозете
му, а след това се парализирали и самите нозе. Василий търпеливо понасял това
състояние, признавайки го за наказание за греховете си, и постоянно повтарял: Слава Богу за всичко. Така прекарал два месеца на улицата
без покрив, въздишайки и ридаейки за греховете си. Веднъж по тази улица минавал
един Христолюбец, на име Никифор. Той, като видял Василий да страда, заповядал
да го отнесат в неговия дом, където му доставил спокойствие и прехрана. След
две седмици, в събота, болният Василий започнал да казва: „Добро е вашето
идване, свети Ангели, почакайте малко, и ще тръгнем". Те казали: „Не,
върви веднага, защото Господ те призовава". Василий отговорил: „Почакайте
ме малко, за да върна дълга: бях взел на заем от един приятел десет медни
монети, и още не съм ги върнал, и се боя да не ме спре дяволът заради тях във
въздуха". Ангелите се съгласили да почакат. Василий изпросил парите и ги
изпратил на този, на когото принадлежали, след което предал Богу дух".
Непостижимиата Съдба дава на хората по време на земния им
живот различни обстоятелства: едни се ползват с богатство, слава, могъщество,
здраве; други са бедни и толкова незначителни в човешкото общество, че всеки
може да ги обиди; други прекарват живота си в скърби, преминавайки от една
скръб към друга; други се измъчват в болести, в гонения, в унижения. Всички
тези положения не са случайни: тях, като задачи за решаване, като уроци за
работа, Божият Промисъл разпределя така, че всеки човек, в положението, в което
е поставен, изпълнявайки Божията воля, да изработи своето спасение. Носещите
бремето на скърбите трябва да го вършат със смирение, с покорност към Бога,
знаейки, че то им е възложено от Бога. Ако са грешни, то скърбите служат за
въздаяние за техните грехове във времето. За осъзнаването на своята греховност,
за благодушното търпене на скърби те се избавят от наказание във вечността. А
ако са невинни, то изпратената им или допусната скръб, като постигнала ги по
Божия воля, с всеблага божествена цел, им подготвя особено блаженство и слава
във вечността. Ропотът срещу изпратената скръб, ропотът срещу Бога, Който я е
изпратил, погубва божествената цел на скръбта, лишава от спасение, подхвърля на
вечна мъка.
Тези, на които е предоставено разпореждането със земните
блага, трябва особено да се пазят от злоупотребяване с тях. Славни и силни на
земята! Вашето предназначение е да бъдете благодетели на хората и чрез
облагодетелстването на ближните да станете благодетели на самите себе си.
Авраам има на небесата лоно, тоест обител, в която приема земните страдалци,
достойни за нея. Неговото положение на небето е подобно на положението, което
бил избрал за себе си на земята. На земята той бил богат, приемал странници, помагал
на угнетените и нуждаещите се. Неговото блажено положение на небето се устроило
съобразно с добродетелния му живот на земята. И вие с такъв живот придобийте
такива обители и такова положение, които справедливо могат да бъдат признати за
ваша собственост. Те никога няма да ви се отнемат, докато земните санове и
придобивки, земното богатство, всички земни блага ви се дават само за да ги
пазите. Евангелието нарича земното богатство неправедно и чуждо, а небесното
истинско и собственост на човека. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте
верни, кой ще ви повери истинското? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви
даде вашето? (Лук. 16:11, 12). Временното богатство е наречено неправедно,
защото то е следствие от падението. Ние не бихме се нуждаели нито от пари, нито
от защита от стихиите, която се стремим да направим великолепна, нито от други
помощни средства, преминаващи в предмети на разкош, ако не бяхме низвергнати от
рая на земята, на която пребиваваме много кратко време, дадено ни от Божието милосърдие
за възвръщане на изгубеното в рая.
Временното богатство е наречено чуждо: то и само по
себе си се унищожава, и постоянно преминава от ръка на ръка, то не е свойствено
на човека, но служи за изобличаване на неговите нужди от помощ за себе си, на неговото
падение. То е неудържимо! То не се е спряло и не е останало в нито едни ръце,
но винаги се дава за повече или по-малко кратък срок, еднакво кратък пред
безпределната вечност. Вечното имущество е наречено истинско, като нетленно и
неизменно, но винаги оставащо собственост на този, който го получи веднъж. То е
наречено свое за човека: човекът е сътворен, за да го притежава и да му се
наслаждава, то е свойствено за човека. За да получим истинското богатство,
което ни принадлежи и никога няма да ни се отнеме, трябва да запазим верността
към Бога при разпореждането с повереното ни за определен срок. Не се лъжете: не
смятайте, че имате право да разполагате с това имущество по своя воля! Не се
лъжете: не смятайте за безгрешно използването на това имущество за разкош и
увеселения! Вие сте длъжни да се разпореждате така, както ви е заповядал Бог,
Който ви е възложил това разпореждане. Използвайки вашето имущество за
предаване на разкош и увеселения, вие погубвате сами себе си. Вие поробвате
духа на тялото, вие заглушавате и умъртвявате душата, забравяте за Бога и
вечността, изгубвате самата вяра. Развивайки в себе си единствено плътските
усещания, усилвайки ги чрез пресищане с изискани ястия, чрез постоянни плътски
увеселения, вие не можете да се въздържите от любодеянието, и ненаситно му се
предавате. В този смъртен грях окончателно погребвате вашето спасение. Обаче,
горко вам, е възвестил Спасителят, богати, злоупотребяващи с вашето богатство,
защото си получавате утехата. Горко вам, преситените сега, защото ще
изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и
разплачете (Лук. 6:24, 25). -Дайте милостиня, пригответе си кесии, които
да не овехтяват, съкровище на небесата, което да се не изчерпя (Лук.
12:33).
Намерете наслада във вършенето на добри дела! Още щом се
докоснете до извършването им, и ще се срещнете с духовното, свято наслаждение,
и плътските наслаждения ще ви се сторят гнусни. От милостинята, която давате, у
вас ще започне да се явява жива вяра, чрез която ще видите и опитно ще познаете
Бога. На милостта е свойствено да ражда вяра, и на вярата - милост.
Въздържанието от угаждане на плътските пожелания доставя чистота на ума, и
начинът, по който умът гледа на земята и на всичко земно, се изменя: на него му
се открива това, което досега не е виждал, тленното в тленното и временното във
временното; помислите му започват да се възнасят към вечността, той намира за
необходимо да се вгледа в нея своевременно, да изучи нейната необозрима
област. Придобийте си приятели с неправедно богатство, увещава
Евангелието, наричайки неправедно богатство вещественото имущество, а приятели
- светите Ангели и онези свети човеци, които вече са заминали оттук във
вечността, на тях подобава да се усвоим чрез добродетелен живот и причастност
към Божествената благодат по време на нашето земно странстване.
Придобийте си приятели с неправедно богатство, та, кога
осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища! Вие ще обеднеете, ще
обеднеете в пълния смисъл на думата, когато при тайнственото действие на
смъртта оставите на земята всичко, принадлежащо на земята и взето от нея,
когато оставите на нея и самите си тела! Небесните жители да ви приемат тогава
във вечните живелища (Лук. 16:9), в райските обители! С тези многожелани
обители да ни сподоби Божието милосърдие за покоряването на всесвятата Божия
воля. Амин.
