сряда, 13 август 2014 г.

Св. Григорий Богослов СЛОВО 16, в памет на светите мъченици Макавеи (1/14 август)


Какво да кажем за Макавеите? Това събрание е за тях. И макар малцина да ги честват, понеже са се подвизавали преди Христа, те все пак са достойни, за да бъдат чествани от всички, защото са търпели за отеческите закони. Щом станаха мъченици преди Христовите страдания, какво ли не биха извършили, ако бяха подложени на гонение след Христа и бяха станали подражатели на Неговата смърт за нас? Щом и без такъв образец проявиха толкова доблест, не биха ли се оказали още по-мъжествени, ако биха страдали, гледайки Христовия пример?
Но съществува и тайнствено и съкровено учение (което за мен и за всяка боголюбива душа е доста вероятно), според което никой от достигналите до съвършенство преди Христовото пришествие не е направил това без вяра в Христа. Защото Словото, макар  да се откри ясно едва впоследствие, в определено време, все пак бе познато на чистите умове и преди това, както показват мнозина прославени преди Христа.
Затова не бива да принизяваме и Макавеите за това, че са страдали преди Христа. Но понеже пострадаха по кръстния закон, затова са и достойни за похвали и трябва да бъдат почетени със слово - почетени не с цел увеличаване на собствената им слава (словото ще прибави ли слава на тези, чиито дела са славни?), а за да се прославят възхваляващите и за да подражават на добродетелите им слушащите, намирайки във възпоменанието за тях подбуда за себе си за подобни подвизи.
Кои и откъде са били Макавеите, от чие ръководство и наставничество са се ползвали в началото, за да достигнат до такава доблест и слава, че са почетени с тези ежегодни тържества и събрания и в душата на всеки се пази слава за тях, която превъзхожда видимата прослава - всичко това ще покаже на любознателните и трудолюбиви хора съчинената за Макавеите книга, която любомъдърствайки за това, че разумът е самовластен над страстите и господар на склонностите към едното и към другото, тоест към добродетелта и порока, като доказателство за това, заедно с немалобройните други свидетелства, посочва и подвизите на Макавеите. А за мен ще бъде достатъчно да кажа следното.
Тук Елеазар е начатък на пострадалите преди Христа (както Стефан е пръв сред страдалите след Христа), свещеник и старец, беловлас по коса, беловлас и по мъдрост, който по-рано принасял жертви и молитви за народа, а сега принася самия себе си в най-съвършена жертва на Бога за очистване на целия народ. Благо знамение е това предначало на подвига! Същевременно и гръмогласно, и безмълвно назидание! Но той довежда и седмина младежи - плод на собствените му наставления, в жертва жива, света и благоугодна Богу (Рим. 12:1), жертва, която е по-свята и по-чиста от цялото старозаветно свещенодействие. Защото това - добродетелите на синовете да бъдат вменявани на бащата е най-законно и най-справедливо.
Там синовете, мъжествени и велики по дух, благородни деца от благородна майка, ревностни подвижници за истината, достойни за времена, различни от Антиоховите, истински ученици на Моисеевия закон, точни пазители на отеческите нрави, представляващи едно от уважаваните от евреите числа - числото, отличено с тайнството на покоя през седмия ден, дишат едно, имат за цел едно, знаят един път в живота - да умрат за Бога! Те са също толкова братя по душа, както и по плът, съревновават се помежду си в желанието за смърт (дивна гледка!); отнемат си един от друг мъченията като някакви съкровища, защитават твърдо възпитателя, тоест закона, не толкова се боят от приготвените им мъчения, колкото желаят онези, които още не виждат; страхуват се само от едно - да не би мъчителят да прекрати изтезанията и по този начин някой от тях да остане неувенчан, да се раздели против волята си с братята и да стане лош победител, като избегне, за нещастие, страданията.
Там добрата и мъжествена, и едновременно чедолюбива и боголюбива майка търпи в майчиното си сърце невероятни по природа терзания. Тя не жали за страдащите си синове, а се измъчва от опасението, че синовете ѝ няма да страдат; не толкова скърби за отишлите си, колкото желае и останалите да се присъединят към тях; безпокои се повече за последните, отколкото за представилите се; защото на едните все още им предстои борба с неизвестен край, а другите кончината ги е поставила в безопасност; едните вече е поверила на Бога, а за другите още се безпокои, как Бог ще ги приеме.
Каква мъжествена душа в женско тяло! Какво чудно и великодушно усърдие! Наистина - Авраамова жертва, и ако не е дръзко да се каже, даже повече от Авраамовата! Авраам с готовност принася един син, наистина - еднороден, роден по обещание - син, за когото бе дадено обещание и (което е по-важно) който бе определен да бъде начатък и корен не само на рода, но и на подобните жертви. А тя освети за Бога цял народ от синове, надмина и майките, и жреците по число на готовите за заколение жертви всесъжение на мислените свещеноприношения, бързащи към олтара. Посочваше гърдите си, напомняше им за кърменето, засвидетелства се с побелелите си коси, използваше старостта като ходатайство за молбите си не за да спаси децата си от смърт, а за да ги подтикне към страдания; защото считаше за опасност за тях не смъртта, а забавянето на смъртта. Нищо не я разколебаваше, нищо не я довеждаше до малодушие, не я лишаваше от радост - нито приготвените дървени стеги, нито колелата, нито скрипците, нито скелетата, нито остротата на железните нокти, нито наточените мечове, нито врящите котли, нито накладеният огън, нито страшният мъчител, нито стичането на народ, нито стоящата наоколо стража, нито насъбралите се сънародници, нито разкъсването на членове, нито одирането на плът, нито потоците кръв, нито погубваната младост, нито сегашните ужаси, нито очакваните страдания.
И това, което при подобни случаи за другите е най-тежко, тоест продължителността на бедствието, за нея бе най-леко. Тя се наслаждаваше на гледката, колкото и да продължаваха страданията, не само поради разнообразието на прилаганите изтезания (с които всички заедно ѝ въздействаха по-малко, отколкото на друг би му подействало някое отделно изтезание), но и поради това, че гонителят опитва всички словесни похвати - ту ругаеше, ту заплашваше, ту ласкаеше. Защото, към какви ли средства не прибягна той, за да постигне желаното?
Но отговорите на младежите към мъчителя според мен показват толкова мъдрост и мъжество, че както добродетелите на другите, взети заедно, са малки в сравнение с тяхното търпение, така и самото им търпение е малко в сравнение с благоразумните им думи. И единствено на тях им бе присъщо да страдат така и да отговарят с такова любомъдрие на заплахите на мъчителя, на всичко, с което ги заплашваха и което ни най-малко не надви нито мъжествените синове, нито още по-мъжествената им майка.
Като се извиси над всички и като съедини силата на духа си с майчината си любов, тя поднася себе си като прекрасен погребален дар на децата си; и сама последва тръгналите си преди нея. И при това - как? Доброволно отива на страдания, без дори да допусне някое нечисто тяло да докосне чистата ѝ и мъжествена плът. И какви надгробни слова произнася! Прекрасни, даже най-прекрасни сред прекрасните бяха отговорите на синовете към мъчителя. Защото не са ли прекрасни думите, въоръжавайки се с които, те победиха мъчителя? Но още по-прекрасни са думите на майката, първо - увещателните, и после - надгробните.
И тъй, какво казаха синовете? Сега е доста подходящ момент да възстановя това в паметта ви, за да имате от онези времена образец както на подвижничество, така и на мъченически слова. Всеки от братята казваше по нещо свое, щом думите на гонителя, поредното страдание и душевната ревност го подбуждаха да говори.
Но ако сведем всичките им слова към едно, то те казваха така: “Антиохе и всички вие, които стоите тук! Ние имаме един цар - Бога, от Когото сме получили битие и при Когото ще се завърнем; един законодател - Моисей, на когото (заклеваме се в това заради бедствията, които той е претърпял за добродетелта и заради многото му чудеса) не ще изменим и не ще му нанесем безславие, дори да ни заплашва друг Антиох, който да би бил по-свиреп и от теб. За нас съществува едно безопасно прибежище - да спазваме заповедите и да не нарушаваме закона, от който сме оградени като от стена. Имаме една слава - заради славата на нашия закон да презираме всяка слава; едно богатство - благата, на които се надяваме. А за нас няма нищо страшно, освен едно - да се уплашим от нещо повече, отколкото от Бога. С такива мисли и с такова оръжие излизаме на война. С такива младежи си имаш работа. Макар и светът, и родната земя, и приятелите, и сродниците, и връстниците, и този велик и славен храм, и отеческите празници, и тайнствата, и всичко, което считаме за наше предимство пред другите народи, да са силно желани за нас, все пак не са по-силно желани от Бога и от страданията за доброто дело. Не, не си и помисляй това! Защото за нас съществува друг свят, който е по-висш и по-постоянен от видимия. Нашето отечество е горният Иерусалим, който никакъв Антиох не ще се осмели да държи под обсада и не ще се надява да превземе; толкова силен и непобедим е той! Нашите роднини са Божието вдъхновение и всички доблестно родени. Нашите приятели са пророците и патриарсите, служещи ни за образец по благочестие. Наши връстници са всички бедстващи сега и наши съвременници в търпението. А храм ни е великолепното небе. И празникът ни е присъствието на хора на ангелите. Имаме едно велико, даже много велико и скрито за мнозина тайнство - Бог, Който е целта и на тукашните тайнства.
И тъй, не ни примамвай повече с обещания за маловажни и нищо неструващи неща. Безчестното не ще ни придаде чест; вредното не ще ни обогати; не ще се решим на такава жалка търговия. Престани със заканите си. В противен случай самите ние ще започнем да те заплашваме, за да изобличим безсилието ти и да покажем какви мъчения са приготвени при нас за теб. Защото имаме и огън, с който мъчим гонителите. Не мислиш ли, че се бориш с народи, градове и с най-изнежени царе, някои от които ще победят, а други може би ще си останат победени, защото за тях това не представлява опасност? Опълчваш се против Божия закон, против благонаписаните каменни плочи, против отеческите ни постановления, получили важност и поради голямото си значение и поради древността си, опълчваш се против седем братя, които живеят сякаш с една душа и ще те опозорят със седем победни паметници. Не е кой знае какво да ги победиш; но е голям срам да претърпиш поражение от тях. Ние сме потомци и ученици на онези, които бяха водени от огнен и от облачен стълб, за които морето се раздели на две, реката спря, слънцето се спря, валя хляб като дъжд, вдигането на ръцете им обръщаше в бягство хиляди врагове, побеждавайки ги с молитва, пред които се укротяваха зверове, които оставаха недосегаеми за огъня, пред чието мъжество се удивляваха и отстъпваха царете.
Ще кажем нещо, което е известно и на самия теб. Ученици сме на Елеазар, чието мъжество ти е известно от опит. Първо извърши подвигът си бащата, сега започват борба децата; жрецът вече замина, след него ще тръгнат и жертвите. Ти плашиш мнозина, но ние сме готови на още повече. А и какво ли ще ни сториш със заплахите си, горделивецо? Какво зло ще ни причиниш? Никой не ще надмине по сила готовия на всички страдания. Защо се бави народът? Защо не пристъпват към действие? Защо да чакат милостива заповед? Къде са мечовете? Къде са оковите? Нека разпалят още по-силно огъня, да пуснат най-силни зверове, да приготвят най-съвършени уреди за мъчения, така че всичко да бъде по царски и да струва скъпо! - Аз съм първородният; принеси в жертва първо мен. - Аз съм най-малкият от братята; по-добре промени реда. - Не, нека някой от средните да бъде първата жертва, така че всички да бъдем почетени еднакво. Но ти ни щадиш и чакаш да променим мисълта си. Пак и неведнъж ти повтаряме същите думи: не ще вкусим нечисто, не ще се съгласим. По-скоро ти ще уважиш нашите установления, отколкото ние да се покорим на твоите. Накратко казано: или изобрети нови мъчения, или се убеди, че презираме тези, които си ни приготвил”.
Така говореха братята на мъчителя. А как се убеждаваха те един друг! И каква гледка представляваха - наистина прекрасна и свещена! За боголюбивите души тя бе по-приятна от всичко друго, което може да се види и да се чуе. Самият аз, само при спомена за това, се изпълвам с удоволствие, мислено съзерцавам пред себе си подвижниците и се наслаждавам на разказа за тях. Те се прегръщаха и целуваха един друг. За тях настъпи празник, сякаш подвизите вече бяха извършени. “Да тръгваме, братя - призоваваха се те, - да тръгваме, да побързаме към мъченията, докато мъчителят все още гори от гняв против нас, за да не изгубим спасението, ако той се смекчи. Пирът е готов; да не се лишаваме от него. Прекрасно е да се видят братя, които живеят наедно (Пс. 132:1), заедно се веселят и взаимно си служат за щит. Но още по-прекрасно е, ако бедстват заедно заради добродетелта. Ако би било възможно да се подвизаваме с оръжие в ръце за отеческите постановления, то и в този случай смъртта би била похвална. Но тъй като обстоятелствата не налагат това, нека принесем в жертва самите тела. А защо и да не ги пожертваме? Ако не умрем сега, нима никога няма да умрем? Нима никога няма да отдадем дължимото на природата? По-добре да превърнем в дар онова, което ще трябва да отстъпим по необходимост. Да надхитрим смъртта. Да превърнем общото за всички в своя лична собственост и да си купим живот на цената на смъртта. Нека нито един от нас да не бъде животолюбив и малодушен. Нека мъчителят, като се препъне в нас, да се отчае и за другите. Нека той самият да определи реда кой след кого да страда; ако някой бъде последен в редицата на гонените, това не ще причини различие в пламенността на нашето усърдие. Първият от пострадалите да бъде за другите път, а последният - печат на подвига. Нека всички с еднаква твърдост да решим в сърцата си, целият ни дом да спечели венци, гонителят ни да няма нищо свое в нас и да не може с горделива злоба да се похвали с победа над всички, като победи един. Да докажем, че сме братя помежду си не само по рождение, но дори и в смъртта. Да пострадаме всички като един и всеки от нас да пострада еднакво за всички. Приеми ни, Елеазаре. Последвай ни, майко. Погреби великолепно мъртъвците си, Иерусалиме, стига да остане нещо за гроба. Разказвай за нас на следващите поколения и показвай на почитателите си свещеното място на погребението на едноутробните”.
Така говореха и действаха те. Така по старшинство по възраст се окуражаваха взаимно, както глиган точи зъбите си един в друг. Всички те запазваха еднаква ревност за удоволствие и удивление на съплеменниците си, за страх и ужас на враговете. И макар да се бяха опълчили смело против целия народ, враговете бяха толкова посрамени от единодушието на седемте подвизаващи се за благочестието братя, че вече губеха приятната надежда да надвият и останалите.
А мъжествената и наистина достойна за такива доблестни синове майка, тази велика и висока по дух възпитаничка на закона, разкъсвана от две силни движения на сърцето, усещаше в себе си смесица от радост и страх - от радост - поради мъжеството на синовете ѝ и поради всичко, което виждаше, от страхпоради неизвестността на бъдещето и поради изключително тежките мъчения. И като птица, която вижда, че змия пълзи към малките ѝ или че някой друг замисля нещо лошо против тях, тя летеше наоколо, размахваше криле, умоляваше, споделяше страданията на децата си. И какво ли не говореше, какво ли не правеше, за да ги въодушеви за победа. Ту грабваше капка кръв, ту вдигаше откъснати части от тялото, ту благоговейно падаше коленопреклонно пред останки; събираше телесните части на един син, а друг предаваше на мъчителите и подготвяше трети за подвиг. Казваше на всички: “Прекрасно, деца! Прекрасно, доблестни мои подвижници, почти безплътни в плът, защитници на закона на побелялата ми коса и на светия град, който ви възпита и ви издигна на такава висота на добродетелите! Още малко и ще победим! Мъчителите се умориха - единствено от това се боя. Още малко и аз ще стана блажена сред майките, а вие - блажени сред младежите! Но на вас ви е жал да се разделите с майка си? Не ви напускам, обещавам ви това. Не мразя децата си”.
И щом видя, че всички напуснаха живота и със смъртта си я избавиха от безпокойства, тогава тя със светъл взор вдига глава и подобно на олимпийски победител, като вдигна ръце с добър дух, високо и тържествено казва: “Благодаря Ти, Отче Свети! Благодаря ти, наставниче наш, законе! Благодаря ти, наш отче и съратниче на чедата си, Елеазаре! Благодаря, че плодът на родилните ми болки е приет и станах майка, най-свещената сред майките! У мен не остана нищо за света. Всичко е дадено на Бога - цялото ми съкровище, всичките надежди на старостта ми. Каква висока почест за мен! Колко прекрасно са осигурени старините ми! Сега съм възнаградена за отглеждането ви, деца - видях как се подвизавахте за добродетелта, бях удостоена да видя всички ви увенчани. Дори гледам на мъчителите ви като на благодетели. Готова съм да засвидетелствам благодарността си към мъчителя за разпореждането, според което съм запазена последна за страдания, та след като най-напред изведа на арената родените от мен и след като извърша мъченически подвиг във всекиго от тях, след принасянето на всички жертви да си тръгна оттук в пълна безопасност. И няма да скубя косата си, да раздирам дрехите си, да разкъсвам с нокти плътта си, няма да се подбуждам към сълзи, да викам оплаквачи, да се затварям в тъмно усамотение, така че дори и въздухът да тъгува заедно с мен, няма да чакам утешители и да предлагам хляб на скръбта. Всичко това приляга на малодушните майки, които са майки само по плът, чиито деца умират, без да оставят добра дума след себе си. А вие, мили деца, не сте умрели, а сте принесени в дар на Бога; не се разделихте завинаги с мен, а само временно се преселихте; не сте пръснати, а сте събрани заедно; не ви отмъкна звяр, не ви погълна вълна, не ви погуби разбойник, не ви налегна болест, не ви унищожи война и не ви сполетя някакво друго бедствие, повече или по-малко тежко измежду обичайните за хората. Бих започнала да плача и даже горчиво да плача, ако бе ви се случило нещо подобно. Тогава бих доказала чедолюбието си със сълзи, както сега го доказвам с това, че не проливам сълзи. Нещо повече. Ако вие, за ваша вреда, се бяхте спасили от мъчението, ако мъчителите бяха възтържествували над вас и бяха надделели над поне един от вас, както сега самите гонители са победени от вас, тогава действително бих почнала да ви оплаквам. А това, което стана сега, е похвала, радост, слава, ликуване и веселие за останалите. Но и аз се принасям в жертва непосредствено след вас. И аз ще бъда сравнена с Финеес, прославена заедно с Анна. Даже още повече, защото Финеес се е подвизавал сам, а вие се проявихте като многобройни палачи на блудници, като поразихте не плътско, а духовно прелюбодейство.
И Анна посветила на Бога един син, даден също от Бога, при това - наскоро роден; а аз осветих седмина възмъжали, и при това - самопожертвали се доброволно. Нека надгробното ми слово бъде допълнено от Иеремия, който не оплаква, а възхвалява преподобната кончина! Светнахте повече от сняг, сгъстихте се повече от мляко, сонмът ви - родени и принесени в дар на Бога - стана по-хубав от сапфир (срв.: Плач. Иер. 4:7)! Какво още? Присъедини и мен към децата ми, мъчителю, ако и от враговете може да се очаква милост. Присъедини и мен - тази борба ще бъде за теб по-славна. О, как бих желала да претърпя всички мъчения, които те претърпяха, кръвта ми да се смеси с тяхната кръв и старческата ми плът - с тяхната плът! Заради децата си обичам дори самите оръдия на техните страдания. Но ако това не стане, нека поне прахът ми да се смеси с техния прах и да ни приеме един гроб! Не завиждай на равночестната кончина на тези, които са равночестни по доблест. Прощавайте майки, прощавайте, деца! И вие, майки, възпитавайте така родените от вас, и вие, деца, се възпитавайте така! Дадохме ви прекрасен пример как да се подвизавате с добър подвиг”.
Така каза тя и се присъедини към синовете си. “Но как?” - ще попитате. Като се затече към кладата, на която бе осъдена, като към брачно ложе. Не изчака някой да я качи на нея, не позволи нечисто тяло да докосне чистата ѝ и мъжествена плът.
Така се наслади Елеазар на свещенството; така сам бе посветен и посвети другите в небесните тайнства - не с външни поръсвания, а със собствената си кръв, освети Израиля и направи последния ден от живота си заключително тайнство!  Така синовете се насладиха на младостта; не робувайки на сластолюбието, а превъзмогвайки страстите, очистиха тялото и се представиха в безстрастния живот! Така майката се наслади на многодетността, така се украси с децата си, докато те бяха живи, и почина заедно с отишлите си! Представи родените за света на Бога, по броя на подвизите им отново изброи родилните си мъки и научи старшинството на децата си от реда, в който те умираха. Защото се подвизаваха всички - от първия до последния, и както вълна следва след вълна, така и те проявиха един след друг доблест и всеки отиваше на страдания по-готов от предишния, вече укрепен от примера на пострадалите преди него. И затова мъчителят се радваше, че тя не бе майка на по-голям брой деца; защото в такъв случай би останал още по-безсрамен и победен. И едва сега, когато срещна невъоръжени младежи, които, като се въоръжиха единствено с благочестието си, бяха готови да претърпят всичко с по-голяма ревност от тази, с която самият той се готвеше да ги подложи на страдания, той за първи път разбра, че не може да надвие всичко с оръжие.
Тази жертва бе по-благоразумна и по-величествена от Иефтаевата; защото тук нито пламенност на обета, нито желание за неочаквана победа правеха приношението необходимо, както там; напротив, жертвоприношението бе напълно доброволно и очакваните блага бяха единствената награда за него. Този подвиг с нищо не е по-долу от подвизите на Даниил, когото предадоха да бъде изяден от лъвове и победи зверовете с вдигане на ръцете; той не отстъпва на мъжеството на момците в Асирия, които ангел поръси в пламъка, когато те не се съгласиха да нарушат отеческия закон и не се докоснаха до скверните и неосветени ястия. А по усърдие той не е по-маловажен и от жертвите, които впоследствие са принесени за Христа.
Защото страдалите за Христа, както казах в началото на словото, имаха пред очите си Христовата кръв и техен водач в подвизите бе Сам Бог, Който донесе за нас толкова велик и чуден дар. А Макавеите нямаха пред себе си нито много, нито подобни примери на доблест. Цяла Иудея се удивляваше на търпението им. Тя се радваше и тържествуваше, сякаш сама бе увенчана тогава. Защото и на нея ѝ предстоеше подвиг, който даже бе най-големият от подвизите, пред които Иерусалим някога е бил изправян - или да види в този ден потъпкването на отеческия закон, или да се прослави. Участта на целия еврейски род зависеше от подвига на Макавеите и се намираше сякаш на острието на меча. Самият Антиох бе изумен. Така заплахите му се превърнаха в удивление. Защото и враговете умеят да се удивляват на великите подвизи, щом гневът отмине и делото само оправдае себе си. Затова той се оттегли, без да постигне успех, и както много хвалеше баща си Селевк за уважението му към иудейския народ и за щедростта му към храма, така силно упрекваше Симон, който го бе подтикнал към войната, считайки го за виновник за безчовечността и безславието.
Нека и свещениците, и майките, и децата да подражаваме на Макавеите; свещениците - в чест на Елеазар, духовния отец, показал превъзходен пример и със слово, и с дело; майките - в чест на мъжествената майка, да се окажат истински чедолюбиви и да представят чедата си на Христа, така че самият брак да се освети от тази жертва; децата да почетат светите юноши и да посвещават времето на младостта не на срамни страсти, а на борба със страстите, на мъжествено воюване против ежедневния ни Антиох, който воюва посредством всичките ни членове и ни гони по най-различен начин. Защото желая да има подвижници за всяко време и случай, от всеки род и възраст, подложени и на явни нападения, и на тайни навети от враговете. Желая да се ползвате от древните сказания, но да се ползвате и от новите, и подобно на пчели, да събирате отвсякъде най-полезното в състава на единния сладък вощен мед, така че и чрез Стария, и чрез Новия Завет в нас да се прославя Бог, прославян в Сина и в Духа, познаващ Своите и познаван от Своите Си, изповядван и изповядващ, прославян и прославящ в Самия Христа, комуто слава во веки. Амин.

ТВОРЕНИЯ на Светителя Григорий Богослов - Том 1 (част 2)

Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2009 г.

неделя, 10 август 2014 г.

Житие на преп. Ирина Хрисовалантска (28 юли / 10 август)

Света Ирина Хрисоваланти (Кападокийска) се родила в средата на IX-ти век в Мала Азия. Баща й Филарет бил патриций на Кападокия и главен военачалник. Той бил любимец на византийския император Теофил и доверено лице на неговата съпруга императрица Теодора. Майката на Ирина била красива жена, почитана в цялата страна заради добродетелния й живот. Семейството имало две дъщери - Калиника и Ирина. Калиника се родила през 825 г., а три години по-късно, през 828 г., се родила Ирина. Скоро Филарет загубил своята млада жена, затова двете дъщери трябвало възпитава Патриция София, старшата сестра на генерала.
След смъртта на император Теофил, неговата съпруга Теодора встъпила на престола, тъй като техният син Михаил бил още непълнолетен. Теодора била дълбоко вярваща и често участвала в църковните дела на империята. По нейна инициатива Константинополската църква окончателно възстановила почитанието на светите икони. Когато нейният син Михаил достигнал пълнолетие, Теодора решила да го ожени и помолила Филарет да доведе в Константинопол неговата неомъжена дъщеря за женитба с Михаил. Тя търсела подходяща невеста за младия император, а нейната красота и добродетелност я правели подходяща за тази цел. Филарет незабавно изпратил съобщение на своята сестра София да прати Ирина в Константинопол, която тогава била 15-годишна. Щял да я съпровожда патрицият генерал Никифор, брат на починалата съпруга на Филарет. Новината, че Ирина ще се омъжва за императора и ще носи имперската корона се разпространила мълниеносно по цяла Кападокия. Единствена, която оставала хладна и равнодушна към всичко това, била Ирина. От самото начало тя жадувала за монашески живот и в мислите й нямало мечти да става царица в Константинопол.
При преминаването през планината Олимп в Мала Азия, Ирина помолила царските чиновници да й разрешат да се срещне с Йоаникий Велики, пустиножител по тези места, и да получи неговото благословение. Тя била чувала, че преп. Йоаникий е свят чудотворец, който се среща само с достойните да го видят, а за другите оставал невидим. Царските чиновници се съгласили. Преподобният Йоаникий ги видял от върха на планината и с със своя дар на прозорливост разбрал какво бъдеще очаква девицата. Когато тя се приближила, той казал: „Добре дошла, Божия рабиньо Ирина. Отивай в Константинопол и иди в манастира „Хрисоваланту”. Неговите монахини имат нужда от тебе”. Ирина се удивила на тези думи, паднала на колене и го помолила да я благослови и да й даде духовни наставления.
Когато Ирина пристигнала в Константинопол, живеещите там нейни роднини, заемащи държавни постове, я посрещнали тържествено. Обаче Всемогъщият Цар на царете Господ предопределил Ирина за Своето Небесно Царство и устроил така, че младият император още до пристигането й се оженил за друга девойка – Евдокия от Декаполис. Ирина не се разстроила от случилото се, а напротив, зарадвала се от този обрат на събитията и само чакала възможност да поговори с баща си, за да я благослови да поеме по пътя на монашеството.
Скоро се появила нова възможност за нейно встъпване в брак. Филарет бил изпратен с мисия в Адрианопол, където се срещнал с префекта на града, който имал син. Филарет решил, че е добре да уреди брак за дъщеря си. След разговора двамата бащи дали дума да сгодят децата си. Ирина, обаче, съобщила на своя баща окончателното си решение да отиде в манастир. Последвал конфликт между бащата и дъщерята, след което крехката Ирина заболяла тежко и животът й бил в опасност. Когато здравето й се възстановило, Филарет разбирайки че Ирина е приела жизнено важно решение, сам отишъл заедно с нея в женския манастир на Светите архангели Михаил и Гавриил, наречен Хрисоваланту, в покрайнините на Константинопол, за да я даде там. Ирина освободила своите слуги и раздала на нуждаещите не се само скъпоценностите, които имала от своите родители, но и получените от императора дарове.
Тя постъпила в манастира, подчинила се на неговите правила, постригала своите руси коси и облякла власеница, била кротка и смирена с монахините и им служила във всичко, без да обръща внимание на факта, че има знатен произход. Тя не пропускала нито една църковна служба, често в килията си четяла житията на светиите, за да им подражава и призовавала монахините да правят същото.
Веднъж, прочитайки житието на Арсений Велики, тя забелязала, че той се молел непрестанно от вечерта до следващото утро с вдигнати съм Бога ръце и това така й се понравило, че решила и тя да прави така. Помолила игуменията да й благослови такъв молитвен подвиг. Отначало игуменията отказала, считайки, че това много ще я изтощава, но като видяла нейната решимост, се съгласила.
Ирина започнала този молитвен подвиг още преди да измине и година от пребиваването й в манастира, но Божията благодат й давала сили и тя се молила с издигнати към небесата ръце, по подобие на пророка Моисей, от вечерта до следващото утро, а понякога от утрото до вечерта в продължение на цяла седмица, а понякога и от вечер до вечер пребъдвайки неподвижна.
Минали три години откакто Ирина се молила така. Виждайки това, сатаната решил да я отклони от този подвиг, но не му се отдало, защото Ирина напълно била отхвърлила плътските наслади, славата и богатството. Тя носела едно единствено расо, което обличала на Пасха. На следващата Пасха го дарявала на някой беден. Ядяла веднъж на ден – хляб, вода и малко плодове. Презирала славата и не се гнусяла и от най-тежките работи в манастира.
И понеже дяволът не могъл да я отклони от избрания от нея път, започнал да й припомня миналите удоволствия. Но както и да се стараел, Ирина улавяла неговите внушения, изповядвала ги на игуменията и така се избавяла от съблазънта, продължавайки своята борба.
Една нощ пред нея застанал страшен бяс и започнал да я оскърбява: „С мен ли ще се бориш, нещастна жено?! Почакай малко и ще познаеш моята сила!”. Но светицата се прекръстила и демонът изчезнал. На другия ден той отново се опитал да овладее ума й. Тя паднала ничком и със сълзи на очи започнала да проси помощ от Бога, от Пречистата Му Майка и от светите Архангели. Дни и нощи тя прекарала в молитви и сълзи докато Божието сияние не я озарило и не я освободило от нечистите помисли.
Множество жени ежедневно я посещавали и тя ги учила със своя кротък, мек нрав. Мнозина се отказвали от светския живот и оставали в манастира. Демонските сили не смеели повече да я изкушават и в страх бягали от нея като от огън.
В това време заболяла игуменията. Всички монахини се събрали в килията й и плачели, знаейки, че е дошъл краят й, а тя била много добродетелна. Преди смъртта си тя им рекла: „Не съжалявайте за мен, защото ще си имате добра игумения, по-способна и по-благоразумна, нея слушайте – нашата сестра Ирина”. Изричайки това в предсмъртния си час и обръщайки се към Бога с думите: „Помилуй ме, Господи Боже”, тя предала душата си на Господа.
Света Ирина не присъствала в този момент и не чула последните слова на игуменката, а монахините не й разказали нищо. След погребението на  игуменката, монахините започнали да молят Бога да ги вразуми в избора на такава настоятелка, която ще Му бъде угодна.
Патриарх по това време бил св. Методий Изповедник, който претърпял много страдания от гонителите на Православието – иконоборците. Той бил изпълнен с Дух Свети, имал дар на чудотворство и пророчество. Ирина не искала да отиде с монахините, когато се готвели да отидат при патриарха, но те я убедили и я взели със себе си. Когато се поклонили на патриарха, той ги попитал коя предлагат да заеме мястото на игуменка. Те отвърнали, че той с Божия помощ трябва да им укаже най-достойната. Тогава патриархът казал: „Знам, че всички вие желаете игуменка да стане сестра Ирина и вие имате добро мнения за нея, а и Богу е угодна, и се радвам, че Господ ми откри добрите дела на Своята рабиня.”
Свети Методий посветил Ирина в сан на дякониса на Великата Христова Църква, защото била чиста и непорочна, и после я поставил за игуменка. Наставяйки я как да води монахините към спасение на душите, той ги пуснал да си вървят с благословение.
Монахините се върнали с голяма радост, само Ирина плакала, считайки се по своето смирение за недостойна да бъде старша над всички. Успокоявайки я, монахините й казвали: „Не се тревожи, с Божията помощ ще положим всички сили винаги да пребъдем в послушание към тебе.”
Когато се върнали в манастира, те благодарили на Бога и радостно съпроводили Ирина до килията й. Останала сама, тя паднала на пода и почнала да моли Бога да я укрепи в носенето на възложения й кръст на настоятелското служение.
Ирина отдавала всички свои сили в молитви, пост и покаяние, не давайки никакъв покой на своето тяло и Бог я озарявал и напътствал в доброто изповедание. С майчинска любов мъдрата Ирина учила на това и своите духовни чеда.
Тя отдавала много голямо значение на изповедта и всяка сутрин приканвала сестрите да се изповядват. Често я посещавали и миряни, за да търсят нейното духовно ръководство. Ирина се молила да й се даде дар на прозорливост, за да узнава какво крие изповядващия се в сърцето си.
Веднъж когато Ирина отивала рано да се помоли в църквата, тя видяла пред себе си ангел и чула от него следното приветствие: „Радвай се, Ирино, рабиньо на Всевишния. Той ме прати тебе на помощ, в отговор на твоята молба. Винаги ще бъда до теб, за да ти показвам какви тайни крият човешките сърца.”
От този момент ангелът стоял винаги до нея и й разкривал вътрешния свят на хората, които идвали за съвет при нея. И наистина, тя изправяла грешките и давала мъдри съвети с такъв тънък духовен усет, че всички монахини и миряни от всяко съсловие постоянно се стремели към нея за изправяне на своите грехове.
Една нощ, когато тя се молила в килията си с вдигнати към небесата ръце, бесовете почнали да викат и да я плашат, за да я отвлекат от молитвата, но не постигнали нищо. Тогава един от тях й казал: „Докога ще ни измъчваш и с молитвите си ще ни причиняваш страдания?” Но света Ирина не се уплашила и не помръднала от мястото си. Тогава демонът взел свещ и запалил покривалото на главата й. Огънят бързо се разпространил не само по одеждата й, но и по тялото й. Щяла да изгори жива, но от съседна килия изскочила монахиня, която също се молила в този момент. Усетила мирис на изгоряло и излязла да види какво става. Тя започнала да гаси огъня и избутала светицата от мястото й, която спуснала ръце и казала: „Защо направи това, чедо мое? Защо ме лиши от такива блага? Не бива да мислим за човешките неща, а за Божиите. До тази минута до мен стоеше ангел и ми плетеше венец от различни цветя и когато се канеше да ми го постави на главата, дойде ти и попречи на това и ангелът изчезна.”.
Като чула това монахинята заплакала. Когато започнала да сваля полуизгорялата одежда от светата, от нея се носело дивно благоухание. Целият манастир се изпълнил с този аромат и монахините го усещали още много дни, което много ги удивлявало. И понеже друго покривало тя нямала, една монахиня и донесла своето, а Всеблагият Бог на следващия ден изцелил изгорените места по тялото й и умножил Своите дарове върху нея.
Света Ирина усилила още повече своите молитвени подвизи. По време на Великия Пост, до Пасха, тя изобщо не ядяла хляб, а само веднъж седмично вкусвала малко плодове и пиела немного вода. По време на големи празници не спяла по цяла нощ, а се молила в уединение и пеела псалми.
Старицата Ирина обичала да излиза нощно време от килията си и да се моли под открито тебе. В една такава нощ друга монахиня също извършвала нощно бдение навън. Скрита зад килията на света Ирина, видяла как двата много високи кипариса от двете страни на входа на храма се навели пред светицата и сякаш се молели заедно с нея. Самата света Ирина не се докосвала до земята, а се издигала на около метър от нея. Когато завършила молитвата си, старицата прекръстила двата кипариса и те се върнали в обичайното си положение. Удивената монахиня изпитала едновременно страх и възхищение, но нищо не казала на другите сестри. На следващата нощ, монахинята отново дошла при килията на светицата и всичко се повторило отново и така три нощи поред. В последната нощ монахинята внимателно, за да не я забележи игуменията, се приближила до кипарисите и на самите им върхове завързала бели кърпички и се върнала в килията си.
На сутринта, когато монахините видели завързаните за кипарисовите върхове кърпички много се учудили кой е могъл да се качи толкова високо и се питали защо е вързал тези кърпички. Монахинята, която станала свидетел на това чудо, разказала цялата истина. В туй време, към тях се приближила света Ирина и когато узнала какво е станало и как тайната, която пазела в продължение на много години станала известна на всички, направила остра забележка на монахинята. Тя наложила забрана на всички в манастира, ако видят някакво чудо, да го пазят в тайна до края на дните си. Затова много чудеса на светицата останали неизвестни.
Веднъж, в деня на свети Василий Велики, след вечернята, светата прекарала в молитва цялата нощ. На разсъмване света Ирина чула глас, който й казал: „Възвестявам ти, че идва кораб с особени плодове, от които като вкусиш, ще се възрадва душата ти.” След Божествената Литургия светата казала на монахинята – вратарка да отвори дверите на манастира и да доведе човека, който чака зад тях.
И наистина там чакал човек, който имал да й разкаже удивителна история. Той бил моряк на кораб от Патмос. Корабът отплувал от северната част на острова към друг град, и когато вече били на няколко метра от брега, той и другите моряци видели почтен старец, който им викал да спрат. Но това било невъзможно заради силния вятър, отнасящ кораба към открито море. Тогава старецът завикал с всички сили корабът да спре. Корабът спрял сам и старецът тръгнал към тях по водата. Той застанал пред удивените моряци и подал на капитана три ябълки с думите: „Като пристигнете при царя, дайте ги на патриарха и му кажете, че този дар му го праща Сам Господ чрез Своя раб Йоан. Това са ябълки от рая.” После дал други три ябълки на боцмана добавяйки: „А тези предай на игуменията Ирина Хрисовалантска и й кажи, че това са плодовете от райската градина, за които мечтаеше нейната чиста душа.” Благославяйки кораба и екипажа старецът изчезнал и пътят им продължил. Като завършил своя разказ, морякът се поклонил на Ирина и й подал ябълките. Тя ги взела с радостни сълзи и благодарила на свети апостол и евангелист Йоан. А в килията си на колене благодарила на Господа Иисуса за изпратения от Него добър знак към Неговата рабиня, приемайки този Божествен дар, като покана в Небесното Царство.
Когато настъпил Великият пост, тя разрязала едната ябълка на тънки парченца и яла по едно всеки ден, въздържайки се от всякаква друга храна, дори и от вода. На Велики Четвъртък, след като всички монахини се причастили, света Ирина разрязала и втората ябълка и дала по едно парче на всяка сестра. И едва тогава им разказала историята за тоя чуден дар. Третата ябълка, Ирина запазила за последните дни от своя земен живот.
На Велики Петък, в деня на Христовото разпятие, света Ирина във видение съзряла по време на службата как в църквата влезли множество младежи, облечени в сияещи белоснежни одежди. С гусли в ръце те възпявали Господа Бога с пресладка мелодия и с благовонно миро ръсели светия престол. Манастирът се изпълнил с дивно благоухание. Сред тях стоял един висок красив Мъж, Чието лице сияело като слънце и всички останали Му се кланяли с благоговение. Той поднесъл красива, скъпа покривка, за да се покрие светия Престол. След това ангелите запели „Слава във висините Богу...” и се издигнали към небето.
Веднъж една болна монахиня помолила света Ирина да я изцели телесно. Тогава Ирина повикала всички монахини и казала: „Повярвайте ми, че ако ми беше по силите, щях да помоля Бога всички ние да боледуваме през всички дни на нашия земен живот. Защото узнах как се лекува душата от болестта на тялото, когато славиш и благодариш на Бога, признавайки, че справедливо се мъчиш.”
Веднъж зли и завистливи люде оклеветили пред царя един от роднините на  света Ирина, че искал да го убие. Царят го затворил в тъмницата и се канел да го хвърли в морето. Близките на затворника отишли при света Ирина, молейки я да го спаси от неминуема гибел. Тя ги отпратила с утешителни слова с надежда в Божията помощ и започнала да се моли в килията си. На сън царят видял страшната Ирина, която му заповядала да освободи затворника. Царят я попитал коя е и как се е озовала в двореца му, а тя отвърнала, че е игуменката на манастира Хрисоваланту и се нарича Ирина. След това го ударила по хълбока. От болка царят се събудил и като я видял, че и на яве продължава да стои пред него и да го укорява, много се уплашил. След малко тя изчезнала. Царят попитал слугите си дали са видели монахинята, която току що излязла от покоите му. Когато охранителите го уверили, че всички врати за заключени, царят разбрал, че е получил видение от Бога и на сутринта заповядал да му доведат затворника. Попитал го дали познава игуменката на Хрисоваланту. Той отвърнал, че е неин роднина. Царят го попитал дали би дошла дойде при него в двореца, а човекът отвърнал, че тя не излиза от манастира.
Тогава царят изпратил свитата си заедно с един художник, който да нарисува лика на светицата, за да се убеди царят доколко прилича тя на монахинята от видението. Света Ирина предвидяла всичко това. Когато знатните гости дошли, тя ги поканила в храма. Но щом те се поклонили вътре, ярка светлина от лицето на светицата ги заслепила. Тя им казала да не се страхуват от нея, защото й тя е немощен човек като тях и добавила: „Не е трябвало невярващият цар да ви прави този труд. Отново ще повторя това, което му казах и на сън – нека пусне невинния.”
Знатните гости обещали, че ще предадат това на царя и я помолили да им даде духовни наставления, докато художникът изпише нейния облик. Така и направили. Като се върнали, предали на царя думите на светицата. Когато видял нейния образ, ослепила го мълния и той в ужас завикал: „Боже, помилуй и запази душата ми!”. Като видял образа й, той познал, че тя е същата, която му се я вила на сън и веднага заповядал да освободят затворника. След това написал писмо на света Ирина, в което й съобщил, че е освободил нейния роднина и просел от нея прошка. Също така я молел да дойде и да го благослови или да му позволи да отиде при нея в манастира. Светата отговорила, че няма нужда да се срещат, след като при него са патриархът и духовните отци, нека да слуша тях. Оттогава царят често й пращал дарове, а Ирина му помагала със своите съвети.
За своята блажена кончина света Ирина узнала от ангел, който й се явил на 26 юли и й казал, че на 28 юли следващата година, след празника на великомъченика Пантелеимон, тя ще застане пред Божия Престол.
Старицата започнала старателно да се готви за напускането на земния живот. Тя устроила манастирските дела и посочила достойна приемница. Една седмица преди великия за нея ден, тя постила, хранейки се само с райската ябълка и всеки ден приемала Светите Тайни. На разсъмване в неделя, света Ирина за последен път приела участие в службата, причастила се, прегърнала всяка от сестрите и от всяка поискала прошка, а след това застанала на колене пред Царските двери с издигнати ръце и започнала да се моли за последен път на Господа, да приеме в душата й.
След това се оттеглила в килията си, където тихо и спокойно починала на леглото си. Когато монахините влезли в килията й и я наобиколили в благоговейна тишина, те видели усмивката й. По тази небесна усмивка всички разбрали, че душата й е намерила блаженство. Света Ирина Хрисовалантска предала душата си на Господа в дълбока старост, на 28 юли, 921 г. На погребението й се събрали хиляди хора от цял Константинопол. Патриархът благословил да я погребат в параклиса на великомъченик Теодор.
Света Ирина винаги се изобразява в игуменски одежди, държаща в дясната си ръка три райски ябълки. Ангелът, който й помагал в делото на спасението, стои пред нея със свитък, на който пише: „Радвай се, Ирино, рабиньо на Всевишния Бог...”. До светицата се изобразяват два наведени кипариса, на чиито върхове са завързани бели кърпички. Често рисуват й фигурата на криещата се монахиня, която видяла това чудо, докато света Ирина се молела.
В наше време целият православен свят почита преподобната Ирина. Една от нейните чудотворни икони е нарисувана през 1918-та г. на Света Гора от иконописецът монах Нектарий, който след година претърпял мъченическа смърт по време на клането в Смирна. През 1926-та иконата попаднала у един светогорски отец, който после я подарил на своята духовна дъщеря игумения Мелетия при постригването й във велика схима.
Скоро старицата Мелетия придобила парче земя в Ликовриси, Атика, за строеж на манастир. При изливането на основите, един от строителите на име Михаил Герасиму, видял наяве със собствените си очи висока и прекрасна монахиня, която го попитала: „Какво строите тук? За кого го строите?”. Майсторът удивен я попитал: „А вие коя сте?”. „Аз съм Ирина!” – отговорила тя и правейки няколко крачки встрани, описала с дясната си ръка кръг и казала: „На това място постави основите на храма.” Посоченото място било на няколко метра от първоначално избраното. След това тя изчезнала.
Удивен от видяното, майсторът съобщил на старицата Мелетия, която също била поразена от неочакваното явяване на неизвестната монахиня, която по описанията на строителя не приличала на никоя от нейните монахини.
В същия ден, преподобната Ирина се явила и на една от монахините на име Паисия, която тогава била на 13 години. На нея също казала: „Нека тук положат основите на храма. Аз съм Ирина.”. Изумена от видението, монахинята предала всичко на игуменката Мелетия.
На другия ден пред игумения Мелетия монахинята Паисия и майсторът посочили отделно един от друг едно и също място за строежа на църквата, което им било указано от явилата се монахиня. И макар че планът бил друг, положили основите там където посочила непознатата монахиня.
Когато духовният й отец дошъл да положи основния камък, Мелетия му разказала за явяването на монахиня по име Ирина. Тогава той й рекъл: „И аз мислех да ти кажа, че би било добре, ако се съгласиш да посветиш този храм на света Ирина Хрисовалантска, чиято икона ти подарих.” И така храмът бил посветен на преподобната Ирина.
В манастира в Ликовриси, Атика като съкровище се пази чудотворната икона на светицата, която е превърнала тази света обител в убежище за всички страдащи и лечебница за всички болни. И до днес света Ирина върши чудеса и помага на нуждаещите се. Тя особено помага на несправедливо страдащите и внушава на съдиите да взимат справедливи решения. Тя премахва раздори между враждуващи и изпълва душите им с любов. Също така, света Ирина помага и на бездетни родители, при тежки раждания и неизлечими болести.
По нейните свети молитви, Господи Иисусе Христе, помилуй ни!