15 (28) септември - памет на св. новомъченик Йоан Критски

Родно място на този свет новомъченик Христов е Сфакия, на остров Крит. Оттам Йоан се преселил в Нов Ефес (в Мала Азия), където живеел като земеделец. Той бил младеж с добри качества и добродетелен живот, все още неженен. Веднъж, заедно с двама свои сънародници, отишъл в едно село за храмовия празник на св. Йоан Кръстител (Отсичане главата на св. Йоан Предтеча).

Когато турските данъчни събирачи, изпратени от агата, видели, че тримата са чужденци, поискали от тях да платят данък (харадж). Сфакийците обаче не се подчинили на това искане и отказали да платят. При възникналия сблъсък, единият от тях убил един турчин. Уплашени от турско отмъщение, двамата критяни незабавно избягали, а Йоан, смятайки се за напълно невинен, спокойно се прибрал у дома си.

На следващия ден обаче турците дошли в дома му, заловили го и го отвели в тъмницата. Светият мъченик се оправдавал, че няма никаква вина за случилото се, но турците му отвърнали, че за тях няма значение дали ще екзекутират него, или друг християнин. По пътя и в тъмницата обезумелите агаряни жестоко измъчвали Йоан. Най-тежкото му страдание било, че в продължение на цели шестнадесет дни не му давали нито хляб, нито вода.

Причината турците да не екзекутират свети Йоан веднага била следната: братът на убития турчин се хвалел пред турските първенци, че ще обърне пленения християнин към мюсюлманската вяра. Затова той дошъл заедно с други турци при Йоан, извел го от тъмницата и започнал да го убеждава да приеме исляма – отначало с обещания, а след това и със заплахи.

На всички техни заплахи и обещания храбрият изповедник и мъченик Христов отговарял:

- Християнин съм се родил и християнин искам да умра. Йоан е името ми и не желая да променям нито вярата си, нито името си.

Дъщерята на турския съдия, виждайки колко красив и привлекателен бил Йоан, се приближила до него и започнала да го увещава да пощади младостта и красотата си. Но неустрашимият христолюбец прозрял нейния коварен замисъл, непоколебимо отхвърлил увещанията ѝ и така посрамил дявола.

Тъй като всички усилия на турците останали безуспешни, те решили да обесят Христовия мъченик. Отвели Йоан извън града, за да изпълнят присъдата. По пътя към мястото на обесването светият мъченик горещо се молел на Пресвета Богородица, непрестанно повтаряйки:

- Пресвета Богородице, помогни ми!

На всички християни, които срещал по пътя, той смирено искал прошка. Така, обесен заради Господа Иисуса Христа, свети Йоан завършил мъченически земния си живот на 15 септември 1811 година, на едно поле край Нов Ефес.

Същата нощ в града пристигнали някакви пътници с керван от камили, натоварени с жито. Тъй като не намерили подслон в града, те пренощували на полето извън него. Това станало по Божи промисъл, защото през нощта те видели как велика светлина слязла от небето и озарила тялото на светия новомъченик Йоан. Изпълнени с голям страх, рано сутринта те отишли при турския съдия и му разказали за чудното видение.

Турският съдия отнесъл това явление към невинността на Йоан, но не познал в него свидетелство за силата и благодатта на истинската християнска вяра. След три дни той дал разрешение християните да свалят светото тяло на Христовия новомъченик. Те го погребали с подобаваща чест в двора на църквата „Св. великомъченик Георги“ в Нов Ефес. При това се изцелила една благочестива жена, която от дълги години страдала от тежка мигрена.

Мъченическите страдания на свети новомъченик Йоан Критски са описани от Атанасий Пароски и са поместени в книгата „Неон Лимонарион“.

По молитвите на свети Йоан и на всички свети новомъченици Господ да помилва и нас, грешните, и да ни укрепи в изповядването на вярата в Него – единствения истински Бог и наш Спасител. Амин.

Превод от: Ава Jустин. Житиja Светих за септембар

Грехът на убийството. За войната и за убийството по време на война

Убийството на човек е дръзко въставане против Бога и нарушаване на плановете на Неговото домостроителство. По неизповедимия съвет на Своята премъдрост Господ е определил за всеки човек земен живот, за да може в рамките и условията на този живот човекът да достигне висшата и единствена цел на своето съществуване — единението с Бога. Защо за постигането на тази цел Господ е благоволил да положи пътя на земния живот с неговите скърби и страдания — ние не знаем точно, защото това е скрито във вечния предвечен план на сътворението на света; но знаем със сигурност, че извън пределите на нашия живот вече не може да има нравствено развитие или поправяне на живота и че процесът на освещаване на човека или духовното му приближаване към Бога се прекъсва със смъртта. Отвъд „прага на смъртта“ на човека му остава само да получи възмездие за онова добро или зло, което е извършил, докато е бил в тялото. 

Убийството или насилственото отнемане на живота нарушава този Божи план, като преждевременно и произволно изтръгва човека от онези условия, в които Господ го е поставил за неговото спасение. Така убийството е грях не само против човека, но още повече против Бога — като дръзко и грубо вмешателство в действието на Божествения Промисъл, Който води човека към вечно блаженство.

Убийството на човек е дръзко посегателство срещу Твореца и поради това, че всеки човек носи в себе си Божия образ. Свещеното Писание ясно посочва този мотив, когато казва: „Който пролее човешка кръв, неговата кръв ще бъде пролята от човек; защото човекът е създаден по Божий образ“ (Бит. 9:6).

Убийството е голям грях против обществото, против Църквата, против Царството Божие. Ние знаем, че в основата на всички тези форми на човешки живот лежи любовта. Любовта, като цимент, обединява човечеството, водейки го към най-висшата точка на онова световно блажено единство, когато „Бог бъде всичко у всички“. Всяка проява на злоба, като се противопоставя на любовта и изронва този цимент от градежа на Божието Царство, разлага човечеството, внася раздор и по този начин пречи за постигането на идеала за общочовешко щастие. Убийството като проява на злоба е следователно грях против цялото човечество, като препятствие по пътя му към блаженство и единение с Бога. Към това трябва да се добави и че от всички прояви на злоба убийството е най-силната, най-злонамерената и поради това най-вредната.

Накрая, убийството е опасен и велик грях и поради това, че е непоправим грях. Кражбата може да бъде поправена, като откраднатото бъде върнато; нанесената обида може да бъде накарана да бъде забравена, като се заслужи прошка; грубата дума може да бъде заличена с нежност и ласка — но убийството не може да бъде поправено с нищо. Човек може да се покае, чрез тежък подвиг да измоли Божието прощение, но да върне живота на убития — това не е в наша власт. Ето защо грехът на убийството винаги ще остане като петно и страшна тежест върху съвестта.

Веднъж при великия пустиннически старец, авва Зосима, дошъл предводителят на разбойническа шайка, който с дръзките си нападения всявал ужас в цялата околност.

— Авва — казал той, — моля да бъда постриган за монах...

Старецът го погледнал с удивление.

— Не се удивлявай — продължил тъжно разбойникът, — съвестта ме измъчва... При последното нападение над персийски керван убихме две жени... Едната от тях държеше на ръце малко дете. Не можехме да се занимаваме с него и за да не страда, му прерязах гърлото... Оттогава не намирам покой... То непрестанно стои пред очите ми... окървавено, треперещо... Не мога повече да понасям! Измъчих се... Старче, пострижи ме! Може би чрез трудове и молитва ще успея да заслужа Божието прощение!

Преподобният Зосима постригал предводителя на разбойниците за монах.

Минали девет години. Новият монах се оттеглил в най-уединения кът на пустинята и там, в една влажна и мрачна пещера, изцяло се предал на подвига на покаянието. Той не щадял себе си: най-суровите подвизи, най-тежките изнурявания, каквито аскетическата дисциплина на източните пустини само била изобретила, той понасял с готовност и усърдие. Само в това напрежение на всички сили, в страшната умора и изтощение на подвижничеството, понякога му се удавало да заглуши вътрешната болка на съвестта.

Но един ден той отново дошъл при преподобния Зосима.

— Върни ми светските ми дрехи — казал той. — Искам да се върна в света...

— Сине мой! Какво ти е? Защо?

— Авва, авва! Не мога да се успокоя... Пред мен отново е закланото дете... В очите му има укор, сякаш пита: защо ме уби? Господ не приема моето покаяние. Искам да се предам на съда и да понеса онова, което съм заслужил. Може би Господ ще ми прости!

Той облякъл предишните си дрехи, сам се предал в ръцете на правосъдието и бил посечен с меч. Пролятата кръв вика към небето за отмъщение.

В новозаветното християнство заповедта за убийството получила по-нататъшно разширение и развитие. Както във всички Свои заповеди, Господ се старае не толкова да предотврати външните зли постъпки, колкото да пресече самия корен на греха, който се таи в човешкото сърце. Ето защо Евангелието забранява не само убийството като най-висша проява на злоба, но и всички сравнително малки прояви на това чувство, еднородни по своята вътрешна природа.

„Слушали сте, — казва Господ, - че бе казано на древните: "не убивай; а който убие, виновен е пред съда". Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: "рака" (празноглав, смахнат), виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: "безумнико", виновен ще бъде за геената огнена.“ (Мат. 5:21–22). Така се забраняват всички прояви на злото чувство не само в действията, но и в думите, защото злобата, както и всяка друга страст, преминава през три фази на своето развитие — мисъл, дума и дело — и във всички тези форми остава еднакво опасна и греховна. Злата мисъл лесно преминава в зла дума, която на свой ред също така лесно предизвиква зло действие, при което качествена разлика между тези три момента няма. …

Всяка проява на зло чувство, особено убийството, е нарушение на шестата заповед и поради това е престъпна. По този въпрос едва ли е възможен спор. Но съществува една форма на убийство, по отношение на която няма общо съгласие във възгледите дори сред вярващите християни. Това е убийството по време на война. Докато едни смятат убийството от този род за също толкова осъдително, колкото и всички останали негови видове, други, напротив, считат военното убийство едва ли не за добродетел, тъй като в него се проявяват патриотизъм и героизъм. Как да разрешим това противоречие?

Нека видим какви основания за това се намират в Свещеното Писание. В Стария Завет убийството, както вече знаем, било строго забранено чрез особена Божия заповед. И в същото време в течение на цялата старозаветна история постоянно срещаме убийства, които не само че не били наказвани от Бога, но били извършвани в името на изпълнението на Неговата воля и поради това не противоречали на нравствения закон.

Вождът и законодателят на еврейския народ Моисей започва своята дейност с убийство. „Когато Моисей порасна, случи се, че излезе при братята си [при синовете Израилеви] и видя тежките им работи; и видя, че един египтянин бие един евреин от братята му [от синовете Израилеви]. Като погледна насам-натам и видя, че няма никого, той уби египтянина и го скри в пясъка“ (Изх. 2:11–12).

По време на четиридесетгодишното странстване на евреите в пустинята, когато Израил живеел в Ситим, народът започнал да блудства с дъщерите на Моав. И Господният гняв се разпалил против Израил и започнало голяма пораза сред народа... „И ето, някой си от синовете Израилеви дойде и доведе при братята си мадиамка, пред очите на Моисея и пред очите на цялото общество на синовете Израилеви, когато те плачеха при входа на скинията на събранието. Финеес, син на Елеазара, син на свещеника Аарона, като видя това, стана изсред обществото, взе в ръката си копие и влезе след израилтянина в спалнята и прониза и двамата — израилтянина и жената — в утробата ѝ; и поразата сред синовете Израилеви престана... И Господ каза на Моисея: Финеес, син на Елеазара, син на свещеника Аарона, отвърна яростта Ми от синовете Израилеви, като прояви ревност за Мене сред тях, и Аз не изтребих синовете Израилеви в ревността Си; затова кажи: ето, давам му Моя завет на мир, и той ще бъде за него и за потомството му след него завет на вечно свещенство, понеже показа ревност за своя Бог и застъпи се за синовете Израилеви“ (Чис. 25:6–8, 10–13).

Историята на завладяването на Ханаанската земя и целият период на Съдиите също са изпълнени с убийства, понякога предателски и коварни. Когато „синовете Израилеви отново започнаха да вършат зло пред очите на Господа, и Господ укрепи Еглона, моавския цар... Той събра при себе си [всички] амонитяни и амаликитяни... и порази Израил... И синовете Израилеви служеха на Еглона... осемнадесет години. Тогава синовете Израилеви извикаха към Господа и Господ им въздигна спасител — Аода, син на Гера... Аод си направи меч с две остриета, дълъг един лакът, препаса го под плаща си на дясното си бедро [и дойде], и поднесе дарове на Еглона, моавския цар; а Еглон беше много тлъст човек... Аод влезе при него; той седеше в прохладната горна стая, която имаше отделно за себе си. И Аод каза: имам за теб, царю, Божие слово. [Еглон] стана от стола [пред него]. [Когато стана,] Аод протегна лявата си ръка, взе меча от дясното си бедро и го заби в корема му, така че след острието влязла и дръжката, и тлъстината затворила острието, понеже Аод не извадил меча от корема му... Като дойде [в Израилската земя, Аод] затръби с тръба... и синовете Израилеви слязоха с него от планината... И им каза: вървете след мене, защото Господ [Бог] предаде враговете ви, моавците, в ръцете ви“ (Съд. 3:12–17, 20–22, 27–28).

Когато другият потисник на Израилския народ, военачалникът на Явина, ханаанския цар, Сисара, бил разбит от Варак в сражението при поток Кисон, той избягал пеша в шатрата на Иаил, жената на Хевер Кенеянина. „И Иаил излезе насреща на Сисара и му каза: отбии се, господарю мой, отбии се при мене, не бой се. И той се отби при нея в шатрата, а тя го покри с покривало... [Сисара] ѝ каза: застани при входа на шатрата и ако някой дойде и те попита: „Няма ли някого тук?“, кажи: „Няма“. Иаил... взе кол от шатрата, взе в ръката си чук, приближи се тихо до него и заби кола в слепоочието му, така че го прикова към земята; а той спеше от умора — и умря“ (Съд. 4:18, 20–21).

При завладяването на Ханаан населението на покорените градове било почти изцяло избивано, без разлика между пол и възраст. При описанието на превземането на Макида, Ливна, Лахис, Еглон, Хеврон, Давир и други градове в книгата на Иисус Навин неизбежно срещаме едно и също изречение, като припев на рапсодия: и превзеха града, и го поразиха с меч, и царя му, и всичко живо, което се намираше в него; не оставиха никого, който да оцелее (Иис. Нав. 10).

Това се извършвало в изпълнение на Божията воля, която Господ понякога изразявал открито чрез пророците. Така в Първата книга Царства четем: „И Самуил каза на Саула: ... Тъй казва Господ Саваот: ... иди и порази Амалика [и Иерима] и изтреби всичко, що има у него... и не го щади, а предай на смърт мъж и жена, от юноша до кърмаче, от вол до овца, от камила до осел... Но Саул и народът пощадиха Агага и най-добрите овце и волове и угоените агнета...“ (1 Цар. 15:1–3, 9).

Заради това непослушание първият израилски цар бил строго наказан: „И Самуил каза на Саула: ... защо не послуша гласа Господен... и извърши зло пред очите на Господа? ... непокорството е същият грях, какъвто е магьосничеството, и противенето е същото, каквото е идолопоклонството; понеже ти отхвърли словото на Господа, и Той те отхвърли, за да не бъдеш цар [над Израил]... После Самуил каза: доведете ми Агага, амаликитския цар... И Самуил разсече Агага пред Господа в Галгал... И... Самуил скърбеше за Саула, понеже Господ се разкая, че постави Саула за цар над Израил“ (1 Цар. 15:16, 19, 23, 32, 33, 35).

Такива примери, при които убийството се извършвало с Божие благоволение и дори по Господня заповед, в Стария Завет има извънредно много. Но като се вгледаме във всички тези случаи, забелязваме една неизменна черта: всички подобни убийства, които не предизвикват Божия гняв, нямат лични мотиви. Те не се извършват от злоба, в разгара на гняв и вражда, заради корист или лична изгода, а или за полза на народа, или по Божия заповед — като наказание за грях. Така става ясно, че в Стария Завет убийството по време на война било допускано и не се считало за престъпление, защото воюващите, разбира се, се сражавали не за себе си, а за полза на народа или в името на послушанието към Божията воля.

В Свещеното Писание на Новия Завет, за съжаление, няма толкова преки указания за това как християнинът трябва да се отнася към войната. Господ понякога споменава за война в Своите притчи (вж. Лука 14:31), но говори за нея съвсем обективно, без да изразява Своето виждане за нравствената ѝ страна. Струва ми се, във всеки случай, че ако това виждане противоречеше на старозаветната гледна точка, то по един или друг начин би трябвало да се отрази в думите на Спасителя, защото неяснотата по този въпрос би поставила последователите на новото учение понякога в съвсем безизходно положение. Както и да е, пряка забрана за участие във война в думите и притчите на Господа не намираме.

Когато при Иоан Кръстител идвали войници с въпроса какво трябва да правят, за да се спасят, той не поискал от тях да оставят занятието си, а само им казал: „Никого не насилвайте, не клеветете и задоволявайте се със заплатата си“ (Лука 3:14). 

В древната християнска Църква въпросът за военната служба, очевидно, не предизвиквал никакви съмнения и християните намирали за напълно възможно да изпълняват тази служба дори във войските на езическите императори; по времето на Константин Велики в римската армия вече съществували цели кохорти, съставени изключително от християни. Православната Църква също не считала тази професия за нравствено позорна, като причислила към лика на светиите много воини, например Георги Победоносец, Сава Стратилат, Теодор Стратилат, свети Севастиан, Иоан Воин и много други. У свети Атанасий Велики намираме дори одобрение на военната служба. 

С какво се обяснява тази разлика в отношението на християнството към обикновеното убийство и към убийството по време на война? Това не е трудно да се разбере, ако вземем предвид, че при убийството по време на война липсва онова, което съставлява същността на греха — липсва злото намерение. От религиозна гледна точка смъртта сама по себе си не е зло. Тя е само праг между два свята, просто преминаване от една форма на битие към друга. Смъртта и убийството стават зло само тогава, когато са резултат от ненавист, зло чувство, зла воля. Но войникът, който отива на война, съвсем не е движен нито от зло чувство, нито от зла воля. Защитавайки родината, той само изпълнява своя дълг, чийто инстинкт Творецът е вложил дори в птицата, която защитава своето гнездо; понасяйки покорно всички тежести и несгоди на походния живот, той безропотно носи кръста на едно от най-големите бедствия, които Господ понякога благоволява да изпраща за вразумление на хората.

Не бива да забравяме, че войната е бедствие, и при това народно, стихийно бедствие, което не зависи от волята на отделните личности. Затова и самият въпрос за правото на човека да води война е поставен неправилно. Това почти се равнява на въпроса: имаме ли право да бъдем заточени в Сибир или да бъдем застигнати от земетресение и да паднем в пропаст? Нравственият въпрос тук не е за правото, а за това дали желаем да споделим бедствието, връхлетяло нашия народ, заедно с всички, или предпочитаме да се уклоним от него, оставяйки други да го понесат. 

Хората с чувствителна съвест ясно съзнавали този дълг — „понасяйте един другиму теготите“ (Гал. 6:2) — в минутите на обществени бедствия. Именно това съзнание за дълга пред народа накарало известния наш писател В. М. Гаршин да влезе в редовете на руската армия по време на Руско-турската война от 1877–1878 г.

Но ако войната е народно бедствие, тогава, очевидно, върху всеки от нас лежи задължението да я предотвратява, доколкото това зависи от нас. По какъв начин?

Войната е гръмотевичен облак, образувал се от изпаренията на злото. Малките, зли, противонравствени деяния на отделните хора, постепенно натрупвайки се, подготвят бурята на войната също толкова неизбежно, както водните изпарения образуват облаците. Това съвсем не е мистика, а просто реалистично обяснение. Обичайни причини за съвременните войни са или преследването на пазари и печалба, или националното властолюбие. Затова всеки човек, който живее от материалистически интереси — лична изгода, честолюбие, славолюбие, властолюбие и т.н. — още с това подготвя онази обществена атмосфера на личен интерес и егоизъм, която, сблъсквайки се с егоизма на други народи, поражда война. Така върху всеки човек, който върши зло или нарушава Божиите заповеди, лежи отговорност за войната и никой няма право да се уклони от тази отговорност, защото в своята мярка той е бил виновник за войната поради своите противонравствени деяния и греховен живот.

Оттук следва изводът: животът в Христа, праведният живот в спазване на Божиите заповеди е най-доброто средство за предотвратяване на войната и в това се състои задължението на всеки гражданин, който действително се грижи за благоденствието на своята страна и своя народ.

Новосвщмчк Василий (Преображенский). Из Беседа 12 върху Евангелието според Марк

Св. Йоан Златоуст. За разколите

Ако искаме да получим Духа от Главата, Христа, нека бъдем в единение един с друг. Но има два вида отделяне от Църквата: едното, когато охладняваме в любовта, а другото, когато се осмеляваме да извършим нещо недостойно спрямо това тяло (Църквата). И в единия, и в другия случай ние се отделяме от цялото. А ако освен това ни е поверено да назидаваме и други, а ние не ги назидаваме, но самите първи предизвикваме разделения, то какво ли няма да претърпим заради това?

Нищо не може да поражда толкова разделения в Църквата, колкото властолюбието; нищо не оскърбява Бога така, както разделенията в Църквата. Дори и да извършим хиляди добри дела, ще бъдем подложени на осъждение не по-малко от онези, които са разкъсвали Неговото тяло, ако разкъсваме единството на Църквата. Първото е било извършено за полза на целия свят, макар и не с такова намерение; а последното не носи никому никаква полза, а напротив, причинява голяма вреда.

Казаното от мен се отнася не само до началстващите, но и до подчинените. Един свят мъж е казал нещо, което би могло да изглежда дръзко, ако не беше казано от него. Какво именно? Той е казал, че такъв грях не може да бъде загладен дори с мъченическа кръв.

Наистина, кажи ми: за какво приемаш мъчения? Не за Христовата слава ли? И тъй, бидейки готов да положиш душата си за Христа, как се осмеляваш да разоряваш Църквата, за която Христос е положил душата Си? Чуй какво казва за себе си Павел: „не съм достоен да се нарека Апостол, понеже гоних Църквата Божия“ (1 Кор. 15:9). Вредата от разделенията не е по-малка от тази, която причиняват враговете, а е много по-голяма. Там на Църквата се придава още по-голям блясък, докато тук тя сама се унижава в очите на враговете, когато срещу нея воюват собствените ѝ деца. А това е така, защото за тях (враговете) се смята за силно доказателство за измама, когато онези, които са се родили в Църквата, били са възпитани в нея и добре са познали нейните тайни, изведнъж, като са се изменили, се възправят против нея като врагове.

Казаното от мен е насочено против онези, които безразборно се присъединяват към хората, отделящи се от Църквата. Ако последните изповядват противни нам учения, то тъкмо поради това не бива да имаме общение с тях; ако пък мислят еднакво с нас, тогава още повече трябва да ги избягваме. Защо така? Защото това е недъгът на властолюбието. Нима не знаете какво се случи с Корей, Датан и Авирон? Но само те ли пострадаха? Не загинаха ли заедно с тях и техните съмишленици? (Чис. 16:32).

Какво казваш? „Те имат същата вяра и са също православни.“ Ако е така, защо тогава не са с нас? „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението.“ Ако при тях е добре, тогава при нас е зле; а ако при нас е добре, тогава при тях е зле. „Като младенци – казва той, – колебаещи се и увличащи се от всеки вятър.“

Кажи ми: нима смятате за достатъчно това, че ги наричат православни, когато у тях е оскъдняла и погинала благодатта на ръкоположението? Каква полза има от всичко останало, ако у тях не е запазена тази последна благодат? Трябва еднакво да стоим твърдо както за вярата, така и за нея — благодатта на свещенството.

Ако пък на всеки е позволено, според древната поговорка, да пълни ръцете си и да бъде свещеник, тогава нека всички пристъпят, и напразно е устроен този жертвеник, напразно е установен църковният чин, напразно е ликът на свещениците: нека съборим и унищожим всичко това. „Това не бива да бъде“, казват. Но нима не вие правите именно това, а после казвате: „Така не бива да бъде“? Какво още казваш: „Не бива да бъде“, когато всъщност е така?

Казвам това и свидетелствам, имайки предвид не своята полза, а вашето спасение. Ако някой гледа безразлично на това дело, нека погледне по-внимателно. А ако той не се грижи за това, ние се грижим. „Аз насадих, Аполос полива, но Бог направи да расте.“ 

Как ще понесем подигравките на езичниците? Ако те ни укоряват заради ересите, какво ли няма да кажат по повод на тези разколи? „Ако – казват – при тях има едни и същи догмати, едни и същи тайнства, защо тогава един техен предстоятел напада друга Църква?“ „Вижте – казват, – при християните всичко е изпълнено с тщеславие. У тях има и властолюбие, у тях има и измама. Отнемете им народа, пресечете болестта, тоест развращаването на народа, и те ще останат нищо.“

Искате ли да ви кажа какво говорят за нашия град, как ни укоряват в лекомислие? „При тях – казват – всеки, който само пожелае, може да намери хора без твърди правила, и никога не им е липсвало мнозинство от такива хора.“Каква подигравка! Какъв срам! Но ето още нещо — достойно за подигравка и служащо за наш срам. Ако някой от нас бъде изобличен в най-позорни дела и поискат да му наложат някаква епитимия, всички силно се безпокоят и се страхуват, като казват: „Да не би той да се отдели от нас и да се присъедини към други.“ Нека се отдели дори хиляда пъти и нека се присъедини към тях! Аз говоря не само за съгрешилите, но дори и ако някой е напълно безгрешен — ако иска да се отдели, нека се отдели. Макар да скърбя и страдам, да се огорчавам и вътрешно да се измъчвам, лишавайки се по този начин сякаш от свой собствен член, аз не се огорчавам дотолкова, че страхът от всичко това да може да ме принуди да извърша нещо недопустимо.

Ние не заповядваме, възлюбени, на вашата вяра, нито деспотично ви повеляваме това. Поставени сме да ви поучаваме със слово, а не да началстваме и да упражняваме самовластие над вас; нашето дело е да ви съветваме и увещаваме. Съветникът казва онова, което е длъжен да каже, но не принуждава слушателя, като му оставя пълната свобода — да приеме или да не приеме съвета. Той ще бъде виновен само ако не каже онова, което му е поверено. Затова и ние говорим всичко това и за всичко това ви напомняме, та в онзи последен ден да не можете да кажете: „Никой не ни е говорил за това, никой не ни е обяснил; ние не знаехме това и изобщо не го смятахме за грях.“

И тъй, казвам и свидетелствам, че да предизвикваш разделения в Църквата е не по-малко зло, отколкото да изпадаш в ереси. Кажи ми: ако някой поданик на някой цар, без да преминава към друг цар и без да се предава под властта на друг, вземе в ръцете си порфирата на своя цар и, като я спусне цялата от закопчалката, я разкъса на няколко части — нима би бил наказан по-малко от онзи, който би се предал на друг цар? Но какво би станало, ако след това той сграбчи своя цар за гърлото, прободе го и разсече тялото му на части — какво наказание би трябвало да му бъде наложено, за да получи заслуженото?

Ако онзи, който постъпи така с цар, който е същият раб Божий като самия него, извърши престъпление, надминаващо всяко наказание — то на каква геена заслужава да бъде предаден онзи, който убива Самия Христос и Го разсича на части? Нима на тази, с която ни заплашват? Струва ми се, че на някоя друга, още по-ужасна.

А вие, жените, които се намирате тук — понеже този порок най-често се забелязва у жените, — разкажете този пример на отсъстващите и събудете у тях страх. Ако някой мисли да ни огорчи и по този начин да ни отмъсти, нека знае, че напразно прави това. Ако искаш да ни отмъстиш, ще ти покажа начин, по който можеш да ни отмъстиш без вреда за себе си или, по-добре, не съвсем без вреда, но поне с по-малка вреда: удари ме по лицето, оплюй ме публично, нанеси ми рани.

Трепериш ли, като чуваш това? Когато казвам: „Удари ме“, ти се ужасяваш — а в същото време без страх терзаеш своя Владика? Разкъсваш Владишките членове и не трепериш? Църквата е бащин дом: „Едно тяло и един дух.“ Но ако искаш да ми отмъстиш, тогава въстани против мен. Защо вместо на мен отмъщаваш на Христа? Или по-добре: защо удряш гвоздеите? И изобщо, отмъщението при никакви обстоятелства не е достойно за одобрение; но вместо на виновния да причиниш зло на друг е много по-лошо. 

Ти си претърпял обида от нас? Тогава защо огорчаваш онзи, който не ти е сторил никакво зло? Това е крайно безразсъдно. Ето какво ще кажа по този въпрос — не на шега и не просто така, а според това, което мисля и чувствам. А именно, бих желал всеки от онези, които заедно с вас ни изпитват неприязън и поради това вредят на себе си, като се отделят от нас и преминават към други, да ни удари право в лицето и, като ни съблече, да започне безмилостно да ни бичува, независимо дали справедливо или несправедливо сме били обвинени, и по-добре да излее гнева си върху нас, отколкото да се осмелява на онова, на което се осмелява сега. Ако това се случеше, нямаше да има никакво значение, защото в такъв случай би пострадал нищожен човек, който не струва нищо.

От друга страна, понеже бих претърпял от вас обида и безчестие, бих се помолил на Бога за вас и Той би ви простил греховете — не защото аз имам такава дързост, а защото, когато човекът, на когото е нанесена обида, се моли за онзи, който го е оскърбил, той получава голяма дръзновение пред Бога. „Ако някой съгреши против човек — казано е, — ще се помолят за него“ (1 Цар. 2:25). А ако сам не бих могъл да направя това, бих потърсил други свети мъже, бих ги помолил и те биха го направили. А сега кого да молим, когато сме оскърбили Бога?

Виж каква несъобразност има у онези, които предизвикват разколи. От онези, които постъпват така спрямо Църквата, едни изобщо никога не идват тук или идват веднъж годишно — и то без ред и когато им се случи; други идват по-често, но също безредно, за празни разговори и нищожно бърборене. А някои се представят за усърдни — това са именно онези, които причиняват такива бедствия в Църквата. И тъй, ако и вие проявявате такова усърдие заради това, по-добре би било да бъдете сред нерадивите; а още по-добре би било онези да не са нерадиви, а вие да не бъдете такива.

Аз не говоря за вас, които се намирате тук, а за онези отстъпници. Такова дело е като прелюбодеяние. Ако не искате да чувате това за тях, тогава не слушайте и онова, което те говорят за нас — защото тук едното от двете непременно трябва да бъде беззаконно.

Ако ни подозирате в това, ние сме готови да отстъпим властта си на когото пожелаете — само Църквата да бъде една. Ако пък сме поставени законно, убедете се да бъдат низвергнати онези, които незаконно са заели катедрата. Казвам това не като ви заповядвам, а като ви предпазвам и предупреждавам. Понеже всеки от вас е достигнал зряла възраст и ще даде отчет за своите постъпки, аз ви моля да не стоварвате всичко върху нас, а по този начин да не смятате себе си за невинни и, заблудени, напразно да вредите на самите себе си.

Ние ще дадем отговор за душите ви, но само тогава, когато от наша страна е било пропуснато нещо — когато не сме ви молили, не сме ви увещавали и не сме свидетелствали против вас. След това, позволете ми и аз да кажа: „Чист съм от кръвта на всички“ (Деян. 20:26), и: „ще избави“ Бог душата ми (2 Тим. 4:18).

Кажете какво искате; посочете справедливата причина, поради която се отделяте, и аз ще се защитя. Но вие не казвате нищо. Затова ви моля и сами твърдо да останете тук, и да доведете онези, които са се отделили, за да въздадем единодушна благодарност на Бога, Комуто е славата во веки. Амин.

Из Беседа 11 върху посланието до Ефесяните

Св. Йоан Златоуст за неправилното отношение към светата Литургия

Христос извърши две велики дела: Сам се сниши до последната степен на понизяването, а човека възведе на велика висота… Ако и да не бяхме възвисени чрез Неговото понизявяне, достатъчно би било онова, което Той извърши за нас; или ако и бяхме удостоени с толкова висока чест, но без Неговата жертва, и това би било достатъчно. Но когато Той извърши и едното, и другото, тогава, за да изрази всичко това, и най-богатото слово остава недостатъчно и безсилно…

Ако някой би възложил на главата ни диадема, златна корона — кажете, какво не бихме направили, за да покажем, че сме достойни за тези бездушни камъни? А тук не диадема покрива главата ни, а Сам Христос е станал наша Глава — което е неизмеримо по-високо; и при все това ние не придаваме никаква цена на това. Ангели, архангели и всички небесни сили благоговеят пред нашата Глава, а ние, които сме Нейно Тяло, нима няма да Я почетем — нито заради Нейното понизяване, нито заради нашето възвисяване? Каква надежда за спасение ще ни остане след това?

Запечатай в ума си този царски престол и винаги помни преизобилието на тази чест. Това, може да се каже, трябва да ни плаши повече и от геената. Ако и да нямаше геена, то за нас, които сме удостоени с толкова велика чест, а после сме се оказали недостойни за нея и зли — какво наказание би било лишаването от тази чест, какво мъчение!

Представи си до кого седи твоята Глава (Христос) — само това е напълно достатъчно за всичко. Отдясно на кого се намира Тя? Тя седи превисоко от всяко началство, власт и сила; а Нейното Тяло да бъде тъпкано от бесове? Но да не бъде! Ако това беше така, то вече не би имало и тяло. От твоята Глава в благоговение се отдръпват най-почитаните от рабите; нима ти ще предадеш Тялото на поругание? На какво наказание няма да бъдеш достоен в такъв случай? Ако някой окoве нозете на царя във вериги и им сложи окови, нима такъв човек не би бил виновен за най-жестоко наказание? А ти предаваш цялото Негово Тяло на люти зверове и не трепваш?

Но понеже стана дума за Господното Тяло, нека си спомним и за онова Тяло, което бе разпнато, приковано и принесено в жертва. Ако ти си Христово Тяло, носи кръста, защото и Той го носеше; понеси оплюванията, плесниците, пробождането с гвоздеи. Такова беше Неговото Тяло, макар да беше безгрешно: „не е сторил грях — казано е — и не се е намерила лъст в устата Му“ (Ис. 53:9). Ръцете Му вършеха само добрини за нуждаещите се. Устата Му не произнесе нищо непристойно. „Не е ли бесноват?“ — говореха Му, а Той и тук не каза нищо в отговор (Иоан. 7:20).

И понеже говорим за Неговото Тяло, вие, които се причастявате с Тялото и пиете Неговата Кръв, помнете, че се причастяваме с Тяло, по нищо неразлично от онова Тяло, което седи горе, на което се покланят ангелите, което се намира близо до нетленната Сила — именно това Тяло вкусваме. 

О, колко много пътища към спасението са ни открити! Той ни направи Свое Тяло, даде ни Своето Тяло — и всичко това не ни отвлича от злото. О, помрачение! О, велико унижение! О, безсрамие! „Търсете горното — казано е, — дето Христос седи отдясно на Бога“ (Кол. 3:1); а междувременно едни се грижат за богатство, други се увличат от страстите.

Нима не виждате, че ако по тялото ни се появят излишни и ненужни израстъци, ние ги изрязваме и отстраняваме? Особено безполезни за тялото са грозните, мъртви или загнили израстъци, от които може да се зарази и цялото тяло. Но ние не бихме се осмелили да твърдим, че нашето същество се състои само от тяло.

Ако тялото, макар и веществено, все пак подлежи на отсичане, то какви ужаси ще трябва да изпитаме ние, ако духовната ни страна не пребъде здрава? Когато тялото ни не приема храна, когато проходите са затворени — то умира; когато каналите са запушени — то се поврежда. Същото става и с душата: когато затваряме ушите си за слушане на Божието слово, тя се поврежда.

Когато не приемаме духовна храна, когато някои лоши наклонности, подобно на развалени течности, изпълват вътрешността ни и започват да ни вредят — тогава всичко това поражда болест, тежка болест, която завършва с пълно изтощение. В такъв случай, за спасение трябва да прибегнем или до изгаряне, или до отсичане, защото Христос няма да позволи на никого с такова нечисто тяло да влезе в Своя чертог. Ако Той е извел и изгонил вън онези, които са били облечени в нечисти одежди, то какво ли няма да направи и какви ли мерки няма да предприеме спрямо онзи, който допусне нечистота в тялото?

Забелязвам, че мнозина просто, както се случи, повече по обичай и по установения ред, отколкото с разсъждение и съзнателно, се причастяват с Тялото Христово. „Настъпило е — казват те — времето на светата Четиридесетница или денят на Богоявление; всички — каквото и да е вътрешното им разположение — трябва да се причастят с Тайните.“ Но времето не дава право да пристъпваме към Тайнството, защото не празникът Богоявление и не Четиридесетницата правят пристъпващите достойни, а светлостта и чистотата на душата. С тези качества пристъпвай винаги; без тях — никога.

„Защото всеки път, когато ядете този хляб и пиете тази чаша, възвестявате смъртта на Господа“ (1 Кор. 11:26), тоест извършвате възпоменание за вашето спасение и за Моето благодеяние. Припомни си с какъв страх са пристъпвали към участието в древните жертвоприношения. Какво ли не са правили, какво ли не са извършвали предварително! Винаги най-напред са се очиствали; а ти, пристъпвайки към Жертвата, пред която ангелите трепетно благоговеят, определяш извършването на това дело от някакво установено време?

Как ще застанеш след това пред Христовото съдилище — ти, който с нечисти уста и ръце дръзваш да приемаш Неговото Тяло? Ти не би се осмелил дори да целунеш царя, когато от устата ти идва лоша миризма; как тогава с зловонна душа дръзваш да целуваш Небесния Цар? Такова постъпване е оскърбление за Него.

Кажи ми, би ли дръзнал с немити ръце да пристъпиш към Жертвата? Не мисля. Напротив, по-скоро би решил изобщо да не пристъпваш, отколкото да пристъпиш с нечисти ръце. А междувременно, проявявайки такава предпазливост в малкото, ти пристъпваш и дръзваш да се докосваш до великата Жертва, имайки нечиста душа? Защото в ръцете Тялото пребъдва само временно, а душата прониква напълно. 

Освен това нима не виждаш колко чисто са измити и колко ярко блестят свещените съдове? Нашите души обаче трябва да бъдат още по-чисти, по-святи и по-светли. Защо? Защото съдовете се измиват и очистват заради нас; те не попиват в себе си онова, което съдържат, нито усещат какво има в тях; ние обаче сме обратното. Как тогава ти, който навярно не би пожелал при богослужение да употребиш неочистен съд, пристъпваш към Тайнството с неочистена душа? Голяма несъобразност виждам тук.

В други времена, когато сте по-чисти по душа, вие обаче не се причастявате; а на Пасха, дори и върху вас да лежи престъпление, се причастявате. О, обичай! О, предразсъдък! Напразно се принася ежедневната Жертва, напразно стоим пред Господния олтар — никой не се причастява! Но аз казвам това не за да се причастявате просто така, а за да подготвяте самите себе си за достойно причастяване. 

Ако не си достоен за Причастието, значи не си достоен и за участие в молитвите. Чуваш как дяконът възгласява: „Които сте в покаяние, излезте всички“*. Които не се причастяват, са в покаяние; ако и ти си в покаяние, тогава не бива да се причастяваш, защото непричастяващият е от числото на каещите се. Защо тогава дяконът казва: „Излезте, които не можете да се молите“, а ти продължаваш безсрамно да стоиш? Нима ти не си от тях, а от онези, които могат да се причастяват? И въпреки това не обръщаш никакво внимание на това и сякаш смяташ това дело за нищожно?

Погледни, умолявам те: ето, стои царската трапеза; ангели служат на трапезата; Самият Цар присъства тук. А ти стоиш небрежно, нямаш никаква мисъл за това и при това си в нечисти одежди.

Но одеждите ти чисти ли са? В такъв случай пристъпи и се причасти. Самият Цар всеки път идва да види присъстващите тук; с всички беседва. Ето и сега Той говори във вашата съвест: „Приятели, как стоите тук, без да имате брачна одежда?“ Не каза (Господ на онзи, който нямаше брачна одежда) (Мат. 22:12): „Защо си възлегнал?“, а каза, че той не е бил достоен за поканата и следователно — за влизането; не каза: „Защо те поканиха?“, а: „Защо влезе?“

Същото Той казва и сега, обръщайки се към всички нас, които безсрамно и дръзко стоим тук. Всеки, който не се причастява със Светите Тайни, стои безсрамно и дръзко; затова най-напред се изгонват онези, които са в грехове — каещите се. Както по време на трапеза, в присъствието на господаря, на по-низшите слуги не се позволява да участват в нея и те биват изпращани навън, така трябва да бъде и тук.

Когато се изнася Жертвата и за Жертва се предлага Христос — това е Владичното Агне; когато чуваш: „Нека всички заедно се помолим“; когато виждаш, че завесата се повдига — представяй си, че небесата се разтварят и отгоре слизат ангели. Както на никого от непосветените не е позволено да присъства, така не е позволено да присъстват и нечистите, макар и да са просветени.

Ако някой, бидейки поканен на пиршество, приеме поканата, яви се и вече пристъпи към трапезата, но след това не пожелае да участва в нея — кажи ми, не би ли оскърбил с това онзи, който го е поканил? И не би ли било по-добре за такъв човек изобщо да не идва? Точно така и ти си дошъл, изпял си песнопение, сякаш признавайки себе си заедно с всички достойни за Светите Тайни, защото не си излязъл заедно с недостойните. Защо тогава остана, а междувременно не участваш в трапезата?

„Не съм достоен“ — казваш ти. Значи не си достоен и за общение в молитвите, защото Духът слиза не само когато са предложени (Даровете), но и когато се пеят свещените песнопения. Нима не си виждал как нашите слуги най-напред измиват с гъба трапезата, почистват дома и едва след това поставят блюдата? Същото се извършва в храмовете чрез молитвите, възнасяни от дякона, с които като с гъба измиваме Църквата, за да извършим Предложението в чиста църква, така че тук да няма нито едно петно, нито една прашинка.

И наистина, в църквата има такива, чиито очи са недостойни да видят онова, което тук се явява пред взора, и чиито уши са недостойни да чуят онова, което тук се възглася.

„Ако добитък се допре до планината, да бъде убит с камъни“ — е казал някога Господ (Изх. 19:13). И израилтяните не били удостоени дори да се възкачат (на планината), макар след това да се изкачили и да видели мястото, където стоял Господ; след това им било позволено да идват и да виждат. Отдалечи се и ти, когато (Бог) присъства тук; за теб е още по-непозволено да бъдеш тук, отколкото за оглашения. Защото не е едно и също никога да не се причастяваш със Светите Тайни и след като си бил удостоен с тях, да ги пренебрегваш, да ги оскърбяваш и да правиш себе си недостоен за тях.

Може да се каже и още повече, и още по-страшни неща; но за да не обременя ума ви, и това е достатъчно. Ако това не ви вразуми, и по-голямото няма да има успех. И така, за да не ви постигне по-голямо осъждане, умолявам ви не да не идвате тук — не! — а да живеете така, че да бъдете достойни да влизате тук и да присъствате тук.

Ако някой цар заповяда следното: „Който направи еди-какво си, няма да бъде удостоен с моята трапеза“, тогава — кажи ми — не бихте ли направили всичко заради това? А Бог ни призовава на небесата, към трапезата на великия и дивен Цар — а ние се отказваме, бавим се, не бързаме да се възползваме от този призив! Каква надежда за спасение ни остава след това?

Не можем да обвиняваме немощта — не можем да обвиняваме природата. Безгрижието е онова, което ни прави недостойни, както вече казахме. Нека Умиляващият сърцата и подаващият дух на умиление умилостиви и вашите сърца и насади дълбоко в тях семената на благочестието, та да ги приемете в душата си със страх, да възродите в себе си духа на спасението и да имате дръзновение да пристъпвате към Тайнството на Причастието.

„Синовете ти са като маслинови клонки около трапезата ти“ (Пс. 127:3). Нека в нас няма нищо старо, нищо диво и грубо, нищо незряло! Само такива новонасадени фиданки могат да дадат плод — чуден плод, разбирам — маслинен, и могат да стоят около трапезата, и то не просто и не както да е да се събират тук, а със страх и трепет. Тогава и там ще съзерцаваме Самия Христос с дръзновение и ще се удостоим с Небесното Царство, което дано всички ние получим по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, на Когото слава, власт и чест, заедно с Отца и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

(Из Трета беседа върху посланието до ефесяните)

* Значи в древната литургия, освен призива за излизането на оглашените, е имало и такъв, насочен към онези от кръстените, които обаче няма да се причастяват, също да излязат и да не присъстват на Евхаристийния канон на литургията.