1.
Днес свети Димитрий е повод както за нашето събрание, така и за произнасянето на похвално слово в негова чест. Свети Димитрий — пресветлото украшение сред Христовите мъченици, непоколебимата опора, защитната сила и крепостта на Църквата; онзи, който във всяка част на земята е велика, светла и най-сладка тема за похвално слово сред всички, носещи името Христово. Когато Солун — градът, който дотогава се гордеел с връзката си с Филип — родил този светец от своите недра, той с голяма готовност оставил настрана предишната си гордост заради този велик Димитрий.
И това станало въпреки обстоятелството, че Филип македонецът достигнал изключително високо положение по слава и придобил такава мощ чрез богатството си, красноречието, войните, военните походи и многобройните си победи, че покорил и подчинил не само съседните тесалийци, но и далечни градове, разширявайки така царската си власт и господство както над тях, така и над своите сънародници македонци. Неговите амбиции и завоевания достигнали такава степен, че дори собственият му син Александър, както разказват, тайно шепнел на приятелите си и укорявал Филип като човек, чиито амбиции надхвърлили всяка мяра. Защото Александър казвал, че когато след смъртта на баща си го наследи на престола, вече няма да му останат поприще и възможност да докаже своята храброст и да удовлетвори устрема на душата си към велики подвизи, понеже Филип вече щял да е завладял почти всичко.
Но този велик град, отечеството на великия Димитрий, както казах, вече сметнал за нищожни и Филип, и сина му Александър, и дори толкова прославените успехи и военни походи на македонците, както и цялата слава, свързана с тях. „Защо да питаме мъртвите за живите?“, казва дивният Исаия (вж. Ис. 8:19: „Нима народът не трябва да се обръща към своя Бог? Защо търсят отговор за живите от мъртвите?“). Освен това как биха могли да бъдат украшение за един благочестив и благоустроен град онези, които били изпълнени с безредието и опиянението на идолопоклонството? „С елей от грешник да не се помаже главата ми“ (Пс. 140:5), казва Давид, царят и пророкът. А Солун, вместо да издига за своя гордост всички онези царе и техните подвизи, издига този свой израстък, рожба на своята земя, свой духовен основател, покровител, спасител и могъщ защитник; своето родно и истинско чедо, своя рожба и възпитаник - наистина дивния и велик Димитрий.
И тъй, ако се смята за нещо велико и необикновено, граничещо с невъзможното, децата да успеят да въздадат на родителите си равностойна отплата за благодеянията, които са получили от тях, то Димитрий принесъл в отплата на Солун, града, който го родил, толкова славни и свръхестествени благодеяния, че не само му въздал всичко, което бил получил от него, но и го надминал по наистина удивителен начин и в несравнимо по-голяма степен.
Именно той, след първите проповедници на Евангелието и служители на Божието слово, пръв дарил на града, който му бил дал телесно съществуване и живот, нещо много по-висше: възможността да съществува и да живее по праведен, духовно възроден начин — „чрез банята на възраждането и обновяването от Светия Дух“ (Тит. 3:5). И не се ограничил само с това да нахрани духовно чрез Божието слово — наричано и „хляб ангелски“ (Пс. 77:25) — онзи, който го бил отхранил телесно, и да го доведе до духовна зрялост. Той не само сторил това, но и сам славно паднал в същите тези подвизи, като принесъл собствения си живот за своето отечество и за запазването на доброто му име, доблестно изправяйки се срещу представителя на светската власт, който застанал срещу него.
И въпреки това, дори след онова клане, чрез което подражавал на Христовите страдания, и след наистина свещената си смърт, Димитрий по свръхестествен начин продължава да присъства и да пребъдва близо до своето любимо отечество — не по-малко, а може би дори и повече. Той го предпазва от войни и варвари, от сражения и коварства, от всякакви вражески замисли и нападения, а също и от глад, разорение, болести и различни тежки бедствия. Защото онези, които със своите телесни сили се борят за защитата на отечеството и на своите сънародници, като се изправят срещу враговете на първата бойна линия, могат да продължават подвизите си само докато трае земният им живот. Смъртта, според естествения ход на нещата, поставя граница и край на техния стремеж да придобият чест и слава чрез подвизите си. Обикновено гробът скрива заедно с костите им и спомена за тях, и делата им, а времето ги погребва, така да се каже, в бездънните дълбини на забравата.
Но Димитрий, след смъртта си заради Христа, която претърпял, като се застъпвал духовно, както вече споменах, за живота и спасението на своето отечество в Христа, поел още по-голям подвиг за неговата защита. И тази борба не се ограничила до осезаемата и видима война срещу човешките врагове, нито само до борбата „против плът и кръв“, както учи мъдрият Павел — военачалникът и наставникът в духовната борба. Напротив, тя била насочена и „против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век“, тоест срещу невидимите духовни сили на злото (Еф. 6:12).
Става дума за умствена и невидима война, за битка, която не допуска прекъсване — нито през нощта, нито заради съня, нито заради храната, нито заради каквато и да било друга човешка потребност. Затова и аз изпитвам особено силно желание да се възхитя на този доблестен и благороден подвижник и именно от тези негови духовни подвизи да почерпя началото за съставянето на словата и похвалите в негова чест. Или по-скоро желая да ги поставя в началото, в средата и в края, във всяка част на цялото похвално слово, понеже те напълно надделяват над всички останали негови блага и достойнства — както божествените, така и човешките, — и ги превъзхождат несравнимо.
Именно заради тях той бил удостоен с блажения и свръхестествен завършек на мъченичеството заради Христа. Защото какво значение имат за мен, когато сега възхвалявам Димитрий, големината и географското положение на неговото отечество, природната му красота и богатство, нравите и мисленето на жителите му, общественият ред и доброто му устройство; красотата на реките и на морето, което нежно го обгръща; великолепието на планините и равнините, плодородието на земята и изобилието от блага в околните области, след като самият Димитрий, както вече казах, се оказал в много по-голяма степен истинската слава и украшение на всичко това?
И какво значение имат знатността на благородния му произход, високото обществено положение и начинът му на живот, разцветът на младостта, телесната красота и сила, блясъкът на високите длъжности и властническите постове, благоволението и почестите, оказвани му от царете, заедно с изобилието от материални блага — в сравнение с онзи, който още преди окончателното разделяне на душата от смъртното тяло вече бил духовно умъртвен за целия свят и освободен от всяка привързаност към земното?
Ако обаче някой пожелае да отвърне словото си от земните и телесните качества и да го насочи към дивната красота на душата на Димитрий, към добродетелите и делата, които произтичат от нея, той ще изпълни всяко благочестиво ухо и всяка душа с изобилието на тези блага и с похвалите за тях. Като разгледа подробно всяка една от тях, би могъл да състави множество слова и книги: едни — за благочестието му към Бога, за дръзновението му пред Него и за чистата му ревност в Божието дело; други — за благостта и кротостта на нрава му, за умереното му и сдържано поведение към всички, за сърдечното му състрадание към хората и особено към страдащите, за щедростта и готовността, с която помагал на нуждаещите се; за презрението му към земните блага, за усърдието му към божественото, за изучаването както на свещените, така и на светските науки и свързаните с тях знания; за любовта му към мъдростта, „която обикна и потърси още от младостта си“ (Прем. Сол. 8:2), както казва мъдрият Соломон, и която той, чист по душа и тяло, избрал за своя чиста невеста. И най-вече — за великото и свръхестествено благо на божествената любов, „която е свръзка на съвършенството“, както казва славният учител Павел (Кол. 3:14).
Затова Димитрий с устрем и решителност изминал и пътя на апостолското служение, като го извървял с изключителна бързина — повече от всеки друг, бихме могли да кажем. И самият той се проявил като „проповедник и апостол“ на Христа (2 Тим. 1:11) и като „свидетел на Христовите страдания“ (1 Петр. 5:1), следвайки примера на великия апостол. Станал също благовестник и богослов, като проповядвал божествеността на Христа и великото, дивно и спасително домостроителство, което Той извършил за човешкия род. И сред тези подвизи на вярата се удостоил с блажения мъченически край заради Христа. Защото, както вече споменах, Христовата любов била пронизала сърцето му още преди да бъде посечено тялото му, така че той възкликвал с думите на тайнственото Писание: „Ти плени сърцето ни, плени го!“ (Песен на песните 4:9).
Всички тези добродетели и подвизи на свети Димитрий, както и всичко, което е свързано с тях или произтича от тях, вече са се превърнали в неизчерпаем извор на вдъхновение за мнозина мъдри мъже и автори на похвални слова — както в устните им слова, така и в писмените им трудове. И занапред те ще продължат да предоставят изобилен материал на още безброй други, не само през целия настоящ век, но и през следващия век, защото възхвалата на светеца ще продължава непрестанно и няма да има край.
Ала онова, на което аз лично се възхитих повече от всички добродетели и духовни дарования на свети Димитрий, понеже представлява неговото най-висше и превъзходно достойнство и онова, което повече от всичко друго го е направило истински ученик на Христа, пламенен последовател на Неговото учение и верен подражател на Неговия пример, именно него ще се опитам сега да представя и разкрия в словото си, доколкото ми позволяват силите.
2.
Да имаш благочестиво мислене по отношение на Бога, да пазиш точно божествените догмати и да съхраняваш правилни и свободни от всяка заблуда убеждения относно тях, както и всекидневно да упражняваш себе си в целомъдрие, праведност и всяка друга добродетел, изисквана от християнския живот — всичко това, според мен, са задължения, които с най-голяма строгост се изискват от всички без изключение, принадлежащи към Църквата и обществото на вярващите. И то дотолкова, че онзи, който не следва всекидневно пътя на добродетелта и не се подвизава усърдно за изпълнението на тези задължения, не може нито в действителност да бъде, нито да се смята за член на Христовото Тяло и на светата общност, събрана около Него.
А онзи, който живее съобразно тези начала, не заслужава поради това особено възхищение според Божия съд и закон, както и онзи, който изплаща на кредиторите си дълг, който е длъжен да върне, не се смята за достоен за особена похвала. Защото Господните заповеди ни учат, че след като изпълним всичко, което ни е възложено, трябва да признаем, че сме извършили само онова, което сме били длъжни да сторим. А онези, които постъпват по противоположния начин и не проявяват почит нито към християнското си призвание, нито към самото име християнин, заслужават много повече изобличение и порицание.
Но свети Димитрий, освен всичко вече споменато, неуморно и с непрестанно усърдие, денем и нощем, упражнявал всички добродетели — както онези, които се отнасят до духовното съзерцание и богопознанието, така и онези, които се проявяват в делата на добродетелния живот. И не се задоволявал само с личното си духовно усъвършенстване, нито желаел да мълчи, да възпира апостолската си ревност или да ограничава спасението единствено до себе си. Напротив, подобно на дивния апостол Павел, той се стремял и към спасението на мнозина, дори когато жестоки тирани заплашвали отвсякъде, гонението бушувало с непоносима ярост като пожар, а палачите, изпълнени с гняв и убийствена жестокост, нападали онези, които желаели да живеят благочестиво, и всекидневно подлагали на изгаряне, обезглавяване и всякакви мъчения всички, за които узнавали, че са християни.
Всички тези опасности доблестният мъченик презирал с удивителна смелост, смятайки ги за нищожни в сравнение с пламенната си ревност за спасението на своите ближни и сънародници. И макар да не желаел заради братята си да се отдели от Христа, както изразил великият Павел, той се стремял тъкмо чрез изпитанията, чрез предаността си към тяхното спасение и чрез проповедта на Евангелието да се въздигне още повече към Бога и да се приближи до Него с по-голяма духовна чистота, като доброволно принесъл себе си на Бога в нова жертва чрез мъченичеството.
Това несъмнено е особената и нова отличителна черта на Христовата любов, която Господ установил като закон за апостолите, сякаш предварително им завещавал Своите последни духовни напътствия, като казал: „Нова заповед ви давам: да любите един другиго; както Аз ви възлюбих, така и вие да любите един другиго“ (Иоан. 13:34). И още: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13).
3.
Тези божествени наставления и Христови заповеди, Димитрие, ти прие като безценен бащин завет и скъпоценно духовно съкровище, запази ги дълбоко в душата си и, възпитаван в тях още от детството си и посветил се усърдно на тяхното изучаване, когато настъпил решителният час, се прояви като наистина велик, доблестен и изключителен по добродетел човек — един от малцината, достигнали такава висота. Защото с изключително мъжество ти положи живота си за своите приятели, както ни учат божествените слова, и чрез собствения си пример ясно показа, че си истински Христов ученик, съобразно заповедите, които Той е дал.
Защото Христос действително казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан. 13:35).
Но би било добре сега да изложим пред нас онези евангелски и Господни съкровища и наследствени дялове, за да вплетем от тях още по-подходяща похвала за мъченика — като го наречем ученик на Учителя заради думите, които е чул от Него, и заради онова, към което Самият Той най-вече го е подтикнал; и като покажем, че по Неговия пример Димитрий сам се е превърнал в такъв борец, победител и славен венценосец, а след това е направил и нас свои сънаследници и съпричастници, доколкото това е възможно, на онова бащино богатство и на онова дивно изобилие. Защото Господните и отеческите наследствени дялове са общи за всички, удостоени чрез купела на възраждането с осиновение и сродяване с Него. „Това ви заповядвам — казва Той, — да любите един другиго. Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил“ (Йоан 15:17–18).
Христос поучавал Своите ученици на нравствена добродетел от самото начало, още с призоваването им, и продължавал да ги наставлява през цялото Евангелие, като чрез отделните заповеди постепенно ги водел към съвършенството на любовта. „Аз пък ви казвам — рече Той, — не се противете на злото; но ако някой те удари по дясната буза, обърни му и другата; и на оногова, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха; и ако някой те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две“ (Мат. 5:39–41). И още: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, правете добро на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Мат. 5:44), както и други подобни наставления.
Защото Кръстът и животворящата Му смърт вече били близо, а Той предстояло засега да сложи край на онези дивни слова и поучения, като ги запечата с дела. И както в словата Си Той разкривал венецът на благата — същността и завършека на цялата божествена добродетел, от която, според собствените Му думи, зависят „целият закон и пророците“ — имам предвид любовта към Него и любовта един към друг, — така сега Той я преподава по нов и по-възвишен начин, като същевременно по-ясно въвежда богословското учение за Духа, а по-точно — за Самия Него и за Отца чрез същия Дух. Защото, както казват светите богоносни богослови, до богословстването в най-висша степен подобава да пристъпват онези, които са достигнали съвършенството на тази съвършена любов — онези, които са се въздигнали до апостолското съвършенство.
И тъй, след като вече бил казал и преподал толкова много и толкова велики неща за любовта, Той заявява: „Нова заповед ви давам: да любите един другиго; както Аз ви възлюбих, така и вие да любите един другиго“ (Йоан 13:34). И още: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15:12). След като казал това, понеже предстояло непосредствено след него да присъедини и словото за мъченичеството, за опасностите и гоненията, които ще претърпят заради Него, Той сякаш обобщава всичко казано дотук и поставя неговия завършек с думите: „Това ви заповядвам: да любите един другиго“ (Йоан 15:17). Така съвсем ясно показва, че любовта към Него и любовта помежду им са неразделно свързани, или по-скоро едната зависи от другата, като двете са така тясно сраснали, че изглеждат като една-единствена любов. Защото Той казва: „Който има Моите заповеди и ги пази, той е, който Ме люби“ (Йоан 14:21), а Неговата заповед е именно: „да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“. Затова и Йоан, който бил приятел и наистина учител след Христос на тази заповед, казва: „И тази заповед имаме от Него: който люби Бога, да люби и брата си“ (срв. 1 Йоан 4:21). Защото онзи, който казва, че обича Бога, а мрази брата си, е лъжец.
„Но ако вие — казва Той — се обичате един другиго и се любите според Моята заповед, а светът ви мрази…“ Под „свят“ Той тук разбира онези, които мислят за светското и са се превърнали сякаш изцяло в плът и земя. „Не бива поради това да се смущавате и да отстъпвате, защото знаете — казва Той, — че Мене преди вас е намразил“ (Йоан 15:18). С тези думи Той им припомня хулите, отправяни срещу Него, и продължителните оскърбления от страна на юдеите, които Го наричали самарянин, бесноват, измамник, размирник, богопротивник и с още много други подобни имена. Така, като им посочва Собствения Си пример, Той облекчава скръбта им, показва им колко достойни и велики са техните страдания и увеличава за тях наградите и въздаянията, които ще получат заради тях.
След това Той привежда и второ съображение, чрез което по чуден начин още повече възвеличава честта им, като показва, че омразата на онези към тях е нещо неизбежно и естествено следствие от самото им положение. „Ако бяхте от света — казва Той, — светът щеше да обича своето; но понеже не сте от света, а Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Йоан 15:19).
И все пак те били от света, доколкото били родени човеци и принадлежали към общата човешка природа. Как тогава Той казва, че „не сте от света“? Очевидно е, че и тук под „свят“ Той няма предвид просто земното население и човешката природа, а онези, които мислят за земното и низкото, както вече казах, и изобщо не помислят за нещо по-висше и духовно. „Ако бяхте от света“ — казва Той, — тоест ако мислехте за земното и робувахте на плътта, ако споделяхте същите помисли, бяхте подвластни на парите, на измамата, на користолюбието и на алчността, ако смятахте корема за свой бог и се отдавахте на чревоугодието и на онези злини, които са свързани с него, потъвайки в подобна нечиста смес от пороци, тогава светът би ви обичал всички като свои, тъй като всеки естествено се привързва към онова, което му е сродно и близко. Но понеже не сте от света — тоест не принадлежите към онези, които мислят по плътски и земни начини, както вече беше казано, — затова светът ви мрази. Същото Христос казва по-нататък за тях в молитвата Си към Своя Отец: „Те не са от света, както и Аз не съм от света“ (Йоан 17:16).
И тъй, понеже не сте от света, а Аз ви избрах от света — имам предвид човешката и обща природа, от която и вие, разбира се, сте произлезли по естествен начин като човеци, — затова светът ви мрази, тоест онези плътски и земни хора, които изобщо не мислят за небесното и нямат своето гражданство на небесата, както вие. „Помнете словото, което Аз ви казах: слугата не е по-голям от господаря си“ (Йоан 15:20). Христос непрестанно напомня на учениците Си за Своето господство и божественост по природа, както и за тяхното собствено робско положение и нищожество по природа, за да ги направи по-усърдни в подвизите и да им покаже, че за един слуга няма нищо нито тежко, нито прекомерно в това да претърпи същото, което е претърпял господарят му.
Тъкмо това им казал малко преди това, след вечерята и умиването на нозете: „И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един другиму да си умивате нозете“ (Йоан 13:14). „Защото няма слуга по-голям от господаря си, нито пратеникът е по-голям от оногова, който го е пратил“ (Йоан 13:16). Същото казва и тук, като отново им напомня: „Помнете словото, което Аз ви казах: слугата не е по-голям от господаря си“. „Ако Мене гониха — казва Той, — и вас ще гонят“ (Йоан 15:20). Щом са гонили Мене, Господаря, как няма да гонят и вас, слугите? „Ако стопанина на къщата нарекоха Веелзевул, колко повече домашните му!“ (Мат. 10:25). „Ако Моето слово опазиха, и вашето ще опазят.“
И тъй, юдеите, непокорни и невежи, навсякъде противоречали на Неговите слова. Понякога си казвали помежду си: „Бяс има и безумства; защо Го слушате?“ (Йоан 10:20), а друг път: „Не е ли Той Иисус, синът на Йосиф, чийто баща и майка познаваме? Как тогава казва, че е слязъл от небето?“ (Йоан 6:42). Или пък: „Нямаш още петдесет години, а Ти си видял Авраама?“ (Йоан 8:57). И още: „Сега вече знаем, че имаш бяс“ (Йоан 8:52). А друг път заявявали: „Нашият баща е Авраам“ и „ние не сме родени от блудство; един Отец имаме — Бога“ (Йоан 8:39, 41), както и много други подобни неща.
Следователно Той не казва нищо ново и не е нещо далечно от онова, което се случило и с Него: ако те отхвърлят вашето свидетелство за Мене и вашата проповед — същите онези, които така настойчиво и с цялата си душевна решимост отхвърлиха Самия Мене и Моите слова, както и вие знаете.
„Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, понеже не познават Оногова, Който Ме е пратил“ (Йоан 15:21). Те, казва Той, съзнателно не познават, че Аз съм Божи Син и че съм дошъл по благоволението на Отца, за да спася света. Затова ще ви сторят всичко това, понеже се отнасят враждебно към Моето име и не вярват, нито могат да понесат да Ме чуят наречен по природа Божи Син. Защото те не познават Отца — Отца на Единородния и равночестен Син, Който по природа е такъв.
Дори и да познават Бога, както твърдят, и да Го признават за Отец на творението — нали малко преди това казаха: „Един Отец имаме — Бога“, — това само по себе си не е достатъчно за пълнотата на вярата и за истинското изповедание. Необходимо е освен това да вярват, че Той е Отец на Единородния Син, Който съм Самият Аз, както свидетелстват и делата Ми, а също и Самият Отец, Който Ме е пратил. Него те твърдят, че познават, но всъщност не познават, както вече казах. Защото който не почита Сина, не почита и Отца, Който Го е пратил.
Както е невъзможно някой да нарича Бога Отец и да почита това име, без също така да нарича и почита Сина — понеже Отец по необходимост е Отец на Син, — така, от друга страна, невъзможно е онзи, който не признава Бога за Отец и не почита това име, изобщо да приеме наименованието Син. Ето защо те, понеже, както казах, не познават Отца, Който Ме е пратил, не признават и името Ми на Син, а дори се отнасят към него с неприязън и възмущение. Затова ще ви сторят всичко онова заради Моето име, понеже не познават Отца, Който Ме е пратил — за това вече неведнъж съм говорил.
Виж колко последователно се развива мисълта и как Христос показва, че това е едновременно неизбежно, славно и подобаващо, а също и полезно. Като казва: „Ако бяхте от света, светът щеше да обича своето; но понеже не сте от света, а Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“, Той показва, че омразата на нечестивите към благочестивите е неизбежна. А като добавя: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“, разкрива едновременно славата и ползата от това. Защото какво би могло да се сравни по отношение на слава и достойнство с това да бъдеш гонен заедно с Христа, да страдаш заедно с Него и да умреш заедно с Него? И какви награди и въздаяния са приготвени за онези, които се подвизават в тези страдания, ако не именно да бъдат прославени заедно с Него, с Когото и страдат? „Защото, ако страдаме с Него — казва Павел, който особено много е претърпял такива страдания, — с Него и ще се прославим“ (Рим. 8:17).
А за да покаже отново, че това е и дълг на Неговите ученици, Той казва: „Всичко това ще ви сторят заради Моето име“. Къде би могъл човек да открие нещо друго, което едновременно да е неизбежно, полезно и да води към най-висшата и първостепенна слава, както и към всички подобни блага? Такава е участта да пострадаш и доброволно да умреш заради Христа и доколкото е възможно, да подражаваш на Неговата доброволна смърт заради нас. Защото как би могъл онзи, който е отдал душата си за Него, по някакъв начин да изплати онзи дълг и да въздаде за Господнята смърт, понесена заради нас? Кръвта на господаря и кръвта на слугите не са равностойни, нито дори близки по стойност.
Христос обаче издига още повече значението на това и показва неговата изумителна и възвишена същност, като въвежда в словото Си и Своя Отец. Така Той предсказва, че учениците Му ще претърпят страдания не само заради Него, но и заради Отца. „Всичко това ще ви сторят заради Моето име, понеже не познават Оногова, Който Ме е пратил. Ако не бях дошъл и не бях им говорил, те не щяха да имат грях; но сега нямат извинение за греха си“ (Йоан 15:21–22).
Как така те не биха имали грях, ако Той не беше дошъл и не им беше говорил? Нали Той им дал и писания закон чрез Моисей, като го удостоверил със свръхестествени знамения и чудеса? Нали изпратил през поколенията и много велики пророци, а още преди тях вложил в човека естествения закон — безпогрешен наставник за това, което трябва да се върши? И въпреки всичко това те пренебрегнали и престъпили всички тези Божии повеления.
Как тогава, пита Той, те не биха имали грях? Те не биха имали, разбира се, толкова голям грях, колкото имат сега — след Моето идване, след извършените от Мене свръхестествени дела и след Моето учение. Защото и преди това са имали грях заради онези свои престъпления, но не толкова тежък. Понеже величието на даровете увеличава наказанието за онези, които ги пренебрегват. Както и Самият Христос казва: „Горко ти, Хоразине! Горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон бяха станали чудесата, станали във вас, отдавна биха се покаяли във вретище и пепел. Но казвам ви: на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото вам“ (Мат. 11:21–22). Защото и онези ще бъдат наказани заради престъпването на закона и пророците, както вече казах, но наказанието им ще бъде много по-малко и по-леко от това на човеците, които не повярвали дори на Самия Господар на закона, Който дошъл лично при тях и ги поучавал.
Или пък тук Той нарича „грях“ в по-тесен смисъл враждата им срещу Него и срещу Неговите ученици, както и убийството на Христос. За този грях, казва Той, те нямат никакво извинение и няма да могат да избегнат наказанието, защото още от древните пророци са били наставлявани за Мене, а и Самият Аз, както и Моите дела, им дадоха още по-ясно и по-възвишено свидетелство, стига само да бяха пожелали да се научат.
„Ако не бях извършил между тях делата, каквито никой друг не е извършил, те не щяха да имат грях; но сега и видяха, и намразиха и Мене, и Отца Ми“ (Йоан 15:24). Защото, както казах по-рано: „Аз съм в Отца и Отец е в Мене“ (Йоан 14:10), и „който е видял Мене, видял е Отца“ (Йоан 14:9). Понеже и двамата имат една и съща божественост, воля, сила и действие. Следователно, който е видял Мене, е видял и Отца в Мене; а който е намразил Мене, според самите тези думи е намразил чрез Мене и Отца.
Същевременно Христос ги изобличава и като лъжци, защото те твърдят, че Той не е от Бога, понеже не пази съботата. Защото онези, които се преструват, че се борят в защита на Божиите закони, всъщност не познават Онзи, Който Ме е пратил. Затова се отнасят с неприязън към Моето име. И понеже виждат, че Отец сияе в Мене чрез общото действие на двамата и чрез делата, подобаващи на Бога, те мразят и Него заедно с Мене. Така, чрез взаимната Си връзка, те се противопоставят и на двама Ни и безбожно и нечестиво отхвърлят Отца заедно със Сина. Защото, както и самите те заявяват, не заради нещо друго Ме гонят и мразят, а защото наричам Себе Си Божи Син. „Не за добро дело те замеряме с камъни — казват те, — а за богохулство, защото Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог“ (срв. Йоан 10:33).
И тъй, щом толкова силно мразят Сина и не могат дори да понесат да чуят това име, как няма по същия начин да мразят и Отца чрез Мене и заедно с Мене, като отхвърлят и Него? Защото, ако според тях бъде отхвърлен Синът по природа, как тогава Отецът би могъл да остане Отец по природа? Нали Отецът по необходимост е Отец на Сина; а ако Синът бъде отречен, Отецът вече не би могъл да бъде Отец — защото на кого би бил Отец? Така, както казах, чрез взаимната Си връзка те гонят и отхвърлят, доколкото зависи от тях, и Двамата. След като казал това на апостолите за гонителите, Христос привежда и думите на Давид, който още от древността предсказал тяхната безумна омраза: „Но да се сбъдне словото, писано в закона им: ‘Намразиха Ме без причина’“ (Йоан 15:25; срв. Пс. 34:19; 68:5).
След това Той преминава към словото за Своя Дух и към богословието за Него, като казва: „А когато дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който от Отца изхожда, Той ще свидетелства за Мене; но и вие свидетелствайте, защото отначало сте с Мене“ (Йоан 15:26–27).
Онези, които ви гонят, казва Той, Ме мразят и преследват по този начин, защото не вярват в Моята божественост. Но когато дойде Утешителят, Духът на истината, Той ще свидетелства за Мене истинно. Защото на онези, които свидетелстват за нещо, преди всичко е необходимо тяхното свидетелство да бъде достоверно и сигурно. Затова тук Христос нарича Светия Дух „Дух на истината“.
Че Духът принадлежи на Отца и на Самия Него, Той показва както чрез обещанието, че ще Го изпрати, така и чрез изхождането Му от Отца. Нарича Го и „Дух на истината“, сякаш за да утвърди чрез това достоверността на свидетелството Му, както вече казах.
Но кога и как Духът, след като слязъл, свидетелствал за Христос? Несъмнено онова Негово слизане и, така да се каже, същностно присъствие било най-великото свидетелство за божествеността на Христа. То било обещано на апостолите от Самия Христос още преди страданията Му и след възкресението Му, а след възнесението Му на небесата Той го изпратил тържествено, съгласно обещанията Си, със Своята и на Отца естествена сила и слава. „Защото ето, Аз ще изпратя обещанието на Моя Отец върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете със сила отгоре“ (Лука 24:49).
Духът обаче ясно свидетелства, че Христос е Бог и Син Божий, отново и чрез евангелистите и апостолите, и чрез всички заедно свидетели — мъже и жени по целия свят. Той ги изправя срещу царе, тирани, военачалници и управители, във всяка народност, във всички градове и страни. С мъдростта и силата на Духа те достойно посрамват риторите, мъдреците, диалектиците, пророците, гадателите и жреците на онези, съгласно Христовите предсказания, и явно удържат победа над всички, като отнемат силата им и пленяват света за Христа — надминавайки всяко слово. Защото Той казва: „Ще ви предадат на съдилища и в синагогите си ще ви бият; и пред управители и царе ще ви изправят заради Мене“; и още: „И тъй, не се грижете предварително какво ще говорите, нито обмисляйте; но каквото ви бъде дадено в онзи час, това говорете. Защото не вие ще говорите, а Духът Светий“. Затова и Павел, великият военачалник и предводител в тази велика битка за Христа, казва: „Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“.
И така, Христос, Който по природа е неразделно съединен със Своя Дух и, по думите на премъдрия Павел, „има в Себе Си Неговия ум“, казва: „Когато дойде Утешителят, Когото Аз ще ви изпратя от Отца — Духът на истината, Който от Отца изхожда…“
4.
А какво ще кажеш, ти, новият и съвременен “богослов на Духа”, който с надменна осанка навсякъде изтъкваш пред нас старшинството на Рим, неговото първенство, престолите и правото му на предимство и власт над всички църкви, но същевременно най-позорно въвеждаш нововъведения във вярата и оскверняваш богословието за Духа? Какво е казал някога един от нашите мъдреци на онези, които хулели Сина? Откъде и от кого си научил това ново и необичайно богословско учение и това новоизобретено словесно изражение, о, достопочтени? Кой друг богослов и учител, освен Христос, единия и единствен, си намерил на земята, за да ти бъде наставник и учител? Защото Сам Той е, както Сам казва, Наставникът и Учителят на всички нас — Бог и същевременно Богослов на собственото Си Божество: първото по природа, а второто — поради снизхождението Си към нас.
Защото Той, както чуваш, стига да пожелаеш поне засега да Го послушаш, нарича Духа „Дух на истината, Който от Отца изхожда“. А ти как и защо прибавяш и „Който изхожда от Сина“, след като никъде и по никакъв начин не си чул от Него подобно нещо? И как представяш Сина като съпричинител на Божеството заедно с Отца, при положение че Отец е единственият Източник на свръхсъщностното Божество, и приписваш на двамата причинността и изхождането на Духа, сякаш — както би могъл сам да кажеш — дръзкият и безочлив език допълва онова, което липсвало в Христовото богословие, все едно че Той не го е знаел?
Но бъди милостив към нас, Олицетворена Премъдрост на Отца, Христе, предвечни Слове, равночестен на Родилия Те! Нека всяко богохулство бъде далеч от нас! Или пък Ти си премълчал онова, което си знаел, защото си пожелал най-вече Своите ученици да го узнаят, та и те впоследствие да ни научат на това, което сами са били научени, съгласно откровенията, дадени им свише. Защото Той казва: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:19–20).
Затова апостолите и евангелистите, а след тях и свещените събори на учителите и отците, приемайки по приемственост оттам богословското учение, сякаш черпят всички от един и същ извор неговия поток и напояват Христовата вселенска Църква като плодородна и богато напоявана градина. И то не само в Рим, както ти твърдиш, нито само в пределите на твоите престоли, затворени в малка област и в незначителна част от света, а по чуден начин по цялата земя, която Създателят ѝ е насадил и изпълнил навсякъде по света. Тя е обхванала планините, островите, моретата и реките, преминала е отвъд най-отдалечените краища на земята и се е разпростряла до самите ѝ предели.
Но знам добре - ти отново ще изречеш обичайните си думи, като изтъкнеш последователно евангелските, апостолските, а също и отеческите свидетелства, които всъщност са повече в наша полза и подкрепят православното учение, отколкото твоето и това твое нововъведение. Имам предвид думите: „Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести“ (Иоан 16:14); „Когото Аз ще ви изпратя“ (Иоан 15:26); „Ето, Аз ще изпратя обещанието на Моя Отец върху вас“ (Лука 24:49); както и вдъхването и благодатта след страданията и възкресението; също и думите: „Ако някой няма Духа на Христа, той не е Негов“ (Рим. 8:9), и: „Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син“ (Гал. 4:6). Ще приведеш още употребата на предлога „чрез“, както и изразите „непосредствено“ и „образ на Сина“, с които богословите са нарекли Духа; ще кажеш, че Той се свързва с Отца чрез Сина, и ще изтъкнеш още много подобни свидетелства.
Защото казваме, че Духът е Дух на Сина, но не казваме, че изхожда от Сина. Казваме също, че Отец е Изворът на Божеството, че Отец е единственият Източник на свръхсъщностното Божество и че Духът е от Отца, а не от някой друг източник. Казваме и че Отец има всичко, което има Синът, с изключение на причинността. Ще приведеш и онова небесно откровение, явено на великия Григорий, което гласи, че Светият Дух има Своето битие от Отца и се явява на човеците чрез Сина. Ще попиташ и как Духът няма да бъде Бог, след като в Себе Си същностно притежава в пълнота свойството на Отца и Сина, от Които е и Самият Той, и чрез Сина раздава тези дарове на творението.
Всичко това ти, напротив, събираш заедно и го изопачаваш, а заедно с него изопачаваш и всички отечески и богословски книги, както и онова особено и изключително определение и правило на благочестието — имам предвид великия и боговдъхновен Символ на правата вяра. Така ти го подправяш, като добавяш към най-великото и първостепенно Христово богословие това свое ново и необичайно допълнение, без да се засрамиш дори от първовърховния сред апостолите и богословите Петър. А при това силно се хвалиш с него, както сам казваш, и претендираш да присвоиш общия за всички ни учител, представяйки го за свой.
Ала именно той, пръв след Христа, приел веднага богословското учение за Христа и за Неговия Дух, ясно е разграничил и изложил правилно, съгласно учението на своя Учител, че Духът има битието Си от Отца и се дарува чрез Сина на онези, които участват в Него. Защото, след като приел обещания Свети Дух от Отца, Синът Го излял, както самият Петър казва: „Това, което вие сега виждате и чувате“ (Деян. 2:33).
И тъй, като изопачаваш всичко това, както и сродните и съответстващи на него свидетелства, ти въвеждаш, както вече казах, две начала на Божеството и двойна причинност. Така, доколкото зависи от теб, подкопаваш великата власт и достойнство на Църквата и вместо единия и единствен Бог, вместо едното начало и едното Божество, внасяш многобожие и множество божествени начала — нещо, което дано никога не бе сторил!
„Затова и Бог е един за нас“ — казва Григорий, наречен Богослов, „защото към Едного се отнасят всички, които произхождат от Него“. Ние обаче знаем, че Духът е само от Отца, и сме научени от Самия Него, без никакво времево последование, че Той има Своето начало и битие едновременно със Сина. Духът изхожда непосредствено от ипостаста на Отца, заедно с Него, разбира се, но по друг начин; същевременно пребъдва в Сина и остава неразделно съединен с Него, бидейки по природа Негов Дух, както е и Дух на Отца, съобразно общата Им същност. Защото същността е една за Трите Лица. Чрез Сина Духът се явил и бил даруван на хората, но също така бива изпращан и даван от Самия Него и от Отца според благоволението, волята и решението на Тримата. По същия начин и Синът бил изпратен от Отца и Духа — защото благоволението на Отца, казва светлият богослов Григорий, се осъществява чрез изпращането. Но Духът идва отново и от Самия Себе Си, с властта на Владика, като Бог. Защото Той казва: „Когато дойде Утешителят…“ Духът наистина „духа, дето иска, и когато иска, и колкото иска“, понеже притежава заедно с Отца и Сина общи воля, сила и действие.
И така, научени на всичко това от Христа и от всички, които са Негови, и използвайки тези свидетелства като своеобразни правила и мерила за всичко, ние с меча на Духа отсичаме всяко излишно и изопачено учение, отхвърляме всичко, което противоречи на правото и необходимото, и го отдалечаваме надалеч от нашето духовно общество, като стоим непоколебимо в границите на неподправената и православна вяра.
И тъй, когато чуем, че Утешителят идва или бива изпращан във времето и към определени хора, ние не разбираме това като изхождане на Духа по ипостас. Защото как би могло то да бъде нещо безпричинно и безвременно? В такъв случай разбираме или изпращането Му по благоволение, което е общо за Отца и Сина, макар понякога да се казва, че то става от Отца, друг път — от Сина, понякога — от Отца и Сина заедно, а друг път — от Отца чрез Сина. Защото Христос казва: „Когато дойде Утешителят, Когото Аз ще ви изпратя от Отца“ (Иоан 15:26). А при откровението, дадено на чудотвореца, отново се казва, че Светият Дух има Своето битие от Отца и се явява на хората чрез Сина.
Понякога пък разбираме под това общата благодат на духовните действия и дарове, която се дава от Отца чрез Сина в Светия Дух. Така казва и великият Атанасий: „Даваната благодат и дар се даруват в Троицата от Отца чрез Сина в Светия Дух“. Именно за това, струва ми се, мъдрият Павел говори, когато казва: „Дарбите са различни, ала Духът е един и същ; различни са и служенията, ала Господ е един и същ; различни са и действията, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички“ (1 Кор. 12:4–6).
Затова и Христос, след Своето възкресение, преди да се възнесе на небесата, духнал към учениците Си и им казал: „Приемете Духа Светаго“ (Иоан 20:22), като им предавал тези дарове на Духа. Защото тогава Той не им давал Самия Дух в Неговата същност. Как би могло да бъде така, след като малко преди това казал на собствените Си ученици: „Ако Аз не замина, Утешителят няма да дойде при вас“ (Иоан 16:7), а след това, след вдъхването, отново им казал: „Ето, Аз ще изпратя обещанието на Моя Отец върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете със сила отгоре“ (Лука 24:49)?
Следователно тогава Христос не им давал същностното и ипостасно присъствие на Духа, както вече казах. Защото как би могъл да им даде тогава Онзи, за Чието идване след това Сам предсказал? Според някои схващания, ако тогава им бил дал именно Него, какво би останало да се изпълни при последвалото Му идване? Не, Той им предавал временно един от даровете на Духа, който е общо действие на Троицата, както вече казах. Затова и Златоуст, тълкувайки онези евангелски думи: „Бог не дава Духа с мярка“ (Иоан 3:34), казва: „Ние всички получаваме действието на Духа в определена мяра“. Защото тук под „Дух“ той разбира действието Му: именно то е онова, което се разпределя. А Христос притежава цялото действие в неизмерима и пълна мяра. Щом действието Му е неизмеримо, колко повече неизмерима е Неговата същност!
Когато обаче чуем за изхождането на Духа, което става безвременно и не поради някаква причина, защото Бог не става Бог или не изхожда по природа заради нещо определено, нито заради определени хора, нито в определено време, разбираме, че Синът и Духът са от Бога и Отца по природа — Синът е Роден, а Духът изхожда. Богословите отци учат, че това не става по воля или чрез действие, както е при творенията.
И така, когато чуем тези думи, както вече казах, веднага разбираме, че става дума за пре-безвременното, вечно и природно битие на Духа от ипостаста на Отца — безначално и безпричинно. Казвам „безначално и безпричинно“ по отношение на времето и на причините, които съществуват в долния, тварен свят. Защото Духът съществува от единственото Начало и Източник на свръхсъщностното Божество, тоест от Отца, едновременно с раждането на Сина по природа. Именно това първо Сам Христос преподава със собствените Си уста, като казва: „Духът на истината, Който от Отца изхожда“ (Иоан 15:26). Както вече много пъти казах, така учи и Петър непосредствено след Него — най-почитаемият връх сред богословите.
Сега, за да използвам подходящо и свидетелството на премъдрия Дионисий, ще кажа, че той, заедно с онези, които са преди него и след него — апостолите и отците, — поотделно и всички заедно са изложили цялото богословско учение и са ни оставили неизменния символ на вярата като някаква одушевена и жива стена. Те изповядват: „Вярвам и в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина“.
Възпитани отначало в това учение, ние през целия си живот сме се упражнявали в него, както вече казах, и затова не от земни слова и учители, а от небесата и от Самия Христос — ипостасното Слово на Отца — водим началото на това богословие. Затова наричаме Светия Дух Дух на Отца и казваме, че Той е в Отца, с Отца, от Отца и при Отца. С тези изрази посочваме както общността на същността, така и Неговото съвършено и неразделно единство с Отца, а също и вечното Му битие от ипостаста на Отца.
Следователно, когато говорим за изхождането, ние го отнасяме единствено към Него — Отца, защото само Той притежава това свойство като Отец и като природно Начало на Божеството на Сина и Духа. Наред с това обаче признаваме и изпращането на Духа от Него към творенията по благоволение. В това изпращане Духът съдейства чрез Сина и заедно със Сина, както и в даруването на духовните дарове, което е общо действие на блажената Троица, както вече казах, и се изпраща чрез Сина от Отца в Духа на достойните за него.
Защото, както благодатта, която се дава, е от Отца чрез Сина, така, казва отново великият Атанасий, „общението в дара не би могло да се осъществи у нас, ако не беше в Светия Дух. Защото, като участваме в Него, ние имаме любовта на Отца, благодатта на Сина и общението на Самия Дух“. Следователно и от това се вижда, че действието на Троицата е едно. Именно него Златоуст преди малко нарече „Дух“, следвайки евангелските думи.
Наричаме Светия Дух също Дух на Христа и Ум Христов, Дух на Сина, Който неразделно пребъдва в Сина, почива в Него и е жив и неизменен образ на Сина. А ако желаеш, можеш да Го наречеш и Дух на Отца, заедно със Сина, поради единството на същността и равночестието Му със Сина. Защото Той природно, безвременно и непосредствено произхожда от ипостаста на Отца.
Ако някой от богословите е казал, че Духът е и „чрез Сина“, това означава, че Той е съединен с Отца, понеже самото наименование „Отец“ необходимо предполага мисълта за Сина, Който е с Него. Защото, докато Синът се ражда, Духът изхожда по друг начин, без никакво разделение, като остава съединен с Отца. Духът е и се нарича Дух на Отца, но получава наименованието „Дух на Сина“ поради относителното наименование на Сина. Защото Отец е непременно Отец, както е и Източникът на изхождането на Духа, но не е Отец в първичния смисъл на думата по отношение на Духа, както е по отношение на Сина.
Не бива и тук да ни принуждава самото наименование, както става при Сина, защото Духът се явява на хората чрез Сина, вдъхва се, изпраща се, раздава се и се дарува на творението чрез Него, от Него, а ако желаеш — и от Самия Него. Защото, приятелю, според думите на един мъдрец, ние няма да спорим за думите, докато намерението на говорещия е православно и са посочени времето и причината за идването на Духа оттам — тоест изпращането Му към човеците по благоволение от Отца и Сина, както и даруването на духовните действия и дарове, за които вече многократно говорихме.
Всичко това трябва да се разграничава от онова предвечно и природно изхождане и битие на Духа от ипостаста на Отца, което принадлежи единствено на Отца като причина и като Негово собствено свойство, понеже Той е единственото Начало и Източник на Божеството според богословите. Именно това Христос, след като бил разпнат и се явил на учениците и апостолите Си, им преподал, като казал: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, Който от Отца изхожда“ (Иоан 15:26).
И понеже е необходимо отново да се върнем към божествените слова, сякаш описваме кръг, за да достигнем до определена цел, ние се вдъхновяваме от тях и според тях мислим и говорим за Духа. Така учат евангелистите, апостолите и хорът на богословите, заедно с Онзи, Който още в древността и сега възвишено богословства за тези неща, както и множествата мъченици, изповедници, отци и учители — мъже и жени, които напоили онази вселенска Христова Църква с потоци от кръв, сълзи и пот и я довели до сегашното ѝ величие и разцвет чрез неизречимата сила и действие на Духа, за Които вече говорих.
5.
Тези истини позна и превърна в дело и ти, Димитрие, който си върхът сред мъчениците и образец, достоен за благородно съревнование на евангелистите, проповедниците, мъдреците и богословите. Защото трябва отново да се върна към теб и към словото, което произнасям в твоя чест и заради което по-рано предприех онези пространни отклонения и трудни словесни подвизи.
И тъй, тези истини и ти, най-достойният сред Христовите подвижници и борци, изучи с усърдие и преди всичко ги приложи в собствения си живот повече от всеки друг. Ти различи всяко чуждо и подправено учение от истинската вяра, както се различава фалшивият отпечатък от автентичния образ на царския печат, и го отхвърли заедно с нечестието в Киносарг.* Тогава, следвайки примера на апостолите, се зае с делото на проповедта за спасението на своите съграждани и приятели.
Подобно на апостолите, и ти им възвестяваше Евангелието и ги поучаваше единствено на онова, което заедно с тях беше научил от Христа — единствения Водач и Учител. Онова, което беше чул тайно, в тъмнината, сякаш ти бе прошепнато на ухото, ти проповядваше открито, според Христовата заповед, като го разгласяваше от покривите на къщите (Мат. 10:27). Същевременно кръщаваше в името на Отца и Сина и Светия Дух, следвайки божествените заповеди и волята на Христа, денем и нощем (Мат. 28:19).
Заради проповедта ти и изповядването на вярата ти беше изключен от синагогата, както Христос предварително бе предсказал за онези, които ще Го последват (Иоан. 16:2). Но не само това — ти беше хвърлен във вериги и в мрачната тъмница от хора, които преследваха истинската светлина на християнската вяра, макар самият ти да беше син на светлината.
Въпреки всичко това вярата ти не се поколеба и ти не допусна да се окажеш недостоен за собственото си достойнство и произход. Напротив, дори затворен в тъмницата, продължи доблестно да се съпротивляваш на гонителите си. Като призоваваше Светата Троица и укрепяваше добродетелния Нестор със своите молитви и пророчески предсказания, ти допринесе за победата и справедливото погубване на Лий — чуждоплеменния и неправеден убиец. Така, както някога Давид победил Голиат с три камъка и прашката си** (вж. 1 Цар. 17:49–50), така и ти, действайки заедно с Нестор, не се ограничи само с победата над видимия враг — Лий, — но по един изключително славен начин повали и невидимия Голиат, или Лий, тоест дявола, древния враг и погубител на човешкия род, който от завист, действайки невидимо, се стреми да унищожава човешките души.
Онзи надменен и високомерен император, който също споделил тяхното поражение, като видял как очакванията му неочаквано се сринали, бил посрамен пред присъстващите и изпаднал в пълно недоумение. Не знаейки как да понесе поражението и публичното си унижение, той най-напред погубил Нестор — онзи достоен за възхищение герой, най-добрия унищожител на злодеите, — като по този начин, както е очевидно, изпълнил твоите предсказания. След това осъдил на смърт и теб, защото разбрал, че именно ти си бил истинският вдъхновител и съучастник в онази свръхестествена и дивна победа, както действително било.
И тъй, войниците, които служели на кесаря, представян като светоуправител на онези, които са въвлечени в духовно падение, според израза на един мъдрец, пожелали по беззаконен начин да се отплатят на Максимиан*** за благодеянията, които му дължали — дано не бяха пристъпвали към подобно деяние! — а още повече смятали, че убийството на мъченика представлява богослужебна жертва на техния бог, както Христос предварително бе предсказал (Иоан. 16:2).
След като размислил и произнесъл тези думи, той се изпълнил с духовна радост и почувствал, сякаш е надмогнал самия себе си и ограниченията на човешката природа. Божественото вдъхновение, любовта му към Бога и произтичащите от Бога надежди за вечен живот, надхвърлящи пределите на човешкото естество, го укрепили толкова много, че той храбро вдигнал дясната си ръка, подражавайки на разпнатия Христос, и приел безбройните смъртоносни удари от множеството войници — или по-скоро от гнездото на осите, ако трябва да се изразя по-точно.
А те, след като извършили това толкова отвратително и позорно „подвигоподобно“ дело — или по-скоро постъпка, която предизвиква скръб и сълзи у всеки разумен и разсъдлив човек, — и след като по-голямата част от войската била подложила на жестоки удари твоето тяло, което вече било повече мъртво, отколкото живо, докато ти продължаваш да живееш истинския живот в Христа, се оттеглили, без гневът им да е утихнал. Те все още излъчвали омраза и жажда за убийства и кръвопролития. Дори изглеждали недоволни, сякаш ги възмущавало обстоятелството, че в тялото ти не била останала достатъчно жизненост, за да могат всички поравно да задоволят убийствената си ярост, защото то вече било освободило душата от нейните окови, преди повечето от тях да успеят да го ударят.
Ти обаче предаваш на земята, откъдето произхожда, пръстта и оскъдната земна материя на своето тяло, както повелява естественият ред; или по-скоро, казано по-точно, не правиш дори това. Защото още през земния си живот, чрез освобождаването си от страстите и духовната си чистота, ти бе съединил тялото си с душата посредством Светия Дух и бе превърнал цялото си същество в храм, способен да приеме Бога. А след като чрез участието си в Христовите страдания и чрез кръвта, пролята заради Него, бе придобил изцяло подобие с целия Христос и бе се съединил дълбоко с Него, като бе станал напълно Божи син и бог по благодат в Светия Дух, дори след естественото разделяне на душата от тялото и разкъсването на връзките помежду им ти ни оставяш тялото си по свръхестествен начин изпълнено с Божествения Дух. Оставяш ни го като безсмъртно наследство, като безценна съкровищница, като богатство, което никога не се изчерпва. И чрез многобройните чудеса и знамения, чрез силата на чудотворните действия и особено чрез тези новопоявили се и надхвърлящи всяко човешко обяснение извори на миро, ти ежедневно възвестяваш на всички, сякаш говориш с безброй езици и уста, за божествената благодат, която обитава в теб, и за дивното действие на Светия Дух.
И макар вече да се намираш там, на небето, духом, и да сияеш по особен начин сред сонма на мъчениците, заедно с апостолите Петър и Павел и множеството светии, които пребивават с тях, и макар да стоиш заедно с ангелите като друго слънце пред Троичния Бог и Владика, Бога, Който се възпява като трислънчева Светлина, както свидетелстват божествените слова, ти не само ни даряваш дивните си благодеяния тук, в земния живот, и непрестанно ни избавяш от всякакви болести и неизлечими недъзи, от варвари, войни, убийства и всякакви пагубни навици и разрушения. Но освен всичко това отново принасяш самия себе си заради нас и за закрилата и спасението на човеците, които ще живеят след нас, и възпираш справедливия гняв, който идва свише като Божие наказание, както и пълното унищожение, което се устремява стремително срещу нас.
И чрез явилите се ангели се обръщаш към Бога с готовност за саможертва, като казваш: „Ако простиш греха, прости го; ако ли не — нека и аз бъда причислен към тях. Защото, ако те бъдат напълно погубени, тоест ако загинат хората, за които се застъпвам, никога не бих пожелал да избегна сам аз гибелта, Божия гняв и опасността, която заплашва всички ни, като ги изоставя на участта им и търся спасение единствено за себе си. Защото, ако те бъдат напълно погубени, никога не бих пожелал да се избавя от гибелта, Божия гняв и опасността, която заплашва всички ни. Подобно нещо не бе възможно дори за великия Авраам, когато някога застана пред Бога и дълго Го умоляваше за Содом (Бит. 18:23–33). Защото Бог обеща на Авраам, че няма да унищожи Содом, ако там се намерят поне десетима праведници (Бит. 18:32). Но и на Ной, Даниил и Йов не би било позволено да избавят своите близки, дори и да се помолеха за тях, според онова, което Бог възвестява в Свещеното Писание (Иез. 14:14, 18).“
Така ти запазваш безсмъртни първоначалното си застъпничество за нас, дълбоката си любов и тясната връзка на душата си с нас — връзка, която не е прекъснала дори след твоето мъченичество. И не само ги запазваш, но ги укрепваш още повече чрез собственото си духовно възвисяване и чрез духовната си близост и общение с Бога. Следователно онези, които могат правилно да разберат тези неща, са в състояние да осъзнаят колко велик умиротворител и ходатай си за нас пред Него, особено по отношение на първите и най-важни блага, отнасящи се до душата и до нейното истинско първостепенно спасение, което превъзхожда всяка временна полза. По този начин ти отново отразяваш към нас Божията любов и човеколюбие и подражаваш на Христа с всички сили на душата си.
Господ Иисус Христос, както казва дивният Исаия, бе предаден на смърт заради нашите беззакония (Ис. 53:8), бе наранен заради нашите рани и, като стана „проклятие заради нас“ (Гал. 3:13), пострада заради нашите грехове и болести, като пое върху Себе Си бремето на човешкия грях и страдание (Ис. 53:5). И според блажения Павел Той стана проклет заради нас, за да ни избави от проклятието, тоест да ни освободи от последиците на греха (Гал. 3:13).
Освен това, според домостроителството на Божествения промисъл, Той влезе на небето преди нас като наш Предтеча и с човешката Си природа, която прие чрез въплъщението, за да се яви пред Бога и Отца, както казва същият апостол (Евр. 6:20; 9:24). И продължава да ходатайства пред Него като Човек за нас и за нашето спасение, показвайки, че спасителната Му грижа за човешкия род остава непрестанна.
Така Христос, Който преди това прие чашата на смъртта, като претърпя страданията за спасението на човеците, със Своята божествена сила победи тиранина, тоест дявола. Той върза силния и ограби имуществото му, като му отне властта, която бе придобил над човеците (Мат. 12:29). И извърши свръхестествено разграбване и разпределяне на придобитото чрез грабеж и користолюбие — на неправедните съкровища и богатството на онзи, — образ, който насочва към освобождаването на онези, които се намираха под тираничната власт на дявола.
И добродетелният и дивен Димитрий, подражавайки на всичко това и следвайки примера на Христовата жертва и спасителна любов, както вече казах, стана за нас спасител и Христос, бидейки подражател на Неговата благодат и причастник в нея. Няма да се поколебая дори да кажа, че той бил наречен и бог, и Божи син — не по природа, а по благодат, след първия и единствен Спасител и Бог по природа, тоест Христос. И самият той, както споменах, когато настъпил подходящият момент, принесъл живота си заради божествената любов и заради онези, които обичал, като запечатал с мъченичеството си любовта си към Бога и към човеците [Йоан 15:13: „Никой няма любов по-голяма от тази — да положи душата си за своите приятели“].
И когато, след като завършил мъченическия си подвиг, той се преселил при Христа, в чудното небесно жилище и в отредения му дял, не изоставил грижата си за нас. Той непрестанно и всецяло е обърнат към Бога заради нас, като ходатайства за нашето спасение и закрила и всекидневно ни дарява щедро и по свръхестествен начин и останалите блага, произтичащи от неговите подвизи — като плодове на мъченическата му жертва. Така той се превръща в река от благодат и море от блага, в извор на неизброими божествени дарове — не само за своите събратя и съграждани, за хората, с които бил свързан през земния си живот, но вече и за всички, призвани от Христа по цялата земя, без географски или местни ограничения. Така свети Димитрий вече не е само гражданин и жител, защитник и пазител, спасител и целител на славния Солун и на съседните области и градове, но и на безброй други, почти на всички градове, тъй като неговата закрила и благотворно присъствие се простират далеч отвъд пределите на родината му.
Той съчетава в себе си всички тези качества, а вярващите го признават за свой покровител и благодетел. И от изток до залез слънце, за да използвам и тук думите на боговдъхновения Давид, името му е достойно за песнопение и възхвала, което свидетелства за вселенското разпространение на почитта към него [Пс. 112:3: „От изгрев слънце до запад да бъде хвалено името Господне“].
Ето тези духовни блага и всички други подобни на тях ти, свети Димитрие, който си в най-висша степен мой покровител, а за всички — защитник, спасител и господар, непрестанно ни даряваш, както вече казах, като ги изливаш с по-голямо изобилие от всякакъв друг извор. А що се отнася до онези безсмъртни води на небесния живот и вечните блага, ти, в Христа и заедно с Христа, си в най-висша степен способен да подготвяш вярващите за причастието им с тях, да ходатайстваш за тях и да се грижиш за разпределянето и даряването им. Ти, който като равноангелен живееш и на небето заедно с ангелите и участваш в тяхното небесно гражданство [Лука 20:36: „Защото те вече не могат и да умират, понеже са равни на ангелите и са синове Божии, бидейки синове на възкресението“], се грижиш за своите, като подготвяш за тях многовъзпяваното Небесно царство и онези вечни жилища [Йоан 14:2: „В дома на Отца Ми има много жилища; ако нямаше, щях ли да ви кажа: отивам да ви приготвя място?“], заедно с всяко друго благо. Но грижата ти не се ограничава само до небесния живот — тя е насочена и към нас, които все още пребиваваме тук.
С всичко това, освен с вече казаното, ти ни учиш на превъзходното и свръхестествено величие на възвишената любов и ни разкриваш, че именно тя, и нищо друго, представлява истинското подражание на божествения първообраз и точното възвръщане на човека към първоначалния образ и подобие Божие [Бит. 1:26–27]. Тя е освобождаването на душата от страстите, вътрешният мир, обитаването на Бога в човека и обòжението [вж. Йоан 14:23]. Тя е и най-висшето и свръхестествено начало, и дивният предговор към бъдещото участие на човека в Небесното царство. В него дано всички ние да се удостоим да станем причастници по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Комуто принадлежи славата, заедно с Отца и Светия Дух, во веки веков. Амин.
* Киносарг (Κυνόσαργες) е име на място в Атина, свързано с култа към Херакъл и с гимназион. В гръцкия текст изразът е „отхвърли го заедно с нечестието в Киносарг“.
** „Три камъка“ е формулировката в предоставения гръцки текст и съпътстващия го коментар. В библейския разказ за Давид и Голиат обаче се говори за един камък, взет от потока (1 Цар. 17:40, 49).
*** Под името Максимиан се има предвид император Максимиан Галерий, свързван с мъченичеството на св. Димитрий и св. Нестор.
Превод от: Λαούρδας Β. (2017). Φιλοθέου, πατριάρχου Κωνσταντινουπόλεως, εγκώμιον εις τον Άγιον Δημήτριον. Μακεδονικά, 2, 556–582.
