Задължително условие за плодотворността на молитвата е достойният предмет на прошението.
„Ето угодния на Бога образец на молитвата! — казва свети Йоан Златоуст. — Като пристъпиш към Бога с трезвен ум, със съкрушена душа и потоци от сълзи, не искай нищо житейско, търси бъдещото, моли за духовното!“
Именно този съвет на светителя много често се забравя. За дълбоко съжаление, твърде много християни гледат на молитвата не като на най-великото щастие от единението и беседата с Бога, а просто като на средство да получат нещо необходимо, и прибягват до нея само при бедствия и трудни обстоятелства; гледат на Бога едва ли не като на работник, често молят за суетни, житейски, а понякога и духовно вредни неща.
Разбира се, в молитвата можем да изказваме всичките си желания, дори дребнавите и нямащите значение за нашето духовно преуспяване, защото Господ като любящ Отец ще изслуша всичко. Но да настояваме за изпълнението на желанията си не можем по простата причина, че „не знаем за какво да се молим, както трябва“ (Рим. 8:26), и често неразумно молим за онова, което може да послужи единствено за наша вреда. Дори такива молитви Господ понякога изпълнява за наше вразумление, ако настойчиво ги отправяме, но от нашето упорство при това обикновено не излиза нищо добро.
В списание „Исторически вестник“ е поместен разказ на майката на един от декабристите — Кондратий Рилеев, пострадал при въстанието през 1825 г. Тук е даден интересен пример за настойчива молитва, която била изпълнена, но не довела до добри резултати.
„Веднъж, когато беше дете — разказва г-жа Рилеева, — Канечка (т. е. Кондратий) опасно се разболя. Не зная какво му беше, но той лежеше в страшен жар, със затворени очи, с възпалени, зачервени бузки и дишаше тежко, много тежко. Надеждата за оздравяване беше малка. Лекарите не обещаваха нищо добро.
Кой може да опише моята скръб, скръбта на майка, на която предстои да се лиши от любимия си син? Плачех и се молех. Дълги безсънни нощи прекарвах до леглото на моето скъпо момче, обливайки със сълзи постелката му и призовавайки Бога на помощ. Възможната смърт на Канечка ми се струваше такова огромно нещастие, такава невероятна жестокост, че неуморно, непрестанно молех Господа да извърши чудо — да изцели детето. Струваше ми се, че това е най-великата милост, от която имах нужда повече от самия живот.
Веднъж, по време на пламенна, настойчива молитва, задрямах, стоейки на колене пред леглото на детето. Очите ми се затвориха, главата ми се отпусна върху детското легло и видях странен сън.
Чу се нечий глас:
— Безумна! Знаеш ли за какво молиш? Знаеш ли какво очаква това дете, ако остане живо? По-добре му дай да умре сега...
— Не, в никакъв случай! — възкликнах аз. — Всичко друго, но нека живее... заради мен, заради майка си... Моето щастие, моята единствена радост! Мога ли да се откажа от него?
— Тогава гледай! — произнесе същият глас.
И пред очите ми започна да се разгръща поредица от картини. Те бяха толкова живи, толкова реални. Помня всички. Целият живот на Канечка премина пред мен.
Ето го в леглото. Оздравява. Малко уморен, все още слаб, но весел, радостен, с усмихнати очички. Подозрителната трескава руменина по бузите вече я няма. Той протяга към мен ръчичките си и се смее...
Следва картина от детството. Неговите игри и лудории... Ъгълът на детската стая, затрупан с играчки. Канечка възседнал дървено конче, размахващ тенекиена сабя... Весела игра и тичане с мама, състезавайки се кой ще стигне пръв...
Годините на юношеството. Книги, училищни занимания... Къдрава главичка, наведена над учебниците. Размазани мастилени петна върху тетрадките... Първите неуспехи и първите огорчения в училищния живот.
Младостта... Увлечена, бурна. Приятели и връстници... Весели разходки и наивно-сериозни разговори... Младежки спорове и безгрижни песни... Моето момче все още ме обича, но сякаш се отдалечава все повече. В него вече се оформя свой вътрешен живот. Все по-често ме оставя сама и нерядко дълго мълчи в мое присъствие.
Началото на зрелостта. Канечка във военна униформа. На лицето му има повече сериозност. Често е замислен. Има много познати. Някакви тайнствени събрания. Ясно виждам голяма маса, покрита със зелено сукно и отрупана с някакви карти и планове. Около нея — цяла галерия от млади и възрастни лица... Помня всички тях толкова ясно! Наведени над масата, те разглеждат и изучават нещо... После дълго и разпалено спорят със сериозен и възбуден вид. Канечка е сред тях, но по някаква причина е тъжен...
— Стой! — внезапно произнесе предишният глас и той прозвуча заплашително: — Не любопитствай повече! Още една картина — и ако я видиш, молбата ти ще бъде изпълнена... Но знай, че ще съжаляваш за това!
— Не, не! — извиках аз. — Искам, искам момчето да е живо... Моля, умолявам!..
— Тогава гледай!
Тогава се разгъна тежък мек килим, който дотогава закриваше една от стените на стаята. Зад него се откри черно, празно пространство. Отначало не можех да различа нищо. После като че ли заблещука слаба светлина и в дълбочината видях... Бесило!
Трябва ли да разказвам останалото? Всичко продължи така, както го бях видяла в този пророчески сън. Когато се събудих, момчето спеше дълбоко и спокойно. Дишането му беше равномерно, правилно. Бузките му вече не горяха с предишния огън. Треската преминаваше.
То започна бързо да се възстановява. И след това пред мен в действителния живот започнаха да се повтарят сцените, видени насън. Разпознавах дори лицата. В лицата на хората, които заобикаляха Канечка, си припомнях стари познати. Ужасният, трагичен край също ми беше предварително известен... Сънят не ме измами и в това отношение.“
Кондратий Рилеев действително бил обесен. Като четеш този разказ, неволно се питаш: струвало ли си е да се молиш толкова упорито, с такава страстна настойчивост, само за да преживееш още по-тежка, още по-страшна скръб и да доведеш сина си до такъв безутешен, ужасен край?
Но в минутите на скръб човек не се съобразява със своята късогледост и с незнанието си за бъдещето. Не мисли за това и упорито държи на своето, изисквайки изпълнението на своите желания.
Именно „изисквайки“... Има молитви, при които сухите очи, в които няма сълзи, с някаква жестокост, почти с омраза се впиват в иконата; когато думите излитат от стеснените гърди като отсечени командни слова — зли, упорити; когато ръцете се свиват в юмруци и човекът прилича не на смирен и покорен просител, а на дръзък, натрапчив просяк, решил на всяка цена да получи своята милостиня. И ако тази молитва не бъде изпълнена, започват ропотът и богохулството...
Подобен на приведеното по-горе случай разказва духовният писател Евгений Поселянин.
В Санкт Петербург на една богата аристократка се разболял тежко малкият ѝ син. Майката била в отчаяние. Както винаги се случва, в минутата на скръб ѝ се наложило да си спомни за Бога. Ужасна нощ прекарала нещастната жена в спалнята на малкия си син. Тя се молела, но това била онази страстна, нетърпелива и упорита молитва на рядко молещите се хора, когато не молят Бога, а изискват от Него без смирение.
И все пак молитвата била чута. Момчето останало живо, но болестта оставила върху него своя страшен отпечатък: нещо се случило с мозъка на бедното дете и то за цял живот останало слабоумно, полуидиот. Възпитанието му и даването на образование се оказали невъзможни. Родителите се притеснявали да го държат в Санкт Петербург, пред очите на аристократичното общество, към което принадлежали. Момчето било изпратено в имението, в глухо село, за да го скрият там от погледите на петербургските си познати.
Но в селото, когато пораснал и станал юноша, той се увлякъл по своята прислужница — стара, изпъстрена с белези от едра шарка жена, за която и се оженил. Какъв удар за гордата аристократка-майка! И като капак на всичко, жената с белезите научила своя слабоумен съпруг да пие водка. Той скоро станал неизлечим алкохолик и умрял от пиянство.
И неволно си мислиш: не било ли по-добре момчето да умре още в младенческа възраст — чисто, невинно, неопетнено от мръсотията на живота? Не било ли по-добре покорно да се подчини на Божията воля, вместо упорито да изисква нейното отменяне и да се моли за изпълнението на собствените си неразумни човешки желания?
Сам Господ, като молел в Гетсиманската молитва да Го отмине чашата на страданията, добавял: „но не както Аз искам, а както Ти... Да бъде Твоята воля“ (Мт. 26:39, 42).
За нас това е урок и образец на молитва. Можем да се молим настойчиво далеч не за всичко. При избора на предмета на молитвата е необходимо разсъждение. Настойчиво, без да отслабваме, несъмнено можем да се молим за чистота на помислите, за нравствено поправяне на живота; Господ да изпрати мир в смутеното, раздразненото, неспокойното сърце; да привлече към Себе Си и да спаси близките ни хора, отклонили се по пътя на неправдата; за собственото ни спасение: „с каквито съдби знаеш, ако искам, ако не искам, спаси ме“; изобщо — за всичко, което служи за душевна полза.
Но можем ли да се молим за богатство, когато за нас е полезна бедността? Можем ли да молим за взаимност в любовта на жена, ако за нас е полезно да се измъчваме от тъгата на несподелената привързаност? Можем ли да въздишаме в молитвата за комфорт и житейски удобства? Разбира се, че не. Всичко това е „суета на суетите и всичко е суета“ (Екл. 1:2).
Подобни молби могат само да прогневят Господа. „При великия Цар — казва един свети писател — трябва да искаш и велики и полезни неща, а ако просиш малко кал, с това само Го оскърбяваш.“ Ако не сме напълно уверени в духовната полза на това, за което молим, най-добре е да предоставим изпълнението на молбата на Божията воля.
Из Беседи върху Евангелието според Марк, глава 7
