Помисли колко много ти е дарувал Бог. Велико е делото, когато и грешник умира за някого; но когато Праведникът страда по този начин и умира за грешници, и не просто умира, но умира като злодей, и не само е причислен към злодеите, но и чрез смъртта Си ни дарява велики блага, които ние дори не сме очаквали — защото е казано: „за да станем ние чрез Него праведни пред Бога“ — тогава коя дума, кой ум може достойно да обхване и изобрази това?
„Праведника — казва Павел — Бог направи грешник, за да направи грешниците праведни.“ Но той не каза дори това, а нещо много повече: посочи не само състоянието, но и самото качество. Той не каза: „направи Го грешник“, а — „направи Го жертва за грях“; и то не просто такъв, който не е съгрешил, но и „Който не знаеше грях“; за да бъдем и ние — не каза „праведни“, а „правда“, и то „Божия правда“. И наистина, тази правда е Божия. Когато биваме оправдавани не чрез дела — защото иначе би трябвало да бъдем без никакъв порок, — а чрез благодатта, която сама унищожава всеки грях. А това едновременно ни възпира от гордост — понеже всичко ни е дарувано от Бога, — и ни показва цялото величие на онова, което ни е дарувано. Първата правда е от закона и от делата, а тази последната е „Божия правда“.
И тъй, като размислим върху всичко това, нека се убоим от казаното повече, отколкото от самата геена, нека почитаме Божиите дела повече, отколкото самото Небесно царство, и нека утвърдим в ума си мисълта, че страшно е не да търпим мъки, а да грешим. Ако Бог и не би ни наказал, ние самите би трябвало да Го молим за наказание за това, че сме се оказали толкова неблагодарни към своя Благодетел.
Ако някой, пламнал от любов към жена, не получавайки взаимна любов от нея, често убива сам себе си; а когато я получи, но с нещо съгреши спрямо любимата, смята себе си за недостоен да живее — то, оскърбявайки толкова човеколюбивия и милосърден Бог, не трябва ли ние сами да се хвърлим в огъня на геената? Ще кажа още нещо странно, чудно и, може би, за мнозина невероятно: за онзи, който заради оскърблението на такъв Човеколюбец търпи наказание, ако има разум и обича Владиката така, както подобава да Го обича, ще има повече утешение, отколкото за онзи, който не понесе наказание.
Че това е така, можем да видим от обичайното между нас. Наистина, когато някой обиди любим човек, той се успокоява най-вече тогава, когато сам поиска наказание за себе си и понесе някаква обида. Така и Давид казваше: „Ето, аз съгреших, аз постъпих беззаконно; а тези овце какво са сторили? Нека Твоята ръка бъде върху мене и върху дома на баща ми“ (2 Цар. 24:17). И когато изгуби Авесалом, той търсеше за себе си най-сурово наказание — макар самият той да не беше оскърбителят, а оскърбеният; но понеже силно обичаше загиналия, сам се предаде на мъченията на скръбта, намирайки утешение именно в това.
Така и ние трябва да наказваме самите себе си, когато съгрешаваме против Онзи, против Когото не бива да грешим. Виждате как онези, които са изгубили любимите си деца, терзаят себе си, скубят косите си, намирайки облекчение на скръбта си по любимите именно в наказването на самите себе си? Ако дори тогава, когато по никакъв начин не сме оскърбили любимите си, самото ни страдание заради това, че те са пострадали, ни носи утешение, то когато ние самите сме ги оскърбили и сме извършили неправда спрямо тях, не би ли трябвало още повече да ни успокоява понасянето на наказание, отколкото освобождаването от наказание? Това е очевидно за всеки.
Който обича Христа така, както подобава да Го обича, разбира какво казвам: че самият той не би понесъл да остане без наказание, дори Христос да му е простил, защото самото оскърбление на Христос вече е най-великото наказание. Зная, че казвам нещо невероятно за мнозина; но нещата действително стоят така, както казах.
Ако обичаме Христос така, както подобава да Го обичаме, сами ще се наказваме за греховете си. За любещите е скръбно не това, че заради оскърблението на любимия търпят някакво зло, а преди всичко самото оскърбление на любимия. И ако последният, разгневен, не накаже първия, това още повече ще го измъчва; а ако го накаже, напротив, ще го успокои и утеши.
И тъй, нека се боим не от геената, а от оскърблението на Бога, защото когато Бог в гнева Си се отвърне от нас, това ще бъде по-тежко от геената, по-лошо от всичко, по-страшно от всичко. А за да се убедиш още повече колко велико зло е това, размисли върху онова, което ще кажа.
Ако някой цар, виждайки как наказват някакъв разбойник или друг престъпник, би предал на смърт за него своя възлюбен, единороден, кръвен и законен син, така че заедно със смъртта му и вината на разбойника да бъде прехвърлена върху невинния му син, и така виновният да бъде освободен и от наказание, и от позора; ако освен това го възведе на най-висока степен на достойнство; а онзи, който по такъв необикновен начин е получил спасение и е бил удостоен с такава слава, след това оскърби своя благодетел — не би ли пожелал той, ако не е изгубил разума си, по-добре хиляда пъти да умре, отколкото да остане виновен в такава неблагодарност?
Така и ние нека разсъждаваме сега и горчиво да плачем за това, че толкова неблагодарно оскърбяваме своя Благодетел. Нека не се надяваме безгрижно на това, че Той, макар и оскърбяван, дълго търпи; напротив, именно поради това още повече да се съкрушаваме.
И между нас, хората, ако някой, след като е бил ударен по дясната буза, подстави и лявата, с това той отмъщава повече, отколкото ако би го ударил хиляда пъти; също така и онзи, който търпи хули, когато не само не отвръща с хула, но и благославя хулещия, с това го наранява много по-силно, отколкото с безброй ответни хули.
Ако тогава се срамуваме от хората, които великодушно понасят нашите обиди, не трябва ли още повече да се боим от Бога, когато непрестанно грешим, но не търпим никакво наказание за това? Наистина страшно наказание се пази за главата на такива хора.
И тъй, като помисляме за това, преди всичко нека се убоим от греха, защото от него е мъчението, от него е геената, от него е всяко зло. И не само да се боим от него, но и да го избягваме и да се стараем винаги да благоугождаваме на Бога. В това е царството, в това е животът, в това са хиляди блага.
Така още и в този живот ще се приобщим към Небесното царство и към бъдещите блага, които всички ние да се удостоим да получим по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Комуто с Отца, със Светия Дух, подобават слава, власт и чест, сега и винаги, и во веки веков. Амин.
