Силата на Господ Иисус Христос наистина е необикновена. Тя се проявява във всичко: в Неговите думи, в Неговите дела и най-вече в Неговото влияние върху другите хора. Достатъчно е Той само да каже на Симон и Андрей, рибари: „Вървете след Мене! ...И те веднага, като оставиха мрежите си, тръгнаха след Него“ (Марк 1:17–18). Достатъчно е да призове братята Зеведееви, Яков и Йоан, заети с поправянето на мрежите, „и те, като оставиха баща си Зеведей в лодката с работниците, тръгнаха след Него“ (Марк 1:20). Обаянието на личността на Господ Иисус Христос, тази духовна сила, която неотразимо привлича към Него сърцата на чистите и честни хора, е огромна.
Ние не поставяме тук въпроса в какво се състои тайната на тази сила. За нас е ценно друго изречение на Спасителя в Евангелието според Йоан, където Той обещава на Своите последователи, че всеки от тях може да придобие тази духовна сила. „Който вярва в Мене – казва Той, – делата, които върша Аз, и той ще ги върши, и по-големи от тях ще върши“ (Йоан 14:12).
Какво велико обещание!
Да имаш силата, която е имал Христос! Силата, пред която демоните не устояват и от която се страхуват! Да се бориш с тях и да ги побеждаваш, очиствайки своя живот и своята душа от тяхното отровно, пагубно влияние, което постоянно помрачава пътя към съвършенството! Нещо повече: да привличаш и други хора към Господ Иисус Христос, да правиш и други участници във вечното блаженство! Нима това не е велика радост и щастие?
Но как да придобием тази сила?
Строго казано, цялото учение на Господ Иисус Христос е отговор на този въпрос. В последователните си повествования Евангелието разкрива пред нас дългия и труден път, който вярващият трябва да извърви, за да изпълни Христовата заповед: „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).
Великата духовна сила, която Господ обещава на Своите верни ученици, се придобива едва в края на този път, на най-високите степени на съвършенството. Но първата степен, първата крачка, която човек трябва да направи за това, е съвсем определено посочена в думите на този откъс: „Покайте се и вярвайте в Евангелието“ (Марк 1:15).
С това започва проповедта на Спасителя. Същото е проповядвал и Неговият велик Предтеча. От това трябва да започне всеки човек, който е поверил себе си на ръководството на Господ Иисус Христос.
Като първа стъпка и като задължително условие за възможността за усъвършенстване се изискват две усилия на волята: 1) „Покайте се!“ и 2) „Вярвайте в Евангелието!“
Ние знаем, че покаянието в дълбокия смисъл на тази дума не е просто съкрушение за греховете или отвращение към собственото греховно минало; още по-малко означава то формална изповед: смисълът на думата е много по-дълбок. Това е решително насочване на живота по нов път, пълно преустройство на всички ценности в душата и сърцето, където при обичайните условия на първо място стоят светските грижи и целите на временния, предимно материален живот, а всичко възвишено и свято, всичко, което е свързано с вярата в Бога и служението на Него, е изтласкано на заден план. Човек не се отказва напълно от тези високи идеали, но си спомня за тях и им служи тайно, боязливо, в редките мигове на духовно просветление.
Покаянието предполага коренно преустройство: на първо място винаги, навсякъде и във всичко е Бог; след всичко останало са светът и неговите изисквания, ако те изобщо не могат да бъдат напълно изхвърлени от сърцето. Казано иначе, покаянието изисква създаването на нов, единен център в човека и този център, към който се събират всички нишки на живота, трябва да бъде Бог.
Когато човек успее да свърже всички свои мисли, чувства и решения с този единен център, тогава от това се създава онази цялостност, онази монолитност на душата, която дава огромна духовна сила. Освен това човек с такова устроение търси единствено изпълнението на Божията воля и в края на краищата може да достигне до пълно подчиняване или сливане на своята слаба човешка воля с всемогъщата воля на Твореца. Тогава неговата сила нараства до божествената сила на чудотворството, защото тогава не той действа, а Бог действа в него.
Такъв, в общи линии, е процесът на развитие на духовната сила в човека.
Защо апостолите са могли да получат тази сила на чудотворството и обаянието на личността и проповедта, която ги е направила могъщи и изкусни „ловци на човеци“ (Марк 1:17)? Именно защото единен, всеобхватен център за тях е бил Бог и Неговата воля те са изпълнявали като върховен закон на живота. Интересно е да се вникне в историята на тяхното призоваване. Една дума на Господа, един призив: „Вървете след Мене!“ — и всичко е забравено и изоставено: лодката, мрежите, целият оскъден инвентар на рибарския занаят, дори бащата... Ясно е, че за тези хора Бог е бил по-скъп от всичко в живота и когато Неговата воля е прозвучала като призив, нищо не е могло да ги спре. Който умее с такава готовност да откликне на Божия зов, той ще стигне далеч; и който може толкова пълно, толкова цялостно, без съмнения и колебания да се отдаде на Божията воля, той несъмнено ще получи от Господа велики дарове и велика духовна сила.
Трябва да признаем, че в наше време такива цялостни хора, изпълнени с дълбока вяра и духовна сила, са изключително малко. Когато се вгледаме в своя живот и в живота на съвременното общество, с тъга виждаме, че не вярата ни движи и не Бог е нашият център. Ние сме заменили този велик животворен център с други.
У немския философ Ницше е описан един луд, който с див, блуждаещ поглед тича из града и, задъхан, крещи: „Ние убихме Бога...“
Разбира се, това не е вярно. Нито вярата в Бога, нито религиозната идея изобщо могат да бъдат убити в човечеството. Но те могат до голяма степен да бъдат подменени. Да се изкорени напълно от душата религиозното чувство е невъзможно, но на него може да бъде дадено лъжливо, едностранчиво направление. Човек често се опитва да замени Бога с нещо друго.
Това е направено още при първото грехопадение. Изкушеният човек постави своята воля на мястото на Божията воля, постави себе си по-високо и поиска да се обожестви... чрез знанието. Спомняте ли си с какво изкушава дяволът Ева?
„И рече змията на жената: истина ли каза Бог: не яжте от никое дърво в рая? И рече жената на змията: плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, което е сред рая, каза Бог: не яжте от тях и не се допирайте до тях, за да не умрете. И рече змията на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло. И видя жената, че дървото е добро за храна и че е приятно за очите и желано, защото дава знание; и взе от плодовете му и яде; даде също на мъжа си, и той яде“ (Битие 3:1–6).
Ако Ева се ръководеше единствено от вярата, предаността и любовта към Бога, тя би казала на змията: „Добре... Нека си прав. Нека получим знание! Но на каква цена?! Да нарушим Божията заповед, да тръгнем против Божията воля, да изменим на Бога, да Го отблъснем със своето непослушание! Не, Господ е за нас по-скъп от всичко... По-скъп от твоето знание и на такава цена — на цената на разрив с Бога — не ни трябва знание... Знанието няма да замени Бога за нас!“
Ева не каза това. Обещаното от дявола знание ѝ се стори по-примамливо от доверчивото и безпрекословно изпълнение на Божията воля и може би за кратък миг засенчи Бога. Изкушението надделя. Грехът беше извършен.
Оттогава хората постоянно подменят Бога. Най-често Го подменят с кумирите на своите страсти. Те служат на похотта, алчността, гордостта, самолюбието, тщеславието, користолюбието и т.н., и т.н. Невъзможно е да се изброят всички онези кумири, на които хората се покланят, вместо да служат на единия истински Бог.
И сякаш предвиждайки това, Синайското законодателство, дадено от Бога на Моисей, във втората си заповед гласи: „Не си прави кумир и всякакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи“ (Изход 20:4–5).
Непосредствено тази заповед е насочена против идолопоклонството, с което израилският народ често се заразявал от съседите езичници, и забранява поклонението пред езическите идоли. Но тъй като към идолопоклонството евреите били привличани не от убеждението в неговата истинност, а най-вече и най-често от тяхната чувственост и страстност, които намирали удовлетворение в някои култове, особено в източните — на Ваал, Молох и други, — втората заповед забранява всяка страст, която може да се превърне в кумир и да засенчи Бога. Иначе казано, чрез нея се забранява всеки друг център, измислен от човека вместо Бога.
Но защо е нужна такава забрана? Защо единственият център за човека трябва да бъде само Господ и нищо друго?
Човешките центрове, на които хората се покланят и на които служат, внасят разединение в човечеството. Много от тях, особено центровете от по-нисък порядък, като например богатството, печалбарството, сладострастието, тщеславието, водят до открита и неизбежна вражда. Други може би не предизвикват явна вражда, но все пак не обединяват хората и не могат да ги обединят. В края на краищата всички те са твърде дребни и нищожни, за да удовлетворят, завладеят и обединят всички. Всеки човек има свои вкусове, свои страсти, свои цели. Колкото глави, толкова и умове. Един обича науката, друг предпочита поезията, трети избира живописта. Ясно е, че при такова разнообразие от цели хората ще поемат по различни пътища и осъществяването на единство между тях е много трудно. А междувременно това единение е необходимо за човешкото щастие, за мира и съгласието в живота, за общата борба с неговото зло и победата над него.
Освен това всички тези кумири, измислени от човека, не му дават пълно удовлетворение. С тях човек може да се увлича, на тях може да се покланя, след тях може да се стреми, но с тях не може да живее. В тях няма истински живот.
Нека разгледаме това по-подробно.
Всички човешки кумири, които могат да служат за център на живота на човека, могат да бъдат разделени на три категории.
Първата група е на най-грубите, най-низшите страсти: чревоугодието, сладострастието, ленността, пиянството и т.н. Дори от тези страсти хората често си правят идоли и им отдават целия си живот и всичките си сили.
Разказват за един французин, за когото вкусното ядене и пиене били единствената цел в живота. За да задоволи тази си страст, той не съжалявал нито сили, нито средства. С увлечение изучавал историята на кулинарията (готварското изкуство) и достигнал изумителни познания в тази област. Знаел всички редки ястия, сервирани някога на трапезата на кралете по целия свят и на всички исторически известни богаташи-гастрономи. Знаел как се приготвя всяко от тези ястия и ежедневното му меню можело да доведе до възторг и най-капризния и разглезен сластолюбец. От най-далечните страни на света той поръчвал редки и скъпи продукти за своята маса. Похарчил за това цялото си огромно състояние, получено в наследство, а когато в джоба му останал само един франк и му станало ясно, че повече е невъзможно да води такъв живот, отишъл на пазара, купил с последния франк един тлъст скопен петел, изпържил го по всички правила на кулинарното изкуство, изял го и... се застрелял. Животът загубил за него всякаква стойност. Има немалко хора, които се отдават изцяло на сладострастието и разврата. Без това за тях животът не е живот. Има специалисти по съблазняване на жени, така наречените „лъвове“ на висшето общество.
Изглежда, няма толкова низша страст, която човек да не би боготворила и на чието служение да не би могъл да се отдаде изцяло.
Страстите от този род в никакъв случай не могат да задоволят човека. Те могат да дадат минутно наслаждение, да доведат до опиянение, но в края на краищата действат разрушително не само върху духовната природа на човека, но и върху неговия организъм. И с тежки недъзи, с мъчителни болести се налага да се плаща за годините, прекарани в нечисти наслаждения. Нещо повече: дори в периода на най-високо напрежение на страстта, получаваните физически удоволствия са безкрайно по-слаби от желанията, разпалени от нея.
Страстта е неутолима. Развивайки се, тя изисква все нови, по-силни, по-изтънчени наслаждения. А същевременно тялото се износва, става все по-малко възприемчиво и вече е неспособно да дава усещания с исканата сила. Започва жестоко раздвоение между изпепеляващите желания на страстта и невъзможността за тяхното задоволяване. Тогава страстта само изгаря и мъчи човека, но наслаждение вече не дава.
Кумирите от втората група са обичайните страсти на нашето време: сребролюбието, честолюбието, славолюбието, властолюбието и т.н. Тяхното основно зло е в това, че разделят хората, довеждайки неизбежно до вражда и омраза. Така наречените блага на живота, към чието притежание се стремят тези страсти – богатство, власт и т.н., е невъзможно да се разделят поравно между всички хора. Започва ожесточена борба на всеки срещу всички за тяхното обладаване, и омразата, родена от борбата, отравя дори успехите на победителите. Човек не може спокойно да се наслаждава на резултатите от постигнатите победи, защото чувства, че завистта и злобата на победените противници го дебнат навсякъде, че тя е само потушена и скрита, но не и убита. Освен това и тук действа обичайният закон на страстта: колкото повече расте тя, толкова по-малко намира начини и средства за задоволяване, което тук зависи от външни условия, неподвластни нам.
Представете си богаташ, обзет от жажда за печалба. Неговата страст расте като жаждата на пияница, изисквайки все по-големи и по-големи печалби. Малките суми, които са го радвали преди, сега вече не го задоволяват. Вчера още се е радвал на спечелената копейка – след няколко години той вече гледа на рублата с презрение. Сега известно удоволствие му носят само стотиците рубли. Но как да ги придобие? Та това не зависи само от волята на човека. Печалбите не пристигат с такава бързина, каквато му се иска. И ето отново незадоволеност, мъчително раздвоение и томление на духа.
Третата група съставляват кумирите от най-висок разред: изкуството, науката, благотворителността, обществената дейност и т.н. Служението на човека на тези идоли изглежда безкористно, макар че в действителност към него често се примесват славолюбие и суета. Освен това те не водят до вражда, поне не пряко, защото полето за изява тук е безгранично. Място и работа ще има за всички, а конкуренцията започва едва тогава, когато към чистото служение на тези идоли се примесят страсти от втората категория: стремеж към печалба, честолюбие и т.н.
В съвременното общество нивото на нравствените идеали дотолкова е спаднало, че животът, посветен на кумирите от тази група, се смята едва ли не за връх на съвършенството и добродетелта. Хората на науката, корифеите на изкуството у нас се ценят безусловно по-високо от скромните подвижници на християнството. И въпреки това, дори при най-искреното и безкористно служение на тези идоли, пълно задоволство и щастие на човека те не дават и не могат да дадат.
Преди всичко те представляват само частично задоволяване на потребностите на човека: в науката намира задоволение умът, в изкуството – чувството и т.н. Останалите страни на душата остават без удовлетворение . В религията човек бива обхванат далеч по-пълноценно, защото тя задоволява всички потребности.
Обикновено в душата на вярващия човек религиозната потребност се проявява като стремеж към личния, жив Бог, който въплъщава в Себе си всички висши идеали на човека – истината, доброто и красотата. В Лицето на Бога всичко това се слива в дивна, неизречена, цялостна хармония, и служейки на Бога и съединявайки се с Него, човек целият се пропива от тези идеали. Целият му живот, дейност и самото му същество биват пронизани от техните светозарни лъчи. Още само в това човек намира голямо щастие, да не говорим за най-великото щастие на личното единение с Живия Бог.
В основата на служението на кумирите от третата категория лежат същите елементи на религиозната потребност — стремежът към истината, доброто и красотата, поради което тези кумири и изглеждат толкова възвишени. Но, първо, тук тези елементи са разделени един от друг. Защото науката е човешкият израз на истината, изкуството — на красотата, а благотворителността и обществената дейност — на доброто. Те тук не се сливат в една дивна симфония, пленяваща цялата душа на човека, както това става в религията. Второ, живият, личен Бог, Който в религията е носителят и висшето въплъщение на идеалите за истина, добро и красота, тук е заменен с чисто абстрактни, бездушни понятия, един вид сурогати, и тези сурогати, разбира се, не могат да предизвикат такъв чист и напрегнат подем на чувството, какъвто предизвиква общуването с живо, лично, пресвято Същество. Никога не можем да обичаме нито науката, нито изкуството така безрезервно, така дълбоко, както можем да обичаме Бога.
В крайна сметка поклонението пред науката и изкуството е особен вид идолопоклонство, един вид антропоморфизъм: човек се прекланя тук пред собственото си творение, пред творението не непременно на собствените си ръце, но на собствения си ум и сърце. Ето защо тук не може да има и най-висшото чувство на благоговение. Собственото си чедо човек може да обича, дори да се гордее с него, но едва ли може да изпитва благоговение пред него. По-скоро обратното: тук се проявява някакво бащински покровителствено чувство и действително, четейки научните трудове на мнозина корифеи на науката, човек остава с впечатлението, че те или флиртуват с науката, или снизходително я потупват по рамото.
Следователно тук не може да има и непоколебима увереност в безусловното право на това любимо чедо да бъде почитано. В дълбините на съзнанието на най-фанатичния поклонник на науката винаги се таи едно червейче на скептицизма, което разяжда сърцето му с постоянното съмнение: ами ако тук няма истина! Нима тази табела с дълбокомислени изводи и звънкоучени думи не може да се окаже само пищни дрипи, прикриващи или празнота, или лъжа? И грешката, и измамата са напълно възможни! Защото в крайна сметка това е създадено само от човека! А errare humanum est — на човека е свойствено да греши!
И само в един случай служението на науката и изкуството е плодотворно и завладява човека изцяло — когато е свързано с религиозната идея; когато, занимавайки се с наука, човек гледа на нея като на средство да изясни и разбере тайните на Божието мироздание и да открие неговите вечни закони; когато използва изкуството като средство да пробуди в човешката душа чувства от по-висш порядък — любов към Бога или към Неговите земни проявления в истината, доброто и красотата; с други думи, когато заниманията с наука и изкуство всъщност са служение на единия, истински Бог, представлявайки само особена форма на религиозен живот. Ако човек изгуби връзката си с Бога, не се стреми към Него и не търси в Него опора и вдъхновение, тогава по необходимост е принуден да ги търси в своите оскъдни мозъци и да изстисква от себе си всички елементи на научния труд. А това води до банкрут на науката, защото неизбежно води до съмнение и отричане на научните аксиоми и по този начин разклаща основите на науката. Ето защо хората, които са движели науката напред, обикновено са били дълбоко вярващи.
По същия начин и изкуството процъфтява и носи удовлетворение на човека само ако е свързано или непосредствено с религията и служи на нейните цели, или с една от формите на изразяване на религиозната потребност — служението на истината, доброто и красотата. Обстоятелството, че изкуството винаги се е развивало и процъфтявало тогава, когато е разкривало религиозната идея, както особено нагледно виждаме това в италианската живопис, съвсем не е случаен факт. И обратно, съвременните футуризъм, лучизъм, кубизъм и т.н. са несъмнен декаданс, упадък на изкуството, защото тук хората са изгубили Бога и търсят нов център в своята оскъдна психика. В резултат се получава вече не изкуство, а кривене, клоунска гримаса.
След изкуството и науката всички форми на обществена дейност също оживяват и дават на човека най-висше удовлетворение само във връзка с религията. А ако е така, какъв смисъл има идеята за Бога да бъде заменяна с човешки кумири? Ако тези кумири са от по-висш порядък, те не дават пълно и всестранно удовлетворение; ако са от по-нисш — те само разрушават живота и вредят на човека.
„Не си прави кумир“ (Изх. 20:4). Това е първото условие за развитието на духовната сила.
Из Беседи върху Евангелието според Марк
