Както художниците, когато изобразяват човешкото тяло, започват от главата, после преминават към шията и накрая към нозете, така постъпва и блаженият Павел в своите беседи. След като най-напред говори за мъжа, после за жената, която е втората власт, накрая последователно преминава към третата – говори за децата, защото над жената господства мъжът, а над децата – и мъжът, и жената.
И тъй, чуй какво казва: „Деца, покорявайте се на родителите си в Господа… това е първата заповед с обещание“. Тук той не беседва нито за Христос, нито за други възвишени предмети, защото умовете, към които се обръща, са още неукрепнали. Затова и наставлението му е кратко, понеже децата не могат да следят продължително слово. По същата причина не говори и за Царството Божие – не е за тази възраст да слуша за него, – а говори за онова, което детската душа най-много и особено желае да чуе, именно че ще има дълъг живот.
Ако някой попита защо апостолът не говори на децата за Царството Божие, а им предлага заповед от Моисеевия закон, ще му отговорим, че постъпва така, защото те са още твърде малки, а също и защото много добре разбира, че ако мъжът и жената бъдат верни на закона, който им е изложил, за тях няма да представлява голям труд да подчинят и децата си на същия закон. Когато едно дело получи добро начало и има здрава и непоклатима основа, тогава то се развива и напредва твърде лесно. Но да се положи основата и да се постави опората – именно в това се състои немалката трудност.
„Деца – казва той, – покорявайте се на родителите си в Господа“, тоест според волята на Господа, защото, казва, Бог е заповядал това. Но как трябва да се постъпва, ако заповедите им са непристойни? Наистина, едва ли някой баща, дори и най-безчестният, би заповядал на децата си нещо непристойно. И все пак апостолът дава наставление и за такъв случай, като казва: „в Господа“, тоест така, че, изпълнявайки волята на родителите си, да не оскърбиш Бога. Например, ако бащата е езичник или еретик, тогава не бива да му се покоряваш, защото това вече не е „в Господа“.
Но в какъв смисъл е казано: „това е първата заповед“? На първо място би трябвало да бъдат посочени заповедите: „Не убивай“, „Не прелюбодействай“. Апостолът нарича тази заповед първа не по отношение на реда, а по отношение на обещанието. Едни заповеди, насочени срещу злото и към избягването му, не са свързани с награда, а към други, които наставляват към извършване на добро, е прибавено и обещание.
Забележи каква удивителна основа на добродетелта полага апостолът – и то съвсем справедливо – в почитането и уважението към родителите! След като забранява лошите постъпки и възнамерява да премине към поучение за добрите дела, той заповядва преди всичко почит към родителите, понеже след Бога те са главните причинители на нашия живот. Затова справедливо именно те първи имат право да вкусят от добрите плодове на нашите дела, а след тях – и всички останали хора. Защото, ако някой не почита родителите си, ще бъде ли някога почтителен към чуждите хора?
След като отправя необходимото наставление към децата, апостолът преминава към бащите и казва: „И вие, бащи, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учението и наставлението Господне“ (Еф. 6:4).
Той не казва: „Обичайте ги“, защото към това ги подтиква самата природа, дори и да не желаят, и затова било излишно да се установява закон по този въпрос. Но какво казва? „Не дразнете децата си“, както постъпват мнозина родители, като лишават децата си от наследство, оставят ги без грижа и се отнасят жестоко с тях, сякаш са роби, а не свободни хора. Затова казва: „Не дразнете децата си“.
След това посочва най-главното – как да ги направят послушни, и казва, че това зависи изцяло от главата и наставника. Както посочи мъжа като причина за послушанието на жената и затова говори много с него, като го умолява, между другото, да привлича жена си към себе си със силата на любовта, така и в настоящия случай именно в него полага причината за послушанието на децата, когато казва: „А ги възпитавайте в учението и наставлението Господне“.
Виждаш ли, че когато е налице духовното благо, след него ще дойде и телесното? Искаш ли синът ти да бъде послушен? От детството го възпитавай „в учението и наставлението Господне“. Не мисли, че слушането на Божествените Писания е излишно за него. Там той най-напред ще чуе: „Почитай баща си и майка си“ – думи, които са насочени към твоя полза.
Не казвай: „Това е работа на монасите. Нима трябва да го направя монах?“ Няма нужда да бъде монах! Защо се страхуваш от нещо, което е изпълнено с толкова много ползи? Направи го християнин. И миряните имат голяма нужда да внимават в учението, съдържащо се тук, в Писанието, а особено децата.
В тази възраст децата не знаят много неща, а към незнанието им се прибавя и това, че научават някои неща от езическите съчинения, в които изучават живота на герои, смятани от тях за забележителни, които са служили на страстите и са се страхували от смъртта. Такъв например е Ахил – неутешим и умиращ заради една наложница, или друг, който се отдава на пиянство, и други подобни неща. Ето защо синът ти се нуждае от тези лекарства.
Не е ли безразсъдно да учим децата на изкуства, да ги изпращаме за това в училище и да не щадим нищо за тяхното образование, а за възпитаването им „в учението и наставлението Господне“ да не се грижим? А ние самите първи пожънваме плодовете на такова възпитание на децата си, когато ги виждаме дръзки, невъздържани, непокорни и развратни. Нека не постъпваме така, а да послушаме увещанието на блажения Павел: да ги възпитаваме „в учението и наставлението Господне“, да им даваме личен пример и още от ранна възраст да ги приучваме към четенето на Писанията.
Уви! Постоянно говоря за това, но ми се струва, че напразно. И въпреки всичко няма да престана да изпълнявам дълга си. Защо, кажете ми, не подражавате на древните? Особено вие, жени, би трябвало да подражавате с ревност на дивните жени от древността. Родило ти се е дете – подражавай на Анна. Чуй как постъпила тя: веднага отвела детето в храма. Кой от вас не би пожелал синът му да стане веднъж Самуил, отколкото хиляда пъти цар на цялата вселена? Ще кажете: „Как е възможно това?“ А защо да не е възможно? Само защото ти не желаеш и не го поверяваш на Онзи, Който може да го направи такъв. А Кой, ще попитате, може да направи това? Бог. Затова именно тя (Анна) Му поверила сина си (1 Цар. 1).
Самият Илий не бил особено способен да го възпита, а и как би могъл да го направи, след като не бил в състояние да се справи със собствените си деца? Но вярата и усърдието на жената постигнали всичко. Родила първородния си син, единственото си дете, без още да знае дали ще има други, и не си казала: „Ще почакам; нека детето порасне, нека се наслади на живота; ще му позволя да прекара детските си години при мен“. Без изобщо да мисли за това, тя имала само една грижа – още от първите плодове да посвети този духовен образ на Бога.
Нека ние, мъжете, се засрамим от такова любомъдрие на жената! Тя го представила пред Бога и го оставила там. Това прославило и нейния брачен съюз, защото, принасяйки първия плод на Бога, тя показала, че преди всичко търси духовното. Затова и утробата ѝ станала плодовита и впоследствие тя родила други деца; затова и видяла каква почит се ползвал синът ѝ в света.
Щом хората отвръщат с почит на почитта, нима Бог няма да направи това още повече, при положение че Той често го прави дори когато Сам не е почитан? Докога ще оставаме плътски? Докога ще се влачим по земята? Всичко трябва да бъде второстепенно в сравнение с грижата за децата и с това да ги възпитаваме „в учението и наставлението Господне“.
Който най-напред се научи на любомъдрие, чрез него ще придобие богатство, надминаващо всяко богатство, и най-велика слава. Не е толкова полезно да образоваш сина си, като го обучаваш на някакво изкуство и на светска ученост, чрез които той ще придобива пари, колкото да го научиш на изкуството да презира парите. Ако искаш да го направиш богат, постъпи именно така. Богат не е онзи, който се нуждае от голямо имущество и притежава много, а онзи, който от нищо няма нужда. Това внушавай на сина си, на това го учи – в това се състои най-голямото богатство.
Не се грижи да го направиш известен с външната си образованост и да му осигуриш слава, а се стараи да го научиш да презира славата на настоящия живот; така той ще стане по-славен и по-прочут. Това може да постигне както богатият, така и бедният. На това не се учи от учители, нито с помощта на науките, а от Божествените Писания.
Не се грижи синът ти да живее дълго тук, а да се удостои там с безпределен и безкраен живот. Давай му великото, а не малкото. Вслушай се в думите на Павел: „Възпитавайте ги в учението и наставлението Господне“. Не се стреми да го направиш ритор, а го научи на любомъдрие. Ако не стане ритор, от това няма да произлезе никаква вреда; но ако му липсва любомъдрие, и най-голямото риторско умение няма да му донесе никаква полза.
Необходимо е добро поведение, а не остроумие; нравственост, а не красноречие; дела, а не думи. Именно това дарява Царството и истинските блага. Не изостряй езика му, а очиствай душата му. Казвам това не за да забраня образованието, а за да не се привързвате изключително към него.
Не мисли, че наставленията от Писанията са нужни само на монасите. Много от тях са необходими и за онези деца, които предстои да влязат в този светски живот. Както при оборудването на един кораб кормчия и пълен екипаж са необходими не на онзи, който винаги стои на пристанището, а на онзи, който постоянно плава по морето, така е и с монаха и светския човек. Първият, сякаш намиращ се на необезпокоявано пристанище, прекарва живота си безгрижно и защитен от всякакви вълнения; а последният постоянно е връхлитан от бури и плава сред морето, борейки се с множество вълнения.
Дори самият той (светският човек) да няма нужда от наставление, то може да му бъде необходимо, за да бъде способен, ако се случи такова нещо, да затвори устата на другите.
Затова колкото по-голяма почит се ползва някой в настоящия живот, толкова повече се нуждае от такова възпитание. Ако някой се движи в царския дворец – там има много елини, философи и хора, надути от временната слава, – то това е място, изпълнено с хора, страдащи от воднянка. Именно такъв е царският двор. Там всички са напомпани от гордост, а онези, които не са, се стремят да станат такива.
Представи си тогава какво би било, ако синът ти, влизайки там, се появи като най-добрия лекар, носещ със себе си средства, способни да укротят надменността на всекиго; ако се приближава до всеки и разговаря с него, лекува болното му тяло и полага върху него лекарството на Писанията, раздавайки слова на любомъдрие.
С кого ще разговаря монахът? Със стената на своята килия или с покрива? С пустинята или с дебрите? С планините или с дърветата? Следователно за него подобно обучение не е толкова необходимо. И въпреки това той се старае да се усъвършенства в него не за да наставлява другите, а за да усъвършенства самия себе си.
Що се отнася до хората, живеещи в този светски живот, те имат голяма нужда от такова обучение, защото светският човек е изложен на повече съблазни към грях, отколкото монахът. И ако искаш, знай, че човекът с такова образование ще бъде и най-приятният човек в обществото. Всички ще го уважават заради тези негови слова, когато видят, че не е избухлив и не се домогва до власт. При все това той ще получи власт, без да я търси, и ще се ползва с голяма почит у царя.
Защото такъв човек не може да остане незабелязан. Здравият сред множество здрави може да остане незабелязан; но ако сред множество болни се намери един здрав, слухът за него скоро ще достигне до ушите на царя и той ще му повери управлението над много народи.
Като знаете това, „възпитавайте ги в учението и наставлението Господне“.
А ако някой е беден? Нека си остане беден. Това, че няма да бъде в двореца, ни най-малко няма да го направи по-долен от онзи, който служи там. Напротив, той може да стане предмет на възхищение и скоро да получи каквато власт пожелае, а не такава, каквато му бъде дадена по назначение.
Ако елините – хора, струващи не повече от три обола, циници (κύνη – кучета) – приемат философия, която също не струва повече от три обола (наистина такава е елинската философия), или по-скоро не самата философия, а само нейното име, и като се облекат в мантия и си пуснат дълги коси, посрамват мнозина, нима истинският философ не е способен на много повече? Ако една лъжлива външност, само привидна сянка на философията, издига човека толкова високо, какво ли ще стане, когато обикнем истинската, светла философия? Няма ли всички да я почитат? Няма ли без никакво опасение да поверяват на такива хора домовете си, жените си и децата си?
Но не, не! Днес няма такива философи! Затова не можем да намерим и пример. Такива има сред монасите, но не и сред светските хора. Че сред монасите се срещат такива примери, може да се докаже с мнозина. Аз обаче ще посоча един от тях.
Вероятно, знаете, чували сте, а някои от вас, разбира се, и сте виждали човека, за когото възнамерявам сега да говоря. Имам предвид дивния Юлиан. Той бил човек от прост произход, смирен; родил се на незнатно място и съвсем необразован в светската мъдрост, но преизпълнен с истинско любомъдрие. Когато се появявал в града – а това се случвало рядко, – около него се събирало толкова много народ, че подобно стечение на хора не се наблюдавало нито около риторите, нито около софистите, нито около когото и да било другиго.
Какво да кажем за това? Не се ли прославя и до днес името му повече от имената на всички царе? И тъй, ако истинските любомъдри се удостояват с такава слава в този свят, в който Владиката не ни е обещал никакво благо и в който, по Неговите думи, ние сме чужденци, нека размислим какви блага са им приготвени на небесата! Ако тук, където са пришълци, те се ползват с такава почит, с каква слава ще се наслаждават там, където са граждани? Ако тук, където ни е обещана скръб, те се ползват с такава почит, какво ли ще бъде тяхното успокоение там, където се удостояват с истинска почит?
Искате ли да ви посочим и светски хора, които са любомъдрували? Но днес такива няма сред нас. Наистина, и сред миряните има благоговейни хора, но те не достигат висотата на любомъдрието. Затова ще ви представя примери от древните светци. Колцина от онези, които са имали жени и са възпитавали деца, са били ни най-малко по-долу – повтарям, ни най-малко по-долу – от споменатите от нас! Но днес такива вече няма поради настъпилата необходимост, както казва този блажен мъж.
За кого искате да ви разкажа? За Ной или за Авраам? За сина на последния или за сина на първия? Или за Йосиф? Или желаете да чуете за пророците – за Моисей или за Исая?
Но ако желаете, нека спрем беседата си върху Авраам, когото всички постоянно ни посочват. Нима той нямал жена? Нима нямал деца? И аз сам ще ви кажа същото, което и вие казвате. Той имал жена, но не това го направило знаменит – че имал жена. Имал богатство, но не чрез богатството си станал угоден на Бога. Родил деца, но не затова бил прославян – че имал деца. Придобил триста и осемнадесет домашни слуги, но и това не било причината да стане предмет на възхищение.
Искаш ли да узнаеш какво го прославило? Това, че обичал странниците, презирал богатството и бил скромен. Кажи ми, кое е свойствено на философа? Не е ли да презира богатството и славата? Да стои над завистта и всяка страст?
Нека сега поставим Авраам пред себе си, да го разгледаме и да видим какъв философ е бил. Най-напред, той не бил привързан към отечеството си: „Излез – казал му Господ, – от земята си и от рода си“ (Бит. 12:1), и той веднага тръгнал. В този случай не го задържали нито бащиният му дом, нито връзките на приятелството, нито каквото и да било друго – иначе нямало да тръгне.
После той никак не ценял нито славата, нито богатството. Така, когато по време на войната обърнал неприятелите в бягство и му предложили да вземе плячката, той с презрение я отхвърлил. Също и синът му не станал достоен за възхищение чрез богатството си, а заради гостоприемството си; не защото имал деца, а защото бил послушен; не защото имал жена, а защото жена му била неплодна.
И двамата – Авраам и Исаак – считали настоящия живот за нищо, не търсели богатство и презирали всичко.
Кажи ми, кои растения са най-добри? Не онези ли, които сами притежават жизнена сила и не търпят вреда нито от дъжда, нито от градушката, нито от напора на ветровете, нито от други подобни причини, а стоят открити, без да имат нужда нито от покрив, нито от ограда, сякаш презират всичко това? Такъв е истинският философ, такова е и неговото богатство! Той няма нищо, а притежава всичко; притежава всичко, а няма нищо. Стената не е вътре, а отвън, и оградата не е природна, а е изградена отвън.
Кажи ми още и кое тяло е особено здраво? Онова, което е здраво, понася лесно глада, не се нуждае от пресищане и не страда нито от студа, нито от жегата, или онова, което не е способно да понесе всичко това и освен това се нуждае за здравето си от готвачи, тъкачи, ловци и лекари? Наистина, само истинският философ, който няма нужда от нищо подобно, е богаташ.
Затова именно блаженият Павел казваше: „Възпитавайте ги в учението и наставлението Господне“. И тъй, не търсете защита за децата си във външните блага. В това се състоят богатството и славата. Когато временните слава и богатство преминат – а те са непостоянни, – хората, които са ги притежавали, стават подобни на безпомощно, повредено растение, което не само че не е носило никаква полза в миналото, но дори е причинявало загуби. Така защитата, която е трябвало да го предпазва от напора на ветровете, изведнъж станала причина за неговото падане.
Следователно богатството по-скоро вреди, ако ни прави неподготвени да понасяме превратностите на живота. Затова нека възпитаваме децата си така, че да могат да понасят всичко и да знаят как трябва да постъпват сред нещастията; нека ги възпитаваме „в учението и наставлението Господне“ – и ще получим велика награда.
Наистина, ако онези, които изработват статуи на царе и рисуват техните портрети, се ползват с голяма почит, нима ние, които украсяваме образа на Небесния Цар – защото човекът е образ Божий, – няма да се наслаждаваме на много по-големи блага за това, че възстановяваме Божието подобие?
Именно на това може да се уподоби добродетелта на душата: когато научим децата си да бъдат добри, кротки, незлопаметни, готови да вършат добро и човеколюбиви – качества, присъщи на Бога, – и когато ги наставим да не се привързват към земните блага.
И тъй, наш дълг е да възпитаме и устроим както себе си, така и тях! Иначе как ще дръзнем да застанем пред Христовия престол? Щом онзи, чиито деца са необуздани, е недостоен за епископство, то още повече е недостоен за Небесното Царство.
Но какво казваш? Нима, ако жените и децата ни са непокорни и неуредени, ние ще отговаряме за тях? Да, ако това се случи поради нашето бездействие и защото не сме взели строги мерки. Защото за спасението ни не е достатъчна само собствената ни добродетел. Щом онзи, който не употребил таланта си, не само не получил никаква награда, но и бил наказан по определен начин, ясно е, че за спасението не е достатъчна собствената ни добродетел, а се изисква и добродетелта на другия.
И тъй, нека се погрижим за жените си, нека бъдем особено внимателни към децата, домашните си и към самите себе си. А когато започнем да привеждаме в ред и себе си, и тях, нека молим Бога да ни помогне в нашите трудове. И Той ще ни помогне, когато види, че полагаме усилия и насочваме грижите си към това. Ако обаче не се занимаваме с нищо, и Той няма да ни подаде Своята помощ. Защото Бог не ни помага, когато спим, а когато и ние самите се трудим. Помощникът помага не на бездействащия, а на онзи, който и сам се труди.
Впрочем благият Бог е силен Сам да извърши всичко, та всички ние да се удостоим да наследим обещаните блага, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Комуто заедно с Отца и Светия Дух подобава слава, власт и чест, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.
Беседа 21 от Тълкуванието на посланието до ефесяните
