Убийството на човек е дръзко въставане против Бога и нарушаване на плановете на Неговото домостроителство. По неизповедимия съвет на Своята премъдрост Господ е определил за всеки човек земен живот, за да може в рамките и условията на този живот човекът да достигне висшата и единствена цел на своето съществуване — единението с Бога. Защо за постигането на тази цел Господ е благоволил да положи пътя на земния живот с неговите скърби и страдания — ние не знаем точно, защото това е скрито във вечния предвечен план на сътворението на света; но знаем със сигурност, че извън пределите на нашия живот вече не може да има нравствено развитие или поправяне на живота и че процесът на освещаване на човека или духовното му приближаване към Бога се прекъсва със смъртта. Отвъд „прага на смъртта“ на човека му остава само да получи възмездие за онова добро или зло, което е извършил, докато е бил в тялото.
Убийството или насилственото отнемане на живота нарушава този Божи план, като преждевременно и произволно изтръгва човека от онези условия, в които Господ го е поставил за неговото спасение. Така убийството е грях не само против човека, но още повече против Бога — като дръзко и грубо вмешателство в действието на Божествения Промисъл, Който води човека към вечно блаженство.
Убийството на човек е дръзко посегателство срещу Твореца и поради това, че всеки човек носи в себе си Божия образ. Свещеното Писание ясно посочва този мотив, когато казва: „Който пролее човешка кръв, неговата кръв ще бъде пролята от човек; защото човекът е създаден по Божий образ“ (Бит. 9:6).
Убийството е голям грях против обществото, против Църквата, против Царството Божие. Ние знаем, че в основата на всички тези форми на човешки живот лежи любовта. Любовта, като цимент, обединява човечеството, водейки го към най-висшата точка на онова световно блажено единство, когато „Бог бъде всичко у всички“. Всяка проява на злоба, като се противопоставя на любовта и изронва този цимент от градежа на Божието Царство, разлага човечеството, внася раздор и по този начин пречи за постигането на идеала за общочовешко щастие. Убийството като проява на злоба е следователно грях против цялото човечество, като препятствие по пътя му към блаженство и единение с Бога. Към това трябва да се добави и че от всички прояви на злоба убийството е най-силната, най-злонамерената и поради това най-вредната.
Накрая, убийството е опасен и велик грях и поради това, че е непоправим грях. Кражбата може да бъде поправена, като откраднатото бъде върнато; нанесената обида може да бъде накарана да бъде забравена, като се заслужи прошка; грубата дума може да бъде заличена с нежност и ласка — но убийството не може да бъде поправено с нищо. Човек може да се покае, чрез тежък подвиг да измоли Божието прощение, но да върне живота на убития — това не е в наша власт. Ето защо грехът на убийството винаги ще остане като петно и страшна тежест върху съвестта.
Веднъж при великия пустиннически старец, авва Зосима, дошъл предводителят на разбойническа шайка, който с дръзките си нападения всявал ужас в цялата околност.
— Авва — казал той, — моля да бъда постриган за монах...
Старецът го погледнал с удивление.
— Не се удивлявай — продължил тъжно разбойникът, — съвестта ме измъчва... При последното нападение над персийски керван убихме две жени... Едната от тях държеше на ръце малко дете. Не можехме да се занимаваме с него и за да не страда, му прерязах гърлото... Оттогава не намирам покой... То непрестанно стои пред очите ми... окървавено, треперещо... Не мога повече да понасям! Измъчих се... Старче, пострижи ме! Може би чрез трудове и молитва ще успея да заслужа Божието прощение!
Преподобният Зосима постригал предводителя на разбойниците за монах.
Минали девет години. Новият монах се оттеглил в най-уединения кът на пустинята и там, в една влажна и мрачна пещера, изцяло се предал на подвига на покаянието. Той не щадял себе си: най-суровите подвизи, най-тежките изнурявания, каквито аскетическата дисциплина на източните пустини само била изобретила, той понасял с готовност и усърдие. Само в това напрежение на всички сили, в страшната умора и изтощение на подвижничеството, понякога му се удавало да заглуши вътрешната болка на съвестта.
Но един ден той отново дошъл при преподобния Зосима.
— Върни ми светските ми дрехи — казал той. — Искам да се върна в света...
— Сине мой! Какво ти е? Защо?
— Авва, авва! Не мога да се успокоя... Пред мен отново е закланото дете... В очите му има укор, сякаш пита: защо ме уби? Господ не приема моето покаяние. Искам да се предам на съда и да понеса онова, което съм заслужил. Може би Господ ще ми прости!
Той облякъл предишните си дрехи, сам се предал в ръцете на правосъдието и бил посечен с меч. Пролятата кръв вика към небето за отмъщение.
В новозаветното християнство заповедта за убийството получила по-нататъшно разширение и развитие. Както във всички Свои заповеди, Господ се старае не толкова да предотврати външните зли постъпки, колкото да пресече самия корен на греха, който се таи в човешкото сърце. Ето защо Евангелието забранява не само убийството като най-висша проява на злоба, но и всички сравнително малки прояви на това чувство, еднородни по своята вътрешна природа.
„Слушали сте, — казва Господ, - че бе казано на древните: "не убивай; а който убие, виновен е пред съда". Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда, а който каже на брата си: "рака" (празноглав, смахнат), виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: "безумнико", виновен ще бъде за геената огнена.“ (Мат. 5:21–22). Така се забраняват всички прояви на злото чувство не само в действията, но и в думите, защото злобата, както и всяка друга страст, преминава през три фази на своето развитие — мисъл, дума и дело — и във всички тези форми остава еднакво опасна и греховна. Злата мисъл лесно преминава в зла дума, която на свой ред също така лесно предизвиква зло действие, при което качествена разлика между тези три момента няма. …
Всяка проява на зло чувство, особено убийството, е нарушение на шестата заповед и поради това е престъпна. По този въпрос едва ли е възможен спор. Но съществува една форма на убийство, по отношение на която няма общо съгласие във възгледите дори сред вярващите християни. Това е убийството по време на война. Докато едни смятат убийството от този род за също толкова осъдително, колкото и всички останали негови видове, други, напротив, считат военното убийство едва ли не за добродетел, тъй като в него се проявяват патриотизъм и героизъм. Как да разрешим това противоречие?
Нека видим какви основания за това се намират в Свещеното Писание. В Стария Завет убийството, както вече знаем, било строго забранено чрез особена Божия заповед. И в същото време в течение на цялата старозаветна история постоянно срещаме убийства, които не само че не били наказвани от Бога, но били извършвани в името на изпълнението на Неговата воля и поради това не противоречали на нравствения закон.
Вождът и законодателят на еврейския народ Моисей започва своята дейност с убийство. „Когато Моисей порасна, случи се, че излезе при братята си [при синовете Израилеви] и видя тежките им работи; и видя, че един египтянин бие един евреин от братята му [от синовете Израилеви]. Като погледна насам-натам и видя, че няма никого, той уби египтянина и го скри в пясъка“ (Изх. 2:11–12).
По време на четиридесетгодишното странстване на евреите в пустинята, когато Израил живеел в Ситим, народът започнал да блудства с дъщерите на Моав. И Господният гняв се разпалил против Израил и започнало голяма пораза сред народа... „И ето, някой си от синовете Израилеви дойде и доведе при братята си мадиамка, пред очите на Моисея и пред очите на цялото общество на синовете Израилеви, когато те плачеха при входа на скинията на събранието. Финеес, син на Елеазара, син на свещеника Аарона, като видя това, стана изсред обществото, взе в ръката си копие и влезе след израилтянина в спалнята и прониза и двамата — израилтянина и жената — в утробата ѝ; и поразата сред синовете Израилеви престана... И Господ каза на Моисея: Финеес, син на Елеазара, син на свещеника Аарона, отвърна яростта Ми от синовете Израилеви, като прояви ревност за Мене сред тях, и Аз не изтребих синовете Израилеви в ревността Си; затова кажи: ето, давам му Моя завет на мир, и той ще бъде за него и за потомството му след него завет на вечно свещенство, понеже показа ревност за своя Бог и застъпи се за синовете Израилеви“ (Чис. 25:6–8, 10–13).
Историята на завладяването на Ханаанската земя и целият период на Съдиите също са изпълнени с убийства, понякога предателски и коварни. Когато „синовете Израилеви отново започнаха да вършат зло пред очите на Господа, и Господ укрепи Еглона, моавския цар... Той събра при себе си [всички] амонитяни и амаликитяни... и порази Израил... И синовете Израилеви служеха на Еглона... осемнадесет години. Тогава синовете Израилеви извикаха към Господа и Господ им въздигна спасител — Аода, син на Гера... Аод си направи меч с две остриета, дълъг един лакът, препаса го под плаща си на дясното си бедро [и дойде], и поднесе дарове на Еглона, моавския цар; а Еглон беше много тлъст човек... Аод влезе при него; той седеше в прохладната горна стая, която имаше отделно за себе си. И Аод каза: имам за теб, царю, Божие слово. [Еглон] стана от стола [пред него]. [Когато стана,] Аод протегна лявата си ръка, взе меча от дясното си бедро и го заби в корема му, така че след острието влязла и дръжката, и тлъстината затворила острието, понеже Аод не извадил меча от корема му... Като дойде [в Израилската земя, Аод] затръби с тръба... и синовете Израилеви слязоха с него от планината... И им каза: вървете след мене, защото Господ [Бог] предаде враговете ви, моавците, в ръцете ви“ (Съд. 3:12–17, 20–22, 27–28).
Когато другият потисник на Израилския народ, военачалникът на Явина, ханаанския цар, Сисара, бил разбит от Варак в сражението при поток Кисон, той избягал пеша в шатрата на Иаил, жената на Хевер Кенеянина. „И Иаил излезе насреща на Сисара и му каза: отбии се, господарю мой, отбии се при мене, не бой се. И той се отби при нея в шатрата, а тя го покри с покривало... [Сисара] ѝ каза: застани при входа на шатрата и ако някой дойде и те попита: „Няма ли някого тук?“, кажи: „Няма“. Иаил... взе кол от шатрата, взе в ръката си чук, приближи се тихо до него и заби кола в слепоочието му, така че го прикова към земята; а той спеше от умора — и умря“ (Съд. 4:18, 20–21).
При завладяването на Ханаан населението на покорените градове било почти изцяло избивано, без разлика между пол и възраст. При описанието на превземането на Макида, Ливна, Лахис, Еглон, Хеврон, Давир и други градове в книгата на Иисус Навин неизбежно срещаме едно и също изречение, като припев на рапсодия: и превзеха града, и го поразиха с меч, и царя му, и всичко живо, което се намираше в него; не оставиха никого, който да оцелее (Иис. Нав. 10).
Това се извършвало в изпълнение на Божията воля, която Господ понякога изразявал открито чрез пророците. Така в Първата книга Царства четем: „И Самуил каза на Саула: ... Тъй казва Господ Саваот: ... иди и порази Амалика [и Иерима] и изтреби всичко, що има у него... и не го щади, а предай на смърт мъж и жена, от юноша до кърмаче, от вол до овца, от камила до осел... Но Саул и народът пощадиха Агага и най-добрите овце и волове и угоените агнета...“ (1 Цар. 15:1–3, 9).
Заради това непослушание първият израилски цар бил строго наказан: „И Самуил каза на Саула: ... защо не послуша гласа Господен... и извърши зло пред очите на Господа? ... непокорството е същият грях, какъвто е магьосничеството, и противенето е същото, каквото е идолопоклонството; понеже ти отхвърли словото на Господа, и Той те отхвърли, за да не бъдеш цар [над Израил]... После Самуил каза: доведете ми Агага, амаликитския цар... И Самуил разсече Агага пред Господа в Галгал... И... Самуил скърбеше за Саула, понеже Господ се разкая, че постави Саула за цар над Израил“ (1 Цар. 15:16, 19, 23, 32, 33, 35).
Такива примери, при които убийството се извършвало с Божие благоволение и дори по Господня заповед, в Стария Завет има извънредно много. Но като се вгледаме във всички тези случаи, забелязваме една неизменна черта: всички подобни убийства, които не предизвикват Божия гняв, нямат лични мотиви. Те не се извършват от злоба, в разгара на гняв и вражда, заради корист или лична изгода, а или за полза на народа, или по Божия заповед — като наказание за грях. Така става ясно, че в Стария Завет убийството по време на война било допускано и не се считало за престъпление, защото воюващите, разбира се, се сражавали не за себе си, а за полза на народа или в името на послушанието към Божията воля.
В Свещеното Писание на Новия Завет, за съжаление, няма толкова преки указания за това как християнинът трябва да се отнася към войната. Господ понякога споменава за война в Своите притчи (вж. Лука 14:31), но говори за нея съвсем обективно, без да изразява Своето виждане за нравствената ѝ страна. Струва ми се, във всеки случай, че ако това виждане противоречеше на старозаветната гледна точка, то по един или друг начин би трябвало да се отрази в думите на Спасителя, защото неяснотата по този въпрос би поставила последователите на новото учение понякога в съвсем безизходно положение. Както и да е, пряка забрана за участие във война в думите и притчите на Господа не намираме.
Когато при Иоан Кръстител идвали войници с въпроса какво трябва да правят, за да се спасят, той не поискал от тях да оставят занятието си, а само им казал: „Никого не насилвайте, не клеветете и задоволявайте се със заплатата си“ (Лука 3:14).
В древната християнска Църква въпросът за военната служба, очевидно, не предизвиквал никакви съмнения и християните намирали за напълно възможно да изпълняват тази служба дори във войските на езическите императори; по времето на Константин Велики в римската армия вече съществували цели кохорти, съставени изключително от християни. Православната Църква също не считала тази професия за нравствено позорна, като причислила към лика на светиите много воини, например Георги Победоносец, Сава Стратилат, Теодор Стратилат, свети Севастиан, Иоан Воин и много други. У свети Атанасий Велики намираме дори одобрение на военната служба.
С какво се обяснява тази разлика в отношението на християнството към обикновеното убийство и към убийството по време на война? Това не е трудно да се разбере, ако вземем предвид, че при убийството по време на война липсва онова, което съставлява същността на греха — липсва злото намерение. От религиозна гледна точка смъртта сама по себе си не е зло. Тя е само праг между два свята, просто преминаване от една форма на битие към друга. Смъртта и убийството стават зло само тогава, когато са резултат от ненавист, зло чувство, зла воля. Но войникът, който отива на война, съвсем не е движен нито от зло чувство, нито от зла воля. Защитавайки родината, той само изпълнява своя дълг, чийто инстинкт Творецът е вложил дори в птицата, която защитава своето гнездо; понасяйки покорно всички тежести и несгоди на походния живот, той безропотно носи кръста на едно от най-големите бедствия, които Господ понякога благоволява да изпраща за вразумление на хората.
Не бива да забравяме, че войната е бедствие, и при това народно, стихийно бедствие, което не зависи от волята на отделните личности. Затова и самият въпрос за правото на човека да води война е поставен неправилно. Това почти се равнява на въпроса: имаме ли право да бъдем заточени в Сибир или да бъдем застигнати от земетресение и да паднем в пропаст? Нравственият въпрос тук не е за правото, а за това дали желаем да споделим бедствието, връхлетяло нашия народ, заедно с всички, или предпочитаме да се уклоним от него, оставяйки други да го понесат.
Хората с чувствителна съвест ясно съзнавали този дълг — „понасяйте един другиму теготите“ (Гал. 6:2) — в минутите на обществени бедствия. Именно това съзнание за дълга пред народа накарало известния наш писател В. М. Гаршин да влезе в редовете на руската армия по време на Руско-турската война от 1877–1878 г.
Но ако войната е народно бедствие, тогава, очевидно, върху всеки от нас лежи задължението да я предотвратява, доколкото това зависи от нас. По какъв начин?
Войната е гръмотевичен облак, образувал се от изпаренията на злото. Малките, зли, противонравствени деяния на отделните хора, постепенно натрупвайки се, подготвят бурята на войната също толкова неизбежно, както водните изпарения образуват облаците. Това съвсем не е мистика, а просто реалистично обяснение. Обичайни причини за съвременните войни са или преследването на пазари и печалба, или националното властолюбие. Затова всеки човек, който живее от материалистически интереси — лична изгода, честолюбие, славолюбие, властолюбие и т.н. — още с това подготвя онази обществена атмосфера на личен интерес и егоизъм, която, сблъсквайки се с егоизма на други народи, поражда война. Така върху всеки човек, който върши зло или нарушава Божиите заповеди, лежи отговорност за войната и никой няма право да се уклони от тази отговорност, защото в своята мярка той е бил виновник за войната поради своите противонравствени деяния и греховен живот.
Оттук следва изводът: животът в Христа, праведният живот в спазване на Божиите заповеди е най-доброто средство за предотвратяване на войната и в това се състои задължението на всеки гражданин, който действително се грижи за благоденствието на своята страна и своя народ.
Новосвщмчк Василий (Преображенский). Из Беседа 12 върху Евангелието според Марк
