Смисълът на притчата за Сеяча е достатъчно подробно обяснен от Самия Господ. Към евангелското обяснение може да се добави още, че Сеячът е Самият Господ, семето е Божието Слово, а нивата е цялото човечество, целият свят, който приема в недрата си чудодейното семе на евангелското слово.
Подобно на семето, евангелското слово носи в себе си начало на живот, на истински, духовен живот, защото какво е истинският живот? „А вечният живот е това – отговаря Господ в Своята първосвещеническа молитва, – да познават Тебе, единия истински Бог, и Иисуса Христа, Когото си изпратил“ (Иоан. 17:3). Евангелското слово дава това познание за истинския Бог и затова е дивното семе на спасението и живота. Хвърлено в човешкото сърце, то при благоприятни условия израства и принася плодове – добри дела и свят живот. Подобно на семето, то вечно носи в себе си тази жива сила. И в настоящето време, както и преди деветнадесет века, то еднакво вълнува и трогва, радва и утешава, съди и смирява, докосвайки най-съкровените струни на човешкото сърце.
Умират философските системи, забравят се политическите теории, повяхват цветовете на поезията, но „Божието слово е живо и действено и по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до разделяне на душа и дух, на стави и мозък, и съди помислите и намеренията на сърцето“ (Евр. 4:12). В него е скрита вечно жива истина.
Но макар винаги да притежава тази скрита жива сила в еднаква степен, Божието слово не винаги дава еднаква жетва. Това зависи от почвата, в която то попада, и тук притчата придобива за нас особено остър, жив, личен интерес, защото тази почва е нашето сърце. Ние всички, слушателите и читателите на Божието слово, получаваме своя дял от светите семена; ние всички, вероятно, бихме искали в нашето сърце да има плодородна почва, която да принася стократна жетва, и въпросът защо това не се случва и защо пониците са толкова хилави, бедни и примесени с плевели – този въпрос, разбира се, никак не ни е безразличен.
Нека се вгледаме по-внимателно в притчата, за да открием в нейните дивни образи и символи важни за нас закони на душевната агрономия, към които Господ Иисус Христос ни насочва.
За да обработваме успешно нивата и да прилагаме към нея рационални начини на обработка, е необходимо преди всичко да изучим почвата и да познаваме нейния състав. Песъчливата почва изисква едно торене, глинестата – друго, черноземът – трето; а и самите начини на обработване при различните почви не са еднакви. Същото е и в духовния живот. За да разберем причините, които обуславят безплодието на Божието слово за човека, и същевременно да намерим правилните начини за обработване и възпитание на душата, които биха могли да повишат жетвата на светото семе, да усилят влиянието и действието на евангелското слово върху човека – за това трябва да изучим почвата на нашето сърце и да изясним какво именно в това сърце пречи на успешното израстване на семето. Съобразно с това можем да предприемем едни или други мерки.
Говорейки за съдбата на семето, Господ в Своята притча изобразява четири вида условия, в които то попада при сеитбата и които по различен начин влияят върху неговото израстване. Това са четири различни вида човешка психика, четири вида устроение на душата.
„Когато сеячът сееше, случи се, че едно (семе) падна край пътя, и птиците долетяха и го изкълваха“ (Марк. 4:4).
Това е първият тип. Сърцето прилича на утъпкан път, а семето, падайки върху него, дори не прониква в почвата, а остава на повърхността и става лесна плячка на птиците.
Какви са тези хора?
Първо, тук се отнасят грубите натури, чисто животински по устроение. Това е най-лошият тип сред хората и, за съжаление, в наше време те са особено много. Те живеят изцяло за корема: вкусно да ядат, сладко да пият, много да спят, добре да се обличат – отвъд това те не знаят нищо. С насладите се изчерпва цялото им съдържание. Техният мироглед е изключително материалистичен. Въпросите на духа за тях не съществуват. Към идеалите на истината, доброто и красотата, към всичко, на което човечеството се е покланяло като на най-велика светиня, което е привличало и увличало героите, подвижниците и най-добрите дейци на историята, на което те беззаветно са отдавали своите сили и своя живот – към всичко това хората от типа на утъпкания път се отнасят с цинична насмешка и открито презрение. „Изгода“ – ето думата, която определя тяхната дейност. За тях бог е коремът, а Евангелието, Божието слово, среща у тях глуха стена на тъпо безразличие. То отскача от тях като грах от стена, без да пробие дори външната кора на егоизма и без да проникне навътре, в сърцето. Ако понякога все пак се появи на повърхността на паметта, то е само до момента, когато първият порив на разпуснатостта, сластолюбието или користолюбието връхлети като птица и погълне всичко без остатък, а грубото сърце си остава все така твърдо и непроницаемо.
Второ, към същата категория се отнасят хората, които са много лекомислени и живеят само с повърхностни впечатления. Същността на тяхната психика е празното любопитство, което лесно се възбужда, но изобщо не се стреми да свърже получените впечатления с дълбоките основи на душевния живот. Такова любопитство не принася никаква полза: то е безцелно и безпредметно. Впечатленията тук се оценяват изключително според въздействието им върху нервите. Всичко, което гъделичка нервите, еднакво привлича хората от този тип. Затова за тях е напълно безразлично: да слушат добър проповедник или моден тенор, да гледат религиозно шествие или английски бокс, да присъстват на тържествено, вдъхновяващо богослужение или да се превиват от смях, гледайки смешен водевил. Те разглеждат целия свят така, сякаш той е създаден изключително за тяхното развлечение, и към всяко явление в живота подхождат със същата мярка. Ако слушат вдъхновен проповедник, който говори за евангелската истина, за сияйния свят на чистотата и светостта, за Великия Любящ Бог, те ще кажат в похвала само едно: „О, той говори добре, красиво!“ или: „Има изработена, изящна реч!“ Това е най-унизителната похвала за проповедника, свеждаща го до ролята на ученик, който демонстрира пред изпитващите своите литературни и декламаторски таланти. Нека в проповедта се чуват ридания и неподправени сълзи на страдаща любов, стонът на измъчено сърце, горчивина и негодувание при вида на потъпканата истина – те няма да намерят други думи за оценка, освен пошлата фраза: „О, той има драматичен талант!“ Сякаш пред тях е артист на сцената, който се изявява единствено за да ги забавлява и да гъделичка изтерзаните им нерви.
Това са хора с дребна душа и животът за тях не е сериозна задача, изпълнена с дълбок смисъл, а просто фарс. Хората от този вид слушат евангелското слово така, сякаш то не се отнася до тях: те не го възприемат.
Третата разновидност на хората от този вид са разсеяните натури, с разпилени мисли. В тях няма нищо основно, постоянно, което да служи като център на живота им. Това са хора, както се казва, без гръбнак, тоест в тях няма преобладаваща склонност или привързаност към едно определено дело или занимание, което да определя посоката на живота им.
С какво живеят тези хора? Веднага няма как да кажете: тук всичко е толкова текущо, толкова изменчиво, толкова непостоянно. Днес едно, утре друго, вдругиден трето. Една мисъл сменя друга, като в калейдоскоп, без никакъв ред и система. Едно увлечение се измества от друго, план следва план, съвсем както на утъпкан път, където се движат карети, вървят пешеходци, сменяйки се един друг, тъпче скитащ добитък. Те започват всичко, опитват всичко и не завършват нищо. Цел в живота нямат. Те са роби на моментния каприз, тръстика, люлеена от вятъра. Техните увлечения са нетрайни, ненадеждни, мимолетни. С лекотата на пеперуда те прехвърчат от един предмет към друг. Всяка новост ги привлича и завладява, но само за кратко време. „Каквото каже последната книга, то най-отгоре ще легне на сърцето.“
Да ги учиш на нещо сериозно, да им проповядваш Божието слово – е почти безполезно. Това означава да пишеш върху вода, да сееш край пътя: минувачите ще го стъпчат, птиците ще го изкълват, тоест светът с неговата вечна смяна на новостите, дяволът с неговите изкушения и съблазни. Понеже тук впечатленията и мислите постоянно се сменят, нито едно от тях не прониква дълбоко в сърцето, а самото сърце от това малко по малко губи отзивчивостта си, способността да ги възприема макар и донякъде сериозно, става сухо, безразлично, твърдо като път, утъпкан от краката на минувачите и от колелата на безброй карети.
Такива са трите разреда хора, принадлежащи към типа на “семето, паднало край пътя”. Общото между всички тях е, че семето на Божието слово изобщо не прониква в душата им, не ги вълнува, не ги радва, не ги вдъхновява, а остава на повърхността, тоест само в паметта, в главното съзнание, и, без да принесе никакъв плод, скоро загива.
Не много по-добри са следващите два вида почва, посочени от Господ Иисус Христос в Неговата притча.
„Други семена паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст, и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока; а когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха.“ (Марк. 4:5–6).
Обяснявайки тези думи, Господ добавя: „Посеяното на каменисто място означава ония, които, когато чуят словото, веднага го приемат с радост, но нямат в себе си корен и са непостоянни; после, когато настане скръб или гонение заради словото, веднага се съблазняват“ (Марк. 4:16–17).
Това е широко разпространен тип и достатъчно добре познат на всички нас. В тези хора има несъмнен стремеж и любов към доброто и Божието слово намира в тях жив и бърз отклик, но не ги завладява дотолкова силно, че заради осъществяването му в живота да намерят в себе си достатъчно сила и решимост да работят над себе си, да се борят с препятствията и да преодоляват враждебните течения. Като чуят евангелска проповед за истината, любовта и себеотрицанието, те пламват веднага като кибритена клечка, но също толкова бързо угасват. Тези проблясъци на мимолетни увлечения понякога са много силни, като светкавиците на магнезия, и в този миг тези хора са способни дори на подвиг, но моментът отминава – и всичко е свършило; и, както след магнезиевата светкавица, остава само дим и сажди – досада от собственото им малодушие и отпуснатост или, напротив, съжаление заради своето увлечение. На суров, упорит и продължителен труд тези хора не са способни, а непреодолима преграда за тях представлява законът за влизането в Царството Божие, даден от Господа: „А от дните на Иоан Кръстител до сега Небесното царство бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12).
На камениста почва може да расте само дребна тревица; така и тези хора при обичайните условия на спокоен живот са способни само на много малки дела, които не изискват усилия. Не може да им се отрече чувствителност: понякога ще ги видите в църква да се молят със сълзи на умиление в очите; вдъхновява ги хубавото пеене, трогват ги изреченията и възгласите на Божествената служба, изпълнени с възвишен смисъл; с чувство повтарят заедно с другите: „Да се възлюбим един другиго...“, „Да се прегърнем един другиго и да речем: братя!“ Но когато настъпи моментът, в който от добрите думи трябва да се премине към дела, веднага ще видите, че сълзливото умиление и религиозният подем не са смекчили студената им душа, че това е бил само фосфоресциращ блясък, който не дава топлина, обикновена сантименталност или лъжлива чувствителност, а не истинско чувство.
Понякога те обичат да четат житията на светиите, както децата обичат да четат страшни приказки и трогателни истории, но и тук нещата не отиват по-далеч от въздишки и словесни възторзи. Не са против да помечтаят за този подвижнически живот и да си представят себе си в ролята на подвижници и мъченици за истината, но усилията на волята, които се изискват за това, ги плашат. Те нямат нищо против добродетелта, нравствеността и аскетизма, дори биха искали да попаднат в Небесното Царство, но при условие че за това от тях няма да се изискват никакви лишения и че това може да стане с пълен комфорт и всички удобства. В Небесното Царство те искат да влязат с вагон първа класа.
Какво пречи на тези хора да се отдадат без остатък на Христа и да принесат пълен плод? Каменистият пласт, който лежи под външния слой добра почва и не позволява на корените на растението да проникнат по-дълбоко.
В душата на човека такъв каменист пласт е себелюбието. Обикновено то е само леко прикрито отгоре с тънък слой чувствителност и добри пориви. Но когато е необходимо тези добри пориви да бъдат задълбочени и осъществени в живота, тоест да се извърши доброто дело, което всъщност е плодът на добрия порив, срещу това неизменно се надига себелюбието и породеното от него самосъжаление.
Да допуснем, че ви молят да окажете помощ. Вие сте готови да направите това и да пожертвате нещо за нуждаещия се, но веднага чувате гласа на себелюбието: „А аз самият с какво ще остана? На мен самия ми трябват пари: толкова малко имам!“ Добрият ви порив се натъква на студената камениста стена на егоизма и помръква като неразцъфнала пъпка. Себелюбието не се примирява с лишенията, дори с въображаемите.
Същото се случва и в духовната, идейната борба. Хората често носят християнски убеждения като приличен костюм, който им придава вид на порядъчност и джентълменство, докато това не ги стеснява и не ги задължава с нищо. Но когато заради тези убеждения се налага да плащат със страдания и лишения, веднага самосъжалението коварно прошепва: „Струва ли си толкова да се измъчваш? Не е ли цената прекалено висока? Та нали може и без убеждения да се мине!“ В резултат – измяна и отстъпничество.
Последният тип хора, в чиято душа Божието слово остава безплодно, е охарактеризиран от Господа със следните думи: „Друго семе падна в тръни, и тръните израснаха и го заглушиха, и то не даде плод.“
„Посеяното в тръни означава онези, които слушат словото, но у които грижите на този век, измамата на богатството и други пожелания, като влязат в тях, заглушават словото и то остава безплодно“ (Марк. 4:7, 18–19).
Това са хора, които желаят едновременно да служат на Бога и на мамона. Желаейки да живеят според Божиите закони, те същевременно не искат да се откажат и от суетата на света и обикновено завършват с това, че този водовъртеж от светски грижи, увлечения и привързаности ги поглъща без остатък, изтласквайки от душата всичко светло, идейно и възвишено. Ако човек не се бори със земните привързаности в името на евангелската истина, той неизбежно става техен пленник и само слушането на Божието слово няма да го спаси.
Опитите да се установи в живота равновесие между данъка към Бога и данъка към мамона и този свят никога не са успявали, защото душата е проста по природа и не може да се раздвои. „Никой не може да служи на двама господари – казва Господ, – защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а към другия ще презре“ (Мат. 6:24). И тези хора са непригодни за Царството Божие. Колко много семе на Божието слово пропада без резултат!
От четирите категории само една принася плод: друго семе „падна на добра земя и даде плод, който израсна и се разви, и едно даде тридесет, друго шестдесет, а друго сто“.
„А посеяното на добра земя означава онези, които слушат словото, приемат го и принасят плод: един тридесет, друг шестдесет, а друг сто“ (Марк. 4:8, 20).
Това са целенасочени натури, при които словото не се разминава с делото и които, като слушат и приемат Божието слово, се стараят да го изпълняват и да живеят според неговите указания. Но и при тези хора, чието отзивчиво и искрено сърце представлява добра почва, послушанието към евангелското слово не е при всички еднакво пълно и съвършено, защото един принася тридесет, друг шестдесет, а друг сто. Това означава, че един е способен да изпълни една трета от онова, което изисква от него висшият идеал на християнското съвършенство, друг – почти две трети, а само на малцина се удава да изпълнят всичко напълно и съвършено. Това са избрани натури. Това са онези, за които Господ казва: „Намерих човек по сърцето Си... който ще изпълни всички Мои желания“ (Деян. 13:22).
Такива хора са малко. Но колко ярко сияят те на мрачния фон на хладно-топлото отношение към Евангелието на мнозинството от своите съвременници – вяли, отпуснати и слаби в доброто – и колко възвисило и просветило душата им Божието слово, на което те са се отдали беззаветно и което са изпълнили докрай!
Ето например преподобни Антоний Велики. Две евангелски изречения извършили решителен прелом в душата му и го насочили по пътя, който го довел до най-високите степени на святост. Веднъж, скоро след кончината на своите родители, когато бил още юноша на 18–20 години, той чул в църквата думите на Господа: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси... и върви след Мене“ (Мат. 19:22). Той приел тези думи като съвет, отправен непосредствено към него, и го изпълнил буквално, като раздал имота си на бедните. Друг път, като чул думите на Спасителя: „Не се грижете за утрешния ден“ (Мат. 6:34), той почувствал в тях властен призив, на който безпрекословно се подчинил: напуснал дома си и отишъл в пустинята, за да се освободи от всякакви грижи и в подвизите на аскетичния живот да се отдаде на Онзи, Чиято воля станала за него висш закон. Словото принесло в него стократен плод.
Ето преподобномъченица Евдокия, отначало голяма грешница, очистена и преобразена от Божието слово, подобно на онзи горящ въглен, който шестокрилият Серафим взел с щипци от Господния жертвеник, за да докосне устните на пророка (Ис. 6:6–7). …
***
Какви поуки ще извлечем ние от всичко казано? Ако действително искаме евангелското семе да дава в нас обилен плод и възнамеряваме сериозно да се потрудим за това, трябва да изучим почвата на своето сърце и да изясним какво именно пречи на израстването на Божието слово. Помислете към кой тип принадлежите? Представлява ли вашето сърце утъпкан път или камениста почва, или семената на Божието слово загиват в него, заглушени от тръните на светската суета?
При това трябва да имаме предвид, че посочените типове рядко се срещат в чист вид. Обикновено в човешкото сърце има по малко от всичко и типът може да се определи само по преобладаването на една или друга черта.
След като определим особеностите на почвата, можем да посочим и приложим особени начини за обработването ѝ в съответствие с всеки вид почва. Разбира се, тук през цялото време е необходимо да помним, че „който насажда и който полива е нищо, а всичко е Бог, Който прави да расте“ (1 Кор. 3:7), Който единствено със Своята сила може най-безплодната почва да направи плодородна и, обратно, плодородната нива да превърне в пустиня, и че към Него, следователно, преди всичко трябва да бъдат отправени нашите молитви и молби за успеха на труда. Но при това упование на Бога като главно условие за успеха ние все пак не се освобождаваме от задължението да работим над себе си, защото „който знае да прави добро и не го прави, грях му е“ (Иак. 4:17).
И така, какво можем да направим?
За първата разновидност на първия тип почти не си струва да говорим, защото психиката на хората от този вид не съдържа дори желание да станат нравствено по-добри и по-чисти. От тъпото животинско самодоволство тях може да изведе единствено някаква катастрофа, изпратена от благодетелния Божи промисъл. За тях можем само да се молим, но да им даваме съвети е безполезно, защото при обичайни условия те няма да пожелаят да изпълнят никакъв съвет.
Другите две разновидности, както видяхме, са превърнати в утъпкан път от масата разнообразни и пъстри впечатления, които, преминавайки през съзнанието като безкрайна върволица от карети и минувачи, утъпкват почвата, тоест правят душата твърда, безчувствена и невъзприемчива към Божието слово. Ясно е, че първата ни грижа тук е да поставим прегради, така че по пътя да не се движат нито карети, нито пешеходци. Казано на прост език, това означава да задържим или напълно да спрем потока от несвързани възприятия на всекидневния живот, който натрапчиво се тълпи в ума, задръствайки го с всякакви отпадъци.
Помислете наистина колко всевъзможна мръсотия преминава всекидневно през главата на средния, така наречен културен човек! Само какво ли не съдържа един сутрешен вестник! Тук има и лъжлива уводна статия, представяща събитията така, както е угодно на редакцията; тук има и фейлетон, изпълнен с неприлични подигравки; тук има и хроника, която предава всички пазарски новини; тук има и обяви за изгубен мопс и за лекар, който радикално лекува полово безсилие. Като прочетете всички тези „полезни“ сведения, усещате нужда поне два часа да се разхождате на чист въздух, за да се проветрите.
След това отивате на служба и веднага научавате цял ред други новини: чия жена е избягала, кой от колегите се е провинил в кражба, кой е получил повишение и награда и т.н. Връщате се у дома – при жена ви вече седи приятелка, заклета клюкарка, която изсипва върху вас цяла кутия от най-пресните, току-що изпечени новини.
Вечерта отивате на театър и отново пред вас преминава нова върволица от случки, речи, монолози, най-различни лица, зрители, актьори, познати и непознати, стари и млади, нагиздени и зле облечени – цялата тази вълнуваща се, шумна, вечно променлива тълпа, изпълваща местата за зрелища. Прибавете към това заключителния акорд на ресторантската вечеря с впечатленията от електрическите светлини, издокараните жени, евтиния оркестър и т.н. – и ще разберете, че, прекарал месец в този кипящ котел от външно разнообразие, мимолетни ефекти и вътрешна празнота, човек може и да закоравее, и да се замае. При такава обстановка не може и дума да става за успеха и влиянието на Божието слово върху душата.
Но поставете прегради, откажете се от този шум и суета, ограничете с всички зависещи от вас средства този наплив от впечатления, живейте по-уединен живот, непременно си осигурете часове за задълбочено размишление и тишина – и ще видите, че почвата на сърцето ви постоянно ще се променя и ще възприема все по-дълбоко кълновете на Божието слово.
При хората от втората категория пречка за израстването на евангелското семе е каменистият пласт на себелюбието. Именно натам трябва да бъдат насочени усилията. Този пласт трябва да бъде разбит и отстранен. Така обработват земята във Финландия. За да подготвят почвата за сеитба, там най-напред трябва да отстранят множеството огромни камъни и каменни отломъци, които задръстват нивата. Тези камъни или се взривяват, или се изваждат от земята, като под тях се подпъхват дълги и дебели греди.
И трябва да видите тази работа! Подпъхвайки под огромния камък греда, цяло семейство селяни – собственици или арендатори на нивата – сяда на свободния ѝ край и започва да се люлее. Люлеят се настойчиво, методично, люлеят се сутрин и вечер, люлеят се ден, два... И най-сетне огромният камък започва леко да потрепва и бавно-бавно да се измъква от земята.
Това е трудна, досадна работа, но друг изход няма: нивата трябва да бъде очистена. Нелека работа предстои и със себелюбието. Няма никаква възможност да го изтръгнем и премахнем наведнъж, но можем да го отчупваме на късове. Само че не бива да жалим себе си.
Да допуснем, че ви молят да окажете услуга. Вие не желаете, защото това е свързано за вас със загуба на време и други неудобства. Вашето себелюбие протестира и недоволства. Не слушайте този глас, надмогнете себе си и, като победите този път своето нежелание и самосъжаление, вече сте отчупили едно парче от себелюбието си. Продължавайте тази работа настойчиво, упорито, непрекъснато, както работят финландските селяни, и малко по малко вашето себелюбие ще започне да омеква, да отслабва и да изчезва, отстъпвайки място на по-добри чувства на саможертва и грижа за другите. Тогава корените на Божието слово ще проникват по-дълбоко в сърцето и няма да загинат при първата беда.
Накрая, хората от третата категория, у които тръните заглушават кълновете на евангелската сеитба, трябва да помнят, че не може едновременно да се служи на мамона и на Бога, че трябва да се избере едното или другото, и щом е избрано служението на Бога, тръните и плевелите на суетните желания и светските привързаности трябва грижливо да се плевят, иначе ще се разраснат и ще заглушат Божието слово. При това е полезно да се помни, че колкото по-рано се извърши тази работа, толкова по-добре. Докато тръните са още само в зародиш, лесно се изскубват.
Докато греховните желания съществуват само в мислите и още не са преминали в дело, те по-лесно се побеждават. Но когато се вкоренят чрез осъществяването си в действие, борбата с тях става по-трудна.
Когато почвата по този начин бъде донякъде подготвена, самата обработка на душата, която подпомага успешното израстване на Божието слово, се извършва според старото правило на подвижниците: оран с плуга на покаянието, торене с молитва, напояване със сълзите на съкрушението и постоянно плевене на лошата трева на страстите.
Из Беседи върху Евангелието според Марк, глава 4
