След грехопадението волята на човека станала несъвършена, желанията — греховни и неразумни, защото те вече се управлявали от неговите страсти.
Има една стара гръцка легенда за цар Мидас, която представлява типичен пример за неразумността на нашите обикновени желания. Заради някакви заслуги съдбата дала на Мидас право да поиска изпълнението на едно свое желание. Алчният за злато цар поискал всичко, до което се докосне, от неговото докосване да се превръща в злато. Той получил този вълшебен дар и започнали удивителни неща: креслото, на което седнал, изведнъж станало златно; масата, на която се опрял, се превърнала в злато; той отишъл в градината и всяко стъпало на водещата натам стълба, върху което стъпвал, мигновено ставало златно; в градината било достатъчно да се докосне до което и да е дърво и то се покривало със златна шума.
Отначало това го забавлявало. Той превърнал в злато всичко, до което можел да се докосне, и скоро всичко около него блестяло ярко и пламтяло като жар. Но когато от двореца изтичал малкият му син и, хвърляйки се в прегръдките му, изведнъж се превърнал в златна статуя, Мидас си помислил, че може би това не е чак толкова хубаво, колкото му се струвало в началото.
А когато седнал да обядва и с ужас забелязал, че хлябът, зеленчуците, плодовете, всички ястия, с които се опитвал да утоли глада си, се превръщат в злато и че не може да преглътне нито една хапка, без проклетият дар веднага да започне да действа, той изпаднал в отчаяние. Уви! Разкаянието дошло твърде късно.
Наистина, това е само легенда, поучителна приказка. Но дори и да сме толкова съобразителни, че да не поискаме от съдбата такъв явно опасен дар, все пак по същество нашите желания рядко са по-добри. От нравствена гледна точка те почти никога не стоят по-високо от желанията на онзи анекдотичен циганин, който искал да бъде цар, за да яде всеки ден медени питки. Нима това не е вярно? Нима огромното мнозинство от нашите желания не носят тесен егоистичен, чувствен характер?
Всички те са породени от нашите страсти и, опитвайки се да ги удовлетворим, ние неизбежно разрушаваме тялото и отравяме душата, защото всяка страст е разрушителна и гибелна. В края на краищата, ако на всеки от нас беше предоставена страшната привилегия на цар Мидас, почти сигурно бихме избрали не по-малко опасен и гибелен дар. Вредата от нашия избор не е толкова явна, отровата, с която са отровени нашите желания, е по-фина, но действа също толкова сигурно и също толкова гибелно.
Един желае богатство, друг — хубави ястия и изискани вина, трети — успех в блудството и т.н. По своите лоши последици всички тези желания ни най-малко не са по-добри от желанието на цар Мидас: може би действат по-бавно, но по същия начин убиват човека и неговата душа.
При такава неразумност на нашите желания как можем да им се доверим? Къде ще ни отведат те — кой може да каже? Колко често се случва, след като с дълги трудове и усилия човек постигне осъществяването на своите желания, той с удивление и досада да види, че е преследвал призраци и че сияйната мечта, която го е вдъхновявала, при осъществяването си е изгубила цялата си прелест.
***
Преподобни Нил Синайски, човек с дълбок духовен опит, така говорел за своите желания:
„Много пъти, когато се молех, просех да ми бъде дадено онова, което ми се струваше добро за мен, и настоявах в молбата си, неразумно принуждавайки Божията воля, вместо да оставя на Бога да устрои по-добре онова, което Той знае, че е полезно за мен. Но след като получавах поисканото, после бивах в голяма скръб, и именно заради това, че не бях просил да бъде по-добре според Божията воля, защото нещата се оказваха за мен не такива, каквито си ги представях.“ („Слово за молитвата“, гл. 32.)
Драгоценно свидетелство на великия подвижник, познал от опит цялата измамност на човешките желания!
Колко по-добре е да се предадем изцяло на Божията воля, като се откажем от своите мечти и стремежи! Защото това е волята блага, благоугодна и съвършена; това е воля благожелателна, понеже Всемогъщият, нашият любящ Отец, „желае всички хора да се спасят и да достигнат до познание на истината“. Ние можем напълно да се доверим на Господа, защото Той по-добре знае какво действително ни е нужно и полезно, по-добре може да ни води, повече се грижи за нас и ни обича повече, отколкото ние самите.
Ако Господ е казал: „Аз не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил“ (Иоан. 5:30), ако Божиите ангели, силни с крепост, вечно се покоряват на гласа на Неговото слово и съвършено изпълняват Неговата воля (Псал. 102:20–21), то ние, немощните (Рим. 5:6), които сме се отклонили от пътя на истината (Рим. 3:12), изгубили сме Го от поглед и не можем сами да Го намерим (Ис. 59:7–8), не ще ли пожелаем да се приближим до Светлината, „Която просвещава всеки човек“ (Иоан. 1:9), и, познали светата Божия воля, откривана ни от Неговия Единороден Син, да я изпълняваме според силите си, понеже в това се състои цялото благо на нашия живот?
„Една определена заповед е била дадена на човеците, на Ева и Адам — пише св. праведни Иоан Кронщадски, — за да могат чрез изпълнението на тази една заповед, при това лека, хората да придобият навик към изпълнение на Божията воля, в изпълнението на която се състои цялото благополучие на творенията, и да се утвърдят в любовта към Бога.
Като обръщаме внимание на противоположното — на неизпълнението на волята на Твореца и изпълнението на собствената воля, противна на Твореца, — забелязваме, че човек малко по малко придобива навик към злото и извращава своята висока природа, създадена по образ и подобие Божие, и става враг на Бога.
Толкова важно е изпълнението на Божиите заповеди и толкова пагубно е неизпълнението им! Като даде определена заповед на първите хора... Господ Бог Сам се яви като възпитател на новосъздаденото разумно творение. Кой е виновен, че това възпитание било отхвърлено и човекът пожелал по-добре сам да управлява себе си!
Ето и до днес, при всички успехи в науките и изкуствата, при всички съкровища на човешката мъдрост, древният и новият човек не може сам да възпита себе си, защото още в началото е отхвърлил Божието наставничество. Защото, кажете, кой друг, освен Бог, е трябвало да бъде наш възпитател?
И в днешно време, и в миналото само онези хора успешно са извършили своето умствено и нравствено възпитание, които са се доверили на Бога, живели са според Неговите заповеди, които днес живеят според Евангелието и учението на Църквата, подчинявайки се на нейното ръководство.“
Господи! Научи ни да вършим Твоята воля, защото Ти си наш Бог, защото у Теб е изворът на живота!
Из Беседа 3 върху Евангелието според Марк
