понеделник, 21 май 2012 г.

Шеста неделя след Пасха - на слепородения


Поучение за неделята от св. Игнатий Брянчанинов

ЗА САМОМНЕНИЕТО И СМИРЕНОМЪДРИЕТО

Възлюбени братя! Нашият Господ Иисус Христос след изцеляването на слепородения, за което слушахме днес в светото Евангелие, казал: За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи (Йоан. 9:39). Тези думи на Господа не можело да бъдат изслушани равнодушно от гордите мъдреци и праведници на света, каквито били иудейските фарисеи. Тяхното самолюбие и високото им мнение за себе си се почувствали оскърбени. На думите на Господа те отговорили с въпрос, който изразявал и негодувание, и самомнение, и насмешка, и ненавист към Господа, съединени с презрение към Него. Нима и ние сме слепи? - казали те. С отговора на въпроса на фарисеите Господ изобразил пред тях душевното им състояние, послужило за начална причина за въпроса. Да бяхте били слепи, им казал Той, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава (Йоан. 9:40, 41).

Какъв страшен душевен недъг е самомнението! В човешките дела то лишава гордия от помощта и съвета на ближните, а в Божието дело, в делото на спасението, то е лишило и лишава надменните фарисеи от най-скъпоценното съкровище- от Божия дар, принесен от небето от Сина Божий, лишило ги е и ги лишава от Божествено Откровение и от съединеното с приемането на това откровение блажено общение с Бога.

Фарисеите признавали себе си за виждащи, тоест задоволително и във висша степен запознати с истинното Богопознание, нямащи нужда от никакво по-нататъшно преуспяване и учение, и на това основание отхвърлили онова учение за Бога, което се преподавало непосредствено от Бога.

Добродетелта, противоположна на гордостта и на нейния особен израз в самия човешки дух - самомнението, - е смирението. Както гордостта е недъг преди всичко на нашия дух, грях на ума, така и смирението е благо и блажено състояние на духа, преди всичко добродетел на ума. По тази причина в Свещеното Писание и в писанията на отците тя много често се нарича смиреномъдрие. Какво е смиреномъдрие? Смиреномъдрието е правилно разбиране на човека за човечеството, следователно, то е правилно разбиране на човека за самия себе си. Прякото действие на смирението, или смиреномъдрието, се състои в това, че правилното разбиране на човека за човечеството и за самия себе си примирява човека със себе си, с човешкото общество, с личните и обществените обстоятелства - примирява го със земята и небето. Добродетелта смирение е получила своето име от пораждания от нея вътрешен сърдечен мир. Когато имаме предвид само успокоителното, радостно, блажено състояние, пораждано в нас от добродетелта, я наричаме смирение. А когато възнамеряваме заедно с това състояние да посочим и неговия източник, тогава я наричаме смиреномъдрие.

Не мислете, възлюбени братя, че даденото от нас определение, в което смиреномъдрието е наречено правилен начин на мислене на човека за човечеството като цяло и в частност за самия себе си, е било случайно. Такова определение на смирението и смиреномъдрието е дадено от Самия Господ. Той е казал: Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Йоан. 8:31, 32). Но какво е духовната свобода, преподавана от Истината, ако не светият, благодатен мир на душата, ако не светото смирение, ако не евангелското смиреномъдрие? Божествената Истина е нашият Господ Иисус Христос (Йоан. 14:6). Той е възвестил: Поучете се от Мене, от Божествената Истина, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29). Смиреномъдрието е начин на мислене на човека за себе си и за човечеството, внушен и внушаван от Божествената Истина. Самомнението е горчива и пагубна самозаблуда, убийствена лъжа, чрез която мами себе си заслепеното човечество и чрез която го мамят демоните.

Лъжливи са възгледите и основанията на човешката гордост и самомнение. Гордият гледа на себе си като на самобитно същество, а не като на Божие създание; земният живот му изглежда безкраен, смъртта и вечността - несъществуващи. За него няма Божи Промисъл: той признава за управител на света човешкия разум. Всичките му помисли се влачат по земята; животът му е принесен изцяло в жертва на земята, на която би му се искало да си устрои непрестанно наслаждение на греха. И към тази безумна, неосъществима цел се стремят с всичките си усилия заслепените фарисеи и садукеи.

Напротив, паметта за смъртта съпътства смиреномъдрия по пътя на земния живот, наставлява го да действа на земята за вечността и, което е най-чудно, самите му действия биват въодушевени от някаква особена благотворност. Смиреномъдрият действа за добродетелта, а не според подбудите на страстите и не за удовлетворяване на страстите; следователно неговите действия не могат да не бъдат благотворни за човешкото общество. Смиреномъдрият вижда себе си като нищожна прашинка сред огромното мироздание, сред времената, сред човешките поколения и събития, минали и бъдещи. Умът и сърцето на смиреномъдрия са способни да приемат Божественото християнско учение и непрестанно да преуспяват в християнските добродетели; умът и сърцето на смиреномъдрия виждат и усещат падението на човешката природа и поради това са способни да признаят и приемат Изкупителя.

Смиреномъдрието не вижда достойнства в падналата човешка природа, то съзерцава човечеството като превъзходно Божие създание, но заедно с това съзерцава и греха, проникнал в цялото същество на човека и отровил това същество; смиреномъдрието, признавайки великолепието на Божието създание, признава и безобразието на създанието, изкривено от греха, то постоянно скърби за това бедствие. Но гордостта и самомнението, изходатайствали падението и погибелта на човечеството, не виждат и не осъзнават падението в човешката природа: те виждат в нея само достойнства, съвършенства и изящество, и смята самите душевни недъзи и страсти за достойнства. Такъв възглед за човечеството прави мисълта за Изкупителя напълно излишна и чужда. Виждането на гордите е ужасна слепота, а невиждането на смирените е способност за виждане на Истината. Към това се отнасят и думите на Господа: За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи. Приели Господа смирените, и се просветили с Божествената Светлина, а гордите, доволните от себе си, Го отхвърлили, и още повече се помрачили с отхвърлянето и хулата срещу Бога.

На чистото нощно небе ярко светят безброй звезди, надпреварвайки се една друга в изобилието на светлината, но с появяването на слънцето те изчезват, сякаш престават да съществуват, макар и всъщност да остават на своите места. Така и човешките добродетели, когато се сравняват една с друга, имат своя светлина, но с появяването на Божественото добро те изчезват пред Светлината на Божеството. Апостолът, беседвайки за добродетелите на патриарх Авраам, е казал, че Авраам има похвала, но не пред Бога; а относно Бога: повярва Авраам на Бога, и това му се вмени за оправдание (Рим. 4:2, 3). Така би следвало да постъпят фарисеите, хвалещи се със своя произход по плът от Авраам, но отчуждили се от него по дух. В противоположност на неговия начин на действие, те пожелали да задържат за себе си мнимите достойнства на ветхия човек и чрез това да станат неспособни за самопознание и Богопознание, те чули страшната присъда на Господа: да бяхте били слепи, тоест, ако признавахте своята слепота, не щяхте да имате грях; но сега, бидейки слепи, казвате, че виждате, затова грехът ви остава. Вие сте го усвоили и сте го запечатали в себе си с вашето самомнение.

В младостта си свети Апостол Павел бил възпитаник на фарисеите, но той не последвал тяхното ожесточение и самомнение. Той бил, както разказва сам за себе си за наше назидание, евреин от евреите, по закон - фарисеин, по правдата на закона - непорочен. Но това, що беше за мене придобивка, казва той, поради Христа счетох го за вреда. Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ (фил. 3:5-8).

Възлюбени братя! Да подражаваме на свети Апостол Павел и на другите свети Божии угодници: да пристъпим към Бога, като изцяло отхвърлим пагубното самомнение, посредством смирението. Посредством смирението да се прилепим към Бога, чрез него да привлечем към себе си вниманието и милосърдието на нашия Бог, Който е казал: Ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово (Ис. 66:2). Чрез виждането и осъзнаването на своите грехове да включим себе си в числото на грешниците, възлюбени от Бога, чрез отхвърляне на самомнението да изключим себе си от числото на лъжливите праведници, иначе ще се отрече от нас Бог, Който е казал: Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13).

Сърцето ни да бъде съзидано от смирението като духовен жертвеник на Бога, а жрецът на Всевишния Бог - нашият ум - да Му възнася духовни жертви, да възнася жертва на умиление, жертва на покаяние, жертва на изповядване, жертва на молитва, жертва на милост, преизпълвайки всяка жертва със смиреномъдрие: защото сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре (Пс. 50:19 - слав.). Амин.

събота, 12 май 2012 г.

Пета неделя след Пасха - на самарянката


Поучение за неделята от св. Игнатий Брянчанинов


Истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят (Йоан. 4:23).

Възлюбени братя! Днес чухме в Евангелието, че истинните служители на истинния Бог ще Му се покланят с Дух и Истина, че Бог иска да има такива поклонници. Ако Бог желае да има такива поклонници и служители, то очевидно е, че само такива приема и са Му благоугодни. Това учение ни е възвестил Сам Синът Божий. Да вярваме в Христовото учение! С цялата си любов да приемем всесвятото Христово учение! За да можем да Го последваме с точност, трябва да видим какво означава да се покланяме на Бог-Отец с Дух и Истина.

Истината е нашият Господ Иисус Христос, както Сам Той е засвидетелствал за Себе Си: Аз съм пътят и истината и животът (Йоан. 14:6). Истината е Словото Божие: Твоето слово е истина (Йоан. 17:17). Това Слово предвечно е било в Бога, произнасяло се е от Бога и към Бога; това Слово е Бог, това Слово е Творецът на всичко съществуващо, видимо и невидимо (Йоан. 1:1, 3; Кол. 1:16). Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца (Йоан. 1:14). Бога никой никога не е видял, но Словото Божие, Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го изповяда (Йоан. 1:18). Изповядал Бога пред човеците, в пълнота явил Бога на човеците Син Божий, Словото Божие; Той им явил недостъпната за тях истина, като засвидетелствал и запечатал неоспоримата истина с изобилно преподаване на Божествената благодат. От Неговата пълнота всички ние приехме и благодат въз благодат: благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа (Йоан. 1:16, 17). Това значи: чрез Иисуса Христа ни е дадено не някаква повече или по-малко подробна и ясна представа за благодатта и истината, но самата благодат, самата истина са преподадени на човеците и насадени в тях. Ние сме станали причастници на Божественото естество (2 Петр. 1:4).

Истината има свойствения на Нея Дух. Този Дух се нарича Духът на Истината (Йоан. 15:26 и 16:13). Той е Дух, изхождащ от Отца (Йоан. 15:26). Той е Светият Божий Дух (Йоан. 14:26). Той е Дух на Сина (Гал. 4:6), като неотстъпно съприсъстващ на Него, като съставящ, заедно с Отца и Сина, едно неразделно и неслитно Божеско Същество. Приемането на Истината е и приемане на Светия Дух: защото Всесвятата Истина възвестява за Себе Си, че Тя ще изпрати Светия Дух от Отца на Своите ученици. Естествено е Светият Дух да присъства там, където действа Светата Истина, и да запечатва Нейните действия. По същия начин, където действа Светият Дух, там има обилно явяване на Истината, както и Господ е казал на Своите ученици: Кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина (Йоан. 16:13). Изобразявайки чудното отношение на Божественото Слово към Божествения Дух, Господ е казал за Духа: Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е Мое (Йоан. 16:14, 15). Духът възвестява и явява на човеците съестествения на Него Син - Духът, привлечен от човеците чрез вярата в Сина, съестествен на Духа. Светият Дух изгражда духовно истинния християнин и го преобразява в жилище Божие (Еф. 2:22); Той изобразява и вселява Христа във вътрешния човек (Еф. 3:16, 17). Той осиновява човеците на Бога, правейки ги подобни на Христа и насаждайки в тях Христовите свойства (Йоан. 14:6). Човеците, осиновени от Бога, в молитвите си се отнасят към Него като към Отец, защото Дух Свети напълно явно и осезаемо свидетелства на духа на обновения от Него човек (Рим. 8:16) за съединяването на този човек с Бога, за осиновяването му от Бога. Понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч Отче! (Гал. 4:6). Именно такива поклонници се признават за истинни поклонници на Бога! Именно такива поклонници, покланящи се на Бога с Дух и Истина, търси и приема Бог. Извън истинното християнство няма нито богопознание, нито богослужение.

Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене (Йоан. 14:6), е казал Господ. За този, който не вярва в Господа Иисуса Христа, няма Бог: всякой, който отрича Сина, няма и Отца (1 Йоан. 2:23), който не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божий пребъдва върху него (Йоан. 3:36). Невъзможно е да пристъпим към Бога, невъзможно е да влезем в каквото и да е общение с Бога иначе, освен посредством нашия Господ Иисуса Христа, единствен Посредник и Ходатай, единствено средство за общение между Бога и човеците! Няма истинно познание на Господа Иисуса Христа без посредничеството на Светия Дух! Никой не може, е казал Апостолът, да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго (1 Кор. 12:3). Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов (Рим. 8:9). Извън християнството няма добродетел, достойна за небето! „Доброто - е казал преподобният Марк Подвижник - не може да се извършва, нито да се вярва в него, освен в Христа Иисуса и Светия Дух". Недостойни за Бога са естествените човешки добри дела, произлизащи от нашето паднало естество, в което доброто е примесено със злото, в което доброто в по-голямата си част е едва забележимо сред многото зло. Падналото естество е способно изключително на зло, както е засвидетелствал Сам Бог: помислите на човешкото сърце са зло още от младините му (Бит. 8:21). Вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си (Лук. 11:13). Такава е цената пред Евангелието и пред Бога на естествената човешка доброта, и на действията, произлизащи от нея. Падналото естество напразно прославя своите гръмки и велики добри дела! Такова самохвалство е свидетелство за ужасна слепота! Такова самохвалство е наволно изобличение на качествата на гръмките човешки дела, възбуждани и подхранвани от тщеславието. Зловонието на гордостта, което излъчват от себе си тези варосани гробници, е мерзостно пред Бога: пред Него е благоприятен тамянът на смирението.

По тази причина Господ е заповядал отричане от естеството на падналото и заслепено човечество, несъзнаващо своето горчиво падение, напротив, виждащо в него някакво ве¬ликолепно тържество, търсещо да развие това тържество. За спасението е необходимо отричане от греха! Но грехът толкова се е усвоил на нас, че се е превърнал в естество, в самата ни душа. За отричане от греха е станало жизнено необходимо отричането от падналото естество, отричането от душата (Мат. 10:39), отричането не само от явните зли дела, но и от многоуважаваните и прославени от света добри дела на ветхия човек; жизнено необходимо е да заменим своя начин на мислене с Христовия разум, а дейността според влечението на чувствата и указанията на плътското мъдруване - с усърдното и внимателно изпълнение на Христовите заповеди. Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Йоан. 8:31, 32). Забележителни и дълбоки думи! Прякото последст¬вие, произлизащо от тях, се състои в това, че грехът държи човека в робство единствено посредством неправилни и лъжливи понятия. По същия начин е очевидно, че пагубната неправилност на тези понятия се състои именно в признаването за добро на това, което всъщност не е добро, и в непризнаването за зло на това, което всъщност е убийствено зло.
Който е от Бога, той слуша Божиите думи (Йоан. 8:47), е казал Господ. Братя! Да се смирим пред нашия Господ! В противоположност на ожесточените иудеи, отхвърлили и Господа, и Неговото учение, да окажем послушание към Господа, с покорност към Неговото всесвято и спасително учение! Да отхвърлим начина на мислене, наследен от нашето паднало естество и от враждебния на Бога свят! Да усвоим за себе си начина на мислене, предлаган ни от Господа в Неговото свето Евангелие! Да последваме Истината, и ще наследим Истината. Истината освобождава човешкия ум от невидимите вериги на заблужденията, с които го е оковал грехът. Нещо повече: всесилната Истина, доставяйки духовна свобода на ума, с обновяването и оживяването му с живот свише - Словото Божие, го извежда на пътя на Христовите заповеди, и отдалечава от него пътя на лъжата (Пс. 118:29). Душата, оживена от Истината, пее заедно с вдъхновения пророк: Ще се затека по пътя на Твоите заповеди, кога разшириш сърцето ми. Господи, посочи ми пътя на Твоите устави, и ще седържа о него докрай. Вразуми ме, и ще спазвам Твоя закон и ще го пазя от все сърце (Пс. 118:32-34). Такава душа неизбежно ще стане причастница на Светия Дух, Който не може да не присъства там, където присъства и властва Божествената Истина, Който в Своя тайнствен съвет с Всесветата Истина говори за Себе Си така: Причастник съм на всички, които Ти се боят и които пазят Твоите заповеди (Пс. 118:63 - слав.) .

Докато човек пребивава в своето паднало естество, дотогава е потопен в мрака на най-дълбоко неведение: той не знае как и за какво трябва да се моли (Рим. 8:26), той е неспособен да служи на Бога. Само вярата в Христа дарява познание на Истината; вярата, изразявана с изпълнението на Христовите заповеди, привлича в сърцето на вярващия благодатта на Светия Дух, както е казал боговдъхновеният пророк: Привлякох Духа, защото жадувам за Твоите заповеди (Пс. 118:131 - слав.). Само истинският християнин, християнинът с вяра и дела, може да бъде истинен поклонник на Бога, да Му се покланя и да служи на Бога, като на Отец, с Дух и Истина. Амин.

събота, 5 май 2012 г.

Четвърта неделя след Пасха - на разслабения



Поучение за неделята от св. Игнатий Брянчанинов


Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Йоан. 5:14). Такова завещание дал Господ на изцеления от Него разслабен, както чухме в днешното Евангелие.

Възлюбени братя! Това завещание на Господа е особено важно за нас. То ни възвестява, че ние се подлагаме на болести и други бедствия в земния живот заради нашите съгрешения. Когато Бог ни избави от болестта или бедствието, а ние отново започнем да водим греховен живот, отново се подлагаме на бедствия, още по-тежки от първите наказания и вразумления, изпратени ни от Бога.

Грехът е причина за всички скърби на човека и във времето, и във вечността. Скърбите биват естествено последствие, естествена принадлежност на греха, както и страданията, предизвиквани от телесните недъзи, са естествена принадлежност на тези недъзи, присъщо на тях действие. Грехът в широкия смисъл на думата, иначе казано, падението на човечеството или неговата вечна смърт, обхваща всички хора без изключение; някои грехове биват печална принадлежност на цели човешки общества; и накрая, всеки човек има свои особени страсти, свои особени съгрешения, принадлежащи изключително на него. Грехът, във всичките му различни видове, е начало на всички скърби и бедствия, на които е подложено цялото човечество, човешките общества и всеки отделен човек.

Състоянието на падение, състоянието на вечна смърт, от която е завладяно, поразено и убито цялото човечество, е източник на всички останали човешки съгрешения - и обществени, и лични. Разстроеното от отровата на греха наше естество е придобито способността да съгрешава, придобило е влечение към греха, подчинило се е на насилието на греха, не може да не произвежда от себе си грях, не може да мине без него в никоя област от своята дейност. Никой от необновените човеци не може да не греши, дори и да не желае да греши (Рим. 7:14-23).

Три наказания са определени от Божието правосъдие на цялото човечество, за съгрешенията му. Две от тях вече са се изпълнили, третото предстои. Първото наказание било вечната смърт, на която се подхвърлило цялото човечество в своя корен, в праотците, заради непослушанието към Бога в рая. Второто наказание бил всемирният потоп за допуснатото от човечеството преобладаване на плътта над духа, за изпадането на човечеството до живота и достойнството на безсловесните. Последното наказание трябва да бъде разрушаването и краят на видимия свят за отстъплението от Изкупителя, за окончателното встъпване в общуване с отхвърлените ангели.

Нерядко особен вид грях обхваща цели човешки общества и навлича Божието наказание върху тях. Така содомците били изгорени с огън, паднал от небето, за престъпното угаждане на плътта, така израилтяните неведнъж били предавани на другоплеменници за отклоняването в идолопоклонство, така не останал камък върху камък във великолепния Йерусалим, построен от чудни камъни, а жителите му загинали от меча на римляните заради отхвърлянето на Спасителя и богоубийството. Грехът е заразителен: за отделния човек е трудно да устои против греха, от който е увлечено цялото общество.

Пример за наказание за грях, извършен от отделния човек, наказван от Божието правосъдие също така отделно, виждаме в продължителната болест на разслабения, който бил изцелен от Господа.

След като казахме толкова, колкото е необходимо, за да знаем, и колкото може да бъде казано днес за греховността на целия човешки род и за греховността на човешките общества, ще обърнем особено внимание на личната греховност, принадлежност на всеки отделен човек. Това разглеждане ни е жизнено необходимо и полезно. То може да окаже спасително влияние върху нашата дейност, да я отвърне от пътя на беззаконието, да я насочи по Божията воля. Просветени от Божия закон, ние ще научим, че Бог, при Своята безгранична милост, е съвършено справедлив, че Той непременно ще въздаде за греховния живот със съответното наказание. Такова убеждение ще ни внуши да положим всички усилия за освобождаване от собствените увлечения и страсти, и от порочните обичаи на обществото, за избавяне от временните и вечните Божии наказания.

Светите отци твърдят, че преди изкуплението всички хора били обладани от греха, изпълнявали волята на греха и против своето желание. След изкуплението на човешкия род от Богочовека повярвалите в Христа и обновени от светото Кръщение вече не са насилвани от греха, но имат свобода: свобода или да се противят на греха, или да следват неговите внушения. Доброволно покоряващите се на греха отново губят свободата си и попадат под насилствената му власт. Тези, които под ръководството на Словото Божие водят борба с греха, противят му се, в свое време удържат пълна победа над греховността. Победата над собствената греховност е и победа над вечната смърт. Удържалият я лесно може да се отклони от общественото греховно увлечение. Това виждаме при светите мъченици: победили греха в себе си, те са се противопоставили на народното заблуждение, изобличили са го, не са се поколебали да запечатат своето свидетелство с кръв. Увлеченият и заслепен от собствените си грехове не може да не се увлича от общественото греховно настроение, той няма да го види ясно, няма да го разбере правилно, няма да се отрече от него със себеотрицание, принадлежейки му със сърцето си. Същността на подвига против греха, с който е длъжен да се подвизава всеки християнин, се състои в борба против греха, в скъсване на дружбата с него, в побеждаването му в самата душа, в ума и сърцето, на което не може да не съчувства и тялото. „Вечната смърт - казва преподобният Макарий Велики - е скрита вътре в сърцето: чрез нея човек е мъртъв, бидейки жив външно. Който във вътрешността на сърцето си е преминал от смърт към живот, той ще бъде жив вовеки, и няма да умре никога. Макар и телата на такива да се разделят известно време с душите, но те са осветени, и ще възкръснат със слава. По тази причина смъртта на светиите се нарича и сън". Светиите, всички без изключение (Евр. 12:8), независимо от това, че са победили вечната смърт и са разкрили в себе си вечния живот още по време на земния живот, са се подхвърляли на много и тежки скърби и изкушения. Защо е така?

На грешниците е свойствено да привличат към себе си Божието наказание, по каква причина Божият жезъл не отминава и Божиите избраници, но ги поразява с удари? Този въпрос се разрешава, според наставленията на Свещеното Писание и светите отци, по следния начин. Макар и греховността да е победена у праведните човеци, макар и вечната смърт да е унищожена от присъствието на Светия Дух в тях, не им е предоставена неизменност в доброто в продължение на цялото земно странстване: не им е отнета и свободата в избирането на добро и зло. Неизменността в доброто принадлежи на бъдещия век. Земният живот до последния си час е поприще на доброволни и неволни подвизи. Изнурявам u поробвам тялото си - казва великият Павел - да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (1 Кор. 9:27). Апостолът казва това за осоленото и осветено от Божествената благодат тяло, на което не причинила никаква вреда силната отрова на ехидната, дрехите на което извършвали изцеления. И такова тяло имало нужда от изнуряване и поробване, та неговите умъртвени страсти да не оживеят и вечната смърт да не възкръсне! Докато християнинът, макар и да е съсъд на Светия Дух, странства на земята, дотогава вечната смърт може да възкръсне в него, и греховността може отново да завладее и душата, и тялото. Но и само собственият подвиг е недостатъчен за Божиите служители за укротяване на падението, загнездено в естеството, постоянно стремящо се да възстанови своето господство: той има нужда от помощ от Бога. Бог му помага със Своята благодат и с жезъла на отеческото наказание, съразмерно с благодатта на всеки. На великия Павел се дава - както свидетелства сам - жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям (2 Кор. 12:7) по повод на високото духовно преуспяване, на множеството Божествени откровения, които имал, на множеството духовни дарования, които му били дадени, на множеството чудеса, които извършвал. Нашата природа е толкова повредена от отровата на греха, че дори изобилието на Божията благодат в човека може да бъде причина за гордост и погибел. Не почести, не слава, не безпрекословно послушание' срещал Павел, когато проповядвал Христа на вселената, доказвайки истинността на проповедта със знамения: ангел сатанин навсякъде му подготвял козни, съпротива, унижения, го¬нения, напасти, смърт. Познал, че това става по Божие до¬пускане, Павел възкликва: добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа (2 Кор. 12:10). Павел смятал за необходимо да изнурява тялото си, та от послаблението на тялото да не възникнат плътски страсти: окото на Божия Промисъл предвиждало, че е нужно да огради със скърби душата на Павел от гордостта. И най-чистото човешко естество има в себе си нещо гордо, отбелязва преподобният Макарий Велики. Ето причината, поради която Божиите раби се подхвърлят на доброволни лишения и скърби - както и на различни скърби и изкушения по допущението на Божия Промисъл, подпомагащ със скърби подвига на Божиите раби, опазващ със скърби техния подвиг от оскверняване с грях. Пътят на земния живот за всички светии е бил многотруден, трънлив път, изпълнен с лишения, осеян с безброй напасти. Други пък от тях - казва Апостолът - изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти (Евр. 11:36-38). Блаженият Симеон Метафраст отбелязва в животописанието на великомъченик Евстатий: „На Бога не е благоугодно Неговите раби, на които Той е приготвил на небесата вечна, неизменна чест и слава, да пребивават почитани и прославяни със суетна и временна почит в този превратен и непостоянен свят. Защо е така? Защото няма човек, който да може без вреда за душата си да може да пребивава на висотата на земното величие и благоденствие. Дори и някой да е равноангелен по нравственост, и той ще се поколебае. В нас, в нашите души, чрез падението е насадена способността да се изменяме. Ние не можем да не съответстваме и да не се съобразяваме с разположението на нашия дух с нашите външни обстоятелства и вещественото положение. Душата ми е в прах хвърлена! (Пс. 118:25) - изповядва на Бога пророкът от името на всеки паднал човек: от земята ме издига, изтръгва ме от нея, въвежда ме в спасението Твоята десница, Твоето всесвято Слово и Твоят всесвят Промисъл, разтваряйки със скърби моето временно благополучие и в същото време утешавайки ме с благодатни духовни утешения, вдъхващи в сърцето ми влечение към небето. Без тази Божия помощ, по моята нещастна склонност, на която не мога да се противопоставя само със свои сили, аз бих се привързал с ума и сърцето си изключително към вещественото и страшно, гибелно бих измамил себе си, забравяйки за вечността, за приготвените ми блага в нея, бих ги изгубил безвъзвратно".

Истинните Божии служители са приемали допусканите им от Божия Промисъл скърби с покорност към Бога, с благодарение, със славословие на Бога. Те са благоволели, по думите на свети Апостол Павел, в своите скърби, намирали са ги за полезни и необходими за себе си; допускането им смятали за правилно, благодетелно. Стремежа на своята воля те са присъединили към действието на Божията воля: в пълния смисъл на думата са са благоволели към наказанията и вразумленията, изпращани им от Бога.
С такъв сърдечен залог, с такива мисли са гледали светиите на постигащите ги напасти. Духовното утешение и радост, обновлението на душата с усещането за бъдещия век са били следствие от настроението, внушавано от смиреномъдрието. Какво да кажем ние, грешните, за случващите ни се скърби? Каква е, първо, причината за тях? Началната причина за човешките страдания, както видяхме - е грехът, и много правилно постъпва всеки грешник, ако при постигналите го скърби веднага обърне мисления си поглед към своите грехове, осъзнае ги, обвини своите грехове, обвини себе си за сво¬ите грехове, признае скръбта за справедливо Божие наказание. Има и друга причина за скърбите: това е Божието милосърдие към немощното човечество. Допускайки на грешниците скърби, Бог ги подбужда към това, да се опомнят, да се спрат сред своето неудържимо увлечение, да си спомнят за вечността, за своето отношение към нея, да си спомнят за Бога, за своите задължения към Него. Скърбите, допускани на грешниците, са признак за това, че тези грешници още не са забравени, не са отхвърлени от Бога, че в тях се вижда способност за покаяние, изправяне и спасение.

Грешници, наказвани от Бога, ободрете се: Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема (Евр. 12:6). Това ни възвестява Свещеното Писание, вразумявайки, утешавайки и укрепявайки ни. Приемете наказанието, за да не се прогневи Господ, и за да не погинете от пътя на правдата (Пс. 2:12 - слав.); приемете наказанието със съзнанието, че сте достойни за наказание; приемете наказанието със славосло-вие за него, със славословие към правосъдния и милосърден в Своето правосъдие Бог; приемете наказанието с безпристрастно разглеждане на вашия изминал живот, с изповядване на вашите съгрешения, с умиване на съгрешенията със сълзи на покаяние, с изправяне на вашето поведение. Често пъти то, нуждаейки се малко от изправяне във външното, твърде много се нуждае от изправяне във вътрешното: в изправяне на начина на мислене, в насоката, подбудите и намеренията. Вие сте се отклонили от пътя на правдата със своите съгрешения: не го изгубвайте окончателно с ропот, с противни на съвестта оправдания пред себе си и пред другите, с безнадеждност, отчаяние, хула против Бога. Средството за помощ, дадено ви за възвеждане на пътя на благочестието и употребено от Самия Господ, не обръщайте в средство за окончателно разстройване и погубване на себе си. Иначе Господ ще се прогневи срещу вас. Той ще отвърне лицето Си от вас, като от чужди на Него, няма да ви изпраща скърби като на забравени и отхвърлени (Евр. 12:8); ще допусне да пропилеете земния си живот според пожеланията на вашето грехолюбиво сърце и ще заповяда на смъртта да ви пожъне внезапно, като плевели, станали по своята свободна воля и разположение принадлежност на геенския огън.

Претърпяващите по подобаващ начин допусканите им от Бога изкушения се приближават към Бога, придобиват дръзновение към Него, уповават се на Него, както свидетелства Апостолът: ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове (Евр. 12:7). Бог изпълва с духовни блага търпящия скръб в смирение на духа, вслушва се в неговата умилена молитва, често отвръща бича и жезъла на наказанието, ако той не е необходим за по-голямо духовно преуспяване. Това се е извършило над изцеления разслабен, лежащ тридесет и осем години в Соломоновия притвор между множество други болни, които очаквали, подобно на разслабения, целебното раздвижване на водата от ръката на Ангела. Какво страдалческо положение, следствие от болестта и нищетата! Очевидно е, че поразените от недъга нямали други средства за лечение и затова се решили на продължително очакване на чудото, извършващо се веднъж в годината, подаващо сигурно и пълно изцеление от всяка болест, но само на един болен. Болестта на разслабения била наказание за греховете, което се вижда от наставлението, дадено му от Господа: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.

Господ, дал завещание на изцеления разслабен, за да не пада отново в същите съгрешения, за които бил наказан от болестта, дал същото завещание на грешницата, на която простил греховете. Иди си - казал Спасителят на света на осъдената от земните праведници на убиване с камъни - и недей вече греши (Йоан. 8:11). Изцелението на душата и изцелението на тялото се дава от милосърдния Господ при условие, при едно условие. Грехът на жената бил смъртен грях; очевидно е, че и грехът на разслабения принадлежал към числото на смъртните грехове. Именно тези грехове най-вече призовават Божието наказание. За потъналия в пропастта на смъртните грехове е необходима особена Божия помощ, и тя се явява явно в наказанията, и тайно - в призоваването към покаяние. Човек бива призован към покаяние или чрез изпращаната му болест, както се случило с разслабения, или чрез допускано гонение от човеци, което постигнало Давид, или по друг начин. В какъвто и вид да се явява Божието наказание, трябва да го приемаме със смирение и незабавно да се стремим към удовлетворяване на онази Божествена цел, с която ни е изпратено наказанието: да прибягваме към лекарството на покаянието, полагайки в душата си завет да се въздържаме от този грях, заради който ни наказва Господнята ръка. Съветта вярно ще ни покаже този грях. Прощаването на греха и избавя¬нето от скръбта, с която биваме наказани за греха, ни се даряват от Бога единствено при условие, че оставим греха, пагубен за нас и мерзък пред Бога.

Връщането към греха, навличащ ни Божия гняв, излекуван и простен от Бога, бива причина за по-големи бедствия, предимно във вечния, задгробния живот. Тридесет и осем години се измъчвал разслабеният от недъга за своя грях. Значително наказание! Но Господ възвестил още по-голямо наказание за връщането към греха. Какво може да бъде наказанието, което е по-тежко от болестта, държаща болния в продължение на целия му живот на легло, сред всякакви лишения? Нищо друго, освен вечна мъка в ада, очакваща всички некаещи се и неизправящи се грешници. Амин.