Неделя 7 след Пасха, на Отците от Първия Вселенски събор
В седмата неделя след Пасха Църквата Христова чества паметта на светите отци от Първия Вселенски събор, които според църковното предание били 318. Знае се, отново по предание, че епископи сред тях били малко над 200, но в числото на отците са включени и помощници на епископите, които нямали решаващ глас в решенията на Събора – монаси, свещеници, дякони, а може би и миряни. Числото 318 е символ. 318 са слугите на Авраам, с които той заедно излиза против враговете в защита на своя племенник Лот, и за тези събития разказва едно от старозаветните четива за празника (паримия). Тоест това е символичното число на войнството на Божия народ. Също така, в ранно-християнската символика, числото 318 обозначавало Христос, според числената стойност на гръцките букви на името Му. И тъй, 318-те свети отци от Първия Вселенски събор станали символ на светите отци и защитниците на Православието изобщо, от всички времена.
Защо е толкова важен Първият Вселенски Събор? Тогава била опровергана ереста на Арий. Тази ерес също станала образец, символ на ересите от всички времена. Какво от православното учение отричал Арий? Че Синът Божи е Бог, считал Го за твар. Но защо това е толкова важно, с какво тази ерес е по-лоша от многото други? С това, че тя е отрицание изобщо на цялото ни спасение. Защото, ако Христос, с Когото се съединяваме в Евхаристията и чрез Когото се спасяваме е не Бог, а само някаква твар, някакво Божие създание, дори и по-висше от човека и ангелите, но все пак създание (както учел за Него Арий), то тогава ние не можем да се съединим с Бога. Защото така Самият Христос се оказва отделен от Бога, с друга, различна природа от Бога и тогава е непонятно как ние можем да се съединим с Бога в Него. Именно против това лъжливо арианско учение, светите отци изложили истинския смисъл на спасението, така както учи за него светата Църква: Бог станал човек, за да стане човекът Бог. Никаква твар не може да ни направи Бог, дори такава твар, измислена от Арий, по-висша и от ангелите. Но именно учението на Арий се оказва по-понятно за хората, защото те разбират, че ние можем някак си да се променим, ако живеем по Бога, че Господ ще ни помогне да се променим и да станем по-добри, но за тях е непонятно как можем да станем Бог, без да преставаме да бъдем човеци. Затова ереста на Арий имала много последователи в течение на почти целия ІV век, когато дори била господстващо изповедание във Византийската империя, а в V и VI век била твърде силна и на Запад.
Но защо тази проблематика да е тъй важна за нас днес? Разбира се, днес арианството не е възможно да съществува в оня си вид, в който било изповядвано до VІ век, но същите идеи се прокарват чрез други ереси, по друг начин, естествено, по-фин и изтънчен. Защото след като дадена ерес бъде осъдена от отците, нейното проповядване в първоначалния й вид става невъзможно, но същността на лъжеучението намира нови и нови форми и пътища, за да просъществува. Съвременните еретици, които отричат нашето обожение, преди всичко са икуменистите. Еретиците отричат светостта на светите отци, те отричат, че отците са получили от Бога това познание, което Бог има за Самия Себе Си. Макар ап. Павел да казва: „желая да позная така, както бидох познат” и св. отци утвърждават, че в обожението, спасявайки се, ние получаваме именно това познание за Бога, с което Той познава Самия Себе Си, икуменистите не вярват в това. Затова те не вярват на светите отци, когато те твърдят, че в определени общности, наричащи себе си църковни, всъщност Бог не присъства, тоест че нямат Божията благодат, а те са го казали не по силата на някакви човешки разсъждения, а по силата на това, че са виждали непосредствено къде е Бог и къде не е. Божията благодат е видима като Таворска светлина и затова ако отците твърдят, че някъде я има, а другаде я няма, трябва да им вярваме. Оня, който не вярва в това, той изобщо не вярва на отците и така отрича най-първите и главни свети отци, защитници на Православието – отците от Първия Вселенски събор.
Но във връзка с този Събор можем да се запитаме и защо ни е да го празнуваме, след като знаем, че още едва няколко години след него всичко се върнало в предишното положение. Да, Арий умрял без бъде приет в общение около десетина години след Събора, но арианството или някои негови по-меки форми възтържествувало и мнозинството епископи в Източната Църква били ариани. В следващите десетилетия срещу православните непрекъснато имало гонения. И ако в крайна сметка Православието възтържествувало, това станало най-вече с усилията на отците от Втория вселенски събор през 381 (а Първият бил през 325 г.). Колко трудно в онези десетилетия от средата на ІV век се приел терминът „единосъщен” и изобщо Символът на вярата, който Първият вселенски събор утвърдил? И въпреки това, за нас, православните християни от всички времена е важно тържеството на правдата. Да, Първият Вселенски събор бил безсилен. Той утвърдил православието, но почти веднага мнозина се отказали от неговите решения. Въпреки това отците от Събора обяснили как трябва правилно да се държи вярата и в какво се състои православието и това обяснение, макар и не веднага, си пробило път и станало общо изповедание.
Нещо подобно се случи и през ХХ век. През 1983 г. Руската Задгранична Църква произнесе анатема над ереста на икуменизма. Макар може би непълно, несъвършено, но все пак ясно и за първи път прозвуча църковния глас, който предупреди, че икуменизмът е основната ерес на нашето време и че именно тази ерес е под анатема. Но какво стана по-нататък в Задграничната църква? Едва три години след Събора от 1983, новият предстоятел Митр. Виталий (Устинов) в своето Рождественско послание напълно заглуши смисъла на приетото тогава решение. А това, което стана по-нататък бе естествено следствие на този нов отстъпнически курс, който пое тази преди изповедническа Църква и една голяма част от нея се вля в икуменическия Вавилон, а друга част се раздели на множество малки парчета, синоди и юрисдикции. На пръв поглед, от тази тъжна история излиза, че трудът, който положиха светител Филарет (Вознесенски) и неговите сподвижници, за да изразят църковното отношение към най-страшната съвременна ерес е напразен, безполезен и тяхното дело загина. И наистина, ако се ограничим в разсъжденията си само върху Задграничната Руска църква, да, тяхното дело наистина погина, както погина и самата Задгранична църква. Но за Църквата Христова това дело в никакъв случай не е погинало и не е напразно, защото то стана начало на ясното разграничаване между истинно-православните християни, които не приемат ереста на икуменизма, и всички останали, които са потънали в тази ерес.
Затова не бива да се смущаваме, че никой не ни чува, когато утвърждаваме истинското православие, по човешки това изглежда напразно, често дори изповедниците на православието умират сякаш в пълна самота и забвение. Но е важно да се утвърди православието, да се формулира то пред лицето на поредната ерес. А кога ще настъпи победата над тази ерес, това отсъжда Бог. Може и да не стане скоро и ние да не го доживеем, важното е да се насладим на тържеството на Православието не толкова в този свят, а във вечното Царство на небесата.
Сега ние не можем да бъдем уверени в победата на православието над икуменизма, защото може би се приближаваме към последните времена на Антихриста, когато ще се прелъстят практически всички с много малко изключения и съществуването на истинската Църква открито и в храмовете ще бъде невъзможно. Но това не е важно. По-важно е ние самите да не отстъпим от Православието и трябва да знаем, че именно в това Господ ще ни помогне. Външното положение на Църквата може да бъде лошо, добро или средно, но във всеки случай за нас лично това няма никакво значение. Можем да бъдем с Христа само ако истински го желаем и в този и в бъдещия век, амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар