неделя, 9 февруари 2014 г.

Проповед за Неделя на митаря и фарисея

Свт. Игнатий (Брянчанинов)

ХАРАКТЕРИТЕ НА МИТАРЯ И НА ФАРИСЕЯ


Възлюбени братя! В прочетеното днес Евангелие слушахме притчата на нашия Господ Иисус Христос за митаря и фарисея.

По какъв повод Господ е казал тази притча? Той я казва на хората, които са прелъстени и измамени от самомнението, разчитат и се уповават на своята праведност, на своите добри дела, гледат на другите хора от своето самомнение и самопрелъстеност, унижават ги, тоест, мислят ниско за тях, презират ги и ги осъждат, злословят ги и тайно, в душата си, и явно, пред хората.

По каква причина светата Църква е установила четенето на това Евангелие преди встъпването в попрището на Великия пост? С цел да ни предпази от самомнението и унижаването на ближните, при които чувството на покаяние никак не може да се усвои на сърцето. Ако постът не се украси с плода на покаянието, то и постническият подвиг остава напразен. Нещо повече: той ще ни причини вреда, усилвайки в нас самомнението и самоувереността. Такова е свойството на всички телесни подвизи и на външните добри дела. Ако ние, извършвайки ги, мислим, че принасяме на Бога жертва, а не че изплащаме нашия неизплатим дълг, то добрите дела и подвизите пораждат в нас душепагубна гордост.

Двама човека влязоха в храма да се помолят, така започва Господ Своята притча: единият фарисеин, а другият митар. След това Сърцеведецът Господ разказва с какви помисли се изразил тайният сърдечен залог на всеки от молещите се, с какви помисли всеки от тях изобразил своите отношения с Бога. Фарисеят бил удовлетворен от себе си, признавал се за достоен за Бога, за угодил на Бога. Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, казвал той в себе си, тоест говорел мислено, вглеждайки се в себе си. За какво благодари фарисеят на Бога? Не е ли по причина на необятното Божие величие, привеждащо в удивление и недоумение цялото разумно творение? Не е ли поради непостижимото и неизказано Божие милосърдие, допускащо нищожното творение, човека, да беседва с Бога? Не е ли поради безчислените Божии благодеяния, излети върху човечеството? Не! Благодаря Ти, казва фарисеят, че не съм като другите човеци, фарисеят в своето заслепение въздава хвала на Бога за своето състояние на самодоволство и самозаблуда. Дръзка и лукава форма на самохвалство! Хвала към Бога, недостойна за Бога! Хвала към Бога, изпълнена с клевета към Бога! Не Бог е дал на фарисея това устроение, то се е образувало от приемането и усвояването на лъжливи понятия. Бащата на лъжливите понятия, погубващи душата с вечна смърт, е падналият архангел (Йоан. 8:44). Ето под влияние на кого се е формирало настроението на фарисея. Самопрелъстяването винаги е съединено с така наречената от светите отци бесовска прелест: то се състои в приемането на лъжата за истина, в увличане от лъжата. Мрачен е погледът на фарисея от неговата самозаблуда за човечеството! Не съм като другите човеци, казвал той, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар. Откъде е получил това познание, което изразява с такава определеност и увереност? Откъде би могъл да знае с точност и подробност дейността и съвестта на всички човеци, за да възложи на тях толкова тежко и обобщаващо обвинение? Откъде би могъл да знае дейността и съвестта на влезлия заедно с него в църквата митар, без да е имал някакъв разговор с него, без да му е казал нищо за себе си? Очевидно е, че присъдата е отправена прибързано, и не защото другите човеци били такива, каквито ги определя фарисеят, а защото недъгът на самозаблудата и самодоволството му ги представял по този начин. По-нататък фарисеят изброява своите добродетели: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам, фарисеят гледал на своите дела като на жертви, като на заслуги пред Бога: такъв възглед е общ за всички фарисеи. Напразно говори Бог на тях и във Ветхия, и в Новия Завет: милост искам, а не жертва (Мат. 9:13; Ос. 6:6). Господ неведнъж им е показвал този израз на Божията воля в Свещеното Писание. Той им казвал, че те никога не биха падали в осъждане на невинните, ако бяха разбирали този израз на Божията воля (Мат. 16:7); защото милостта не само не осъжда невинните, но и на виновните гледа със състрадание; тя по възможност снизхожда към тях като към немощни и болни членове, грижи се не за наказанието, а за излекуването им. Ожесточените слепи фарисеи упорито отхвърляйки милостта, като че искат да насилват Божеството и да Му принасят неприемани от Него жертви. Те изискват същото поведение и от другите хора: и когато не го виждат, се съблазняват и осъждат. За фарисеите е свойствено да се съблазняват от тези, в които не виждат фарисейство; да се съблазняват от тези, които, гнусейки се от самолюбието и човекоугодието, се стремят да угаждат на Бога в простота и тайно в сърцето; да осъждат, ненавиждат и преследват истинните Божии служители. От кого са се съблазнявали, кого са осъждали, в кого са виждали грях, кого са гонели с изстъплена злоба? Разглеждайки евангелското повествование, ние ще се убедим, че на тяхното преследване и ненавист постоянно са се подхвърляли или каещите се грешници, примирили се с Бога и станали праведници посредством покаянието, или учениците и последователите на въплътилия се Бог, но повече от всички Сам въплътилият се, всесъвършен Бог. Фарисеите имали превратно понятие за Божия Закон. Занимавайки се с изучаването на Закона само по буква, а не опитно, чрез неизпълнението на Закона те придобили не смирение, до което човек достига чрез истинното познание за Бога, а необикновена гордост и надменност. Те придавали много по-голяма важност на обредните и предобразни постановления, а Божиите заповеди, представляващи същността на Закона, оставяли без внимание. Тъй като изкривили значението на Закона според своя лъжеименен разум и развратено сърце, когато служели и угаждали единствено на самолюбието, погрешно за себе си и за другите те се представяли за служещи и угаждащи на Бога. Те се стремели да служат и угаждат на Бога чрез изпълнението на своята воля и разбирания, признавайки ги със сигурност за добри и истинни, което е неестествено за падналото човешко естество, а не с внимателно изследване и изпълнение на Божията воля. При такъв начин на действие човек почти постоянно върши зло, признавайки го за добро, а когато върши добро, го върши от себе си, затова и го приписва на себе си, както правел фарисеят. При това самото добро става причина за злото, въвеждайки в човека самомнение, насаждайки хранейки и отглеждайки в него най-пагубната от страстите - гордостта.

Към съвсем други последствия води животът според евангелските заповеди. Поставилият за цел на своя живот изпълнението на Божията воля се стреми подробно и с точност да познае тази всесвята воля посредством най-внимателно изучаване на Свещеното Писание, особено на Новия Завет, посредством четенето на отеческите писания и съветването с преуспели християни, посредством изпълнението на евангелските заповеди и с външното поведение, и с ума и сърцето. „Законът на свободата - е казал преподобният Марк Подвижник - се чете с истинно разбиране, разбира се, чрез изпълнението на заповедите, изпълнява се чрез Христовите щедрости. Когато християнинът започне да живее според Божията воля, блага, угодна и съвършена (Рим. 12:2), или според заповедите на Новия Завет, тогава пред него внезапно се открива падението и немощта на човешкото естество. Немощта не му позволява да изпълнява Божиите заповеди чисто и свято, както изисква Бог, а падението се противи, често с крайно ожесточение, на изпълнението на Божиите заповеди. Стремежите на тази воля и представите на този разум се обличат във всички видове най-възвишена правда и добродетели. Познаването на вътрешната борба, изобличаването и откриването на живеещия вътре грях, познаването на неговата насилствена власт над благите разположения и стремежи дават на християнина правилно познание за себе си и за човечеството. Той вижда падението на човечеството; вижда от собствен опит невъзможността да се изправи от това падение само със собствени усилия; придобива истинно смирение, започва да принася на Бога най-топла молитва за помощ и застъпничество от съкрушено сърце, в което Бог винаги се вслушва. Научи ме да изпълнявам Твоята воля! (Пс. 142:10) Научи ме на Твоите наредби! (Пс. 118:12) Не скривай от мене Твоите заповеди! (Пс. 118:19) Утвърди ме в Твоето слово! (Пс. 118:28 - слав.) Отдалечи от мене пътя на лъжата, и ми дай Твоя закон! (Пс. 118:29). Познал от опит, че Божиите заповеди се изпълняват само при могъщото съдействие на Божията благодат, измолвайки за себе си с непрестанна молитва това съдействие, християнинът не може да не приписва всички свои добри дела на Божията благодат. Наред с това той не може да не признава себе си за грешник. От една страна, той опитно е познал своето падение и неспособност за изпълнение на Божията воля само със собствени сили, а, от друга - той и в самото изпълнение на Божиите заповеди с помощта на благодатта вижда непрестанни несъвършенства, въвеждани от човешката немощ и падение. Това особено ясно се вижда в отзивите на свети апостол Павел за себе си. В едно от посланията той казва: повече от всички (апостоли) се потрудих - ала не аз, а Божията благодат, която е с мене (1 Кор. 15:10). А в друго: Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз (1 Тим. 1:15). Такава е богоприятната праведност! Тя се формира в човека от осенилата го Божествена благодат и благоугажда на Бога с дела на богопредана правда. Богоугодният праведник не престава да се смята за грешник ни само поради своите явни грехове, но и поради своята естествена правда, намираща се в печално падение, примесена със зло, осквернена от греховни примеси. Блажен е, който е праведен с Божията правда, неговото упование е съсредоточено в Христа, източника на неговата правда. Нещастен е този, който е удовлетворен от своята собствена човешка правда: на него не му е необходим Христос, възвестил за Себе Си: не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13). Преподобният Пимен Велики казвал: „По-приятен ми е съгрешаващият и каещ се човек, отколкото несъгрешаващият и некаещ се: първият, признавайки се за грешен, има добра мисъл, а вторият, признавайки се за праведен, има лъжлива мисъл". Усвоената лъжлива мисъл прави целия живот, основан на нея, непотребен. Това е доказано от опит: явните грешници, митарите и блудниците, повярвали в Христа, а фарисеите Го отхвърлили. Самомнението и гордостта всъщност се състоят в отхвърляне на Бога и поклонение на самия себе си. Те са изтънчено, трудно за разбиране и за отхвърляне идолопоклонство. Фарисеите външно били най-близки и точни служители и ревнители за истинското богопочитане, а в действителност съвършено се отчуждили от Бога, станали Негови врагове, чеда на сатаната (Йоан. 8:44). Когато обетованият Месия, Когото страдащото човечество очаквало в продължение на няколко хилядолетия, се явил сред тях с неоспорими свидетелства за Своето Божество, те не Го приели, но съзнателно Го предали на позорно наказание, станали богоубийци (Мат. 27:42).

Евангелието не споменава нищо нито за греховността, нито за праведността на митаря, а само посочва като пример за подражание начина на неговата молитва, състояща се изключително от съзнанието за своята греховност и от смирена молба към Бога за помилване. Причината за такова изложение е очевидна. Всички човеци, без изключение, са грешни пред Бога, всички се нуждаят от прошка и милост за своето спасение, а Бог, по Своето неограничено съвършенство, с еднаква лекота прощава всички грехове, и малките, и големите. Поради Божието съвършенство всички човеци са равни пред Него по отношение на праведността, по която могат да се различават само помежду си (Рим. 4:1, 6). Признаването на себе си за праведен не е нищо друго, освен невиждане на своите грехове, самозаблуда. И затова всички хора, без изключение, когато дойдат в Божия храм, за да застанат пред Божието лице или възнамеряват да направят това в килийно уединение, трябва да се подготвят със съзнанието за своята греховност, и единствено от това съзнание да принасят молитви към Бога. Иначе нашите молитви няма да бъдат приети. А митарят, като стоеше надалеч, разказва Евангелието, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! (Лук. 18:13). С тези думи Евангелието ни учи, че при молитва на смиреното устроение на душата трябва да съответства и положението на тялото. В храма трябва да избираме място не отпред, не на показ, но скромно, което да не дава поводи за разсейване. Не бива да даваме свобода на очите: нека те бъдат постоянно устремени към земята, та умът и сърцето да могат безпрепятствено да се устремяват към Бога. Митарят бил приведен: така живо усещал бремето на своите грехове. И всеки, който живо усеща угнетяващото душата бреме, неволно приема прегърбен и скръбен вид, както е казал свети Давид: Аз се прегърбих и съвсем се наведох, цял ден ходя натъжен; защото чреслата ми са цели възпалени, и няма здраво място в плътта ми (Пс. 37:7, 8). Не можем да не отбележим, че избраното от митаря място в храма, в дъното на храма, е посочено от Евангелието, в противоположност на мястото, избрано от фарисея, който, разбира се, застанал отпред, за да послужи за назидание на събралия се народ и да привлече вниманието му към себе си за полза на самия народ. Така обикновено оправдава и прикрива своите действия тщеславието. Положението на тялото, прието от митаря, съобразно с неговите сърдечни помисли, е поставено в противоположност на положението, което придал на тялото си фарисеят, пак съобразно с душевното движение, предизвикано от помислите на гордост. Митарят, признаващ се за грешник, не смеел да повдигне очи към небето; а фарисеят, признаващ се за праведник, свободно издигал нагоре надменно око. Митарят, поради усещането за тежестта на своите грехове, изглеждал като обременен с товар; противоположен на него вид приело тялото на фарисея: ободрено, изправено, окрилено от самомнение и самоувереност. Лицето на митаря било покрито с печал; лицето на фарисея сияело от самодоволство. Понякога фарисеите застават и в дъното на храма, особено когато заемат висок сан, и след това изведнъж излизат пред народа, за да поразят още по-силно и с откриването на своя сан и с показването на смирение. И лицата им невинаги изразяват самодоволство: те приемат различен вид, в зависимост от необходимостта, но винаги престорен.

Сърцеведецът Господ завършил притчата със следните думи: Казвам ви, че тоя (митарят) отиде у дола си оправдан повече, отколкото оня (фарисеят); понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат (Лук. 18:14). Това значи: митарят бил оправдан, като прибегнал към оправданието, дарувано от Бога, а фарисеят бил осъден, като отхвърлил това оправдание, и пожелал да остане при собствената си човешка паднала правда. Да се смирява означава да осъзнава своето падение и греховност, поради които човек е станал отхвърлено същество, лишено от всякакво достойнство; да се превъзнася означава да си приписва праведност, макар и да има известно основание, и други достойнства. Нашето достойнство, нашата праведност, цената, с която е оценен всеки човек и която е дадена за всеки човек, е нашият Господ Иисус Христос.


Отровата, поразяваща всички действия на фарисеите, се състои в това, че те всичките си работи вършат, за да ги видят човеците (Мат. 23:5). В основата на тяхната дейност е търсенето на човешка слава и средство за постигането на тази цел е лицемерието. Лицемерието представлява характерът на фарисея. Господ е нарекъл лицемерието техен квас (Лук. 12:1). Цялата дейност на фарисеите е пропита от лицемерие, всяко тяхно дело има за своя душа лицемерието. Лицемерието, пораждайки се от тщеславието, тоест от търсенето на човешки похвали и слава, го подхранва със своите успехи. А когато тщеславието достигне зряла възраст, тогава неговото действие от отделни пориви се превръща в постоянен стремеж, тогава от тщеславието се образува безумната и сляпа страст - гордостта. Тя е смърт за душата в духовно отношение: душата, обзета от гордост, не е способна нито на смирение, нито на покаяние, нито на милост, нито на някакво друго духовно чувство или помисъл, даващи живо познание за Изкупителя и усвояване на Него. За да отхвърлим от себе си страшната отрова, предавана от фарисейския квас, нека да се стремим, според завещанието на Евангелието (Мат. 6), към изпълнение на Божиите заповеди единствено заради Бога, скривайки с цялото си старание това изпълнение от тлетворните човешки погледи. Да действаме на земята за Бога и за небето, а не за човеците! Да действаме и за човеците, но не за да изтръгваме похвали от тях, а за да им принасяме истинска услуга и полза, за което те често разкъсват своите благодетели, както глупавите и свирепи зверове често разкъсват онези, които се грижат за тях и ги хранят. Така било постъпено със светите апостоли и с много други Божии угодници. Непрестанно да внимаваме над себе си, да забелязваме своите недостатъци и грехове! Да молим Бога да ни открие нашето падение и греховност! Постоянният стремеж към изпълнение на Божията воля постепенно ще унищожи в нас удовлетворението от самите себе си и ще ни облече в блажената нищета на духа. Облечени в тази свята, благодатна дреха, ние ще се научим на богоугодно предстоене пред Бога, за което бил похвален в Евангелието смиреният митар. Молейки се на Бога от дълбочината и искреността на сърдечното съзнание за своята греховност, ние със сигурност ще получим опрощение на греховете и изобилие на истинни блага, временни и вечни: който се смирява, ще бъде въздигнат от всесилната и всеблага десница на Господа Бога, нашия Творец и Спасител. Амин.