Св. Григорий Богослов СЛОВО 16, в памет на светите мъченици Макавеи (1/14 август)

Какво да кажем за Макавеите? Това събрание е за тях. И макар малцина да ги честват, понеже са се подвизавали преди Христа, те все пак са достойни, за да бъдат чествани от всички, защото са търпели за отеческите закони. Щом станаха мъченици преди Христовите страдания, какво ли не биха извършили, ако бяха подложени на гонение след Христа и бяха станали подражатели на Неговата смърт за нас? Щом и без такъв образец проявиха толкова доблест, не биха ли се оказали още по-мъжествени, ако биха страдали, гледайки Христовия пример?

Но съществува и тайнствено и съкровено учение (което за мен и за всяка боголюбива душа е доста вероятно), според което никой от достигналите до съвършенство преди Христовото пришествие не е направил това без вяра в Христа. Защото Словото, макар  да се откри ясно едва впоследствие, в определено време, все пак бе познато на чистите умове и преди това, както показват мнозина прославени преди Христа.

Затова не бива да принизяваме и Макавеите за това, че са страдали преди Христа. Но понеже пострадаха по кръстния закон, затова са и достойни за похвали и трябва да бъдат почетени със слово - почетени не с цел увеличаване на собствената им слава (словото ще прибави ли слава на тези, чиито дела са славни?), а за да се прославят възхваляващите и за да подражават на добродетелите им слушащите, намирайки във възпоменанието за тях подбуда за себе си за подобни подвизи.

Кои и откъде са били Макавеите, от чие ръководство и наставничество са се ползвали в началото, за да достигнат до такава доблест и слава, че са почетени с тези ежегодни тържества и събрания и в душата на всеки се пази слава за тях, която превъзхожда видимата прослава - всичко това ще покаже на любознателните и трудолюбиви хора съчинената за Макавеите книга, която любомъдърствайки за това, че разумът е самовластен над страстите и господар на склонностите към едното и към другото, тоест към добродетелта и порока, като доказателство за това, заедно с немалобройните други свидетелства, посочва и подвизите на Макавеите. А за мен ще бъде достатъчно да кажа следното.

Тук Елеазар е начатък на пострадалите преди Христа (както Стефан е пръв сред страдалите след Христа), свещеник и старец, беловлас по коса, беловлас и по мъдрост, който по-рано принасял жертви и молитви за народа, а сега принася самия себе си в най-съвършена жертва на Бога за очистване на целия народ. Благо знамение е това предначало на подвига! Същевременно и гръмогласно, и безмълвно назидание! Но той довежда и седмина младежи - плод на собствените му наставления, в жертва жива, света и благоугодна Богу (Рим. 12:1), жертва, която е по-свята и по-чиста от цялото старозаветно свещенодействие. Защото това - добродетелите на синовете да бъдат вменявани на бащата е най-законно и най-справедливо.

Там синовете, мъжествени и велики по дух, благородни деца от благородна майка, ревностни подвижници за истината, достойни за времена, различни от Антиоховите, истински ученици на Моисеевия закон, точни пазители на отеческите нрави, представляващи едно от уважаваните от евреите числа - числото, отличено с тайнството на покоя през седмия ден, дишат едно, имат за цел едно, знаят един път в живота - да умрат за Бога! Те са също толкова братя по душа, както и по плът, съревновават се помежду си в желанието за смърт (дивна гледка!); отнемат си един от друг мъченията като някакви съкровища, защитават твърдо възпитателя, тоест закона, не толкова се боят от приготвените им мъчения, колкото желаят онези, които още не виждат; страхуват се само от едно - да не би мъчителят да прекрати изтезанията и по този начин някой от тях да остане неувенчан, да се раздели против волята си с братята и да стане лош победител, като избегне, за нещастие, страданията.

Там добрата и мъжествена, и едновременно чедолюбива и боголюбива майка търпи в майчиното си сърце невероятни по природа терзания. Тя не жали за страдащите си синове, а се измъчва от опасението, че синовете ѝ няма да страдат; не толкова скърби за отишлите си, колкото желае и останалите да се присъединят към тях; безпокои се повече за последните, отколкото за представилите се; защото на едните все още им предстои борба с неизвестен край, а другите кончината ги е поставила в безопасност; едните вече е поверила на Бога, а за другите още се безпокои, как Бог ще ги приеме.

Каква мъжествена душа в женско тяло! Какво чудно и великодушно усърдие! Наистина - Авраамова жертва, и ако не е дръзко да се каже, даже повече от Авраамовата! Авраам с готовност принася един син, наистина - еднороден, роден по обещание - син, за когото бе дадено обещание и (което е по-важно) който бе определен да бъде начатък и корен не само на рода, но и на подобните жертви. А тя освети за Бога цял народ от синове, надмина и майките, и жреците по число на готовите за заколение жертви всесъжение на мислените свещеноприношения, бързащи към олтара. Посочваше гърдите си, напомняше им за кърменето, засвидетелства се с побелелите си коси, използваше старостта като ходатайство за молбите си не за да спаси децата си от смърт, а за да ги подтикне към страдания; защото считаше за опасност за тях не смъртта, а забавянето на смъртта. Нищо не я разколебаваше, нищо не я довеждаше до малодушие, не я лишаваше от радост - нито приготвените дървени стеги, нито колелата, нито скрипците, нито скелетата, нито остротата на железните нокти, нито наточените мечове, нито врящите котли, нито накладеният огън, нито страшният мъчител, нито стичането на народ, нито стоящата наоколо стража, нито насъбралите се сънародници, нито разкъсването на членове, нито одирането на плът, нито потоците кръв, нито погубваната младост, нито сегашните ужаси, нито очакваните страдания.

И това, което при подобни случаи за другите е най-тежко, тоест продължителността на бедствието, за нея бе най-леко. Тя се наслаждаваше на гледката, колкото и да продължаваха страданията, не само поради разнообразието на прилаганите изтезания (с които всички заедно ѝ въздействаха по-малко, отколкото на друг би му подействало някое отделно изтезание), но и поради това, че гонителят опитва всички словесни похвати - ту ругаеше, ту заплашваше, ту ласкаеше. Защото, към какви ли средства не прибягна той, за да постигне желаното?

Но отговорите на младежите към мъчителя според мен показват толкова мъдрост и мъжество, че както добродетелите на другите, взети заедно, са малки в сравнение с тяхното търпение, така и самото им търпение е малко в сравнение с благоразумните им думи. И единствено на тях им бе присъщо да страдат така и да отговарят с такова любомъдрие на заплахите на мъчителя, на всичко, с което ги заплашваха и което ни най-малко не надви нито мъжествените синове, нито още по-мъжествената им майка.

Като се извиси над всички и като съедини силата на духа си с майчината си любов, тя поднася себе си като прекрасен погребален дар на децата си; и сама последва тръгналите си преди нея. И при това - как? Доброволно отива на страдания, без дори да допусне някое нечисто тяло да докосне чистата ѝ и мъжествена плът. И какви надгробни слова произнася! Прекрасни, даже най-прекрасни сред прекрасните бяха отговорите на синовете към мъчителя. Защото не са ли прекрасни думите, въоръжавайки се с които, те победиха мъчителя? Но още по-прекрасни са думите на майката, първо - увещателните, и после - надгробните.

И тъй, какво казаха синовете? Сега е доста подходящ момент да възстановя това в паметта ви, за да имате от онези времена образец както на подвижничество, така и на мъченически слова. Всеки от братята казваше по нещо свое, щом думите на гонителя, поредното страдание и душевната ревност го подбуждаха да говори.

Но ако сведем всичките им слова към едно, то те казваха така: “Антиохе и всички вие, които стоите тук! Ние имаме един цар - Бога, от Когото сме получили битие и при Когото ще се завърнем; един законодател - Моисей, на когото (заклеваме се в това заради бедствията, които той е претърпял за добродетелта и заради многото му чудеса) не ще изменим и не ще му нанесем безславие, дори да ни заплашва друг Антиох, който да би бил по-свиреп и от теб. За нас съществува едно безопасно прибежище - да спазваме заповедите и да не нарушаваме закона, от който сме оградени като от стена. Имаме една слава - заради славата на нашия закон да презираме всяка слава; едно богатство - благата, на които се надяваме. А за нас няма нищо страшно, освен едно - да се уплашим от нещо повече, отколкото от Бога. С такива мисли и с такова оръжие излизаме на война. С такива младежи си имаш работа. Макар и светът, и родната земя, и приятелите, и сродниците, и връстниците, и този велик и славен храм, и отеческите празници, и тайнствата, и всичко, което считаме за наше предимство пред другите народи, да са силно желани за нас, все пак не са по-силно желани от Бога и от страданията за доброто дело. Не, не си и помисляй това! Защото за нас съществува друг свят, който е по-висш и по-постоянен от видимия. Нашето отечество е горният Иерусалим, който никакъв Антиох не ще се осмели да държи под обсада и не ще се надява да превземе; толкова силен и непобедим е той! Нашите роднини са Божието вдъхновение и всички доблестно родени. Нашите приятели са пророците и патриарсите, служещи ни за образец по благочестие. Наши връстници са всички бедстващи сега и наши съвременници в търпението. А храм ни е великолепното небе. И празникът ни е присъствието на хора на ангелите. Имаме едно велико, даже много велико и скрито за мнозина тайнство - Бог, Който е целта и на тукашните тайнства.

И тъй, не ни примамвай повече с обещания за маловажни и нищо неструващи неща. Безчестното не ще ни придаде чест; вредното не ще ни обогати; не ще се решим на такава жалка търговия. Престани със заканите си. В противен случай самите ние ще започнем да те заплашваме, за да изобличим безсилието ти и да покажем какви мъчения са приготвени при нас за теб. Защото имаме и огън, с който мъчим гонителите. Не мислиш ли, че се бориш с народи, градове и с най-изнежени царе, някои от които ще победят, а други може би ще си останат победени, защото за тях това не представлява опасност? Опълчваш се против Божия закон, против благонаписаните каменни плочи, против отеческите ни постановления, получили важност и поради голямото си значение и поради древността си, опълчваш се против седем братя, които живеят сякаш с една душа и ще те опозорят със седем победни паметници. Не е кой знае какво да ги победиш; но е голям срам да претърпиш поражение от тях. Ние сме потомци и ученици на онези, които бяха водени от огнен и от облачен стълб, за които морето се раздели на две, реката спря, слънцето се спря, валя хляб като дъжд, вдигането на ръцете им обръщаше в бягство хиляди врагове, побеждавайки ги с молитва, пред които се укротяваха зверове, които оставаха недосегаеми за огъня, пред чието мъжество се удивляваха и отстъпваха царете.

Ще кажем нещо, което е известно и на самия теб. Ученици сме на Елеазар, чието мъжество ти е известно от опит. Първо извърши подвигът си бащата, сега започват борба децата; жрецът вече замина, след него ще тръгнат и жертвите. Ти плашиш мнозина, но ние сме готови на още повече. А и какво ли ще ни сториш със заплахите си, горделивецо? Какво зло ще ни причиниш? Никой не ще надмине по сила готовия на всички страдания. Защо се бави народът? Защо не пристъпват към действие? Защо да чакат милостива заповед? Къде са мечовете? Къде са оковите? Нека разпалят още по-силно огъня, да пуснат най-силни зверове, да приготвят най-съвършени уреди за мъчения, така че всичко да бъде по царски и да струва скъпо! - Аз съм първородният; принеси в жертва първо мен. - Аз съм най-малкият от братята; по-добре промени реда. - Не, нека някой от средните да бъде първата жертва, така че всички да бъдем почетени еднакво. Но ти ни щадиш и чакаш да променим мисълта си. Пак и неведнъж ти повтаряме същите думи: не ще вкусим нечисто, не ще се съгласим. По-скоро ти ще уважиш нашите установления, отколкото ние да се покорим на твоите. Накратко казано: или изобрети нови мъчения, или се убеди, че презираме тези, които си ни приготвил”.

Така говореха братята на мъчителя. А как се убеждаваха те един друг! И каква гледка представляваха - наистина прекрасна и свещена! За боголюбивите души тя бе по-приятна от всичко друго, което може да се види и да се чуе. Самият аз, само при спомена за това, се изпълвам с удоволствие, мислено съзерцавам пред себе си подвижниците и се наслаждавам на разказа за тях. Те се прегръщаха и целуваха един друг. За тях настъпи празник, сякаш подвизите вече бяха извършени. “Да тръгваме, братя - призоваваха се те, - да тръгваме, да побързаме към мъченията, докато мъчителят все още гори от гняв против нас, за да не изгубим спасението, ако той се смекчи. Пирът е готов; да не се лишаваме от него. Прекрасно е да се видят братя, които живеят наедно (Пс. 132:1), заедно се веселят и взаимно си служат за щит. Но още по-прекрасно е, ако бедстват заедно заради добродетелта. Ако би било възможно да се подвизаваме с оръжие в ръце за отеческите постановления, то и в този случай смъртта би била похвална. Но тъй като обстоятелствата не налагат това, нека принесем в жертва самите тела. А защо и да не ги пожертваме? Ако не умрем сега, нима никога няма да умрем? Нима никога няма да отдадем дължимото на природата? По-добре да превърнем в дар онова, което ще трябва да отстъпим по необходимост. Да надхитрим смъртта. Да превърнем общото за всички в своя лична собственост и да си купим живот на цената на смъртта. Нека нито един от нас да не бъде животолюбив и малодушен. Нека мъчителят, като се препъне в нас, да се отчае и за другите. Нека той самият да определи реда кой след кого да страда; ако някой бъде последен в редицата на гонените, това не ще причини различие в пламенността на нашето усърдие. Първият от пострадалите да бъде за другите път, а последният - печат на подвига. Нека всички с еднаква твърдост да решим в сърцата си, целият ни дом да спечели венци, гонителят ни да няма нищо свое в нас и да не може с горделива злоба да се похвали с победа над всички, като победи един. Да докажем, че сме братя помежду си не само по рождение, но дори и в смъртта. Да пострадаме всички като един и всеки от нас да пострада еднакво за всички. Приеми ни, Елеазаре. Последвай ни, майко. Погреби великолепно мъртъвците си, Иерусалиме, стига да остане нещо за гроба. Разказвай за нас на следващите поколения и показвай на почитателите си свещеното място на погребението на едноутробните”.

Така говореха и действаха те. Така по старшинство по възраст се окуражаваха взаимно, както глиган точи зъбите си един в друг. Всички те запазваха еднаква ревност за удоволствие и удивление на съплеменниците си, за страх и ужас на враговете. И макар да се бяха опълчили смело против целия народ, враговете бяха толкова посрамени от единодушието на седемте подвизаващи се за благочестието братя, че вече губеха приятната надежда да надвият и останалите.

А мъжествената и наистина достойна за такива доблестни синове майка, тази велика и висока по дух възпитаничка на закона, разкъсвана от две силни движения на сърцето, усещаше в себе си смесица от радост и страх - от радост - поради мъжеството на синовете ѝ и поради всичко, което виждаше, от страх – поради неизвестността на бъдещето и поради изключително тежките мъчения. И като птица, която вижда, че змия пълзи към малките ѝ или че някой друг замисля нещо лошо против тях, тя летеше наоколо, размахваше криле, умоляваше, споделяше страданията на децата си. И какво ли не говореше, какво ли не правеше, за да ги въодушеви за победа. Ту грабваше капка кръв, ту вдигаше откъснати части от тялото, ту благоговейно падаше коленопреклонно пред останки; събираше телесните части на един син, а друг предаваше на мъчителите и подготвяше трети за подвиг. Казваше на всички: “Прекрасно, деца! Прекрасно, доблестни мои подвижници, почти безплътни в плът, защитници на закона на побелялата ми коса и на светия град, който ви възпита и ви издигна на такава висота на добродетелите! Още малко и ще победим! Мъчителите се умориха - единствено от това се боя. Още малко и аз ще стана блажена сред майките, а вие - блажени сред младежите! Но на вас ви е жал да се разделите с майка си? Не ви напускам, обещавам ви това. Не мразя децата си”.

И щом видя, че всички напуснаха живота и със смъртта си я избавиха от безпокойства, тогава тя със светъл взор вдига глава и подобно на олимпийски победител, като вдигна ръце с добър дух, високо и тържествено казва: “Благодаря Ти, Отче Свети! Благодаря ти, наставниче наш, законе! Благодаря ти, наш отче и съратниче на чедата си, Елеазаре! Благодаря, че плодът на родилните ми болки е приет и станах майка, най-свещената сред майките! У мен не остана нищо за света. Всичко е дадено на Бога - цялото ми съкровище, всичките надежди на старостта ми. Каква висока почест за мен! Колко прекрасно са осигурени старините ми! Сега съм възнаградена за отглеждането ви, деца - видях как се подвизавахте за добродетелта, бях удостоена да видя всички ви увенчани. Дори гледам на мъчителите ви като на благодетели. Готова съм да засвидетелствам благодарността си към мъчителя за разпореждането, според което съм запазена последна за страдания, та след като най-напред изведа на арената родените от мен и след като извърша мъченически подвиг във всекиго от тях, след принасянето на всички жертви да си тръгна оттук в пълна безопасност. И няма да скубя косата си, да раздирам дрехите си, да разкъсвам с нокти плътта си, няма да се подбуждам към сълзи, да викам оплаквачи, да се затварям в тъмно усамотение, така че дори и въздухът да тъгува заедно с мен, няма да чакам утешители и да предлагам хляб на скръбта. Всичко това приляга на малодушните майки, които са майки само по плът, чиито деца умират, без да оставят добра дума след себе си. А вие, мили деца, не сте умрели, а сте принесени в дар на Бога; не се разделихте завинаги с мен, а само временно се преселихте; не сте пръснати, а сте събрани заедно; не ви отмъкна звяр, не ви погълна вълна, не ви погуби разбойник, не ви налегна болест, не ви унищожи война и не ви сполетя някакво друго бедствие, повече или по-малко тежко измежду обичайните за хората. Бих започнала да плача и даже горчиво да плача, ако бе ви се случило нещо подобно. Тогава бих доказала чедолюбието си със сълзи, както сега го доказвам с това, че не проливам сълзи. Нещо повече. Ако вие, за ваша вреда, се бяхте спасили от мъчението, ако мъчителите бяха възтържествували над вас и бяха надделели над поне един от вас, както сега самите гонители са победени от вас, тогава действително бих почнала да ви оплаквам. А това, което стана сега, е похвала, радост, слава, ликуване и веселие за останалите. Но и аз се принасям в жертва непосредствено след вас. И аз ще бъда сравнена с Финеес, прославена заедно с Анна. Даже още повече, защото Финеес се е подвизавал сам, а вие се проявихте като многобройни палачи на блудници, като поразихте не плътско, а духовно прелюбодейство.

И Анна посветила на Бога един син, даден също от Бога, при това - наскоро роден; а аз осветих седмина възмъжали, и при това - самопожертвали се доброволно. Нека надгробното ми слово бъде допълнено от Иеремия, който не оплаква, а възхвалява преподобната кончина! Светнахте повече от сняг, сгъстихте се повече от мляко, сонмът ви - родени и принесени в дар на Бога - стана по-хубав от сапфир (срв.: Плач. Иер. 4:7)! Какво още? Присъедини и мен към децата ми, мъчителю, ако и от враговете може да се очаква милост. Присъедини и мен - тази борба ще бъде за теб по-славна. О, как бих желала да претърпя всички мъчения, които те претърпяха, кръвта ми да се смеси с тяхната кръв и старческата ми плът - с тяхната плът! Заради децата си обичам дори самите оръдия на техните страдания. Но ако това не стане, нека поне прахът ми да се смеси с техния прах и да ни приеме един гроб! Не завиждай на равночестната кончина на тези, които са равночестни по доблест. Прощавайте майки, прощавайте, деца! И вие, майки, възпитавайте така родените от вас, и вие, деца, се възпитавайте така! Дадохме ви прекрасен пример как да се подвизавате с добър подвиг”.

Така каза тя и се присъедини към синовете си. “Но как?” - ще попитате. Като се затече към кладата, на която бе осъдена, като към брачно ложе. Не изчака някой да я качи на нея, не позволи нечисто тяло да докосне чистата ѝ и мъжествена плът.

Така се наслади Елеазар на свещенството; така сам бе посветен и посвети другите в небесните тайнства - не с външни поръсвания, а със собствената си кръв, освети Израиля и направи последния ден от живота си заключително тайнство!  Така синовете се насладиха на младостта; не робувайки на сластолюбието, а превъзмогвайки страстите, очистиха тялото и се представиха в безстрастния живот! Така майката се наслади на многодетността, така се украси с децата си, докато те бяха живи, и почина заедно с отишлите си! Представи родените за света на Бога, по броя на подвизите им отново изброи родилните си мъки и научи старшинството на децата си от реда, в който те умираха. Защото се подвизаваха всички - от първия до последния, и както вълна следва след вълна, така и те проявиха един след друг доблест и всеки отиваше на страдания по-готов от предишния, вече укрепен от примера на пострадалите преди него. И затова мъчителят се радваше, че тя не бе майка на по-голям брой деца; защото в такъв случай би останал още по-безсрамен и победен. И едва сега, когато срещна невъоръжени младежи, които, като се въоръжиха единствено с благочестието си, бяха готови да претърпят всичко с по-голяма ревност от тази, с която самият той се готвеше да ги подложи на страдания, той за първи път разбра, че не може да надвие всичко с оръжие.

Тази жертва бе по-благоразумна и по-величествена от Иефтаевата; защото тук нито пламенност на обета, нито желание за неочаквана победа правеха приношението необходимо, както там; напротив, жертвоприношението бе напълно доброволно и очакваните блага бяха единствената награда за него. Този подвиг с нищо не е по-долу от подвизите на Даниил, когото предадоха да бъде изяден от лъвове и победи зверовете с вдигане на ръцете; той не отстъпва на мъжеството на момците в Асирия, които ангел поръси в пламъка, когато те не се съгласиха да нарушат отеческия закон и не се докоснаха до скверните и неосветени ястия. А по усърдие той не е по-маловажен и от жертвите, които впоследствие са принесени за Христа.

Защото страдалите за Христа, както казах в началото на словото, имаха пред очите си Христовата кръв и техен водач в подвизите бе Сам Бог, Който донесе за нас толкова велик и чуден дар. А Макавеите нямаха пред себе си нито много, нито подобни примери на доблест. Цяла Иудея се удивляваше на търпението им. Тя се радваше и тържествуваше, сякаш сама бе увенчана тогава. Защото и на нея ѝ предстоеше подвиг, който даже бе най-големият от подвизите, пред които Иерусалим някога е бил изправян - или да види в този ден потъпкването на отеческия закон, или да се прослави. Участта на целия еврейски род зависеше от подвига на Макавеите и се намираше сякаш на острието на меча. Самият Антиох бе изумен. Така заплахите му се превърнаха в удивление. Защото и враговете умеят да се удивляват на великите подвизи, щом гневът отмине и делото само оправдае себе си. Затова той се оттегли, без да постигне успех, и както много хвалеше баща си Селевк за уважението му към иудейския народ и за щедростта му към храма, така силно упрекваше Симон, който го бе подтикнал към войната, считайки го за виновник за безчовечността и безславието.

Нека и свещениците, и майките, и децата да подражаваме на Макавеите; свещениците - в чест на Елеазар, духовния отец, показал превъзходен пример и със слово, и с дело; майките - в чест на мъжествената майка, да се окажат истински чедолюбиви и да представят чедата си на Христа, така че самият брак да се освети от тази жертва; децата да почетат светите юноши и да посвещават времето на младостта не на срамни страсти, а на борба със страстите, на мъжествено воюване против ежедневния ни Антиох, който воюва посредством всичките ни членове и ни гони по най-различен начин. Защото желая да има подвижници за всяко време и случай, от всеки род и възраст, подложени и на явни нападения, и на тайни навети от враговете. Желая да се ползвате от древните сказания, но да се ползвате и от новите, и подобно на пчели, да събирате отвсякъде най-полезното в състава на единния сладък вощен мед, така че и чрез Стария, и чрез Новия Завет в нас да се прославя Бог, прославян в Сина и в Духа, познаващ Своите и познаван от Своите Си, изповядван и изповядващ, прославян и прославящ в Самия Христа, комуто слава во веки. Амин.

ТВОРЕНИЯ на Светителя Григорий Богослов - Том 1 (част 2)

Славянобългарски манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2009 г.