Светоотеческо слово

Да сверим духовния си живот с наставленията на преп. Симеон Нови Богослов. Много полезно четиво, подтикващо към покаяние и изповед...

Преп. Симеон Нови Богослов, фрагмент от Слово 48

Християнин, който не вярва в Христа, какъв християнин е той? Оня, който вярва в Христа, изпълнява Неговите заповеди, а който не изпълнява Неговите заповеди, той и не вярва в Него.

А тези които се именуват християни, но не живеят по Неговия закон и заповеди, да знаят, че те още не са повярвали в Христа, макар и да го изповядват като Бог.

Защото, който истински вярва в Христа, той не бива да живее беззаконно и да нарушава Божиите заповеди, както и този, който вижда пред себе си пропаст няма да се хвърли в нея, освен ако си е загубил ума.

И така, добра е вярата, ако придобие и дела, иначе както тялото без душа е неподвижно и недействено, така и вярата без дела е мъртва: „Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата? Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна и някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и се насищайте, пък не им даде що е потребно за тялото, каква полза? Тъй и вярата - ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“ (Йак.2:14-17). Като чуеш това, брате мой, остави своето нехайство и се погрижи заедно с вярата да имаш и дела. Който има вяра заедно с дела, той е по-добър даже и от този, който върши знамения и чудеса.

Защото каква придобивка и каква полза от чудесата и знаменията ще има този, който ги извършва, ако той бъде изгонен от Небесното Царство и наследи геената и неугасимия огън? Нима който върши знамения може да се спаси само заради тези знамения и изцеления без да има дела, които да го направят праведен? Никак!

Слушайте тогава какво говори Господ: „Мнозина ще ми кажат в оня ден: Господи, Господи, не в Твое име ли пророкувахме и не в Твое име ли бесове изгонвахме? Не в Твое име ли много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не Съм ви познавал, махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.“(Мат. 7:22-23). Виждаш, че и тези, които вършат знамения и имат дар на пророчество няма да получат никаква полза от това без дела.  

Оня, който истински вярва, няма да се пристрасти към парите, защото е уверен, че Бог няма да остави вярващите в Него, но има за тях грижа, както е казал Господ: „защото вашият небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това, но първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде“(Мат. 6:32-33)

Оня, който вярва, той подпомага нуждаещите се, защото е уверен, че стократно ще получи за това и ще наследи живот вечен.

Който вярва, той не се гордее, но подражавайки на Господа с труд постига смирението.

Който вярва, той не се смее безумно, но плаче и ридае за своите грехове.

Тези, които вярват не са гневливи и заядливи, но имат кротост, подражавайки на Господа, Който е казал: „Поучете се от Мене, понеже Съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29)

Който вярва, мрази лъжата и обича истината, защото Бог обикна правдата и намрази беззаконието (Пс. 44:8)

Които вярват, те не само не се карат помежду си, но умиротворяват и тези, които са скарани като подражават на Господа, защото и Той същото е направил за „вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове, поради разположение към лоши дела“ (Кол. 1:21).

Вярващият понася без ропот всяко изкушение, бидейки уверен, че за такова търпение ще получи нетленен венец, както говори апостол Йаков, брат Господен: „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото след като бъде изпитан ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат“ (Йак.1:12).

Който вярва, той не се гневи, но е дълготърпелив, спазвайки заповедта на Господа, Който заповядва съвсем да не се гневим (Мат. 5:22).

Който вярва, той е целомъдрен и не се осквернява нито с блудство, нито с прелюбодеяние, нито с други нечистотии, но пази чистота и целомъдрие, защото е уверен, че които оскверняват телата си не ще се спасят, както е писано: „а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евр. 13:4).

Вярващият не се противи на брата си, но на всички служи и не роптае, а пребивава в Божие търпение, вярвайки че с това ще получи по голяма награда, както говори Господ: „но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде роб“ (Мат. 20:26-27).

Който вярва, той не престъпва клетвата си и въобще не произнася клетва с устата си, като се подчинява на Господа, Който е казал: „да не се кълнете никак“ (Мат.5:34).

Който вярва, той не е ленив за молитва и не е безгрижен за църковните служби, но всякога внимава за себе си и се моли непрестанно.

Който вярва, никога не осъжда, вярвайки че всички ще бъдем наказани заради греховете си и всички ще бъдем съдени от Бога, защото с какъвто съд човек съди другите, с такъв ще бъде сам съден.

Който вярва, той не върви по широкия и просторен друм, водещ към погибел, но върви по тесния и прескръбен път, вярвайки че като поскърби по него малко, вечно ще се радва с Господа и всички светии.

Който вярва, той не остава неразкаян в своите грехове, но ако и да съгреши като човек, кае се, съкрушава се и плаче за греховете си като се старае да не греши повече.

Който вярва, той не обича да гуляе и не пиянства, избягва срамни и неприлични песни и веселби, но всякога помни смъртта. Такъв човек мисли за страшния Ден на съда и като си спомня всичко това, моли се, пости, от всичко се въздържа и преди смъртта бърза да се приготви как да отговори и какъв отчет ще даде пред Царя на славата.

Вярващият обича Господа и мрази всяко зло противно Нему.

Които вярват, те нямат вражда и омраза против своя брат и не въздават зло за зло, но обичат тези, които ги мразят и правят добро на ония, които им вършат зло; благославят ония, които ги проклинат, понасят тези, които им правят беди и нещастия и се радват когато ги оскърбяват и не взимат под внимание никакво зло, защото имат любов неподправена, чиста и истинска, каквато имал и свети апостол Павел, свидетелствайки за себе си: „Истина говоря в Христа, не лъжа – свидетелства ми моята съвест чрез Духа Светаго, че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът“(Рим. 9:1-3).

Това е явил и пророк Мойсей, който е казал на народа: „Вие сторихте голям грях, затова аз ще възляза при Господа и дано да загладя греха ви. Мойсей се върна при Господа и каза: „О, Господи, тоя народ направи голям грях! Направи си бог от злато, прости им техния грях; ако ли не, заличи и мене от книгата Си, в която си ме записал.“ (Изх. 33:30-32). Такова разположение имал и Давид, защото говори: „Дълго живя душата ми с ония, които мразят мира“ (Пс.119:6). Виждаш каква любов обземала тези, които имали истинска вяра.

Който вярва, той никакво дело не върши с лицемерие, но всичките си работи прави за Господа и пред Господа, защото към Него е приковал очите на душата си и от Него единствено вярва, че ще получи въздаяние за своите дела.

Който вярва, той не нарушава божествените слова, но като верен работник Божий с готовност извършва всяко дело посочено от тях.

Който вярва, той не ласкае и не гледа на лице, но беседва и прави всичко друго според истината и справедливостта, защото вярва на казаното от пророка: „Горко на ония, които злото наричат добро и доброто зло, тъмнината считат за светлина и светлината за тъмнина, горчивото считат за сладко и сладкото за горчиво“ (Ис. 5:20).

Които вярват, не се гордеят и не мислят високо за себе си, не се увличат от похвали и неискрени думи. Знаеш ли какво казва Господ чрез устата на пророка: „Народе мой, твоите вождове те въвеждат в заблуда и са развалили пътя по който вървиш“ (Ис. 3:12).

Който вярва, той не одобрява никакво зло, но даже и до смърт стои до Христа и истината. Не се страхува като тези които, щом видят да се извършват зли и беззаконни дела пред очите им, се приближават и им стават съучастници и всички погиват заедно. Така загина и първосвещеник Илий заедно с беззаконните си синове, понеже не им се противопостави. Пророкът нарича такива безгласни псета.

Който вярва, той всякога говори истината и от неговата уста не излиза никаква лъжа, защото тези, които говорят лъжа са синове на дявола.

Който вярва, не дава заем с лихва, а прави добрини и е милосърден, вярвайки че милостивите ще бъдат помилвани, а лихварите ще бъдат предадени в ада при незаспиващия червей.

Който вярва, той не се причастява недостойно с пречистите Тайни, но очиства себе си от всякаква сквернота като чревоугодие, злопаметство, зли дела и срамни думи, безумен смях, скверни помисли, всяка нечистота, всякакво вътрешно греховно движение и по такъв начин приема Царя на славата. А тези, които се причастяват недостойно с пречистите Тайни, в тях стремително се втурва дяволът и влиза в техните сърца, както се е случило с Юда, когато се причастил на Господнята вечеря. Затова говори и божественият Павел: „Но нека човек да изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата, защото който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.“ (1Кор. 11:28-30).

Който вярва, той не оклеветява и не осъжда своите братя християни, но повече ги хвали, защото тези, които хвалят другите ще бъдат похвалени от светите ангели в Небесното Царство. Уви и горко на тези, които осъждат и оскърбяват другите като зли, защото ще бъдат хвърлени със злите бесове във външната тъмнина, където ще има плач и скърцане със зъби.

Който вярва, той върви по правите пътеки на Божиите заповеди, не се отклонява нито надясно, нито наляво, никого не развращава със своите слабости, защото който развращава другите е по лош и от дявола. Защото Бог говори чрез устата на пророк Авакум: „Горко на тебе, който поднасяш на ближния си питие, смесено с твоя злоба и го опиваш, за да видиш срамотите му.“ (Ав. 2:15).

Който истински вярва, той не само с уста и език вярва, но и със сърце и делата му са открити за всички, защото „не може се укри град, който стои навръх планина“. (Мат. 5:14)

Този, който вярва истински, изпълнява Господните заповеди, а който вярва само на думи, той няма добри дела. За такива говори Господ чрез пророка: „Този народ се приближава към Мене с устата си и с езика си Ме почита, а сърцето му стои далеч от Мене“ (Ис. 29:13).

И така, брате мой, когато видиш, че си преизпълнен с лоши дела, оскъден си и празен откъм доброто, как можеш да се наричаш ти вярващ? Затова, ако си вярващ, бягай от греха, с плач и стенание се окайвай като осъждаш сам себе си.

Остави злите дела, с които си живял досега и приеми подвига на покаянието и изправлението. Така с добри дела да се явиш пред Царя на славата в оня страшен Ден на съда, в който Той ще въздаде всекиму според делата.

Из Наставления за духовен живот. СИ, 2001. Съставител и преводач: Йоаникий, митр. Сливенски

Св. Игнатий (Брянчанинов) - За поканените на вечерята

Изяснение на литургийното св. Евангелие за Неделя 28 след Петдесетница

Лука 14: 16 - 24

(Из Аскетическа проповед)

Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина.

Възлюбени братя! Днешното Евангелие ни разказва за един неизвестен човек, дал великолепен пир, на който били поканени много гости. След това Евангелието посочва страшно обстоятелство: във вечерята взели участие не тези лица, които били поканени на нея, но съвсем други. Разкошният пир бил даден вечерта и затова бил наречен Голяма вечеря. Вечер наричаме последните часове от деня преди настъпването на нощта.

Разказът за Голямата вечеря е живописна притча, с която нашият Господ Иисус Христос е изобразил Царството Божие, приготвено от Небесния Отец от създание мира (Мат. 25:34) за Неговите избраници, изобразил е и това по какъв начин било прието благовестието за това Царство от призованото към него човечество.

На всички нас, без изключение, ни предстои смъртта, всички ние трябва да минем през нейните врати във вечността и да пребъдем в нея завинаги. Смъртта е като тясно и задушно антре пред великолепните и обширни чертози. Във вечността за нас е приготвено Царството Божие, извън него е безкрайна мъка, бедствие, което никога няма да престане -плач и ридание, които никога няма да се утешат и да престанат. Ако утре, след седмица или месец ни предстоеше събитие, което трябва да реши нашата земна участ, за наше добро или зло, не бихме ли взели всички мерки, не бихме ли положили всички усилия, всички предпазни средства, за да насочим събитието към благоприятен за нас изход? Да насочим вниманието си към нашата участ във вечността. Да отхвърлим съня и забравата, в която сме потопени, да отхвърлим заслепението, да отхвърлим самозаблудата, представяща на човека неговия живот на земята като безкраен. Да повярваме в най-достоверната истина. Да повярваме, че на всички нас предстои неизбежна смърт. Както е вярно това, че ще умрем, така е необходимо да се погрижим за нашата участ в задгробната страна. С тази цел да разгледаме притчата на нашия Господ за Голямата Вечеря.

Кой устройва вечерята? Светото Евангелие го нарича един човек, тоест неизвестен, неопределен човек. Очевидно е, че това е Бог. Той е заменил Себе Си в притчата със Своя образ - човека. Тъй като хората са забравили Бога, изгубили са истинното познание и правилното разбиране за Него, то Бог, наричайки Себе Си човек, се е нарекъл неизвестен човек: Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина. Множеството поканени означава, че цялото човечество, без никакви изключения, е предназначено от Бога за вечно блаженство. Братя! Всички ние сме призвани! Никой не е забравен! Никой няма нито повод, нито право да се предава на скръб и униние.

Когато настъпило времето на многожеланата трапеза, Устроителят на пира изпраща Своя Раб да повика поканените. И времето на пира, и единствеността на Раба имат дълбоко значение. В гръцкия текст на Евангелието, написан от свети Лука, пред думата „раб" е поставен член, което, според свойството на този език, придава на думата „раб" особено, отделно значение. Тук Раб Божий Господ Иисус Христос е нарекъл преди всичко Самия Себе Си. Другите свети човеци са свети относително (Рим. 4:2), човешката святост е най-малката, според човешките възможности, греховност. Един Божият Раб се представя в притчата като единствен извършител на човешкото спасение; пророците, апостолите, учителите на Църквата са били само служители, оръдия на Словото: Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало (Йоан. 1:3). Времето за покана на призваните е вечерта. Това значи: нашият Господ Иисус Христос слязъл на земята в последните часове от живота на видимия свят. Осемнадесет столетия са минали от времето на това най-щастливо събитие, и животът на света още не се е прекъснал: но за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години - като един ден (2 Петр. 3:8). Продължава, отсрочва се Божията вечер, за да могат всички поканени да се съберат на Неговата Вечеря, и нито един от избраните да не се лиши от нея.

Така се изобразява в притчата Божият промисъл относно човеците; сега да погледнем към изобразяването на поведението на човеците по отношение на Бога. Всички звани, като наговорени, се извинили и се отказали от вечерята. Що за заговор, що за единодушие в противенето на Бога? Това действие на падението, общо за всички, това е доказателство за благоволението към собственото състояние на падение, доброволно пребиваване в него, това е признак на умъртвяването от греха на душата, неможеща и нежелаеща да се пробуди от смъртния сън, дори от призоваващия глас на Сина Божий. Като причина за нежеланието да дойдат на вечерята поканените изтъкнали своите земни отношения. Един приписал такава важност на своите учебни, служебни и своенравни желания, че сметнал за позволено пренебрегването на Бога, друг се предал на семейни грижи и забравил за Бога, трети, накрая, се увлякъл от страстите, потънал в груби плътски наслаждения и станал напълно чужд на Бога. Не само очевидният грях ни отнема духовното съкровище, отнема ни го всяко земно занимание, всяко земно положение, когато душата бъде изцяло привлечена и прикована към него.

Поканените се отказали от участие във вечерята. Устроителят изпратил същия Раб да събере по градските улици и улички, по пътищата и кръстопътищата сакатите, бедните, хромите и слепите, и да ги уговори и доведе на вечерята.

Поканени Евангелието нарича иудеите, като предварително поканени в християнството посредством закона и пророците; безприютните бедняци и сакати, бродещи по улиците, странниците, трудещи се по пътя или спрели се на кръстопътя, за да изберат път, изобразява езичниците, пребиваващи извън дома, извън Църквата и богопознанието; изброените техни телесни недостатъци трябва да приемаме по отношение на душата. Поканените иудеи решително отказали, поканените след тях езичници едва били убедени да дойдат на вечерята: много столетия, безчислени жертви и цели реки кръв били необходими, докато Словото Божие убеди всички да приемат християнството.

За поканени в християнството трябвало да бъдат признати славните, богатите, учените, благополучните в този свят: даруваните им от Бога преимущества пред другите, свързаното с тези преимущества удобство за Богопознание и Богослужение, без съмнение, изразяват Божието призвание за спасение и висше блаженство... Уви! Гледка, достойна за плач! Поканените остават глухи като камъни към Призоваващия. Изглежда, само поразените от бедствия, болести, нищета и лишения - само сакатите и бедните във веществено отношение са способни да чуят Бога: оказват послушание към Бога, по думите на Апостола, невежите по разум в света, немощните, онези, които са от долен род, унизените в света (1 Кор. 1:27). И тези унизени в света трябва, под ръководството на Словото Божие и с Неговото могъщо съдействие, да проведат най-люта борба със своето падение, с насилие над себе си да се покорят на Бога, с насилие да си доставят спасение. Притчата много вярно изобразява, че бедните, слепите, хромите и сакатите чудният Раб трябвало да уговори и убеди да дойдат на вечерята. Ние сме възприели и обикнали своето падение: тежко ни е да се разделим с него. Собственото ни естество е станало неспособно на добро, и без Спасителя то не може да извърши никакво истинско и неподправено добро: без Мене, е казал Той, не можете да вършите нищо (Йоан. 15:5). Нашето собствено добро е осквернено с примеси на зло. То не може да не бъде такова: неговият източник - естеството на падналото човечество - представлява смес от добро и зло и постоянно ражда от себе си действие, съобразно на него.

Господ е завършил притчата със страшна присъда. Той, прозирайки с всевиждащо око сегашното и бъдещото невнимание към Него от страна на човеците, е казал: мнозина са звани, а малцина - избрани (Лук. 14:24). Милосърдният Бог призовава всички към спасение, но далеч не мнозина Му се подчиняват. Всички ние принадлежим към числото на поканените поради неизказаната Божия любов към нас, но малцина от нас се включват в числото на избраните, защото включването в това число е предоставено на нашата свободна воля. Амин.