ЕКЛЕЗИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ПРАВОСЛАВНОТО МОНАШЕСТВО*
Монашеският живот е похвала на Христовата Църква
Св. Исаак Сириец
По своята същност православното монашество представлява израз на съкровения човешки стремеж към единение с Бога, чрез постоянно пребиваване в благодатта и съзерцаване на Божествената красота. Монахът съединява своите разум, чувства и воля в непрестанна молитва, която го издига над земните неща и го насочва към духовната реалност. Същевременно, основа на монашеството е аскетизмът, който представлява средство за постигането на съвършенство и осъществяване на човешкото предназначение - обожението. Разбира се, аскетизмът съществува и в други религии, но там той се обезсмисля при отсъствието на благодатната сила, която възражда истински човека и която се дава от Христа. Затова именно в християнството аскетизмът придобива своя сотириологичен смисъл.
Господ Иисус Христос - Божият Син дава на света Своята благодат, като милостиво кани всички в Църквата, за да вкусят от Неговата трапеза нетленната духовна храна. Човекът е в състояние да яде и пие тази спасяваща храна не защото постигна сам своето изкупление и спасение, а защото се подчинява на безкрайното Божие милосърдие, проявено в Христовите страдания на Кръста. Но всеки, който приема с вяра и благодарение стореното от Спасителя, чува и приема думите Му: “Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.”(Мат. 5:48); “Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, вземе кръста си и Ме последва.” (Мат. 16:24). В тези новозаветни стихове най-ясно проличава същината на християнския живот - подражаване и следване на Христос. Християнството носи в себе си аскетизма естествено, като същностна своя характеристика. Поради това, той не е призвание само на малцина “избрани”, но е абсолютно необходимо условие за истински християнски живот. Всеки християнин, приемайки да бъде Христов ученик приема да бъде и подвижник в благочестието, т.е. аскет.
За осъществяване и реализиране на човешката богообразност в Христос обаче не са достатъчни само нашето желание и нашето действие, но е необходимо съдействието на благодатта, получавана в Църквата. “Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява”- възкликва св.ап. Павел (Филип. 4:13). Самият Глава на Църквата - Христос дава сила на човека да побеждава света, “който цял лежи в злото” и да се въздига към Божието Царство. Човекът е призван да се богоуподобява, т.е. да изобразява Христовия лик в своята безценна душа, но същевременно той пребивава в света, зависи от материалното и страда под тежестта на греха. Затова аскетизмът включва в себе си духовна и телесна борба със страстите, които отдалечават личността от нейното призвание и я правят подобна на демоните.
Християнският аскетизъм е преди всичко еклезиологичен, а не индивидуален проблем. Той е промяна на нашия естествен индивидуален начин на съществуване в личностно и динамично общение с Църквата, проявяваща се като Тяло Христово. Реалното участие в църковния живот води до постоянно пребиваване в Христовата благодат. Християнинът е истински аскет тогава, когато жадува за Христа; когато Този, Който го спаси на Кръста става негов насъщен Хляб. Затова Църквата най-добре изразява своята аскетична същност в св.Евхаристия. Литургийният призив “Светинята е за светиите” означава именно радикално отричане и освобождаване от всичко несвято и нечисто, чрез труд, подвиг и очистване.
Идеята за аскетизма, като общохристиянска практика, не се опровергава от наличието на монашеството в Църквата. Като масово движение то се появява през ІV в., но всъщност негови главни източници са Свещеното Писание и предшестващото го църковно Предание. Началото на християнския аскетизъм съвпада със самата поява на християнството и приема форми, съответни на историческото време. По време на гоненията срещу Църквата ( І - нач. на ІV в.) истинското следване на Христос означава вярност, дори до смърт. В мъченичеството Църквата съзира норма на християнския живот, а също така и доказателство за истинността на християнството. Между мъченичеството и аскетизма съществува дълбока вътрешна връзка, която се проявява ярко след спирането на гоненията през ІV в., когато монашеството става форма на доброволно мъченичество.
В исторически план, организираното монашество се появява едва тогава, когато Империята става християнска. Светът се въцърковява, Църквата става фактор в политическия и обществен живот, в нея навлизат многобройни нови членове. Същевременно оттеглянето в пустинята, “бягството от света”, което подвижниците извършват, е ярък израз на църковното самосъзнание. Църквата се нуждае от монашеството, което й напомня за нейната истинска природа и призвание да бъде едновременно в света, но не и от света. Пустинята става дом на ново общество, което отрича земните блага и удоволствия, за да пръска Христовата светлина по света. Независимо от това къде се осъществява ( в Египет, Палестина, Сирия или Мала Азия ) и от формата, в която се проявява ( отшелничество или общежитие ) монашеството живее с ритъма на Църквата, игнорирайки и противопоставяйки се на всичко светско. Разбира се, това по никакъв начин не е израз на егоизъм и самодостатъчност, а напротив - активно участие в освещаването на света и актуализиране на царството Божие. За монаха непринадлежността към света не означава отричане на християнската деятелност в него. Монахът излиза от света, но не го лишава от своето духовно присъствие, като става духовно звено между Бога и света. Макар да звучи парадоксално, монахът обича света чрез любовта си към всеки човек и извършва своя подвиг, бидейки извън света и същевременно молейки се за него. Колкото повече монахът се приближава до Бога, толкова повече пламва у него любовта към човеците. Така той живее в пълен синхрон с Църквата и осъществява нейната основна задача - охристовление на всичко и всички.
За еклезиологичната същност на монашеството свидетелстват и монашеските обети послушание, целомъдрие и нестежание (отказ от собственост). Изграждайки живота си върху тяхната основа, монахът откликва на евангелския призив към съвършенство. Послушанието означава отсичане на собствената воля и подчиняване на Божията, изразена в Църквата и в духовното ръководство. Целомъдрието не се ограничава само в отблъскването на телесната похот, но и в очистване на мислите от греховното влияние на “поднебесните духове на злобата”. Отказът от материални блага по категоричен начин свидетелства за насочеността на монашеското съзнание към непреходното духовно богатство, което Бог е приготвил за всички в Своето небесно Царство. Чрез спазването на тези обети, монашеството се превръща в “ангелски живот”. То става наистина филокалия (добротолюбие), чрез което се постига възстановяване на Божия образ в човека в неговата първоначална красота.
Това “ангелско съществуване” активно се проявява и в монашеската молитва. Молитвата е диханието на цялата Църква, но в монашеството тя придобива една непрекъсваема цялостност със самия живот на монаха. Чрез постоянната молитва се постига истинската отделеност от света и съпребиваване със светиите в небесната Църква. Посвещавайки цялото си съществуване на молитвата, монахът участва в предните редици на битката между доброто и злото, която се води в собственото му сърце. Монахът изпълнява заповедта на св. ап. Павел : “Непрестанно се молете” (1Сол. 5:17) не като някакво задължение, а просто като начин на живот и насъщна потребност. Не случайно молитвата в исихастката традиция се свързва по най-директен начин със самото дишане. Подобно на дишането, без което е невъзможен биологическия живот, тя става средство за продължаване на духовното съществуване и постигане на съвършенство.
Заедно с физическия труд и телесното въздържание (поста), молитвата е основно състояние на монашеския живот. Монахът се моли сам в своята килия или заедно с всички братя по време на богослужение. Без значение дали е частна или обща, монашеската молитва съдържа в себе си цялата човешка устременост към Бога. Единението с Него се постига с молитвеното умонастроение, така характерно за истинските монаси. Великият подвижник св. Симеон Нови Богослов с право говори, че “тяхната килия е небето, а самите те са слънцето и светлината в тях е незалязваща и божествена...”
Особено ярко проличава постигането на това основно монашеско призвание в участието на Божествената Трапеза - Св. Литургия. Приемането на Светите Христови Тайни и постоянното пребиваване в даряваната чрез тях благодат осмислят всички усилия и трудове на монаха и освещават неговия живот. Чрез Причастието цялата Църква тържествува с победа над дявола и възсъединява всички свои членове в едно Тяло Христово. Ставайки съ-телесни на Христос, причастниците отварят широко вратите на своите сърца за Божията благодат. Това църковно разбиране за Евхаристията ревниво е пазено и в манастирите. Има много древни свидетелства, че монасите се причестявали ежедневно, в краен случай веднъж седмично. Отшелниците и монасите, отправящи се на път взимали със себе си св. Причастие, за да могат сами да се причестяват и да не прекъсват общението с цялата Църква. По този начин монашеството изпълнява своята роля на “есхатологическа общност”, която разбира по-пълно и по-съвършено каква трябва да бъде цялата Църква.
Подвижничеството се изразява както в духовната бран, която водят монасите, така и в тяхното телесно въздържание. В Църквата, телесният аскетизъм винаги е бил висш път към богословското знание. Св. Исаак Сириец пише: “Ако искаш сърцето ти да стане място за тайните на новия свят, първо стани богат в телесните работи: в поста, нощните бдения, службата, аскетизма, търпението, разрушаването на грешните помисли и останалото...” Монашеството е ярък пример за всички членове на Църквата за активното взаимодействие между външните действия и вътрешните духовни процеси у човека.
Особено важно за осъзнаване на дълбоките еклезиологични корени на монашеството е благоговейното отношение към Свещеното Писание в манастирите. Там то е постоянно четено, по килиите и след богослужение, дори цели библейски книги са заучавани наизуст. Изучаването на Писанието е от особена важност за монаха. Основен молитвеник за всеки подвижник е Псалтирът. Свещените книги на Стария и Новия Завет са истинска духовна храна за вярващото сърце, което се изпълва с желание и решимост за отстояване на истините на вярата и активност в добродетелите. Четенето на Свещеното Писание за монаха представлява неделима част от ангелското му битие и живоносен извор на духовния му живот. Затова, особено в общежитийните манастири, грамотността била задължителна, а неграмотните се обучавали в четене веднага след постъпването си в манастира.
Несъмнено е, че отличното познаване на Свещеното Писание и активното участие в духовния живот на Църквата правят от монасите стожери на Православието през вековете. Монашеството дава на Църквата духовна мощ, за да победи надигащите се ереси и да възвести чистото Христово учение на света.
Основната роля на монашеството в живота на Църквата е проявена най-ярко в областта на богословието. Почти всички велики Отци и учители на Църквата са монаси. Този исторически факт свидетелства, че вън от подвижничеството е невъзможно истинско богомислие. В манастирите съзрява истинското православно богословие, в което Църквата проявява съкровената си същност на пазителка на божествените догмати. Богословската мисъл, изразявана от монасите, изпъква със своята изключителна задълбоченост и актуалност в съответното историческо време. Оформя се т.нар. монашеско богословие, чиито основни характеристики са динамизмът и творчеството на мисълта. Не бива да се забравя, че цялата житейска активност на монасите, включително и дейността им в областта на богословието, се движи около литургическия цикъл на тяхното служение.
Обикновеното изреждане на имена на видни представители на монашеството и заслугите им към победите на Църквата над лъжеученията и преследванията не е необходимо. Може да се спомене само фактът, че гоненията на Църквата започват с разрушаването на манастири и избиването на монаси и обратно - възраждането на Църквата започва с възраждането на манастирите и монашеския дух. Съвсем понятно е и постепенното преминаване на епископската власт в Църквата в ръцете на монасите, както и възприемането на манастирския богослужебен ред от цялата Църква.
Активната позиция на монасите в Църквата още по-ярко е изразена чрез духовното ръководство, известно като “старчество”. Манастирските старци са хора с богат духовен опит, който те преподават на своите духовни чеда, не само от съответния манастир, но и на всеки човек, търсещ тяхното наставничество. Те могат да се нарекат “ядра на православната духовност”, истински съсъди на Божията благодат, на които се крепи монашеската традиция.
С увереност може да се твърди, че монашеството е най-конкретният индикатор за духовното състояние на даден народ и съответна поместна църква. Ако е налице упадък на монашеството, който се изразява не само в намаляване броя на монасите, но и в степента на техния духовен живот, то съвсем понятно е, че църковния живот изпитва големи трудности и тези, които го живеят, боледуват заедно със своята църква. Еклезиологичните проблеми, пораждащи се от кризи в монашеския институт са от огромно значение както в миналото, така и днес.
Историческият път на Православието е свързан по най-тесен начин с монашеството, което е реализация и проявление на Царството Божие в живота на човека. Тази есхатологична перспектива на цялата Църква е достижима за човешкото съзнание именно чрез Христовото присъствие в нея, като по този начин Небесното Царство става сърцевина и пълнота на сегашния живот. Но за да живеем още тук в това Царство е необходимо да умрем за света, какъвто е примерът на монасите. Всеки християнин носи в себе си аскетичния идеал и в една или друга степен го следва. Защото и в света човек може да бъде аскет и монах. Именно в монашеството се осмисля спасителният аскетизъм, изповядван от Църквата. Крайната му цел е връщането при Бога, обожението на човека. В това е дълбокият смисъл на Христовия изкупителен подвиг - Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог. Тази истина, която е сърцевина на християнството, е изказвана многократно от св.Отци на Църквата. Тя се изпълнява през цялата история на християнството в лицето на всички онези, които Църквата е причислила към своите светии. Те именно живеят в Христос, давайки ни своя пример за подражание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар