100 години от великото злодеяние - атентата в катедралния храм Свeта Неделя в София - 16 април 1925, Велики Четвъртък

По повод 40 дни от смъртта на жертвите на терористичния акт, архимандрит Борис, бъдещият Неврокопски Митрополит и новомъченик, също убит от червения терор (+1948, Димитровден 26 октомври/8 ноември), в брой  23 от 6 юни, 1925 г., пише това знаменателно слово, наречено:

МЪЧЕНИЧЕСТВО

Четиридесетиятъ день отъ смъртьта на сто и четиридесетьте софийски мъченици беше редъкъ день. Презъ тоя день умре градътъ на живите и оживе градътъ на мрътвите. Презъ тоя день едно велико благоговейно чувство свърза живите съ умрелите, — понесе ги отъ ранни зори къмь Божия храмъ за молитва и сле ги въ живъ непрекъснатъ потокъ, който се отле къмъ вечните жилища — за поклонение предъ пресните, неизравнени гробове на мъчениците отъ столичната катедрала. 

Никога до сега софийските гробища не съ виждали такъво множество и такъвъ поменъ! Каква сила бе сляла въ едно чувство, въ едно желание, въ една воля неизброимите хиляди познати и непознати, близки и далечни? Какво ги караше да обсипвате съ пролетни цветя свежите гробове на знайни и незнайни темъ покойници, — да свиватъ предъ техъ колени, да проливатъ надъ техъ сълзи? Предъ тези мъченишки гробове, които говорятъ неизказано много — много повече, отколкото говорятъ дълата и подвизите на всички живи герои, като че ли ставаше некакво чудо: като че ли слепи проглеждаха, безжизнени се съживяваха, бездушни се одухотворяваха, безсъзнателни се осъзнаваха, помрачени се проясняваха! 

Въ тоя денъ почувствувахме и съзнахме най-дълбоко, че смьртта на мъчениците отъ Велики чегвъртъкъ спаси и осмисли нашия животъ, че тя ше спасява и осмисля живота и на бъдещите поколения, — че отъ техните свещени гробове ще се роди новъ животъ на нашата земя, — тая земя, на която тъй скоро изгасва истинскиятъ животъ!

Едва ли има другъ народъ, който тъй скоро и тъй дълбоко да е падналъ отъ свесть въ безсъзнание, отъ светлина въ помрачение, отъ умъ въ безумие, както сме паднали ние българите отъ свободните предели на нашата земя! Когато ние минахме отъ робство въ свобода, ние донесохме съ себе си много чисти сили и добродетели, и тъкмо тогазъ, когато тези сили и добродетели требваше да растнатъ и цъвтятъ подъ благодатното слънце на свободата, когато требваше да се обогатимъ съ повече добродетели и изпълнимъ своя животъ съ повече идеали, ние започнахме да потъмневаме и опустеваме. 

Ние сподавихме и убихме творческия духъ отъ епохата на възраждането и освобождението, — презрехме добродетелите на тая важна епоха, отхвърлихме нейните идеали и потъпкахме нейните завети. Ние свободните, изгубихме онова ясно съзнание и онези ценни качества и достойнства, които имахме, като роби. Ние започнахме да се отнасяме равнодушно и безразлично почти къмъ всичко ценно и възвишено. 

Заразени отъ погрешната преценка на ценностите, която се опита да извърши съвременния духъ, ние — безъ да преценяме — обезценихме направо най-великите ценности. Претжпели въ своето чувство и потъмнели въ своя разсждъкъ, ние започнахме най-напредъ да се отнасяме равнодушно къмъ истината и лъжата, къмъ правдата и безправието, къмь закона и беззаконието, къмъ добродетельта и порока, къмъ доброто и злото, сетне се опитахме да заличимъ разликата между тези съвършено противоположни сили, и най-подиръ стигнахме до онова чудовищно състояние, въ което прогласихме истината за лъжа, а лъжата за истина, — честьта за безчестие, а безчестието за честь, — правдата за безправие, а безправието за правда, — закона за беззаконие, а беззаконието за законъ, — добродетельта за порокъ, а порока за добродетель, — родолюбието за родоотстжпничество, а родоотстжпничеството за родолюбие,— човещината за дивотия и безсмислица, а зверщината за цель и смисълъ. По-големо падение и по-страшно помрачение е невъзможно и немислимо!

Тая извратеность въ чувствата и разбиранията, тоя хаосъ въ ума и душата ни се отразиха въ творчеството на много наши поети и писатели, въ дейностьта на много държавници и общественици, въ службата на множество държавници и народни служители. Животътъ и трагичниятъ край на единъ отъ най-талантливите наши поети, който, следъ като възпе въ своята поезия и въплоти въ своя животъ великолепно истината и правдата, започна да изповедва въ мжчителни поетични творби, че въ душата му е останала вече само „пепельта на всички истини — лъжи“ и че въ нея сж умрели вече „и дявола и Бога“, - който, следъ зората на своя животъ и творчество, тръгна — безъ да дочака зараждащия се хубавъ день — по стръменъ пжть въ непрогледна нощь и не се върна вече, — като че ли мжчителниятъ животъ и трагичниятъ край на тоя „поетъ на нощьта“, който изчезна въ нея безъ време, отразиха типично мжката на нашата разпокжсана душа и трагизъмътъ на нашия обезсмисленъ животъ.

Въ нашия животъ имало е не малко страдания и мжки, не малко тежки и трагични моменти. Но те като че ли не смекчаваха нашето сърце, не разведряваха нашата душа, не проясняваха нашето съзнание. Сполетеха ни злополуки, но ние не се сепнахме; връхлетеха ни беди, но ние не се опомнихме; постигнаха ни нещастия, но ние не се свестихме; настъпиха сътресения, но ние не се стреснахме; струпаха се катастрофи, но ние не се вразумихме! 

Алчностьта беше почнала вече да поглъща всичко, но ние още продължавахме да бъдемъ алчни; продажностьта беше вече продала и предала всичко, но ние още продължавахме да бъдемъ продажни; безчестията ни беха вече покрили съ срамъ, но ние още продължавахме да бъдемъ безчестни; раздорите ни беха вече разпокъсали и раздрали, но ние още продължавахме да бъдемъ раздорливи; враждите ни бЪха вече изпояли, но ние още продължавахме да враждуваме; жестокостьта беше вече убила у насъ човешкия образъ, но ние още продължавахме да бъдемъ жестоки и безчовечни!

И требваше да стане нещо необикновено, — нещо невидимо и нечуто, нещо невъобразимо и неизразимо, за да се опомнимъ и вразумимъ! Требваше между насъ да се яватъ безумци, които да струпатъ върху главите ни покрива на Божия храмъ и да ни вразумятъ, защото ние презирахме увещанията на умните!

Требваше въ тая нещастна страна да се родятъ чудовища, които да извършатъ нещо чудовищно: да дигнатъ ръка противь Бога и човека, противъ Божия домъ и родната земя, — които да извършатъ предателството на Юда и братоубийството на Каина, за да видимъ колко големо е било нашето помрачение и колко страшно е нашето падение!

Злодеянието отъ 16 атрилъ — най-черниятъ день въ нашия животъ! — е тъй необикновено и чудовищно, че ние отначало бехме като вцепенени и не можехме да разберемъ какво става. Презъ тоя день, въ който българското отечество и българското име бидоха потопени въ най-голяма скръбь и покрити съфнай-големъ срамъ, вцепенението беше толкова големо, че ние още не можехме да видимъ всичката чудовищность на злодеянието, което извършиха децата на антихриста, и всичката милость и мъдрость на чудото, което Богъ извърши съ насъ. Ние не можахме да оплачемъ достойно невинните жертви, защото не знаехме кого да оплакваме по-напредъ: техъ или себе си. Ние не можахме да съпроводимъ до вечното жилище покойниците-мъченици, които съ своята смърть продължиха нашия животъ, защото не знаехме къмъ кои да причислимъ себе си: къмъ живите или къмъ мъртвите. Требваше да минатъ неколко безжизнени дни, — требаше да поотмине ужасътъ на безумието и смъртьта, която се беше над виснала надъ насъ и нашата страна и вледеняваше живота въ всичко, за да можемъ да се свестимъ и да почнемъ да разбираме какво става съ насъ. Требваше да дойде четиридесетиятъ день, за да можемъ да отдадемъ достойна почить на сто и четиридесетьте мъченици, — за да можемъ да разберемъ необходимостьта и смисъла на техната изкупителна смърть и да почувствуваме спасителната сила на техния мъченически подвигъ.

Требва да се разбере, че онова, което става у насъ, е необикновено. Събитията у насъ отдавна съ излезли отъ рамките на обикновеното и съ минали границата на местното и ограниченото. Тези събития иматъ не само местно-български, не само европейски, но и световенъ — космично-религиозенъ характеръ. У насъ не може вече да се приказва за грешки — на техъ ние отдавна не обръщаме никакво внимание; не може да се говори и за престъпления — те станаха за насъ нещо обикновено. У насъ се води вече не обикновена борба между различни схващания и убеждения, различни течения и движения, разни слоеве и съсловия. Въ външните явления се разкрива вековната вътрешна борба, която се води оттогазъ, откакъ злото проникна въ човека и света: това е борбата между истината и лъжата, между добродетельта и порока, между правдата и безправието, между светлината и тъмнината, между доброто и злото, между царството на Христа и царството на антихриста. Това е оная борба, която стана ожесточена и непримирима оттогазъ, откакъ Божествената Любовь и Правда, Божествената Истина и Светлина се въплотиха на земята и изобличиха злобата и неправдата, лъжата и тъмнината. Злобата, неправдата, лъжата, тъмнината ненавиждатъ любовьта, правдата, истината, светлината. Особено пъкъ когато тези тъмни сили бъдатъ разкрити и изобличени съ светлината на Божията любовь и истина, тогава те ставатъ демонично жестоки, и не щадятъ никаква любовь, никаква правда, никаква истина! 

Иисусъ Христосъ разграничи и противопостави светлите и тъмните сили въ света и турна началото на крайната борба между техъ. „Огънь дойдохъ да туря на земята..,“ (Лука 12:49), казва Той. „Не мислете, че дойдохъ да донеса миръ на земята, не миръ дойдохъ да донеса, а мечъ. (Мат. 10:34). „И ще предаде братъ брата на смърть, и баща чедо; и ще възстачать чеда противъ родители и ще ги убиятъ'. (Мат. 10:21). Христовата светлина смущава тъмнината, Христовата истина тревожи лъжата, Христовата правда озлобява неправдата, Христовата любовь ожесточава враждата.

Озлобени и ожесточени, тези демонични сили въ борбата се превръщатъ въ огънь и мечъ за света. И Христосъ иска безусловно отъ всеки свой последователь да мине презъ очистителния огънь на тази борба, която Той пое и завърши победоносно. Той чека всеки да разграничи напълно ценностите и силите въ живота и света и да опредЪди ясно и решително своето отношение къмъ техъ. Всеки требва да се определи: съ истината ли или съ лъжата, съ светлината ли или съ тъмнината, съ правдата ли или съ безправието, съ любовьта ли или съ злобата, съ доброто ли или съ злото — съ Христа ли или съ антихриста. Нема друго положение, нема другъ пъть, нема безразлично отнасяне. Който не е съ Христа, той е противъ Христа.

Иисусъ Христосъ казва за себе си, че светътъ го мрази, защото свидетелствува, че неговите дела съ зли (Йоан. 7:7), а на своите последователи предсказва, че светътъ ще мрази, ще преследва, ще мъчи, ще бичува, ще убива и техъ заради Неговото име (Мат. 10:16-22, 28; 24:9; Йоан. 15:18). И само оня, който претърпи до край, той ще бъде спасенъ (Мат. 24:13).Тези страдания и мъки съ неизбежни и необходими за всеки, който живее и се бори въ името на Христа, — въ името на неговата правда, неговата истина, неговата любовь, — за всеки, който се бори за победата и тържеството на доброто. Най-високото съзнание, до което можемъ да се издигнемъ, следъ като сме почувствували и преживели въ себе си доброто,е съзнанието, че за неговото тържество е необходимо пълно самопожертвуване, истинско мъченичество. До това велико съзнание иска да издигне Христосъ свойте ученици и последователи. Той иска отъ техъ да се отрекатъ отъ себе си, да взематъ своя кръсть и да тръгнатъ подиръ Него. Безъ това себеотречение нвспасение (Марк. 8:34 — 36). Безъ себеотречение и самопожертвувание не е извършено никакво велико дело, не е постигната никаква велика цель, — не е създадено нищо възвишено и свЪтло въ никоя областьпотъ човЪка. Великите идеи се раждатъ съ мжка, отглеждатъ се съ страдания, постигатъ се съ мъченичество. ТЪ искатъ не само велики умове, които да ги създадатъ, но и велики мъченици, които да ги въплотятъ. 

Една велика идея умира само тогава, когато нЪма кой да умре за нея. Правдата побеждават тогазъ, когато има кой да се бори за нея, — истината тържествува тогазъ, когато има кой да се жертвува за нея.  Великата сила, която пресъздаде и спаси света, която ще го пресъздава и спасява докато той съществува, иде не отъ многолюдни сборища, а отъ една самотна Голгота, — не отъ чудни и чудовищни оръдия, а отъ единъ простъ кръстъ, — не отъ скиптри и корони, а отъ търнени венци, — не отъ дворци и палати, а отъ мъченически гробове. Тая спасителна сила ни е потребна всекога въ живота, най-много въ тежки моменти, каквито преживеваме ние сега. Въ такива моменти не е доста да бъдемъ само редовни и почтени, умни и предвидливи, решителни и смели, — не е доста да вършимъ добре своята работа и да изпълняваме добросъвестно своя дългъ.

Тези обикновени добродетели може би съ достатъчни за обикновено време, само съ техъ негли може да минемъ въ друго време, но не и сега. Тогава когато требва да се прави изборъ между гибелъ и спасение, — когато требва да се спасява, не е доста само умъ, съвесть и воля: тогава необходимо е преди всичко пълно себеотречение и самопожертвува не, пълна готовность за мъченичество. 

Въ такъво време не съ доста само подвизите на герои, ако ще би това да съ най-смелите подвизи на най-велики герои: въ такъво време необходими съ преди всичко подвизите на велики мъченици. Такива подвизи се изискватъ въ такъво време отъ всички ни, а най-много отъ ония, които и по дългъ, и по положение требва да бъдатъ готови да взематъ своя кръстъ и да понесатъ едно мъченичество. Мнозина, може би, отъ ония, които въ съдбоносни времена биватъ принудени да се самопожертвуватъ за една велика цель, едва ли съ помисляли невга въ живота си, че ще настъпи мигъ, когато те ще требва и ще иматъ силата да станатъ мъченици.

Често пъти времето и нуждата събуждатъ сили у човека, които правять безводния твърдъ, страхливия — смелъ, малодушния — герой, малкия — великъ, скромния — мъченикъ. Всеко време крие въ себе си и тъмни сили, които носятъ за добрия човекъ мъки и страдания. Не е ли мъчение да бъдешъ истиненъ между лъжци, честенъ между безчестни, съвестенъ между безсъвестни, смиренъ между надменни щедъръ между алчни, кротъкъ между жестоки, добъръ между зли? Не е ли мъченичество да проповедвашъ истината тогава, когато господарува лъжата, — да крепишъ добродетельта тогава, когато се шири порокътъ, — да защищавашъ правдата тогазъ, когато вилнее безправието? Но, истинското мъченичество почва тогава, когато се отречемъ отъ себе си напълно и се обрЪчемъ изцело на истината, правната, доброто, любовьта и се пожертвуваме за техъ, когато нашиятъ животъ бъде непрекъснато служение на тези светли сили и непрестанна жертва за техъ, — когато ние имъ послужимъ и съ живота, и съ смъртьта си.

Отъ такъво себеотречено служение, отъ такъва жертва, отъ такъво мъченичество има нужда човечеството, има вопиюща нужда нашата измъчена страна. Въ това служение, въ туй мъченичество живее духътъ, който преодолева опасностите и побеждава света, свЬтътъ на похотьта и надменностьта (1 Йоан. 2:16). Когато у насъ оживее тоя духъ, ние ще бъдемъ непобедими. Тогазъ ние можемъ да бъдемъ угнетявани, но не угнетени,— отчайвани, но не отчаяни, — гонени, но не оставени, — погубвани, но не погубени (2 Кор. 4:8-9). Тогазъ ние ще имаме и великото ободрение на Голготския мъченикъ: Дерзайте ! Азъ победихъ света (Йоан. 16:33).

ПРИНАДЛЕЖИМ ЛИ НА ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА?

 Архиепископ Аверкий (Таушев)

Мястото, където действа спасяващата и обожваща енергия на Светия Дух е Христовата Църква. Църквата е образ на Света Троица, народът Божи, Тялото Христово и Храмът на Светия Дух. Всички тези аспекти са необходими за пълния образ на Църквата.

Принадлежим ли на Христовата Църква? Този въпрос има много дълбок смисъл. Когато дойде антихриста ще “признае” и ще “узакони”, а по този начин и ще овладее външната страна на Православната църква – нейните традиции, изкуство, догматика, канони, познанията за литургическа чистота  и апостолското приемство. Затова външната принадлежност към Църквата и верността към традициите – макар те да са  необходими за всеки, който желае  познание за православната Истина и причастност към пълнотата на нейната благодат – не дават “гаранции”. Онова, което определя принадлежността към истинската Църква е развиването на усет към истината, който ще позволи на човека да различи духа на православното християнство от всички негови хитроумни имитации.

Православната еклезиология се намира в най-голяма опасност от всички останали раздели на православното учение. Поради отслабването на силите на дълбинната вяра, православните християни, неразумно поддали се на светския дух, загубват правилната представа за това какво всъщност е Църквата. Техният поглед, както и погледа на обществото в което живеят, е обърнат към външното и затова те гледат на Църквата все повече и повече като на организация.

Православната Църква не е “монопол” на клириците, не е само тяхна “работа”, както мислят невежите и чуждите на църковния дух. Църквата не е собственост на този или онзи йерарх или свещеник. Тя е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа, стремящи се благочестиво да пазят заповедите  Христови с единствената цел – да наследят вечно блаженство.

В наше време, когато има толкова силни съмнения относно самото съществуване на Истината, когато всяка “истина” се разбира като относителна и се счита за съвсем нормално всеки човек да се придържа към “своята истина”, борбата за Истината придобива особено важно значение. И този, който не съчувства на тази борба, който вижда в нея само проява на “фарисейство” и предлага в замяна да се примирим пред лъжата, отпадайки от Истината, естествено, трябва да се счита за предател на Истината.

Православните църкви, влизайки в крак с времето, ще се откажат от някои традиционни форми на църковния живот и еклезиологични положения, които ще счетат за “несъвременни” и по този начин ще отпаднат от Преданието, което съдържа в себе си силата на истинското християнство. Това е един от пътищата на превръщането на истинското Православие в светско фалшиво “православие”. Същността на Православието не може да се съхрани там, където е загубено онова, което преди е пазило тази същност.

Църквата никога няма да се подчини на света, никога няма да направи компромис с него. Нали Господ каза на учениците си на Тайната вечеря: “вие не сте от света”. Ако искаме да останем верни на истинското християнство, длъжни сме да пазим тези слова – истинната Църква винаги е била, е и ще бъде чужда на този свят. Отделена от него, тя е способна да съхранява божественото учение на Господа неповредено, защото нейната отделеност от света я пази неизменна, т.е. подобна на вечния и неизменен Бог.          

Там, където е прекъсната духовно-благодатната връзка със св. Апостоли и приемниците им апостолските мъже и св. Отци, където има нововъведения във веро- и нравоучението с цел “да се влезе в крак с времето”, “да се прогресира”, да не се изостава от съвремието и да се приспособява с изискванията и модата на този свят, който в зло лежи – там не може да става и дума за истинска Църква. Православната вяра учи как да устроим живота си в съответствие с изискванията на християнското съвършенство, докато инославните взимат от християнството само дотолкова колкото това е съвместимо  с изискванията на съвременния културен живот.

            Позицията на Православната църква по отношение на еретиците е установена веднъж завинаги от св. Апостоли и св. Отци, т.е. от единното и неизменно боговдъхновено Предание. Съгласно него, на православните е забранено да участват в каквато и да е обща молитва или в богослужебно общение с еретици. Според същото това православно Предание римо-католичеството е ерес и то твърде многообразна. За протестантството е по-добре да не се и говори. А католицизмът в течение на времето съвсем се е отделил от спасителната православна вяра и “непогрешимият” папа е провъзгласил за догмати още по-богохулни ереси. Несъмнено, с догмата за непогрешимостта на папата римо-католицизмът може да бъде определен като пан-ерес ( всеерес ).

Разрушителният дух на отстъплението вече проникна и в нашата Православна църква, чиито най-високи йерарси открито говорят за настъпването на “нова ера” и цинично предлагат да се откажем от всичко минало и да се съберем в някаква “нова църква” в близък “икуменически контакт и единодушие” с всички отстъпници от правата вяра и Църква. Водачите на икуменическото движение едва не отдавна започнаха да се изказват, че участват в него с цел “да свидетелстват пред инославните за истината на Светото Православие”. Сега, обаче, както става ясно от честите им изяви, те стават предатели на тази свята истина.

В икуменическите контакти ние отхвърляме богочовешката православна вяра, тази органическа връзка с Богочовека и с Неговото Свято Тяло – православната Църква на св. Апостоли и св. Отци – и искаме да станем членове на едно еретично, хуманистично и човекопоклоническо общество, в което няма място за Христос. Това е равносилно на духовна смърт.

Всъщност разликата между Православието и инославието е особено съществена и дълбока. Западното християнство е изменило самото понятие за християнски живот, за неговата цел и условия, в които протича. Православната вяра е аскетична; православната богословска мисъл изследва пътищата към духовно съвършенство. Западните изповедания разбират  спасението като външна награда за определено количество добри дела или за несъмнена вяра в Божествеността на Иисус Христос. Там не разсъждават и не умеят да разсъждават за това, как душата постепенно трябва да се освобождава от подчинението си на страстите и възхожда към безстрастие и пълнота на добродетелите. Католицизмът е имал и има аскети, но животът им е изтъкан от мрачно, безсъзнателно изпълнение на установени дисциплинарни изисквания, за което им се обещава вечен живот. А това, че този вечен живот се постига още тук чрез постоянно подвижничество, Западът не може да разбере.

Православните хора трябва да осъзнаят, че не дължат послушание на епископ, независимо каква висока титла притежава, който престава да бъде православен и открито следва еретици, претендирайки за единство “на равни начала”. Напротив, те са длъжни да се отделят от него и да изповядат вярата си, защото епископът, бил той патриарх или папа, престава да бъде епископ в момента, в който престава да е православен. Епископът е осветена личност и макар да е грешен човек трябва да му се оказва уважение и чест, докато не бъде съборно порицан. Но ако открито  проповядва ерес или е в общение с еретици, тогава християните не трябва да чакат някакво синодално (съборно) решение, а веднага са длъжни да се отделят от него.

Църквата е там, където е истината. Вярващи са тези, които устояват в Православието, което дело на Светия Дух. Истинските свещеници са тези, които мислят, живеят и учат другите така, както са правили това св. Отци и светиите или най-малко не отхвърлят техния пример и тяхното учение. Там където липсва тази приемственост на учение и живот е измамно да се говори за Църквата, дори и всички външни белези да са налице.

Когато е изгубена силата на Православието и към Църквата се отнасят преди всичко като към земна организация, принадлежността към мистичното Тяло Христово започва да се смесва в съзнанието на хората с членство в една или друга църковна партия. Тогава се допуска разрушаване на човешкия живот под предлог “чистка в Църквата”, ако даден човек е неудобен за дадена църковна партия. В тези условия клириците, миряните и монасите се тровят помежду си, започват да се ненавиждат един друг и между тях започва вражда заради защитаване на светските интереси на тяхната църковна партия. Една църковна групировка може да се отдели от друга и да се стреми да узакони своето положение с всякакви юридически и канонически аргументи. Различни партии могат да се съединяват в “супер-партии”, за да се чувстват по-канонични; те могат да говорят за своето външно единство, като че ли то съставлява истинното духовно единство на Църквата. Но те се провалят в това, че тяхното обединение е чисто политическо, което личи когато отново се разпадат или водят полемика с онези православни групи, неприсъединили се към тяхната организация.

Съществува и една фалшива, лъжлива ревност, под маската на която се крият кипящи човешки страсти – преди всичко гордост, любов към властта и почестите - и интереси на партийната политика, подобни на тези, които играят водеща роля в политическата борба и които нямат място в духовния живот, в обществения живот на Църквата, но които, за нещастие, могат често да се срещнат в наше време и са главни причини за всевъзможни конфликти и безредие в Църквата. Самите тези, които се ръководят от “политиката” често слагат маската на борци “за идеята”, в действителност се стремят само към свои лични цели, стремят се да угодят не на Бога, а на своето самодоволство и ревнуват не за слава Божия, а за своя слава и за славата на своите сподвижници и членове на своята църковна партия. Всичко това е дълбоко чуждо на истинската свята ревност, всичко това й е враждебно и е греховно и престъпно, защото компрометира нашата свята вяра и Църква.

Църквата ни е дадена за спасение на нашите души и за нищо друго! Ние нямаме право да я правим наше оръдие или да я превръщаме в арена за своите страсти заради постигането на лични цели.

Осъзнавайки, че партийната политика е проникнала не само в другите групи, но и нашата собствена трябва да се запитаме: “Не следва ли от това, че благодатта на Светия Дух напуска нашия Синод?”

Не е ли по-добре да се правим, че не забелязваме останалите православни групи и да се съсредоточим само върху себе си? Не! Това е отказ от отговорност от страна на епископата, като приемници на светите Апостоли. Партийната политика трови Православието, пречи на изпълнението на неговата мисия, отвращава новопокръстените и принуждава вярващите да слушат не словата на Христа, а шепота на сатаната. Да се мълчи за това би било престъпление, защото, ако не говорим за проблема открито, то как биха открили същността на православието, надхвърляща всяка партийност, тези, които са се отдали на духовно търсене? Как те ще могат да усетят живата реалност на истинската Църква, която е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа?

Друг признак на загубване силата на Православието виждаме  в момента когато ръководителите на православните групи започват да играят “роли”. Причината за това е, че духовно нищожни хора подбудени от светски амбиции се стремят да заемат в Църквата позиция, предназначена за хора с по-висока духовност. В повечето случаи тези “актьори”, нямайки в действителност никакъв духовен авторитет, се принуждават да го придобиват чрез човекоугодничество. За това е говорил и св. ап. Павел, който още в първите години на християнството посочвал различието между истинските представители на Христа от човекоугодниците: “Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб.” (Гал. 1; 10).

Определен вид актьорство може да се открие и у лъжепроповедниците на Православието, “богословите” на “очистеното” обновленческо Православие. Тези лъжеучители можем да срещнем не само в “либералните” кръгове, но също и сред “специалистите по Отците”, “консерваторите”, “традиционалистите”. Глашатаите на фалшивото Православие могат да дадат на човек усещането, че той накрая е разбрал Православието, но по-често от всичко те остават душата на човека недокосната.

Така наречените “либерали” и “традиционалисти” са двете страни на един и същ медал. И едните и другите са обладани от съвременния критицизъм, любов към външния блясък и всезнайство и са приели Православието, за да го изследват и да правят своите “разумни” изводи, вместо да го черпят от живите му пазители. Не е достатъчен просто външен контакт с истинските пазители на Преданието, необходимо е духовно родство, любов и “единство на духа”.

Колкото повече църковния лидер се старае да играе своята роля, толкова повече той очаква, че паството ще се проникне от неговата светска представа за властта  и ще започне да играе ролята на безумно стадо. Това е лош пример и хората не могат да сравняват своето положение с Истината, тъй като никога не са се срещали с нея. Те не са в състояние да различат формалното пастирство от истинското Православие, водещо към спасение на душата; и затова търсят пастир не от духовни съображения, а за да станат “официално” членове на правилната църковна партия. Ако това търсене приключи с неуспех, то поради излишното внимание към “официалността” се стига дори до отчаяние от факта, че не те считат за “официално православен”.

Истинското Православие е чуждо на всякакъв мъртъв формализъм. В него няма сляпо подчинение на “буквата на закона”, защото то е “дух и живот”(Иоан 6; 63). Това, което от чисто формална външна гледна точка ни се струва съвършено правилно, всъщност съвсем не е задължително да е такова на практика. Православието е единствената и пълна Истина, чистата Истина, без всякакви примеси на фалш, лъжа, зло.

Всичко, което стои на пътя на Христовата Истина е идол. Затова ако човек следва указанията на църковен ръководител, които противоречат на Христовите заповеди, то този човек си е създал идол от “официалността”. В края на краищата се стига до извода, че “ако нашите водачи грешат, то всичко е загинало!” Въпреки това, не бива да считаме даден човек за безнадеждно загубен за Православието до тогава, докато той не е загубил истинското разбиране за Църквата. Портите адови няма да й надделеят, но те могат да надделеят над мнозина, които се считат за църковни стълбове, както ни показва историята на Църквата.

По този начин някои християни могат да се окажат в такова положение, че да са напълно “легални”, но дълбоко чужди на Христос. Св. Отци изтълкували това, че печатът на антихриста ще се полага на челото и на дясната ръка, но не едновременно, а или на челото или на ръката (Откр. 13; 16). Според св.Андрей Кесарийски, тези, у които печатът на антихриста ще бъде на челото, ще споделят идеологията на антихриста, докато тези, които ще получат печат на дясната си ръка само ще признават неговата власт, утвърждавайки, че това е допустимо, ако “си оставаш християнин в душата”. Но Дух Свети ще напусне хората, получили печата на звяра и тогава сърцата им ще се изпълнят с първия признак на гибелта – боязливостта – която бързо ще ги доведе към края.

Днес съвсем официално Истината се обявява за лъжа, а лъжата за истина. И всеки е длъжен, иска или не, да вярва на всичко това въпреки всички доказателства и без основания. Ако ли не, то горко му! Този, който следва указанията на съвестта и учението на Господа, ще плати за това. И това се случва навсякъде – понякога даже в религиозна и църковна среда.

Когато християнската любов изчезва, тя бива заменяна от сурогати, способни да обединяват Църквата само на външно ниво: официалност, установени норми на поведение, актьорство, човекоугодничество, политически съюзи – всички тези подмени, обединяват фалшивата църква, в която цари пустота. Най-тежко в такова време е да понесеш духовната самота. “Спасявай себе си! Блажен си, ако намериш макар и един верен сътрудник в делото на спасението: това е велик и рядък в нашето време Божи дар. Внимавай когато искаш да спасиш ближния, да не те повлече и тебе в гибелната пропаст. Това се случва ежечасно”.

 

20 януари / 2 февруари - Служба на св. Евтимий, патриарх Търновски *

Съставена от Левкийски епископ Партений (+1982).

На вечернята, Блажен муж: 1 антифон. 

Стихири на Господи, воззвах, на 8, глас 4,, под.: Дал еси́ зна́мение:

Да възхвалим всеусърдно Евтимий - пресветлата звезда, изгряла от Търнов град и получила светлината си от Слънцето – Христа; той незалязващо озарява всички ни със словата на познанието и добродетелните дела, и с благодатта на светостта ни сочи пътя към небето, където е жилището на всички, които се веселят и получават наградата за благочестието.

Да побързаме с цялото си усърдие към извора на живата вода – Евтимий, който чрез вярата в Сина Божи излива от утробата си реки от неоскъдняваща благодат и утолява сърцата на жадуващите за Божията правда, умива съвестта чрез сълзи на умиление и пасе овцете на Божието стадо на злачно пасище, където няма нито печал, ни въздишки.

Нека всеусърдно да се изкачим на многоклонестото дърво – Евтимий, чиито листа от Божии дарове не окапват поради неразкаяние; то е насадено при водни извори и своевременно дава плодовете си за наслада на верните; и според Евангелието, то пази от греховния зной небесните птици - синовете на Царството.

Други стихири, глас 1, самогласни:

Дойдете, вижте безстрашната смелост на добрия пастир! Ето, Евтимий послуша Христа, Който казва: „не бойте се от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият“,  и смело изобличава кръвопийната ярост на нечестивите агаряни и по чуден начин посрамва тяхната немощна злоба. Така се изпълни словото, че „ако Бог е с нас, никой не ще е против нас“.

Дойдете, вижте мъката, раздираща сърцето! Ето, врагът разделя патриарх Евтимий от паството му. И всички проливат сълзи и горчиво викат към него: на кого ни оставяш сираци, пресвети отче? Отговори им: на Вездесъщата Троица, нашия Бог, Който никога никого не изоставя, и сега, и во веки.

Дойдете, вижте голямата любов на паството към пастира. Ето, провождат патриарх Евтимий в безвъзвратно заточение, и всички плачат и ридаят, целуват му ръце и нозе, и тревата, стъпкана от светите му стъпала, късат за благословия. О, каква Голгота за възкресение и страдания за спасение!

Слава, глас 2: Като диамант е твърда душата на Евтимий! Както казва апостолът, „Господ наказва, когото обича“ - и това се прояви на дело в него, защото, като го намери очистен с пост и молитва, Бог усъвършенства златото на душата му в пещта на тройно разпаления огън на изкушенията - състраданието на бащинското му сърце към неговия народ, смъртната заплаха и далечното заточение; и като постигна избавление от изкушението,  успя да го понесе с победата на истината. Затова, отче Евтимие, като имаш голямо дръзновение пред Господа, избави ни от тежките и люти нападения на мъчителя.

И ныне, Богородичен догматик, глас 2. Прейде сень: Премина сянката на закона, щом дойде благодатта; както къпината гореше и не изгаряше, така и Ти, Дево, роди и Дева остана. Вместо огнения стълб, възсия праведното Слънце, и вместо Мойсей – дойде Христос, спасението на нашите души.

Вход. Свете тихий: Прокимен (на деня), Паримии

На литията, самогласни стихири, глас 6:

Христос те показа като образец на православието, отче Евтимие, украшение на патриарсите, защото ти очисти от ересите паството, плод на твоето апостолство, като пишеше и изричаше словата на Духа за нашата свята вяра. И кой ли не слуша словата на твоите поучения? Кой ли не пи водата на живота от устата и утробата ти? Напътствай сега и нас, пресвети отче, със светлината на православното разбиране за Бога и безукорното благочестие.

Глас 2: Ето, наистина ни се яви нов Мойсей – блаженият Евтимий, защото той като него се качи на планина Атон, избяга от тъмната бездна на света и съзерцаваше Бога с чистите очи на душата си, но послуша гласа на Божия призив и отново слезе при народа със скрижалите на богопознанието, за да ги води с крепка ръка по пътя на благочестието; а прогонен от нечестивите турци, отново се качи на Родопа планина, като скърбеше, че се разделя с паството, но се утешаваше, че намери желания мир за пустиннолюбивата си душа, и пееше благодарствени песни на Господа.

Слава, глас 5: Да благословим, верни, патриарх Евтимий, приятеля на Божиите приятели и съжителя на техните жилища. Защото той, след като чу гласа на пророка, който казва: „аз много почитам Твоите приятели, Боже“, той възлюби светиите, безукорно пожела техните венци и ги прослави на земята с хваления: Йоан, чудотворецът от Рилската пустиня, Иларион Мъгленски, победителят над злочестивите ереси, и славната в смирението Петка, благочестивият кълн на Епиват и цвете на Йорданската пустиня, Неделя, великата между мъчениците, Филотея, която живя като без мъж с мъжа си, и Михаил, воинът на Небесния Цар. Затова след преставянето му, те го приеха във вечните обители, и заедно с тях той сега се моли на Господа за нашите души.

И ныне, глас същия: Ти си Храм и Врата, Палат и Царски Престол, Дево всечестна, чрез Която моят Избавител, Христос Господ, се яви на спящите в тъмнина като Слънце на правдата, желаейки да просвети тези, които създаде с ръката Си по Свой образ; затова, Всевъзпявана, като имаш пред Него майчинско дръзновение, непрестанно моли да се спасят нашите души.

Стиховни  стихири, глас 5: Подобен: Ра́дуйся:

Радвай се, Евтимие, велик наставниче на българската земя, защото по Божие допущение ти видя страшни и ужасни неща: нивата на твоите трудове, потъпкана от зверовете и възлюбеното лозе, опустошено от глигани при агарянското нашествие и поробване, разорени Божии църкви, опожарени манастири, разкопани свети олтари и прекатурени свети трапези. Но като втори Йеремия, който викаше със сълзи към Господа, моли се сега за нас, да дарува на душите ни мир и голяма милост.

Стих: Твоите свещеници ще се облекат в правда, и Твоите светии ще се зарадват. (Пс.131:9)

Радвай се, Евтимие, велик наставниче на българската земя, защото по Божие допущение ти видя страшни и ужасни неща: твоето стадо, едноименно на Христа, разкъсвано от свирепите вълци и със зъби жестоко изтезавано; паството ти, отхранено на тучните пасища на твоите учения, но сега избивано с меч от нечестивите, а Божията Църква - потопена в кръвта на православните; ти чу и воплите на твоите възлюбени чеда, и измъчваше се отческата ти утроба, но от никъде не идваше помощ и ти мъжествено пожела смъртта, нежели живота. Но като втори Йеремия, който викаше със сълзи към Господа, моли се сега за нас, да дарува на душите ни мир и голяма милост.

Стих: Моисей и Аарон между свещениците и Самуил между ония, които призовават името Му, викаха към Господа, и Той ги слушаше. (Пс. 98:6)

Радвай се, Евтимие, велик наставниче на българската земя, защото по Божие допущение ти видя страшни и ужасни неща, но и на небесните радости Бог те направи участник и ти разкри Своите неизвестни тайни - по чуден начин спаси живота ти от агарянския меч и вложи в сърцето ти силата на божествената мъдрост, за да бъдеш неизчерпаем извор на утеха от Утешителя за страдащото твое паство, та като те провождат със сълзи на заточение да не се много съкрушават; и като добър на ставник, ти ги връчи на Светата Троица. Но като втори Йеремия, който викаше със сълзи към Господа, моли се сега за нас, да дарува на душите ни мир и голяма милост.

Слава, глас 6: Дойдете да се зарадваме в Господа и да разкажем за извършилото се тайнство, защото Той пожела и ни изкупи с всепочитаната кръв на Своя Единороден Син, и макар отново съгрешаващи, с любов ни праща очистване на греховете чрез страдание в този живот за спасение на душите. О, каква божествена милост! В страданието не ни лишава от лъчите на светлината на Своите светии, както и в древност не лиши българите от духовното сияние на патриарх Евтимий. Но, Господи, по неговите молитви и сега не отнемай от нас Твоите велики милости.

И ныне, Богородичен: Моят Творец и Избавител Христос Господ произлезе от Твоята утроба, о Пречиста, и в мен – човека Се облече и от древното проклятие освободи Адам; затова към Теб, Всечиста, като към Божия Майка и истинска Дева „радвай се” непрестанно зовем с ангелския поздрав: „Радвай се, Владичице, защита, покров, и спасение на нашите души!”.

Тропар, глас 4:

Просиял с пустиннически подвиг, достойно се изкачи на престола на първосветителството, откъдето озари всички с лъчите на богопознанието и изпи чашата на безкръвното мъченичество. Сега предстоейки пред престола в горния Йерусалим, Евтимие, моли Христа, нашия Бог, за тези, които почитат твоята памет.

Слава, и ныне, Богородичен: Е́же от ве́ка утае́ное: От века скритото и непостижимо за ангелите тайнство, чрез Тебе, Богородице, се откри на живеещите на земята – Бог Се въплъти в неслитно съединение на двете естества и прие доброволно Кръст заради нас; така Той възкреси първосъздадения Адам и спаси от смърт нашите души.

————————————————————

На Утренята, на Бог Господь, тропар, глас 4 (2) Слава, и ныне, Богородичен: Е́же от ве́ка:

Първи седален, глас 4, под.: Удиви́ся Ио́сиф:

Всички се удивихме, като видяхме твоето мъжество, пребогати Евтимие, как се отрече от красотите на света и дръзна да се отдадеш на подвига на пустинническия живот и първосветителството, и как не се уплаши от невидимите и видими врагове; и на Бога слава възпяваме заради тебе, защото в мъченичеството те запази невредим, а след твоето упокоение те удостои със Своята слава.

Слава, и ныне, Богородичен, глас и подобен същия: Удивиха се ангелските множества, Чиста, как Ти, Която си участница в най-богатата небесна радост, винаги пребиваваш в долината на човешките скърби и майчински бързаш към всеки молитвен вопъл, като раздаваш неоскъдяваща благодат, изцеряваш болните и утешаваш скърбящите, Дево, Майко на Господ, най-богата съкровищница на божествената милост.

Втори седален, глас 3, под.: Красоте́ де́вства Твоего́:

Пленен от красотата на Божието лице, преподобни отче наш Евтимие, ти не обикна нищо в света, всичко сметна за нищожно и като всели в душата си Най-красивия от човешките синове, разпален от Божията любов, ти се устреми към бъдещите блага, забравяйки тукашните.

Слава, и ныне, Богородичен, глас и подобен същия: Ти се яви най-прекрасна в Божиите очи и най-добра от всички видими и невидими твари, Дево Богородице, заради това Отец Те избра за Своя невеста, а Синът, Който сътвори и храни вселената, Те придоби за Своя Майка. Затова сега ние, човешкият род, по дълг Те облажаваме.

Полиелей и величание. Седален след полиелея, глас 8, под. Премудрост и Слово:

Даде ти се пребогата мъдрост от Извора на премъдростта – Христа, нашия Бог, за да учиш хората на православните догмати и да ги водиш по тесния път на благочестието към пасището на божествената благодат. И като се потруди, ти стана като запален светилник за всички чеда на Православната църква на Христа, нашия Бог, Когото моли да спаси и просвети онези, които с любов празнуват всепочитаната ти памет.

Слава, и ныне, Богородичен, глас и подобен същия: Като зачена в утробата си Премъдростта, Ти без да изгориш роди Господа, Спасителя на всички, и стана причина за обожението на света; Ти донесе на земята благоволението на Отца, а на небето издигна Адамовия род, като му отвори райските врата. Като небесна Стълба и райска Двер, Богородице Марийо, моли Христа, нашия Бог, да дарува прошка на греховете на тези, които се покланят с любов на Твоята пречиста Рожба.

Степенни антифони, глас 4.

Прокимен, глас 4: Устата ми ще заговорят премъдрост и размислите на сърцето ми - разумност. Стих: Чуйте това, всички народи, отворете слух всички, които живеете по вселената.

Евангелие, 50 псалом. Стихира след 50 псалом, глас 6:

Ти се яви като незалязваща звезда, която със зората на учението просвети цялата българска земя, и на север до океана и на запад до Адриатическото море, трижди блажен равноангелни Евтимие, съ-ревнител на апостолите, като поучаваше света със слова и добродетели. А и сега, като имаш дръзновение към Господа, не преставай да се молиш за чедата си, пресвети отче.

Канон на светителя, глас 2, с акростих: Се́ющии слеза́ми ра́достию по́жнут. Де́вий (Парте́ний). (Които са сели със сълзи, ще жънат с радост (Пс. 125:5). Девственик. (Партений)). Катавасии на Сретение Господне, глас 3

Песен 1

Ирмос: Съкрушителната Божия сила някога повали в морската дълбина фараонската войска, а сега въплътилото Се Слово унищожи зловредния грях; Той е преславният Господ, Който славно Се прослави.

Припев: Светителю отче Евтимие, моли Бога за нас!

Следвайки стъпките на истинските израилтяни, ти прекоси тъмната бездна на света, без да намокриш нозете си с тинята на страстите, пеейки на Господа: защото славно Се прослави.

Някога на Синай древният закон беше даден веднъж, а в Сион възсия новата благодат и ти, блажени, с богопросветен ум отново предаде на своя народ и закона и благодатта в най-чистото сияние на Православието, пеейки на Господа: защото славно Се прослави.

Слава: Някога, по времето на Мойсей, младият израилски лъв Иисус Навин победи Амалик, а пък ти уплаши агаряните и посрами дявола със силата на Кръста, който по чуден начин те спаси от меч и заколение, а ти пееше на Господа: защото славно Се прослави.

И ныне: Всенепорочна Майко на Божиите милости, бъди благословена, защото роди Христа и преведе от смърт към живот и от греховната гибел към вечното блаженство нас, които пеем на Господа, защото Той славно Се прослави.

Песен 3

Ирмос: Върху камъка на вярата, като ме утвърди, разшири моите уста против враговете ми. Възрадва се духът ми, когато пея: никой не е свят, както нашият Бог, и няма праведен освен Тебе, Господи.

С безмълвни уста, изричайки непрестанно в сърцето си най-сладкото божествено Иисусово име, ти възнасяше молитвата си до слуха на Бога Саваота и пееше: никой не е свят, както нашият Бог, и няма праведен освен Тебе, Господи.

От явното съприкосновение на благодатта на Духа до твоето сърце ти докрай се съкруши и като надви силата на врага, винаги възпяваше: никой не е свят като нашия Бог, нито има друг праведен освен Тебе, Господи.

Слава: Утвърдил сърцето си чрез подвизаването в Господа и пребъдвайки винаги в опиянението на Духа, със сила свише ти извърши много чудеса и пееше: никой не е свят, както нашият Бог, и няма праведен освен Тебе, Господи.

И ныне: Мощта на силните се изтощи, понеже Господ свали силните от престолите им и немощните препаса със сила, Дево, Майко на Господа, защото Бог възвиси смирените, които пеят: никой не е свят, както нашият Бог, и няма праведен освен Тебе, Господи.

Седален, глас 8, под.: Повеле́нное та́йно:

От дълбочината на душата си ти прие заповедта на възлюбения ученик и апостол да не обичаш света, нито нищо, което е в него и оставяйки всички земни блага и наслади взе кръста си и последва Христа, от Когото и прие вечна отплата, която на човека и на ум не е идвала, и се наслаждаваш на съзерцаването на Неговата чиста и незалязваща слава.

Слава, и ныне, Богородичен, глас и подобен същия: Изпълнил заповедта на Отца за любовта и станал послушен дори до смърт, както е написано за Него в началото на книгата, Божият Син Се всели в Твоята утроба, Чиста, направи Те по-широка от небесата и Те постави до Себе Си на престола в Своето Царство; като раздаваш богато Твоите милости оттам, не забравяй и нас, небесна Царице, Майко и Дево.

Песен 4

Ирмос: От Девата Се роди не ходатай, ни ангел, но Самият въплътил Се Господ и спаси цялото ми естество; затова и Ти викам: „Слава на Твоята сила, Господи!”.

Като чу още от младини за Бога, Който слезе с мощ да спаси човешкия род и да съкруши силата на врага, ти неотклонно последва Неговите спасителни стъпки, носейки благото иго на плещите си и непрестанно викаше: слава на Твоята сила, Господи.

Вкусил от Божията милост на Твореца, чрез която бе въведен в чертога на благодатта, ти с очистени очи съзерцаваше невидимото у Бога и винаги с умиление зовеше: слава на Твоя сила, Господи!

Слава: Макар Бог, чрез Своята любов, да ти възложи велики страдания, дори до смърт, Той те наказваше, за да те поучи, като искаше повече да те изпита, а ти винаги с благодарност викаше: слава на Твоя сила, Господи!

И ныне: Майко Дево Богородице, предобразна и сенчеста Планина, от Теб дойде Светият, покрил с добродетел небесата и спасява тия, които викат: слава на Твоя сила, Господи!

Песен 5

Ирмос: Озарение на лежащите в тъмнина, спасение на отчаяните, Христе, Спасителю мой, към Тебе прибягвам в ранни зори, Царю на мира, просвети ме с Твоето сияние, защото друг Бог освен Тебе не зная.

С пророческите си очи Исая видя седналия на издигнат престол Бог, а пък ти свещенодействаше в новата благодат като принасяше в жертва заклания за всички Агнец Божий, възкръснал и седящ отдясно на Отца.

С раздирана от силна скръб душа, ти навеки предаде народа си на Троичния Бог, а когато нечестивият поробител бе отстранен от Божията ръка, благочестието отново процъфтя в земите на България по твоите молитви.

Слава: Сърцето ти страдаше, когато нечестивите агаряни убиваха с меч твоите чеда, но и се радваше в душата си, процъфтяваща в благочестието сред земята на скърбите, напоявана със сълзи.

И ныне: Когато Исая Те провидя като девица, Богородителко и Майко на Емануил, той извика: Девата ще зачене и ще роди, и след раждането ще остане дева.

Песен 6

Ирмос: Попаднал в греховната бездна, призовавам Твоята неизследима бездна от милосърдие: от тлението ме, Боже, изведи.

Макар да беше от Адамовия род и потомство, ти избягна бездната на греха и дори на младини не се оскверни, защото взе на рамо кръста си и не потъна в морето, а се изкачи на планината на преображението.

С тъга в сърцето, ти като Йона викна към Господа и бидейки чут, веднага бе избавен от властта както на нечестивите агарянски зверове, така и на тези от преизподнята.

Слава: Щом излезе от смъртоносната утроба на кита, пророкът извърши делото на Божието призвание, а ти, бидейки избавен от посичането с меч, удвои трудовете на твоя подвиг и проповедта на Божията сила. 

И ныне: Богоблагодатна Майко на моя Иисус, спаси ни от морето на напиращите страсти, та величаво да възпеем Твоята сила и да въздадем благодарствени песни на Твоя Син, Пречиста.

Кондак, глас 8, под.: Взбра́нной Воево́де:

В невидимата бран станал победител, получи венец от Божията десница, преподобни отче наш Евтимие, и непобеден в борбата с нечестивите агаряни, ти увеличи своята награда в небесните обители; затова те възпяваме така: радвай се, безкръвен страдалче на българската земя.

Икос: Наистина твоята борба, според великия Павел, не бе против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата, и побеждавайки, ти победи най-напред лукавия в полето на твоята пустиннолюбива душа, а след това и в съдилището на злочестивите агаряни. Затова те възпяваме така: радвай се, безкръвни страдалче на българската земя.

Синаксар: В 20 ден на месец януари празнуваме паметта на преп. Евтимий Велики (+473 г), св. Евтимий, патриарх Търновски (ок. 1402 г.) и св. мчк Захарий от Пелопонес (+1782). По техните молитви, Христе Боже, помилвай и ни спаси! Амин!

Песен 7

Ирмос: Когато на поле Деир бе издигнат за поклонение златен истукан, Твоите трима момци пренебрегнаха безбожната повеля и бяха хвърлени в огън, но оросени пееха: благословен Си, Боже на нашите отци!

Наранен като Юда от сребролюбие, гръцкият цар те изпрати на заточение, като поиска злато и сребро, но ти беше раздал всичко свое и чрез нестяжание придоби безценния бисер Христос, Който е благословеният Бог на нашите отци.

Турският султан те раздели от твоето паство, като искаше да затвори твоите богословесни устни, проповядващи благочестието, но дори и в заточение Пастирът Христос събра за тебе словесно стадо; Той е благословения Бог на нашите отци.

Слава: След като много години добре върши делото си на земята, ръката на Божия ангел те пожъна като зрял клас и като стократен плод Христос те прие в житницата на вечната награда; Той е благословеният Бог на нашите отци. 

И ныне: Облажаваме Те, чиста Богородице, като избрана сред най-добрите жени, плодовита Планина, от Която Се отсече Камъкът Христос, напълно съкрушил истукана на човешките стълпотворения; Той е благословеният Бог на нашите отци.

Песен 8

Ирмос: Възпявайте, творения,  като Господ Бога, слязъл в огнената пещ при еврейските младежи и превърнал пламъка в роса, и превъзнасяйте Го през всички векове.

Вселукавият бяс искаше опасно да те тласне в разпалената пещ на страстите, но не успя, защото ти още от младини я разхлаждаше, привикнал с добрия подвиг, и постоянно напоявайки душата си със сълзи, ти възпяваше и прославяше Бога през всички векове.

Виждайки в изумление своя старец, чудния Теодосий, целия като пламтящ огън, ти напълно се устреми към огъня на Духа, който изгаря тръните на греховете и съгрява душата с топлината на живота, възпявайки и прославяйки Бога през всички векове.

Слава: Като втори Илия ти напои обилно с дъжд изсъхналата от слънцето земя чрез твоите молитви и дари човеците с изобилие на земни и небесни плодове, като възпяваше и прославяше Бога през всички векове.

И ныне: Като събрахме смелост, и ние Ти пеем „радвай се!“, Чиста, Която надмина чистотата на ангелите и всели в Своята утроба Бога; Майко Божия, избави ни от гибелта на греха. 

Песен 9

Ирмос: От Бога - Бог Слово , неизразимата Божия Премъдрост обнови вкусилия тленната храна Адам, като неизказано Се въплъти заради нас от Светата Дева. Затова ние верните единомислено с песни Го възпяваме.

Ти имаше единствено съкровището на Евангелието, обеднявайки по плът на земята, но като великия апостол Павел, нямаше нищо, а мнозина обогати със съкровището на Духа, като подготви народа за заставане от дясната страна на идващия Съдия.

Господ, Който издига смирените, те издигна от дълбините на иноческото смирение до престола на първосветителството, а оттам до Небето на небесата и те увенча с венците на светостта и безкръвното мъченичество.

Слава: Светителю Христов и учителю на Православието, пресвети отче Евтимие, чиито сладки слова чу Църквата - целият Христов Израил, утвърди ни в благочестието с твоите молитви.

И ныне: И ние Те възпяваме, всепочитана Дево, както някога Предтечевата майка: и откъде ни е това – да дойдеш при многогрешните и на всички да помагаш по неизчерпаемата Твоя милост?

Светилен, глас 3, под.: Пло́тию усну́в:

Душата ти, Евтимие, по достойнство получи дръзновение пред Бога, а сърцето ти, светителю, любвеобилно приютява твоя народ, затова не спирай да се молиш за нас да се освободим от примките на злия враг.

Слава, и ныне, Богородичен, същия глас: Марийо, Божия Невесто, Защитнице на християните, Царица на ангелите и първа между всички светии, не спирай да се молиш за всички, които православно Те възпяват.

Хвалитни  стихири на 4, глас 8, под.: О, пресла́внаго чудесе́:

О, преславно чудо! Евтимий, божественият клон от благороден корен, произраства и богато процъфтява, и принася сладките плодове на благочестието с пост, въздържание и молитви, чувани от Бога; от светилника на светителското служение той чудно огрява всички със словото на учението и със страдание, и с мъченическо изгнание, и с безупречно преминаване към вечния живот, и с вършене на чудеса, и с горещо застъпничество пред Бога.

О, преславно чудо! Евтимий, добрият пастир, както е писано, бърза да положи душата си за овците и смело изобличава нечестивия мъчител, който, заобикаляйки пастира, кръвопролитно се нахвърли върху стадото; затова въпреки че получи смъртна присъда от беззаконниците, ръката на Божия ангел удържа меча, като за утеха на народа искаше да запази жив светителя, макар и в изгнание.

О, преславно чудо! Евтимий, пустинният възпитаник на свещената планина Атон под покрова на Божията Майка, ученик на дивния Теодосий и на боговдъхновения Калист, и на Григорий, сподвижника на синайските отци, а най-вече обикнат от Светата Троица, Която той обикна и Я всели в душата си чрез подвиг и добродетел, на Нея завинаги повери и паството си, и като стои сега пред Нея, непрестанно моли се за нас.

О, преславно чудо! Украсен с посивели коси, Евтимий се засели в горните селения и стана съпричастник на ангелите; той сега почива в лоното на праотеца Авраам и съзерцава с всички праведни незалязващата Светлина, безкрайно се причащава с небесните блаженства, приема стократна отплата за земните трудове и за неизказаните страдания заради Христа, и непрестанно се моли Богу за нашите души.

Слава, глас 8: Отново възсия за нас ежегодната памет на светителя Евтимий Велики, изгря за нас славата и похвалата за българското благочестие, защото него, като произлязъл от българите, Пастиреначалникът Христос издигна го като нов Моисей за техен първопастир да ги води по трънливия път на изкушенията към обещаното душеспасение; и им беше като огнен стълб, който със светлината на пребожествената Троица осветява пътя им към благочестието, превеждайки ги през мрачното море и тъмната пустиня на агарянското нечестие; а сега непрестанно се моли за нашите души.

И ныне, Богородичен, глас същия: Владичице, приеми молитвите на Твоите раби, и ни избави от всяка нужда и печал.

Велико славословие, тропар на светителя.

На литургията, след Апостола:

Алилуя: Устата на праведника изказват премъдрост, и езикът му изговаря правда. (Пс.36:30)

Причастен: В па́мять ве́чную:

* Редактиран вариант на превода на о. Траян Горанов и проф. Иван Желев Димитров.