Св. Йоан Златоуст. Тълкувание на 1Коринтяни 11:10-17 (относно дългите коси у мъжете и покриването на главите на жените)

Жените се молели и пророкували с открити и непокрити глави – защото по онова време и жени пророкували, – а мъжете си пускали дълги коси, подобно на занимаващите се с философия, и покривали главите си, когато се молели и пророкували, като и в двете следвали езическия обичай.

Апостолът, докато бил при коринтяните, вече ги бил наставил по този въпрос. Но понеже, вероятно, едни го послушали, а други останали непослушни, той отново, чрез посланието си, като мъдър лекар, с обилно слово изцелява този недостатък.

Че лично им е преподавал такова наставление, личи още от началото на речта му. Защо иначе, след като дотогава никъде в посланието не бил говорил за това, а разисквал други грехове, изведнъж казва: „Похвалявам ви, братя, че всичко мое помните и държите преданията така, както съм ви ги предал.“

Очевидно е, че едни са го послушали и тях той похвалява, а други са останали непослушни и тях изправя със следните думи: „А ако някой иска да спори, ние нямаме такъв обичай“ (1 Кор. 11:16). Ако беше укорил всички – и послушните, и непослушните, – у първите би предизвикал огорчение, а у вторите би засилил нерадението. Но сега, като едните похвалява и одобрява, а другите изобличава, първите насърчава, а вторите довежда до срам.

Укорът сам по себе си може да въздейства, но има още по-голяма сила, когато е съчетан с похвала към онези, които постъпват правилно. Затова апостолът започва не с укори, а с похвали, и то с големи похвали: „Похвалявам ви, че всичко мое помните.“

Така обикновено постъпва Павел: за малки добродетели отправя големи похвали. Това не прави от ласкателство – да не бъде! Нима би ласкаел онзи, който не търсеше нито пари, нито слава, нито нещо подобно? Не, във всичко той има предвид единствено тяхното спасение. Затова и засилва похвалата:„Похвалявам ви, братя, че всичко мое помните.“

Какво означава „всичко“? Нали говореше само за непускането на дълги коси и за непокриването на главата? Но, както казах, той усилва похвалата, за да ги направи още по-ревностни: „Че всичко мое помните и пазите преданията така, както съм ви ги предал.“ Следователно още преди това той им е предал много неща устно, а не писмено, както свидетелства и на много други места. Първо им е оставил само преданието, а сега прибавя и основанието за него.

По този начин още повече утвърждава послушните и събаря гордостта на непослушните. Той не казва пряко: „Вие послушахте, а другите не послушаха“, а само загатва това в по-нататъшното изложение на наставлението си: „Искам още да знаете, че глава на всеки мъж е Христос, глава на жената е мъжът, а глава на Христос е Бог“ (1 Кор. 11:3). Ето това е основанието. Апостолът го привежда, за да направи по-немощните във вярата по-внимателни. Защото онзи, който вярва както трябва и е твърд във вярата, не се нуждае нито от доказателство, нито от обяснение защо му се заповядва нещо, а му е достатъчно самото апостолско предание. Но по-немощният, когато узнае и причината, с още по-голяма ревност пази казаното и се покорява с по-пълна преданост.

******

Може би някой ще се зачуди и ще си зададе въпроса: каква е вината, ако жените са с открита глава, а мъжете – с покрита? В какво се състои вината, можеш да видиш от следното.

На мъжа и на жената са дадени много различни знаци – на единия като знак на властта, а на другата като знак на подчинението. Един от тези знаци е именно това, че жената трябва да бъде с покрита глава, а мъжът – с открита. Щом това са установени знаци, и двамата съгрешават, когато нарушават установения ред и Божията заповед, когато престъпват собствените си граници: мъжът, като се принизява до положението на жената, а жената, като с външния си вид се въздига над мъжа.

Ако дори не им е позволено да променят облеклото си – тоест жената да носи мъжки дрехи, а мъжът да се облича в женски дрехи и да носи женско покривало, защото Писанието казва: „Жена да не носи мъжко облекло и мъж да не облича женска дреха“ (Втор. 22:5), то още по-малко им е позволено да разменят тези отличителни знаци.

Първото е установено от хората, макар впоследствие да е утвърдено и от Бога, а второто произтича от самата природа – именно жената да се покрива, а мъжът да не се покрива. Под „природа“ тук разбирам Бога, защото Той е Творецът на природата. Затова, ако престъпиш тези граници, виж колко голяма вреда ще произлезе.

Не ми казвай, че това нарушение е маловажно. То е голямо само по себе си, защото представлява непослушание. А дори и само по себе си да изглежда маловажно, то става велико, защото се отнася до знаци на велики духовни истини. Че този знак е важен, личи от това, че поддържа добрия ред в човешкия род, като ясно показва кой е поставен да предстоятелства и кой да се подчинява. А онзи, който постъпва против това, внася безредие във всичко, лишава се от Божиите дарове, унижава честта, дадена му свише – и това се отнася не само за мъжа, но и за жената. Защото и за жената е голяма чест да пази определеното ѝ място, а е срамно да престъпва определените ѝ граници.

Ето защо апостолът говори и за двамата: „Всеки мъж, който се моли или пророкува с покрита глава, посрамва главата си. И всяка жена, която се моли или пророкува с непокрита глава, посрамва главата си“ (1 Кор. 11:4–5). По онова време, както вече казах, имало и мъже, които пророкували, и жени, които имали този дар – например дъщерите на Филип и други преди и след тях. За тях още древният пророк казва: „Вашите синове и вашите дъщери ще пророкуват… ще виждат видения“ (Йоил 2:28).

На мъжа апостолът заповядва да бъде с открита глава не винаги, а само по време на молитва: „Всеки мъж, който се моли или пророкува с покрита глава, посрамва главата си.“ На жената обаче той заповядва да бъде покрита винаги. Защото, след като казва: „Всяка жена, която се моли или пророкува с непокрита глава, посрамва главата си“, той не спира дотук, а продължава:„Защото това е едно и също, както ако беше обръсната“. Щом е срамно жената винаги да бъде обръсната, очевидно е, че е срамно и винаги да бъде с непокрита глава.

Апостолът не се спира и дотук, а прибавя още: „Затова жената трябва да има на главата си знак на властта над нея – заради ангелите“ (1 Кор. 11:10), с което показва, че тя трябва да бъде покрита не само по време на молитва, но винаги. А на мъжа той дава заповед вече не относно покриването на главата, а относно косата. Забранява му да покрива главата си само по време на молитва, а да си пуска дълга коса забранява винаги.

Както за жената казва: „Ако жената не иска да се покрива, нека се и подстриже“ (1 Кор. 11:6), така и за мъжа казва: „Ако мъжът си пуска дълга коса, това е безчестие за него“ (1 Кор. 11:14). Не казва: „ако се покрива“, а: „ако си пуска дълга коса“. Затова и в началото казва: „Всеки мъж, който се моли или пророкува с покрита глава“, без да каже „с покривало“, а „с покрита глава“, показвайки, че и този, който се моли с непокрита глава, но с дълга коса, е равен на покрития, защото: „косата е дадена вместо покривало“ (1 Кор. 11:15).

След това казва: „Ако жената не иска да се покрива, нека се и подстриже; но ако за жената е срамно да бъде остригана или обръсната, нека се покрива“ (1 Кор. 11:6). Най-напред изисква жената да не открива главата си, а после обяснява, че тя трябва постоянно да бъде покрита: „Защото това е едно и също, както ако беше обръсната.“ И при това покрита с цялото нужно старание и благоприличие. Защото не казва просто: „нека се покрие“, а употребява дума, която означава да бъде напълно и добре покрита, тоест внимателно да закрива главата си отвсякъде.

След това показва колко непристоен е противоположният начин на поведение и строго изобличава, като казва: „Ако не иска да се покрива, нека се и подстриже.“ Тоест: ако ти сама отхвърляш покривалото, установено от Божия закон, тогава отхвърли и покривалото, дадено ти от природата.

Но някой би казал:

— Как може да е безчестие за жената, ако тя се издига до честта на мъжа?

Отговаряме:

Така тя не само че не се въздига, но губи и собствената си чест. Защото да не пазиш собственото си място и законите, установени от Бога, а да ги престъпваш, не е възвисяване, а падение.

Както онзи, който желае чуждото и заграбва това, което не му принадлежи, не придобива нищо, а се унижава и губи дори онова, което е имал – както стана в рая, – така и жената в този случай не придобива достойнството на мъжа, а губи собственото си благоприличие. И не само това е срамно, но и самото желание да присвои онова, което не ѝ принадлежи.

След като посочва онова, което всички безспорно признават за срамно, с думите: „Ако за жената е срамно да бъде остригана или обръсната“, апостолът накрая заключава със собствените си думи: „Нека се покрива.“ Не казва: „нека си пусне коса“, а: „нека се покрива“, като показва, че едното и другото са свързани помежду си и доказва това както от закона, така и от самата природа. Покривалото и дългата коса, казва той, изпълняват една и съща роля; също както обръснатата глава и непокритата глава са равнозначни. Защото казва:„Това е едно и също, както ако беше обръсната.“

Но някой ще попита:

— Как могат да бъдат едно и също, когато едната има естествено покривало, а обръснатата няма дори него?

Отговаряме:

Жената, която стои с непокрита глава, доброволно е отхвърлила и естественото покривало. Ако все пак не е лишена от косата си, това е дело на природата, а не нейна заслуга. Следователно по своя воля тя е в същото положение като обръснатата. Именно затова Бог е наредил самата природа да покрива женската глава с коса – за да се научи жената от природата и сама да покрива главата си.

След това апостолът привежда и основанието, като беседва със своите слушатели като със свободни хора, което неведнъж вече сме отбелязвали.

Какво е това основание?

„И така, мъжът не трябва да покрива главата си, защото той е образ и слава Божия“ (1 Кор. 11:7).

И ето и втората причина.

Мъжът, казва той, не трябва да покрива главата си не само защото негова Глава е Христос, но и защото има власт над жената. Когато човек, на когото е поверена власт, се явява пред царя, той трябва да носи отличителните знаци на своето достойнство. Както никой, облечен с власт, не би дръзнал да застане пред царя без пояс и без подобаващите на сана му одежди, така и ти не се моли на Бога без знаците на властта, която ти е дадена, тоест с открита глава, за да не нанесеш безчестие нито на себе си, нито на Онзи, Който те е удостоил с тази чест.

Същото може да се каже и за жената. И за нея е безчестие да няма знаците на своето подчинение. „Жената е слава на мъжа.“ Следователно властта на мъжа над жената е установена от самата природа.

След като обяснява това, апостолът привежда и други основания, като ни отвежда към самото начало на творението: „Защото не мъжът е от жената, а жената от мъжа“ (1 Кор. 11:8). Ако произходът на единия от другия е слава за последния, то още повече такава е близостта между тях.

След това казва: „И не мъжът беше създаден за жената, а жената за мъжа“ (1 Кор. 11:9). Това е второто преимущество, или по-точно третото и четвъртото.

Първото е, че наша Глава е Христос, а ние сме глава на жената.

Второто е, че ние сме слава Божия, а нашата слава е жената.

Третото е, че не ние сме от жената, а жената е от нас.

Четвъртото е, че не ние сме създадени за нея, а тя е създадена за нас.

„Затова жената трябва да има на главата си знак на властта над нея“ (1 Кор. 11:10). Защо именно? Поради всичко казано дотук, а освен това и заради ангелите.

Ако, казва апостолът, не се съобразяваш с мъжа, то поне се засрами пред ангелите.

*****

Но се опасявам, че някои жени, като приемат подобаващ външен вид, може да се окажат безсрамни в делата си и да останат непокрити в друго отношение. Затова и Павел, в Посланието си до Тимотей, като не се задоволява само с вече дадените наставления, прибавя още нещо и казва: „Също и жените да се украсяват в прилично облекло, със срамежливост и целомъдрие, не с плетене на коси, нито със злато“ (1 Тим. 2:9).

Ако не трябва да се открива главата, а навсякъде да се носи знакът на подчинението, то още повече това трябва да се показва чрез делата. Древните жени наричали своите мъже господари и им отстъпвали първенството.

— Но, ще кажеш, това е било защото и те са обичали своите жени.

И аз зная това и не го забравям. Но когато говорим за твоите задължения, не посочвай задълженията на другите. Когато наставляваме децата да се покоряват на родителите и им припомняме думите на Писанието: „Почитай баща си и майка си“ (Изх. 20:12), те ни казват:

— Докажете ни и следващото: „И вие, бащи, не дразнете децата си“ (Еф. 6:4).

Когато наставляваме робите с думите на Писанието: „Покорявайте се на господарите си... не само за пред очи, като човекоугодници“ (Еф. 6:5–6), те ни напомнят за следващото и изискват и към господарите да бъде отправено наставление. Те казват:

— Павел е заповядал и на тях „да намалят строгостта“ (Еф. 6:9)

Но ние няма да постъпваме така. Няма да посочваме задълженията на другите, когато ни изобличават за нарушаване на нашите собствени. Дори ако укорът се отнася и до теб заедно с други, ти няма да се освободиш от обвинението. Затова гледай само как да се освободиш от собствените си грехове.

И Адам прехвърляше вината върху жена си, а тя – върху змията, но това никак не им помогна. Затова и ти не ми казвай това, а се постарай с всяко благоразумие да изпълняваш своите задължения към мъжа си.

И на твоя мъж, когато го наставлявам да те обича и уважава, не му позволявам да посочва заповедта, дадена на жената, а изисквам от него да изпълни онова, което е заповядано на него. Затова и ти се постарай да изпълняваш своите задължения и да показваш покорство към своя мъж.

Ако искаш да се покоряваш на мъжа си заради Бога, не ми посочвай неговите задължения, а старателно изпълнявай онези, които Законодателят е възложил на теб. Именно в това особено се състои покорството към Бога – да не нарушаваш закона, дори когато самата ти понасяш неправда.

Който обича онзи, който го обича, не извършва нищо особено. Но който обича онзи, който го мрази, той именно заслужава най-вече венци. Разсъждавай така и ти: ако понасяш жесток съпруг, ще получиш светъл венец; а ако имаш тих и кротък съпруг, за какво Бог ще те награди?

Казвам това не за да дам на мъжете повод към жестокост, а за да убедя жената да понася дори жестоки мъже. Когато всеки се старае да изпълнява своите задължения, тогава и ближният няма да се забави да направи същото. Така, когато жената е готова да понася гневливия си съпруг, и мъжът няма да оскърбява гневливата си жена. Тогава във всичко ще има между тях мир и пристан, който не се разклаща от вълните. Така било и при древните: всеки изпълнявал своето, без да посочва задълженията на ближния.

*****

Не виждаш ли как земеделците по всякакъв начин наторяват земята, която е приела семената, дори тя да има хиляди недостатъци, дори например да е неплодородна, да ражда лоши треви или поради особеностите на местоположението си да бъде подлагана на наводнения? Постъпвай и ти така. Тогава именно ти пръв ще се насладиш и на плодовете, и на спокойствието.

Жената е пристан и най-важното лекарство за онези, които търсят душевен мир. Ако този пристан запазиш свободен от ветрове и вълнение, ще намериш в него голямо спокойствие, когато се завърнеш от пазара. Но ако го разтърсваш и вълнуваш, сам ще си приготвиш най-опасното корабокрушение.

Затова нека това не бъде така, а нека бъде онова, което казвам.  Ако в дома се случи нещо печално по нейна вина, утешавай я, а не увеличавай скръбта ѝ. Дори да си изгубил цялото си имущество, това няма да бъде по-скръбно от неприязънта с твоята съпруга. Каквато и вина да посочиш, нищо няма да бъде по-непоносимо от раздора със съпругата. Затова нека любовта към нея бъде за теб по-скъпа от всичко.

Ако трябва да носим теготите един на друг, то още повече трябва да носим теготите на съпругите си. Ако тя е бедна — не я укорявай; ако е неразумна — не я осъждай, а по-добре се постарай да я научиш. Защото тя е твой член; вие сте една плът.

Но, ще кажеш, тя е бъбрива, склонна към пиянство, гневлива? В такъв случай не трябва да се гневиш, а да скърбиш, да се молиш на Бога, да я наставляваш, да я вразумяваш и да правиш всичко, за да изкорениш нейната страст. Ако я биеш и измъчваш, няма да излекуваш болестта ѝ. Грубостта се поправя с кротост, а не с взаимна грубост.

Същевременно не забравяй и за наградата от Бога. Ако, имайки възможност да я отхвърлиш, не направиш това от страх Божий, а поради уважение към закона, който забранява да се оставя жената, колкото и голяма да е нейната немощ, ти ще получиш неизказана награда. А още преди наградата ще получиш голяма полза — като я направиш по-послушна и като приучиш и себе си към по-голяма кротост спрямо нея.

Разказват, че един от езическите философи (Сократ), който имал зла, бъбрива и склонна към пиянство жена, на въпроса защо я търпи, отговорил, че тя му служи за домашно училище и упражнение по мъдрост:

- Аз, казал той, упражнявайки се всеки ден с нея, ставам по-кротък и спрямо другите.

Възхитихте ли се? А на мен ми е много печално, че езичниците чрез своята философия ни превъзхождат нас, на които е заповядано да подражаваме на ангелите, или по-добре — на самия Бог в Неговата кротост.

Този философ поради тази причина не изгонил злата си жена; а някои казват, че именно поради тази причина той и се оженил за нея. Но понеже много хора не са толкова благоразумни, аз съветвам предварително всячески да се стараят да изберат жена с добър нрав и изпълнена с всяка добродетел. А ако се случи да направят грешка и да въведат в дома си не добра, дори негодна невеста, тогава да подражават на този философ — с всички средства да я поправят и да смятат това дело за по-важно от всичко.

Търговецът не спуска кораба си в морето и не се заема с търговия, преди да сключи със своя съдружник условия, които да осигурят взаимното им спокойствие.

Така и ние трябва да предприемем всички мерки, за да запазим в нашия житейски кораб всякакъв мир със спътницата на нашия земен път. Тогава и всичко останало ще бъде спокойно и ние безопасно ще преплаваме морето на настоящия живот.

За това трябва да се грижим повече, отколкото за дома, слугите, парите, нивите и дори за обществените дела. Най-ценното за нас трябва да бъде да нямаме вражда и раздори със своята съпруга. Тогава и всичко останало ще върви добре, а в духовните дела ще имаме по-голям успех, като единомислено носим бремето на настоящия живот.

И след като изпълним всичко това, ще получим и приготвените за нас блага — на които да се удостоим всички ние чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, с Когото на Отца, заедно със Светия Дух, подобава слава, власт и чест, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

11(24) юли - Страдание на свети новопреподобномъченик НЕКТАРИЙ (НИКОЛАЙ)

Светият преподобномъченик Нектарий се родил в края на 18 век от бедни, но благочестиви родители в село Вриули, в Мала Азия, в Ефеската епархия. При светото Кръщение получил името Николай. След смъртта на баща си останал сирак на седемнадесетгодишна възраст и, изпаднал в крайна бедност, за да издържа майка си и себе си, постъпил като овчар при богатия Хюсеин ага, за да пасе камилите му.

По това време върлувала чума, от която измрели цели села. За да се предпазят от заразата, хората напускали домовете си, отивали по полетата и живеели там като номади. Така постъпил и господарят на Николай: заедно със семейството си и със слугите си, между които освен Николай имало още шест гръцки момчета, той се преселил извън селото.

Желаейки да ги отвърне от християнската вяра и да ги направи мюсюлмани, господарят започнал да им говори, че всички християни измрели от чумата, а останали живи само мюсюлманите. Преструвайки се, че ги съжалява, им казал:

- Ако не искате да умрете от глад и искате да си осигурите живота занапред, трябва да приемете мюсюлманската вяра.

Нещастните момчета, виждайки безизходното си положение, поради детската си неразумност се съгласили да се отрекат от християнската вяра и да приемат исляма.

Когато чумата престанала, жителите започнали да се връщат по домовете си. Върнал се и господарят на Николай със семейството и слугите си. Междувременно Николай научил, че майка му не е умряла и се намира в същото село. Зарадван, той веднага отишъл при нея. Но благочестивата майка, щом видяла Николай облечен в турски дрехи, укорително и гневно му казала:

- Махни се от мене! Не те познавам. Кой си ти?

Младежът, виждайки, че е отхвърлен от собствената си майка, с болка в сърцето започнал да ѝ разказва как чрез измама станал мюсюлманин. Но истински благочестивата християнка не го признала за свой син и с още по-голям гняв му рекла:

- Махни се оттук! Аз те родих като християнин, а не като турчин! Веднага се махни оттук, за да не те виждат очите ми!

Тези строги думи на добрата майка дълбоко разтърсили душата на нещастния отстъпник от Христа и като нажежени стрели пронизали сърцето му. Срам, разкаяние и съзнание за падението му силно го обзели. Измъчван от угризения на съвестта, той вече не можел да гледа майка си в очите и с дълбока скръб се отдалечил от нея.

След като излязъл от дома ѝ, той вече не се върнал при Хюсеин ага, а заминал за Смирна. Там намерил своя чичо и му разказал за своето нещастие. Чичо му го преоблякъл в европейски дрехи и го посъветвал да замине за Цариград, а оттам да отиде в Русия, където да се покае за великия си грях.

Николай послушал съвета му, отпътувал за Цариград, а оттам за Влашко. Но поради някаква причина не пожелал да продължи по-нататък и се върнал обратно в Смирна. Там отново отишъл при чичо си, но този път той не го приел, а го отпратил, защото не изпълнил съвета му. Всички тези изпитания сполетели Николай по Божия промисъл, за да разбере, че за очистването от своя грях трябва да се подвизава не в света, а в пустинята сред опитни и свети мъже.

По това време в Смирна се намирал един духовник от Света гора Атон – благочестив и духовно опитен човек. Някои добродетелни смирненски християни довели при него Николай и го помолили да му даде духовно лекарство. След като изслушал изповедта на отстъпника от Христа, духовникът му дал необходимите наставления, а след това го посъветвал да замине за Света гора и там да изгради своето спасение. Николай с радост приел този съвет и скоро отпътувал от Смирна, благополучно достигайки Света гора.

На Света гора той намерил един свой земляк, който се подвизавал в уединена килия. Благочестивият монах го приютил с братска любов. След това го представил на опитен духовник, който най-напред го подготвил, а след това отново го присъединил към Православната църква.

Така Николай прекарал известно време в килията на своя земляк, водейки подвижнически живот. Сърцето му скоро се разпалило от божествена любов, която постепенно все повече възпламенявала младата му душа. Затова Николай решил от любов към Господа Иисуса Христа и заради своето отричане от Него да пролее кръвта си и да приеме мъченическа смърт. Но духовникът го посъветвал да не поема върху себе си такъв велик подвиг, като му представил ужаса на мъченията и опасността поради страх отново да се отрече от християнската вяра.

Макар Николай да приел съвета на духовника, сърцето му не намерило покой. Затова, за да изпита още по-добре себе си в духовните подвизи, пожелал да води безмълвен живот – живот на молитвено уединение и исихия. Поради това се преселил в скита „Света Анна“, където се подвизавал и неговият земляк Стефан в килията на Света Троица. Стефан с радост приел младия подвижник сред своите ученици и скоро го постригал за монах с името Нектарий.

След приемането на монашеството Нектарий започнал да прибавя подвиг към подвиг, прекарвайки нощите си в бдение, молитва и коленопреклонение. Храната му била само хляб и вода. Като виждал как младият подвижник преуспява в добродетелта и желаейки да го отслаби, дяволът започнал да смущава братята, които живеели с него. Поддавайки се на тайното му влияние, те дотолкова намразили Нектарий, че започнали да молят Стефан да го отстрани от тяхното братство. Но благоразумният Стефан, виждайки в това раздорничество клопката на древния злобен враг, не се съгласил с молбата им, а ги посъветвал да оставят гнева, защото той не подобава на Божиите служители. Освен това им казал, че трябва да се смятат за щастливи и да благодарят на Бога, задето ги е удостоил да живеят заедно с бъдещ Христов мъченик. Тези думи разсеяли цялата дяволска тъмнина и коварство и оттогава братята променили отношението си към Нектарий и започнали да се отнасят към него с любов.

Междувременно времето за мъченическия подвиг на Нектарий вече наближавало. Сърцето му, горящо от божествена любов, вече не можело да понася този силен огън и той започнал да моли стареца Стефан да го благослови за мъченичество. Опитният старец не се съгласявал с намерението му, смятайки, че Нектарий е твърде млад за такъв подвиг. Но Нектарий не отстъпвал от решението си и още по-настойчиво молел Стефан да го пусне да пострада за Христа.

Не желаейки сам да решава толкова важен въпрос, Стефан се посъветвал с други духовници. И те се опитвали да разубедят Нектарий, виждайки младостта му и страхувайки се от неизвестния край. Но тези увещания останали напразни. Нектарий смирено им отговарял, че от него се изисква само началото, а останалото ще довърши Божията сила; че има непоколебима надежда в помощта на Господ Иисус Христос, за Когото желае да пролее кръвта си, и в закрилата на Преблагословената Дева Богородица, към Която храни непоколебима вяра и любов.

Като видели непоколебимото му намерение, светите отци благословили Нектарий за страдалческия подвиг, а старецът Стефан пожелал да го придружи, за да му бъде духовна утеха. Така, след като се приготвили за път и получили благословението на светите отци, те отпътували и благополучно стигнали в родното място на Нектарий, защото блаженият желаел да пострада за Христа именно там, където поради своето неразумие се бил отрекъл от Него.

След като пристигнал във Вриули, Нектарий свалил монашеските си дрехи и се облякъл в турско облекло. Така останал там до мюсюлманския празник Байрам и през цялото това време се преструвал, че е мюсюлманин.

Но след три дни той безстрашно се явил пред съдията и след обичайния поздрав му казал:

— Господин съдия, като ме виждаш облечен в турски дрехи, сигурно смяташ, че съм мюсюлманин. Но не е така. Роден съм като християнин и сега съм истински християнин, вярващ в моя Изкупител Иисус Христос. Когато бях още малолетен и не можех да различавам дясното от лявото, местният Хюсеин ага ме измами, обещавайки ми различни блага, ако само се отрека от християнската вяра. Аз сторих това. Но когато пораснах, разбрах, че той е използвал тези обещания, за да ме измами и съблазни. И като познах, че мюсюлманската вяра е лъжа и измама, напуснах го и заминах за Алжир. А сега дойдох тук, за да изповядам публично Онзи, от Когото се отрекох, и за своето горчиво падение да приема от вас, враговете на моя Христос, мъчения, та чрез проливането на кръвта си очистен да вляза в небесните обители.

Като казал това, той свалил от главата си феса и зелената чалма и с презрение ги хвърлил на земята. Съдията се удивил на смелостта, с която говорел Нектарий. Виждайки младостта и красотата му, започнал ласкаво да го убеждава да се откаже от своето „заблуждение“. След много примамливи обещания накрая тихо казал на мъченика:

— Сине мой, виждам, че си твърде млад и незрял. Затова мисля, че не говориш от себе си, а някой те е научил. Помисли добре, защото отстъпването ти от мюсюлманската вяра ще ти донесе страшни мъчения.

Мъченикът с кротка усмивка отвърнал:

— Напразно, съдия, мислиш така за мен и за младостта ми. Само заповядай да ме измъчват и ще видиш как ще понеса всички мъчения, укрепяван от силата на моя Бог, Чиято сила се проявява не в мощ, а в немощ (срв. 2 Кор. 12:9–10). Отдавна съм обмислил всички тези страдания, иначе не бих дошъл тук да изповядам моя Господ Иисус Христос. А вашия пророк Мохамед проклинам като лъжец и син на дявола.

Но съдията, желаейки все пак да пощади светия мъченик, не му сторил нищо, а само му заповядал да се отдалечи и още веднъж да размисли. На следващия ден Христовият мъченик отново дошъл при съдията и с радостно лице казал:

— Господин съдия, вчера ми каза добре да помисля за своето положение. Ето, цяла нощ размишлявах и както вчера, така и днес оставам при своето убеждение. Нещо повече — обзела ме е още по-голяма скръб за моя грях и аз го оплаквам, а вашата мюсюлманска вяра презирам като гибелна и омразна на Бога.

Накрая, изгубил търпение, съдията заповядал да го отведат при управителя на областта. Това означавало, че го предава на по-висша власт, която имала право да измъчва и да осъжда на смърт. Но понеже по това време управителят не бил у дома, светият мъченик бил хвърлен в тъмница. Краката му били поставени в клада, а на шията му сложили тежки вериги.

Докато бил в тъмницата, при него идвали видни и богати мюсюлмани с намерение да го отклонят от християнската вяра. Обещавали му почести и богатство, само да се отрече от Иисуса Христа. Но светият страдалец твърдо устоявал на всички изкушения, като не ценял нито обещанията, нито богатствата им. Божествената любов, която царувала в сърцето му, надделявала над всичко и той желаел не богатството и славата на този преходен свят, а колкото се може по-скоро да се освободи от тялото и да се яви пред лицето на живия Бог.

След пет дни пристигнал управителят и заповядал да доведат мъченика пред него. Щом бил изправен пред него, управителят попитал:

— Ти ли си този, който лежи в тъмницата, защото се е отрекъл от нашата вяра, която доброволно е приел?

— Да, аз съм — спокойно отговорил светецът.

— И кой ти внуши тази глупост, че заради дързостта си ще станеш светец?

Мъченикът отвърнал:

— Не глупостта, а истината, обещана от нашия Господ Иисус Христос, ме доведе до това. Той ще се смили над мен заради изповядването на Неговото свято име, а чрез пролятата ми кръв ще ме очисти от отвратителното обрязване, което мюсюлманите извършиха над мен.

— Нима сам Бог е слязъл при теб и те е уверил в това?

— Да — отговорил мъченикът, — Сам Бог, Който чрез Светото Писание се открива на онези, които вярват в Него.

Виждайки неговата смелост, управителят започнал ласкаво да му говори:

— Приятелю мой! Вразуми се, пожали младостта и красотата си. Остани в нашата вяра и аз ще те направя свой син, ще те обсипя с богатства и ще те поставя над всички мои приближени. Ако ли не, ще заповядам да те измъчват, а после да те убият като най-големия злодей.

Мъченикът му отговорил:

— Богатството ти, почестите и славата ти нека бъдат за твоя погибел! От мъченията и позорната смърт не се боя, защото именно заради тях дойдох тук. Затова прави с мен каквото искаш — аз никога няма да се отрека от Господа Христа.

Виждайки, че е посрамен, управителят заповядал отново да хвърлят мъченика в тъмницата, да му сложат на шията още по-тежка верига и да оковат краката му в букаи. Но блаженият изповедник понасял всичко с търпение, защото любовта към Господа Христа заглушавала телесните му болки. През това време старецът Стефан и други благочестиви християни възнасяли молитви към Всевишния Бог да укрепи светия мъченик в подвига му. Някои по-смели християни успели да проникнат в тъмницата и му донесли Светите Тайни, изпратени от Стефан. След като се причастил, светецът още повече се укрепил духом.

Но и управителят, под тайното въздействие на древния враг на човешкия род — дявола, не желаел да изпусне жертвата си и продължавал чрез видни граждани да се опитва да отвърне мъченика от Христа. Когато обаче видял, че той остава непоколебим във вярата си, заповядал да го подложат на мъчения.

Палачите безмилостно измъчвали светеца: биели го с тояги, а след това поставяли върху главата му нажежени железни съдове. След такива жестоки изтезания, повтаряни многократно, светецът губел съзнание и тогава го хвърляли обратно в тъмницата. Но на следващия ден го намирали здрав и невредим, защото невидимата Божия сила го изцелявала.

Като виждали това, мюсюлманите изпадали в недоумение и същевременно осъзнавали своето безсилие. Затова управителят заповядал да отсекат главата на мъченика. Това станало на площада Малказа на 11 юли 1820 година, когато мъченикът бил едва двадесет и една годишен. И чистата душа на светия мъченик отлетяла в небесните обители.

Безумният мъчител наредил тялото му да бъде хвърлено в сух кладенец, а после да бъде засипано с пръст и камъни. Заповедта била изпълнена. Но след няколко дни благочестиви християни успели тайно да извадят светите му мощи и ги разделили помежду си за благословение. Една част взел старецът на преподобномъченик Нектарий — Стефан, и я пренесъл на Света гора Атон; друга част взела майката на мъченика, а третата останала при местните християни.

По молитвите на светия преподобномъченик Нектарий, Христе Боже, удостой и нас да завършим живота си в мир и да получим Небесното царство. Амин.

Описът на страданието и Службата на този свети Нектарий се съхраняват в светогорския манастир „Св. великомъченик Пантелеймон“, в ръкопис № 6374 (867), датиран от 1861–1863 година.

Превод от: Ава Jустин. Житиjа светих за jул