В историята за убийството на свети Йоан Кръстител, за която повествува светият евангелист Марк, пред нас се очертава трагичната фигура на Ирод, убиеца на великия Пророк.
Това не е Ирод, който избил младенците във Витлеем в напразна надежда да погуби Иисус. Той, както знаем, умрял още по време на пребиваването на Светото семейство в Египет. Ирод, който убил Йоан Кръстител, бил така нареченият Ирод Антипа, четвъртовластник, или тетрарх на Галилея — човек, може би не толкова порочен, колкото слаб по характер. Извършеното престъпление го измъчвало. Той не можел да забрави Йоан. Само поради своята слабохарактерност той изпитвал не толкова угризения на съвестта, колкото непреодолимо чувство на страх. Кървавият призрак на обезглавения Пророк го преследвал. Когато чул за Господа, за Когото в народа се водели разгорещени спорове, първата му мисъл, породена от уплахата, била, че убитият Йоан е възкръснал. В лицето на отново появилия се Пророк той се страхувал да не намери отмъстител за пролятата кръв, и този страх бил още по-силен, защото той напълно съзнавал несправедливостта на наказанието на Кръстителя.
Само фаталното стечение на обстоятелствата го довело до това престъпление, извършено от него против волята му. Въпреки суровите изобличителни речи на Йоан, насочени против Иродиада и тетрарха, последният в дълбините на душата си уважавал своя изобличител, защото знаел, че той е праведен и свят мъж. Затова, дори след като по настояване на Иродиада го затворил в тъмница, той го пазел, с удоволствие го слушал и много правел по негов съвет.
Когато Саломия, дъщерята на Иродиада, поискала от него главата на Йоан Кръстител, владетелят се наскърбил. Как се случило това? Как Ирод допуснал това убийство? Как могъл да стигне до такова състояние, че, противно на сърдечните си склонности, бил принуден да се съгласи със страшното искане на Саломия и по нейна заповед да отсече главата на Пророка?
Нека се опитаме да надникнем в тази тъмна душа и да проследим как постепенно тук назрявало престъплението, предизвикано от страстта, и как самата страст се разгаряла и укрепвала. За нас е много важно да изясним законите на развитието на порока и страстта, защото в душата на всеки човек те действат приблизително еднакво и чрез примера на Ирод можем да изясним условията на собствените си падения.
Всичко започва с похотта, с нечистата любов към Иродиада, снахата на Ирод, жената на брат му Филип. Без ни най-малко да се постарае да спре развиващата се престъпна страст, Ирод скоро преминава към дело, лесно преодолява първото препятствие и прави жената на брат си своя жена. Тази първа крачка вече достатъчно ясно показва доколко е развита страстта в душата му, защото силата на страстта се измерва с величината на препятствията, които тя преодолява; с други думи, колкото по-трудно е препятствието, победено от страстта, толкова по-голяма е силата на страстта, за която то свидетелства.
Но след като преодолял първото препятствие, Ирод веднага се среща с друго — изобличителната проповед на Йоан Кръстител, който казвал на Ирод: „Не ти подобава да имаш жената на брат си.“ Тези укори несъмнено имали за Ирод по-голямо значение от неловкостта пред брата му и страха от общественото мнение, което, благодарение на угодничеството на фарисеите и садукеите, лесно можело да бъде заставено да мълчи.
Да принуди неподкупния Йоан да замълчи или да го накара да смекчи прямия тон на изобличенията си се оказало невъзможно. Освен това и върху съвестта на самия Ирод тези сурови речи явно оказвали голямо влияние, защото Ирод изпитвал неволно уважение към пророка и несъмнено се съобразявал с неговото мнение. Но въпреки това и новото препятствие не могло да го принуди да пречупи своята страст. Нещо повече: той не само не отстъпил пред него, но, подстрекаван от Иродиада, задържал пророка, когото уважавал, и го хвърлил в тъмница — ярък показател докъде е стигнала страстта му.
Накрая, в сцената със Саломия, той вече почти напълно не владее себе си. Достигналото до последна степен сладострастие помрачава разума му и той дава безумната си клетва. Той вече е пълен роб на страстта! Така при липса на съпротива страстта се засилва, завладявайки човешката душа със своята деспотична власт.
Наред с това забелязваме и друго явление: един допуснат грях поражда множество други. В дадения случай след блудната похот се появяват вероломството спрямо брата, кръвосмесителното прелюбодеяние, несправедливостта, жестокостта, насилието спрямо Йоан, суетната клетва, тщеславието пред гостите, лъжливото самолюбие и, накрая, убийството. Сякаш след първата змия на пробудилата се страст, осъзнала своята сила, веднага започва да съска и да се движи цяла тълпа от други змийчета, дотогава мирно дремещи в душата.
Накрая не бива да оставяме без внимание и обстоятелството, че изкушенията, които се представят пред Ирод, стават все по-сериозни, а престъпленията — все по-тежки. Сякаш се извършва проверка докъде може да стигне този човек, подчинил се на порока, в своето падение.
Така виждаме как постепенно примката на греха се затяга все по-силно и как все по-малко остава надежда, че попадналият в нея човек ще успее да се освободи от нея. Положението става почти безизходно, когато в душата изчезват последните сили и дори желанието да разкъса тази примка, и убийството или друго, не по-малко тежко престъпление, тогава се явява само като естествено следствие, неизбежен заключителен акорд на развилнялата се страст.
Вглеждайки се в процеса на развитие на изкушенията, както той е очертан в евангелския разказ за Ирод, тук можем да открием троен закон, на който се подчинява това развитие, ако не среща противодействие в съзнателната воля на човека.
Първият закон може да бъде наречен закон на усилването. Той се състои в това, че силата на страстта, нейната интензивност и властта ѝ над душата нарастват прогресивно, според това доколко ѝ се правят отстъпки. Отстъпките не я успокояват, а само я правят по-взискателна и властна. Човекът, допуснал греха веднъж, нравствено отслабва и при повторно изкушение го извършва с по-голяма лекота, отколкото онзи, който е устоял в първата борба. Човешката воля се укрепва чрез своите победи и отслабва чрез пораженията — това е закон на психологията. Нравственият пробив, просмукал се веднъж в душата, скоро се превръща в бурен поток и разрушава цялата преграда на нравствения закон на съвестта, ако с него не се води борба.
Доктор Мат разказва за един студент, страдащ от порока на рукоблудието, който му признал, че през първата година този порок бил допуснат от него веднъж, през следващата година — три пъти, а след това започнал да се повтаря всяка седмица. Това е обичайно явление. Често го наблюдаваме в развитието на пристрастието към пиянството. Както гласи народната поговорка: „Първата чашка — като кол, втората — като сокол, а останалите — като малки птички.“ Отстъпките и паденията тук играят ролята на сухи съчки, които хвърляте в огъня. Колкото повече хвърляте, толкова по-голям и по-ярък става алчният пламък. Колкото повече греши човек, толкова по-силно се разгаря страстта.
Вторият закон е законът на разширяването на страстта. След един грях неизбежно следва редица от нови. Една страст, разгаряйки се в душата, призовава към живот и други страсти, сякаш между тях съществува някаква невидима, тайнствена връзка. Успехът на една страст служи точно като сигнал за другите и всички те веднага или една след друга бързат да се нахвърлят върху нещастната душа, сякаш желаят да довършат отслабналия противник. След блудната похот непременно се появяват ревност, недоверие, лъжа, завист, гняв и т. н., и т. н. Тук е като на война: фронтът е пробит на едно място — и веднага неприятелят масово се устремява към пробива, за да разшири и довърши поражението.
Веднъж, много отдавна, в една от холандските корабостроителници се строял кораб. За кила, или за основната греда, към която се прикрепят ребрата — шпангоутите, трябвало да се намери добро, дълго, здраво дърво. Сред купищата дървен материал, складиран в двора на корабостроителницата, двама работници намерили едно, което на пръв поглед изглеждало подходящо.
— Ето — казал единият от тях, — хубаво дърво! Да го вземем...
Но другият внимателно огледал дървото и поклатил глава.
— Не — възразил той, — това не става!
— Защо?
— Виждаш ли тази малка дупчица? Това е признак, че тук вече са се завъдили червеи...
— Е, дреболия... Какво значение има такава малка дупчица за такова огромно здраво дърво. Едва се забелязва... Да го вземем!
Те поспорили малко. Накрая по-предпазливият отстъпил. Дървото било взето и от него направили кила на новия кораб.
Няколко години новият кораб благополучно плавал по моретата. Той бил лек, здрав и не се страхувал от бури. Всички му се възхищавали. Но един прекрасен ден, при напълно ясно и тихо време, той внезапно, без всякаква видима причина, потънал. Когато в морето се спуснали водолази, за да го огледат, те установили, че дъното на кораба било проядено от червеи. През годините на плаването червеите се размножили и прояли цялото дърво. Малката дупчица се оказала фатална за огромния кораб.
Така е и в душата. Един червей на страстта, ако не бъде унищожен навреме, може да се размножи в огромно количество, пораждайки нови пороци, завладявайки всички страни на душата и подкопавайки нейните здрави тъкани.
Причината за това е в отслабването на волята. Победена от един грях, волята губи силата си на съпротива и лесно отстъпва пред други. В дълбините на човешката душа винаги съществува грехът под формата на най-разнообразни порочни склонности и страсти. Тези страсти кипят и бушуват като в котел, търсейки изход. Но ако човек не им отстъпва, тогава неговата воля играе ролята на тежък оловен капак на котела, който не изпуска бушуващата пара. Но достатъчно е само малко да го повдигнете — и през образувалата се цепнатина, колкото и малка да е тя, с голяма сила се устремяват всички страсти, съществуващи в душата. Отстъпвайки по този начин, човек същевременно развързва и другите страсти и вече почти не е в състояние да се справи с тях.
Третият закон е законът на задълбочаването на страстта. Неговото действие се състои, първо, в това, че начините за удовлетворяване на разигралата се страст, обхванала душата, стават все по-лоши и нравствено по-безобразни. Страстта става все по-взискателна, по-капризна, по-причудлива. Тя вече не се удовлетворява от обичайните форми на греха, а търси нови, по-изтънчени, способни по-силно да възбуждат изтощените и притъпени нерви. Така блудната страст често се усложнява с жестокост, преминавайки в садизъм. Чревоугодието изисква все нови и нови, по-изискани и сложни ястия.
Освен това същият закон на задълбочаването понякога се проявява и по друг начин. За да удовлетвори нарастващата страст, човек започва да извършва все по-тежки престъпления. Той жертва заради нея всичко, всички нравствени ценности, които все още са се запазили в душата му. Зад борда на живота се изхвърля всичко, което пречи на страстта: нравствените навици, убежденията и принципите, повелите на дълга и религията — всичко излита навън, започвайки от по-маловажното и завършвайки с най-големите ценности. Така скъперникът, обхванат от страстта към сребролюбието, не щади нищо, за да придобие пари: отначало прекратява благотворителността, след това потъва в скъперничество, отказвайки помощ дори на най-близките хора; по-нататък се впуска в безчестни афери, жертвайки правдивостта и порядъчността, нерядко стига до кражба, понякога и до убийство и т. н. Душата постепенно се опустошава, губейки всичко ценно, което е имало в нея, в угода на страстта. Човекът се спуска все по-ниско и по-ниско до самото дъно на греха и порока.
Разглеждайки законите, действащи в процеса на развитие на страстта, без труд можем да забележим, че общото, главното, основното условие, от което зависи целият този процес, е отсъствието на твърди нравствени правила и изключителното служение на собствения егоизъм, на собственото „аз“.
Защо Ирод падна толкова ниско? Несъмнено защото неговото себелюбие, неговото лично „аз“ било за него главният идол, на когото той служел през целия си живот; друга висша воля над себе си той не признавал, освен собствените си прищевки и желания; нравствени принципи ние съвсем не виждаме в неговата дейност и ако той слушал Йоан Кръстител, то, разбира се, не защото ценял нравствената висота и чистота на неговите съвети, но, най-вероятно, защото прозирал в него прозорливец, който по-добре виждал пътеките на живота, преплитащи се в мъглата на бъдещето.
Ние се спряхме подробно върху изясняването на онези начини и пътища, по които върви развитието на страстта, и на онези условия, които я поддържат и подхранват, за да улесним чрез този анализ разрешаването на съществено важния в християнския живот въпрос — за борбата със страстите. За да се борим успешно с неприятеля, е необходимо да познаваме неговите похвати, хитрости и методи. Разбира се, в дадения случай въпросът е толкова обширен и сложен, че да бъде разрешен изчерпателно е невъзможно в една кратка беседа и затова тук ще трябва да се ограничим само с някои практически съвети.
Преди всичко, както може да се види от всичко казано, за успешната борба със страстта е необходимо да имаме твърди нравствено-религиозни устои. Без това борбата е напълно невъзможна. Къде иначе човек ще намери опорна точка и в името на какво ще се бори? В името на собствената си личност? В името на желанията на своето „аз“? Но тъкмо тук се намира самото огнище на страстта и да се опира човек в борбата с нея на собствените си желания и склонности е все едно, когато се бориш с блудството, да се сприятеляваш с проститутки и от тях да търсиш нравствена подкрепа.
Да се опитваме да намерим тези устои в ползата или изгодата за обществото също е безполезно, защото „обществената полза“ е понятие твърде несигурно, неясно, разбирано различно от различните хора и подлежащо на безкрайни изменения в зависимост от обстоятелствата и условията на времето.
Нравствените закони придобиват за човека безусловна задължителност и неизменност само тогава, когато той осъзнава техния надсветовен произход и чува в тях гласа на Бога. Само в този случай те имат абсолютна здравина и непререкаем авторитет. На езика на Църквата такова настроение, укрепващо нравствения закон, се нарича „страх Божий“. Страхът Божий по този начин е основа на нравствеността и опора в борбата със страстта.
Но ако това настроение, заставящо човешката душа да се подчинява на нравствените правила, е възможно до известна степен във всяка религия, то другото условие, укрепващо човека в борбата със страстите в името на нравствения закон, е налице само в християнството: това е онази благодатна сила, онази невидима, но постоянно усещана помощ, която Господ подава на борещия се грешник, призоваващ Неговото Свето Име.
Не зная на кого принадлежи живописно-нагледното изображение на отношението на различните религии към човека, паднал в мръсната яма на греха и порока и желаещ да се измъкне оттам — какво казват в този случай на загиващия, нещастен човек различните религии и как се опитват да му помогнат и да го утешат.
Конфуций, основателят на китайската религия, изрича: „Нека опитът ти занапред бъде поука!“
Брахманизмът: „При следващото прераждане ще бъдеш по-щастлив!“
Мохамед: „Във всичко е волята на Аллах!“
А Христос? Христос казва: „Хвани Моята ръка!“ Колко по-високо е това отношение към грешника от отношението на другите религии! Колко повече любов има в него и колко по-плодотворно и полезно е то за човека от онези утешения, които не излизат извън областта на празната фраза!
Искате да се измъкнете от блатото на страстта, което ви засмуква? Хванете ръката на Христа! Когато силите ви изменят и угасва последният лъч надежда за духовно освобождение, обърнете се лично към Господа. Обърнете се с топла сърдечна молитва — и, повярвайте, вашият призив няма да остане напразен. Поисканата помощ няма да закъснее!
И така, първото правило за борбата със страстта: тази борба може да се води успешно само на религиозна почва, под знамето на надеждата в Господа Иисуса Христа. В тази надежда е главната опора и сила на християнина!
Второ, борбата е най-добре да се започне тогава, когато страстта все още не е излязла от първия стадий на своето развитие – от областта на помислите. Борете се веднага щом почувствате първия подтик на някоя страст, щом за нея проблесне първата мисъл. Когато страстта започне да се осъществява на дело и когато, подчинявайки ѝ се, вече направите нещо за нейното удовлетворяване, тогава е неизмеримо по-трудно да я спрете.
Дори в онзи случай, когато вече сте паднали, извършвайки грях на дело, дори ако сте започнали да свиквате с него, все пак по-нататъшната, най-енергична борба трябва да се води в областта на мисълта. Отблъсквайте от себе си самия образ на греха и подтика към него, щом той се появи в помислите. Научете се да побеждавате страстната мечта, защото тук е коренът на греха. „отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие, (обиди) лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство.“ (Мк. 7:21–22).
Да спрем греховните помисли така, че те съвсем да не ни безпокоят, ние не можем. Това не зависи от нас, защото те често биват внушавани от чужда, враждебна към нас нечиста сила, която при това не щади дори най-светите минути и благочестивите настроения. Те са възможни дори по време на най-горещата и напрегната молитва.
Веднъж при един старец пустинник дошъл младият му ученик, оплаквайки се от връхлитащите го греховни помисли. Старецът го извел на полето.
– Разтвори полите... Отвори пазвата!
Ученикът се подчинил.
– Можеш ли да спреш вятъра, така че да не прониква под дрехата ти?
– Не мога, авва!
– Така е и с помислите... Ние не можем да спрем техния устрем. Можем само да се борим с тях, като не им позволяваме да се задържат в душата...
Как е по-добре и по-целесъобразно да правим това? По-добре е да се борим с помислите не с отрицателни, а с положителни методи. Да си повтаряме: „Няма да мисля за това! Не искам! Няма да допусна!“ – това помага малко. По-добре е да се опитаме да мислим за нещо друго и да заменяме лошите помисли с добри. Полезно е за такъв случай предварително да имаме нещо подготвено: образи от Свещената история, въпроси на вярата и нравствеността, просто благородна мечта в християнски дух.
Светите отци обикновено са използвали при това кратки молитви, най-често Иисусовата молитва, за да отвлекат мисълта от изкушението. Понякога са си припомняли текстове от Свещеното Писание, насочени против съблазънта и разбиващи нейния шепот. С текстове от Свещеното Писание, както знаем, се е ползвал и Господ, за да отблъсне нападенията на дявола, когато той пристъпил към Него с изкушение в пустинята.
Трето, встъпвайте в борбата веднага, без да се бавите нито минута и без да правите никакви отстъпки. Компромисите обикновено водят до поражение. Ако крадецът започне да разсъждава приблизително така: „Тази година ще открадна 10 000, следващата – 5 000, на третата година само 1 000... а след това съвсем ще престана да крада“, – тогава със сигурност може да се каже, че той ще си остане крадец. Закоравелите пушачи, които се опитват да се откажат от пушенето, постепенно намалявайки броя на изпушваните всеки ден цигари, рядко постигат успех.
Съществува стар детски разказ от холандския живот за едно момче, спасило родната си страна от наводнение. Холандия се намира под морското равнище и е защитена с диги. Някога цялата страна представлявала морско дъно и била покрита с вода. Само стъпка по стъпка, с невероятно упорство и настойчивост, холандците оттласкали морето с помощта на диги и върху плодородните полдери, покрити с мазна тиня, обработили своите ниви. При такова положение Холандия винаги се намира в опасност от наводнение – достатъчно е някъде дигите да се пробият. Всички жители знаят това и внимателно охраняват дигите.
Веднъж през нощта покрай морския бряг вървяло малко момче. То познавало добре пътя към дома и нощта не го плашела. Изведнъж необикновен шум привлякъл вниманието му – чувало се плискане и ромолене на вода, сякаш течала струйка. То постояло, вслушало се и се втурнало към дигите. Какъв бил ужасът му, когато видяло, че на едно място дигата пропуснала и тънката струйка вода, непрекъснато увеличавайки се, била тук като фонтан. Какво да прави? Момчето разбирало цялата опасност и знаело, че ако тази струйка не бъде спряна, до сутринта тя ще се превърне в разрушителен поток, който ще подкопае дигите и ще залее страната. То се огледало наоколо. Далеч надясно и наляво се простирал пуст бряг, на който в този час нямало нито една жива душа. Отникъде не можело да се очаква помощ. Най-близките къщи се намирали доста далеч от брега и докато момчето успеело да дотича до тях, опасността можела неизмеримо да се увеличи... Тогава, без много да мисли, то свалило куртката си, стегнато я увило около дясната си ръка и запушило дупката, като пъхнало ръката си почти до рамото. Течът спрял.
Нощта била студена, мъглива. Във въздуха стояла пронизваща влага. Момчето скоро започнало да зъзне. Старата му, кърпена ризка почти не го топлела. Цялото посиняло, зъбите му тракали силно, ръката му изтръпнала. Но то мъжествено останало на поста си. То знаело, че ако извади ръката си, водата ще нахлуе с нова сила и – кой знае? – може би ще загинат родителите му, малката му сестричка, приятелите му... Не можело да си тръгне, дори ако трябвало да умре...
Когато сутрешният патрул забелязал малката му фигурка под дигата, момчето вече почти не можело да се движи – толкова било вкочанясало от студа.
– Какво правиш там, момче? – извикал му един от пазачите.
Малчуганът го погледнал и, едва разтваряйки челюстите си, тихо промълвил:
– Аз държа морето.
И това било буквалната истина. Малкият герой спасявал своята родина от морското наводнение и неминуемата гибел. Но ако се беше забавил само малко, морските вълни несъмнено щяха да погребат в своята студена бездна цялата страна с нейното трудолюбиво население и цъфтящите ѝ полета. „Забавянето бива подобно на смъртта“, – казвал Петър Велики за военната тактика. Същото може да се каже и за духовната борба. Забавянето тук често е равносилно на духовна смърт.
Съществува разпространеното мнение, че обръщането към Бога е възможно след и най-безпътния живот и във всеки негов период. Затова пресметливите грешници в минутите на редки угризения на съвестта понякога се утешават с такова съображение: „Нека още поживеем за свое удоволствие: нали трябва да се налудуваме! А на старини ще се покаем и ще се молим! Господ ще прости!“ Това съображение е справедливо само условно.
Добре е, ако въпреки цялото си разпътство човек успее да запази в душата си жива вяра и любов към Бога. Тогава спасението за него все още е възможно. Но ако, падайки все по-ниско и по-ниско, той достигне до онова състояние, за което Господ казва: „няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът“ (Бит. 6:3), тогава възраждането за него е възможно само като особено чудо на Божията милост, на което никой няма право да разчита. Има много хора, превърнали се почти в животни, за които духовните преживявания са съвършено недостъпни и които са изгубили всякаква чувствителност към духовните въздействия. Това вече е духовна смърт.
Във всеки случай борбата с порока и страстите, след продължително закостеняване в тях, става невероятно трудна. Дяволът и грехът не така лесно отстъпват своята жертва, а спомените за бурното минало, лошите навици, съжаленията за изгубените удоволствия още дълго вълнуват и разпалват кръвта, примамвайки назад и нерядко довеждайки до отчаяние.
Нужно е почти подвижничество, за да се изтрият от душата тези мръсни петна от миналото. Но за подвижничество е нужна силна воля, а волята дотогава обикновено вече е отслабена от постоянните отстъпки пред порока. Към това трябва да се прибави и че колкото по-дълго човек се намира в упоението на греховния живот, толкова по-здраво се свързва с него и толкова по-малко става желанието му да скъса с такъв живот и да започне нов, чист, богоугоден живот.
Ето защо онези „мъдреци“, които разчитат на покаяние на старини, обикновено се заблуждават и, достигайки до фаталния праг, с ужас виждат, че душата е безнадеждно заразена от порока, волята е разклатена, няма сили и желание да започнат нов живот и покаянието е невъзможно... Трагичната развръзка е неизбежна.
И така, колкото по-рано започнете борбата, толкова по-сигурна е победата. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Встъпвайки в борбата, трябва да я водите решително, без колебание. „Който се колебае, той е загубен“, – гласи английската поговорка!
Отхвърлете всякакво самосъжаление и не правете никакви отстъпки на егоизма. Отстъпките така или иначе няма да ви спасят и по този път мир с дявола не може да се купи. Напротив: там, където той забележи слабост, там усилва нападението. Веднага ще последват нови изкушения, още по-сериозни, които ще изискват нови отстъпки. Затова не успокоявайте себе си с обичайния софизъм: „Какво толкова, ако отстъпя в някаква дреболия! До сериозното няма да стигна!“ В духовната борба няма дреболии, защото те обикновено водят след себе си сериозни последици.
Лечението на душевните болести (страстите), – казва о. Йоан Кронщадски, – съвсем се различава от лечението на телесните болести. При телесните болести трябва да се спрем на болестта, да погалим болното място с меки средства, с топла вода, топли компреси и пр., а при душевните болести не е така: нападнала те е болест – не спирай на нея внимание, никак не я гали, не ѝ угаждай, не я сгрявай, а я бий, разпъвай я; прави напълно обратното на това, което тя иска; нападнала те е омраза към ближния – по-скоро я разпъни и веднага възлюби ближния; нападнало те е скъперничество – по-скоро бъди щедър; нападнала те е завист – по-скоро желай доброто; нападнала те е гордост – по-скоро се смири до земята; нападнало те е сребролюбие – по-скоро похвали нестяжанието и прояви ревност за него; измъчва те дух на вражда – възлюби мира и любовта; надделява те чревоугодието – по-скоро поревнувай за въздържание и пост. Цялото изкуство за лекуване на болестите на духа се състои в това, никак да не се спираме на тях с внимание и никак да не им угаждаме, а веднага да ги отсичаме.
Още два съвета: не си играйте с изкушенията, старайте се да ги избягвате и не се приближавайте до тях дори от любопитство. Онзи, който се мотае по булевардите, ходи по вечеринки или на спектакли, слуша волни разговори и неприлични анекдоти и при това си въобразява, че ще успее да запази чистотата на мисълта и сърцето си, дълбоко се заблуждава. Това е все едно да си играеш с огъня в барутен погреб: взривът може да последва във всеки миг.
Накрая, използвайте за укрепване на волята в нужното направление онези минути на примирие, които ви дава злата сила. Изкушенията не винаги връхлитат човека с непрекъсната вълна. В тези минути трябва предварително да се подготвяте за борбата с тях чрез молитва, четене и размисъл. Лош е онзи войник, който започва да се учи да стреля едва на бойното поле. Той непременно ще бъде победен.
Но алфата и омегата на борбата все пак е надеждата в Господа Иисуса Христа. „И няма в никого другиго спасение; защото под небето няма друго име... чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12).
Из Беседи върху Евангелието според Марк, глава 6
