Висшият клир е в трайна несъстоятелност, която по парадокс спестява всички остри кризи. Острата криза предполага контраст на състоянията „до” и „преди”, предполага пречупване. В нашия случай няма до и преди, има все същото. Не може да стане нито по-добро, нито по-лошо, защото е посредствено. Защото е такова, каквото е било, е и ще бъде. Посредственото е стабилно в своята посредственост. Какво може да ни изненада от страна на висшия клир, от къде иде този потрес? За висшия клир се знае всичко , което трябва да се помни, за да си спестим разочарования и „кризи”. Този клир е провинциален, бавноподвижен, съсловно затворен, несменяем. Този клир е произведение на тоталитарната власт и на българското битово монашество, с руска или гръцка специализация, което не променя много..... Накрая, но не на последно място, този клир е носител на всички свойства на своя народ, на неговата „дребна душа”, по думите на един наистина праведен български духовник. Този клир е народен, той е наш и ние сме негови. Спокойно, следователно.
Православният човек е в криза, преди кризата с архивите. В душата на този човек истини на Преданието се конкурират с предразсъдъци на Просвещението, научни положения с битови суеверия, реалността с телевизията. На всичко отгоре, арбитражът на тези вътрешни „войни” е поверен на „духа на времето”, на постмодерния релативизъм, който въдворява мир, чрез обезсмисляне на всичко. Получава се голяма немощ. Православието, в неговата масова употреба е редуцирано до ритуалите на колективното суеверие и смътния религиозен усет, до автоматизирана „благочестива” практика, която вълнува сетивата, но приспива духа.
Ако стане ясно, че архиереите са работили за „националната сигурност, културно-историческото наследство и световния мир” няма да им стане нищо, ще бъдат оневинени „по икономия”. Ако имат доноси ще трябва да се каят, което повлича лицемерие, защото няма как да се кае този, който е направил всичко, за да не му се наложи да се „кае”. В последна сметка, разкаянията и прошките ще бъдат сведени до драматургията „сякаш”. Сякаш се каят, сякаш прощаваме. Живеем в епохата на симулациите, ще се справим и с тая.
- Виждате ли оздравителен изход от ситуацията, която ще предизвика отварянето на досиетата на висшия клир?- Не съм сигурен, че имаме сили за справяне с въпроса. Ще се замаже. Най-голямата фалшификация ще настъпи в момента на „прошката”, защото нито ще се каят, нито ще прощаваме, а ще се преструваме. Рискът да се случи „благочестив” театър е съвсем реален. Накрая, ще настъпи тържествената измишльотина - от умора, безсилие и суета. Ще се събере православната художествено-творческа интелигенция в някоя зала и от висотата на своята „въцърковеност” ще обяви готовност да прости, защото желае да е отговорна и щедра. Ще се получи колективна прелест с бурни ръкопляскания, чийто адресат ще бъде тя самата.
„Оздравителен изход” ще имаме, съдейки по очакванията, ако всички архиереи, извършвали доноси, постъпят в манастир за покаяние или сладък живот. По избор. Но то няма да се случи, освен по чудо. Междинните варианти, свързани с лицемерни разкаяния и суетни опрощения ще изведат на авансцената всеобщата ни несъстоятелност. Това от което се нуждаем не е „изход”, сиреч набързо сковани компромиси, а истина. Търсенето на истината е бавна работа в режим на несигурност и такт, а не сприхав натиск на късогледо „правдолюбие”. Нуждаем се от освестяване. Това което говорят архиереите дотук е духовно невменяемо. Говорят като „блажени”, като владици, с извинение. „Такова беше времето”, „всяка власт е от Бога”, не можеше да не бъдем „в синхрон”, „извинявайте, ако има засегнат”. Чух да казват, че авторът на тези думи „се покаял”. Това ли било?
Със старата представа за национална църква е свършено, този трус ни връща към неизбежното. Държавата не се нуждае от Църква, а от бутафория с това име. И наема персонал. Така беше при комунизма, така ще бъде и нататък. Глупаво е да очакваме от този персонал да се кае и още по-глупаво е да обявяваме, че се е разкаял. Тази игра на фалшификации е политическа, мястото й е в партиите и в телевизора, а не в Църквата.
Интервю за Двери.бг - тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар