Св. Игнатий Брянчанинов
За причината за отстъплението на човека от Бога
Който вярва в Сина (Божий), има живот вечен; който пък не вярва в Сина,
не ще види живот, и гневът Божий пребъдва върху него (Йоан. 3:36). Така
определя нелъжливото Божие Слово.
Това определение на Словото Божие се изпълнява и в частност над хората,
изпълнява се и над цели народи. То се е изпълнило с особена очевидност над
израилския народ, който първоначално бил избран Божи народ, но впоследствие
станал отхвърлен народ. В недрата на израилския народ се въплътил и извършил
спасението на човечеството Богочовекът; към никой друг народ Той не се е
обръщал със Своята божествена проповед; всички Свои благодеяния Той излял
изключително върху избрания народ, но същият този народ отхвърлил Богочовека.
Напразно петнадесет столетия преди това боговдъхновеният законодател на Израил
му възвестявал за страшните наказания, ако не послуша Бога. Напразно
царственият пророк на Израил цяло хилядолетие преди това произнесъл увещание
към Израил за приемане на дарения от Бога на човечеството Изкупител: приемете
поучението - приемете Сина- за да се не разгневи Господ и да не погинете от
правия път, защото Неговият гняв скоро ще се разпали (Пс. 2:12 - слав.).
Напразно се четял Мойсей всяка събота, напразно се пеели на всяко богослужение
псалмите на Давид, напразно се повтаряла заплахата на светия законодател и
увещанието на светия цар: иудеите отхвърлили Спасителя, прострели
богоубийствени ръце към въплътилия се Бог. Всесъвършения Бог те причислили към
числото на убийците и го предали на позорна смърт като злодей, като престъпник
на престъпниците.
След ужасното злодеяние, на което няма подобно между всички човешки
злодейства, не се забавил да се разгори Божият гняв: той се разпалил скоро,
както предсказал Дух Свети. Обикновено наказанията за човеците възникват от
самото нарушаване на Божия Закон от самото им заблуждение. Така станало и с
иудеите. Те, бидейки изцяло заети със своята земна значимост, дадена им за
определено време, мечтаейки за необикновено земно преуспяване, заради тази
значимост и преуспяване, и суетната мечта за тях, отхвърлили Месията. Очевидно
е, че мнението за временната значимост и мечтата за най-широко гражданско
развитие сами по себе си представлявали най-грубо и нелепо заблуждение. Това,
което било обещано в духовен смисъл, иудеите очаквали за себе си във веществен,
временен, унизителен за Бога и безплоден за човека смисъл. Те, избраният народ,
били предназначени да бъдат предмет на внимание и съзерцание за всички останали
народи, отклонили се в глупаво, смешно и жалко идолопоклонство. Божието
благословение, изразяващо се в чудните победи на израилтяните, каквито не
удържали никои други народи, изразяващо се в земно благоденствие, с каквото не
се ползвал никой друг народ, било безспорно свидетелство пред народите на
вселената, потопени в чувственост и способни да се подчиняват единствено на
влиянието на чувствените доказателства, че Бог, почитан от иудеите, е
единственият истинен Бог. Именно описаното тук впечатление, както е показал
опитът, се възприели онези народи, които гледали на иудеите разумно и
проницателно (Иудит 5:5-24). Самото време на избирането на израилтяните от Бога
за Божий народ съвпада с общото отклоняване на народите към идолопоклонство.
Посредством съзерцанието на особения Божий промисъл и всемогъщество, очевидно и
осезателно явяващи се над избрания народ, всички народи на земята се подготвяли
за безпрекословното приемане на Изкупителя - Богочовека, имащ да се роди от
избрания народ, да бъде негова Глава и Цар, както и Глава, Цар и Спасител на
цялото погинало човечество.
Богочовекът, като всесъвършен и всесилен Бог, донесъл със Себе Си в
бедстващия свят всеобилно благословение, дар с неизчислима стойност и мяра,
дар, достоен за безпределния и всесъвършен Бог. Плод на такова Божие
благословение вече не могли да бъдат временните и веществени блага, които,
бидейки дадени и получени, неизбежно се отнемат от смъртта, а често и преди
смъртта от различни превратности в земния живот. Плод на Божието благословение,
дадено от Богочовека на човечеството, станало примирението на човеците с Бога
(Лук. 14:2), усвояването на човешкото естество на Божието естество (2 Петр.
1:4), посредством усвояването на Божието естество на човешкото, на естеството
на Твореца на естеството на творението. Плод на това благословение е
осиновяването на човеците от Бога: Син Божий, с приемането на човешко естество,
станал Син Човечески и Своите братя, човешките синове, прави синове Божии.
Плод
на това благословение е неотменното, вечно блаженство на човеците, превишаващо
разбирането, превишаващо всяко желание, човеците, заченати в беззакония, родени
в грехове, вместо да слизат в подземните тъмници на ада за вечно мъчение,
възлизат на небесата, в рая, обкръжават заедно с Херувимите и Серафимите Божия
престол, на който сяда Този Човек, Който, бидейки Бог, е пожелал, поради Своята
непостижима любов към човечеството, да бъде и човек. Пред тези вечни, небесни,
божествени дарове какво значат кратковременните, земни, тленни блага? Повече от
нищо. Тяхното значение е отрицателно, и човек, ако им придава положително
значение, заради тях ще трябва да се лиши от вечните блага - и да се подхвърли
на същото бедствие, на което се подхвърлили иудеите. На иудеите били дадени
временните блага, които, като сянка предизобразявали истинните, вечни блага: те
пожелали да останат при сянката и отхвърлили това истинно благо, което от
Небето се предизобразявало в груба сянка за огрубялото човечество, за да го
привлече към Небето. По тази причина Богочовекът заповядва на човечеството
отричане от временните блага.
Нещо повече: Той изисква човечеството да признае
себе си за паднало и погинало, да признае земята за място на своето временно
изгнание и наказание, за преддверие на адските тъмници и вечното мъчение; Той
изисква човечеството да се устреми към Бога и вечността, оставяйки земята без
внимание, като кратковременна странноприемница и тъмница, обречена на погибел;
Той изисква човеците с усърдие да се подчинят на всички скърби на временния
живот, и с това подчинение деятелно да изповядат своето падение и
необходимостта от Изкупител, да отдадат слава на наказващото ги Божие
правосъдие и да станат достойни за Божието милосърдие.
Такова учение не се
харесало на иудеите. Кръстното слово се оказало съблазън за ревнителите и
почитателите на земното благоденствие. Те сметнали своето земно положение за
скъпоценно, за единствено благо, достойно за всяка жертва. В оправдание на
своето поведение относно Божествения Пратеник те привеждали стремежа към
запазване целостта на това положение (Йоан. 11:49, 50). Вечността и духовните
блага били забравени от тях. В своето заслепение и заблуждение, преследвайки
идеята за земно преуспяване, за всемирно господство, като уж обещана от Словото
Божие на израилския народ, иудеите се разбунтували против могъщите римляни,
владетели на вселената по това време. Следствие от това разбунтуване била войната.
Тя завършила с поражение за бунтовниците, с превземане и разрушаване на
Йерусалим, с гибелта на безчислено множество иудеи, с плен и разпиляване на
оцелелите от меча по цялото лице на земята.
Петнадесет столетия преди това, както казахме по-горе, законодателят на
израилтяните, боговидецът Мойсей им предсказал страшно наказание за
разрушаването на завета с Бога от тях. Петнадесет столетия преди събитието
боговидецът изобразява събитието в живописна, страшна картина, с необикновена
точност и подробност; изобразява го така ясно, като че то вече се извършвало
пред очите му. Когато израилтяните се готвели да навлязат в пределите на
Обетованата Земя и да съставят народ и държава, тогава, пред тази Обетована
Земя, вдъхновеният законодател произнесъл към Израил страшно предсказание за
участта, която накрая ще ги постигне в Обетованата Земя: Ще прати Господ против
тебе, казва Мойсей, народ отдалеч, от крайземя; като орел ще се спусне народ,
чийто език ти не разбираш, народ безсрамен, който не ще ни старо да почете, ни
младо да пожали (Втор. 28:49, 50).
Вярно изобразява Мойсей римляните, които
тогава още не са съществували, но вече са съществували в Божието
предопределение; вярно изобразява техния войнствен характер, уподобявайки го на
стремителността, хищността и силата на оре¬ла, осъзнавани от самите римляни,
увенчаващи знамената си с орли. Безсрамен народ, този несъздал се още народ,
продължава Мойсей да предвъзвестява на Израил, ще изпояде плода от добитъка ти
и плода от земята ти, докле те разори, тъй че не ще ти остави ни жито, ни вино,
ни елей, ни плода от говедата ти, нито плода от овците ти, докле те не погуби;
и ще те обсажда във всички твои градове, докле разруши в цялата ти земя твоите
високи и яки стени, на които ти се надяваш; и ще те обсажда във всичките ти
градове по цялата ти земя, която Господ, Бог твой, ти даде (Втор. 28:51, 52).
Пророчеството се изпълнило с точност: римляните превзели и разрушили иудейските
крепости, една след друга, опустошили страната, след това пристъпили към
Йерусалим. Градът бил заобиколен на голямо пространство от вековни маслинени
гори. Римляните изсекли горите за устройване на стенобитни оръдия и за други
нужди на лагера - и така превърнали великолепната местност в гола пустиня. След
продължителна обсада те превзели града, изгорили знаменития храм, разрушили
зданията и стените, не оставили камък върху камък. Ужасното бедствие на
обсадените Мойсей изобразява така: В оная обсада и стеснение, в които твоят
враг ще те постави, ти ще ядеш плода на утробата си, плътта на синовете и
дъщерите си, които Господ, Бог твой, ти е дал (Втор. 28:53).
Всичко това се
сбъднало над израилтяните, изпълнили мярата на своите беззакония с
богоубийството. Жена, изтънчена и изнежена между вас - продължава Мойсей да
изрича страшни пророчества, - която от разкош и изнеженост никога с нога не е
стъпала на земята, с безжалостно око ще гледа на обичния си мъж, на сина си,
дъщеря си, и няма да им даде последъка, който излиза измежду нозете й, и
децата, които би родила; защото, при оскъдата на всичко, тя ще ги яде тайно, в
обсадата и стеснението, в което ще те стесни врагът ти в твоите градове (Втор.
28:56, 57).
Йосиф Флавий, иудейски свещеник, описал войната и взел участие в
нея, разказва, че една млада и богата жена на име Мария, от другата страна на
Иордан, пристигнала за празника Пасха в Йерусалим, вече не могла да излезе от
него, защото римляните внезапно го обградили от всички страни. Бунтовниците, с
които бил изпълнен градът, я ограбили, като и отнели дори и хранителните
запаси. Доведена до крайност и отчаяние, Мария убива младенец - своя син,
приготвя страшно ястие и вкусва от него. Бунтовниците, привлечени от мириса на
храната, нахлули в жилището й, с голи мечове настояли жената да им даде
приготвената от нея храна. „Запазила съм и за вас част от моето ядене" -
им казала тя, показвайки им остатъците, неупотребени от нея. Злодеите се
ужасили от неочакваното зрелище, избягали от жилището на Мария и разгласили по
целия град това, което видели.
Гладът свирепствал в обсадения град, към глада
се прибавили и заразни болести. Повече от един милион иудеи загинали по време
на обсадата от насилствена смърт, около сто хиляди били взети в плен. Пленените
били натоварени на кораби и откарани в Египет, където, били продадени в робство
на пазарите на многолюдната Александрия, на най-ниска цена. И с това действие
римляните изпълнили пророчеството на Мойсей. На Израил, току-що завършил
трудното, четиридесетгодишно пътешествие през арабската пустиня от Египет до
Ханаанската земя, законодателят предвещава: И Господ ще те върне в Египет на
кораби по оня път, за който ти казах: „ти няма вече да го видиш"; и там ще
се продавате на враговете си като роби и робини, и не ще има кой да ви купи
(Втор. 28:68).
Две хиляди и петстотин иудеи загинали в Кесария от огън, от
зверове, от меча на гладиаторите на народното празненство, което дал Тит,
вождът на победителите, след превземането на Йерусалим. На друго празненство,
последвало след първото, във Вирит, също били умъртвени голямо множество иудеи.
Техните предводители, Симеон и Йоан, придружавани от седемстотин най-знаменити
граждани, били въведени с триумф в Рим и осъдени на смърт като бунтовници.Останалите
иудеи, разпръснати по целия тогава известен свят, се подхвърляли на строг
надзор, позорене, притеснения и гонения. Ще те разпилее Господ (Бог твой),
продължава Мойсей чудното пророчество, по всички народи, от край-земя до
край-земя... Но и между тия народи няма да се успокоиш, нито ще има място, дето
да стъпи ногата ти, и там Господ ще направи сърцето ти да трепери, очите ти да
чезнат и душата ти да гине... Ще трепериш денем и нощем и няма да бъдеш уверен
за живота си от трепета на сърцето си, който ще те обхване, и от това, което ще
виждат очите ти, сутрин ще казваш: „о, дано да се мръкнеше!" а вечер ще
казваш: „о, дано да се съмнеше!" (Втор. 28:64-67).
С удивителна точност се
изпълнило това пророчество над многочисленото потомство на Иаков, разпръснато
по лицето на вселената, изпълнява се и досега. Всички народи са гледали и
гледат на иудеите с недоверие, положението им непрестанно се колебае, съответно
на различните възгледи за тях на различни правителства, те често се подхвърляли
на големи гонения, нерядко загивали много хиляди. Страната им е поразена от
Божия гняв. Тя била Обетована Земя, толкова богата, че Свещеното Писание я
нарича земя, в която тече мед и мляко. На малко пространство в нея живеели
милиони жители, които не само пребивавали в разкош, но и продавали излишествата
от земните произведения на съседните народи (3 Цар. 5:9; Деян. 12:20).
Впоследствие почвата на Обетованата Земя се изменила, изгубила своето
благословено плодородие. Там, където преди обитавали милиони, сега обитават
десетки хиляди, живеейки много оскъдно. За това единодушно свидетелстват всички
пътешественици, посещавали Палестина.
Да послушаме отново пророчестващия
Мойсей, да послушаме отново изброяването на наказанията, предназначени за
избрания народ, отхвърлил Божието избраничество! Чужденецът - тоест
другоземецът, казва Мойсей, - който ще дойде от далечна земя, като види
поразията на тая земя -някога Обетована Земя - и болестите, които Господ е
напратил върху й, ще каже: жупел и сол, пожарище е цялата земя; не я засяват,
нито ражда, нито никне върху нея някаква трева... Тогава ще кажат всички
народи: защо Господ е постъпил тъй с тая земя?... И ще отговорят: задето
оставиха завета на Господа, Бога на отците си, който сключи с тях (Втор.
29:22-25). Няколко пъти израилтяните оставяли Бога и се отклонявали в
идолопоклонство. За тези временни отклонения те се подхвърляли на временни
наказания, най-продължително от които бил седемдесетгодишният плен във Вавилон.
Като отхвърлили Мойсей и извършили богоубийство, те окончателно разрушили
завета с Бога. За ужасното престъпление те понасят ужасно наказание. Те понасят
наказание в продължение на две хилядолетия и упорито пребивават в непримирима
вражда с Богочовека. С тази вражда се поддържа и запечатва тяхната
отхвърленост.
Достойно за горчив, безутешен плач е поведението на иудеите към
Изкупителя! Достойно за най-голямо внимание е тяхното заслепение, упорство,
ожесточение! Причините за това заслепение, ожесточение и упорство са достойни
за внимателно изследване. Колко дълбоко е паднал човекът! На какво помрачение е
способен! На какво заблуждение и греховно увлечение, на какво престъпление е
способен! Поведението на иудеите относно Изкупителя, характерно за този народ,
несъмнено е характерно и за цялото човечество; толкова повече то заслужава
внимание, дълбоко размишление и изследване. Въплътилият се Бог извършвал пред
очите на хората изумителни знамения: изцелявал неизцелими болести, възкресявал
мъртви, заповядвал на водите, ветровете, земята и небето - и хората не
повярвали в Него, те го отхвърлили, те видели в Него свой враг, видели в Него
противник на Бога, нарушител на Божия закон!
От какво е могло да произлезе
такова невероятно заслепение, такова необяснимо помрачение, такова чуждо на
разума упорство и ожесточение? Отговаряме: от безнравствения живот. Светлината
дойде на света, казва за Себе Си Спасителят, но човеците обикнаха повече мрака,
нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло,
мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му,
понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да
станат делата му явни, понеже са по Бога извършени (Йоан. 3:19-21). Господ
уверявал иудеите за Себе Си със силно, неотразимо слово - те отговаряли с хули.
Той им привеждал неоспорими доказателства за Своето Божество - те в отговор
вземали камъни, за да Го убият. Той ги убеждавал да оставят търсенето на слава
от човеците, при което не е възможно търсенето на слава от единия Бог и човек
не е способен да вярва (Йоан. 5:44); Той ги убеждавал към милостиня и оставяне
на сребролюбието, при което е невъзможно служенето на Бога - фарисеите в
отговор се надсмивали над Господа, за грехолюбивите им сърца учението за
добродетелта изглеждало странно и безумно (Лук. 16:13, 14). Иерусалиме,
Иерусалиме, казвал Господ, наричайки Йерусалим неговите жители, който избиваш
пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера
чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не ранихте! (Мат.
23:37).
Към многото средства за вразумяване на иудеите принадлежи и притчата,
казана от Господа на иудейските първосвещеници и старей, която слушахме в днешното
Евангелие. В тази притча Господ изложил, че иудеите ги очаква страшно наказание
за замисленото от тях богоубийство. Имаше един човек стопанин, е казал Господ,
който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го
предаде на лозари, отиде си. Човекът стопанин, или Домовладиката, е Бог, Творец
и Притежател на видимия и невидимия свят; Той е наречен човек като израз на
Неговото неизказано човеколюбив, поради което той първо сътворил човека по Свой
образ и подобие, а след това и Сам благоволил да стане човек, не преставайки да
бъде Бог.
Лозето - това е Неговата Църква, насадена от Него посред
човечеството, оградена, като с плет, от Неговия Промисъл, и портите адови няма
да й надделеят. Лин са наречени ветхозаветните жертвеници, при които се
проливала кръвта на животни, а кула - даденият от Бога закон. Бог поверил
Своята Църква на израилския народ, и най-вече на неговите началници, каквито по
времето на Христа били първосвещениците. Като се разпоредил така, Домовладиката
си отишъл: с това действие се изобразява, че Църквата, поверена на
израилтяните, дълго пребивавала в тяхно управление. И когато наближи гроздобер,
той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите, като
уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак
изпрати други слуги, no-много от първите; и с тях сториха същото. Слуги на
Домовладиката Господ нарича пророците, които се изпращали на Израил в различни
времена. Най-сетне изпрати при тях Сина Си, като каза: ще се засрамят от Сина
Ми.
Тези думи показват, че между изпращането на пророците и изпращането на Сина
не може да има никакво сравнение. Изпращането на Сина е толкова по-високо от
изпращането на пророците, че иудеите, непослушали и избили пророците, своите братя,
би трябвало да проявят безпрекословна покорност пред въплътилия се Бог. Но
лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го
убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето
и убиха. С тези думи Сърцеведецът Господ открива тайната причина за замисленото
богоубийство: опасението на първосвещениците, че ще изгубят своята власт,
своето значение в Църквата, своите земни придобивки, свързани с властта и
значението им в Църквата.
Господ направо казва на иудейските първосвещеници как
ще постъпят с Него - и те постъпили точно така: извели Господа извън града, и
там Го предали на смърт. Притчата оставала неясна за тях - и Господ, след като
я произнесъл, добавил въпрос към нея: И тъй, като си дойде господарят на
лозето, какво ще направи на тия лозари? Отговарят Му: злодейците ще погуби зле,
а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Тогава
Господ открито им казал, че царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на
народ, който принася плодовете му (Мат. 21:33-43). Народът, с който са заменени
израилтяните, се съставил от много народи, и се нарича християни и нов Израил,
а Църквата, която досега се наричала лозе, е наречена Царство Божие: в недрата
на ветхозаветната Църква съществувал само предобразът на спасението - в недрата
на новоза-ветната обилно и преизобилно се преподава самото спасение.
В състава на Новия Израил влезли онези от иудеите, които вярвали в
Христа, този остатък по избор на Благодатта (Рим. 11:5), състоящ се от
повярвали в Господа иудеи, начело на който стоят дванадесетте Апостоли. Преди
изкуплението на човечеството от нашия Господ Иисус Христос иудеите били избран
народ, те странели и се гнусели от общуването с други народи, общуване,
забранено от Моисеевия закон. След изкуплението на човечеството от Господа
предимството на иудеите пред другите народи, различието им от другите народи
било премахнато. Цената на изкуплението на всеки човек е Господ Иисус Христос.
Няма разлика между иудеин и елин, защото един и същ е Господ на всички, богат
за всички, които Го призовават. Защото всякой, който призове името Господне, ще
се спаси (Рим. 10:12, 13). Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със
сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със
сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение (Рим. 10:9,
10).
Крайъгълният камък, на който било издигнато живото духовно здание,
Царството Божие, новозаветната Църква, Божият народ, осветеният, светият,
новият Израил, този крайъгълен камък е нашият Господ Иисус Христос. Царственият
пророк и праотец на Богочовека по плът е казал: Камъкът, който отхвърлиха
зидарите, той стана глава на ъгъла (Пс. 117:22). Господ, след края на притчата,
напомнил на иудейските първосвещеници това изречение на Псалмопевеца: Нима не
сте никога чели в Писанията: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана
глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни"? И който падне
върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже (Мат. 21:42,
44).
Пренебрегнали Господа зидарите, или лозарите - първосвещениците и
книжниците, но Божията премъдрост устроила така, че Богочовекът със Своята
доброволна смърт и възкресение пред очите на Своите врагове и противници станал
най-твърда, непоколебима и обширна основа на новозаветната Църква, която се
формирала всред самия Йерусалим и от Йерусалим обхванала цялата вселена.
Ъгълът, според обяснението на църковните учители, е съединението на двата
народа, които досега не се съединявали, иудейския и езическия: те се съединили
в едно в Христа и съставили Църквата, чиято основа и глава е Христос (1 Кор.
3:11 и Еф. 5:23).
Повярвалите в Христа, когато видели, че войската е обкръжила
Йерусалим, тогава, според завещанието на Господа (Лук. 21:20), излезли от
града, обречен на погибел. За такова излизане имало пълна възможност, защото
римляните, след като обкръжили първия път Йерусалим, отстъпили от него и се
отдалечили от Иудея; те скоро се върнали и започнали добре обмислена и упорита
обсада, и извършили това наказание над богоубийците, което самите богоубийци
призовали върху себе си и своето потомство (Мат. 27:25). Иудеите, препънали се
в духовния камък, се разбили, а Божият гняв, паднал върху тях, ги стрил на
прах, което изобразява унищожаването на тяхната държава, погибелта на
безчислено множество от техния народ, пленът и разпиляването по вселената на
оцелелите от насилствена смърт (Мат. 21, зач. 87). Но тези наказания във
времето не означават нищо пред наказанията на Божиите врагове във вечността.
Свети Апостол Павел, обръщайки се към християните от езичниците и
посочвайки им бедственото отпадане на иудеите, казва: Ако пък някои от клоните
са се отчеснали, а ти, бидейки дива маслина, си се присадил на тяхно място и си
станал съучастник на корена и на маслинения сок, то не се хвали пред клоните...
Не мисли високо за себе си, а имай страх. Защото, ако Бог не е пощадил
природните клони, гледай да не би и тебе да не пощади. Виж, прочее, Божията
благост и строгост: строгост към отпадналите, а благост към тебе, ако останеш в
благостта; инак, и ти ще бъдеш отсечен (Рим. 11:17-22).
Да обърнем внимание на
това предупреждение! Да обърнем внимание на страшната заплаха, съединена с
предупреждение! Причина за отричането на иудеите от Спасителя бил техният
безнравствен живот, и личен, и обществен, представляващ постоянно нарушение и
потъпкване на Божия Закон; да отклоним от себе си причината за отстъплението,
за да не паднем в самото отстъпление. „Колкото пъти - е казал светителят Тихон
Воронежки - грешникът се скланя към греха, към който се е пристрастил, толкова
пъти принася жертва на идол". Постоянно греховният живот е постоянно
отричане от Христа, макар и то да не се произнася с език и с уста. Но уви! То
вече се произнася, началото му се произнася отдавна. Устата и езикът не могат да
не изразяват тайното сърдечно отстъпление и отричане: те като че неволно го
изказват.
Произнесено е отричане от Христа, то се произнася чрез различните
еретически учения, които прикриват отричането от Христа чрез ерес със
запазването на християнското име, непринадлежащо на ереста; то е произнесено и
се произнася от различни учения, произлезли от падналия човешки разум,
представящи се за светлина и отстраняващи истинската Светлина - Христа; то е
произнесено и се произнася не само чрез развратния живот, но и чрез живота,
невнимателен към Божиите заповеди. Господнята заповед е светла - просветлява
очите (Пс. 18:9), и само с нейна помощ можем да видим Изкупителя, само който
върви по правда, е способен да приеме Изкупителя (Деян. 10:35) и да пребивава в
общение с Него (Йоан. 15:10).
Отстъплението на новия Израил от Спасителя към края на времената ще
получи значително развитие, както е предвъзвестил Апостолът: отстъплението ще
дойде първом, а след това, като последствие и плод на отстъплението, ще се
открие човекът на греха, синът на погибелта (2 Сол. 2:3), който ще дръзне да
нарече себе си обещания Месия, ще изисква за себе си божеско поклонение и ще го
получи от подготвилите се за приемането на антихриста с явно и тайно
отстъпление от Христа. Отстъплението ще бъде толкова широко, че поради
умножаването на беззаконието, у мнозина ще изстине любовта (Мат. 24:12).
Това
значи, че греховните съблазни и примери толкова ще се умножат, че ще увлекат в
греховен живот безчислено множество хора. Вярата в Христа едва ще съществува,
както е възвестил Сам Господ: Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра
на земята? (Лук. 18:8). Веществените временни занимания и наслаждения изцяло ще
привлекат към себе си вниманието на човечеството. И както беше в Ноеви дни,
казва Евангелието, тъй ще бъде и в дните на Сина Човечески: ядяха, пиеха,
женеха се, мъжеха се до оня ден, в който Ной влезе в ковчега, и дойде потопът,
та погуби всички. Също тъй, както беше в Лотови дни: ядяха, пиеха, купуваха,
продаваха, садяха, градяха (Лук. 17:26-28).
Обилното земно преуспяване и
огромните земни предприятия, така очевидни за всички, са посочени от Словото
Божие като признак на последното време и съзрялата греховност на човечеството,
в по-голямата си част скрита и непонятна при повърхностен и неопитен поглед към
човечеството. Човечеството никога не желае да се обяви за последовател на
злото, макар и да потъва в злото; то постоянно се стреми да се представи за
добродетелно. Когато човечеството най-много си позволява беззакония, тогава
най-много се грижи да се оправдае пред очите на хората (Лук. 16:15); тогава
проявява най-голямо лицемерие, тогава с безсрамие и дързост започва да
провъзгласява своите съвършенства и добродетели (Йоан. 9:28).
Привързаността
към веществото и вещественото преуспяване лесно може да обхване човека изцяло,
да обхване ума и сърцето му, да ограби цялото му време и всичките му сили:
поради моето падение душата ми е прилепнала о земята (Пс. 142:3 - слав.) от
младини, вместо да пребивава горе. Такава привързаност отклонява човека от
Словото Божие, от мислите за смъртта и вечността, отклонява го от вярата в Бога
и от богопознанието, убива го с вечна смърт. Ако някой обича света, казва на
всички без изключение Светият Божий Дух, тоест земния живот с неговото
преуспяване и наслаждение, той няма любовта на Отца, т.е. на Бога (1 Йоан.
2:15). Приятелството със света е вражда против Бога. Който, прочее, поиска да
бъде приятел на света, враг става на Бога (Иак. 4:4). Не можете да служите на
Бога и на мамона (Мат. 6:24), т.е. на Бога и на земното преуспяване. Служенето
на мамона, особено когато му се принасят в жертва всички сили на душата, е
отстъпление от служенето на Бога и верен признак за падане в дълбоката,
безизходна пропаст на греховността.
Както ветхият Израил принесъл в жертва духовното
достойнство, предложено му от Изкупителя, на земните придобивки и на напразните
надежди за преизобилно земно преуспяване, така и новият Израил, според
свидетелството на Свещеното Писание, ще отхвърли своето духовно достойнство,
вече дадено му от Изкупителя, заради земното, скоропреходно преуспяване,
съществуващо само в прелъстителни мечти, и ще унижи Светия Дух пред своя
паднал, лъжеименен разум (2 Сол. 2). Ветхият Израил бил измамен от мечтата за
висше земно преуспяване, новият Израил е измамен от подобна мечта и стремеж.
Ветхият Израил бил постигнат от временни и вечни бедствия заради отхвърлянето
на Изкупителя: тези бедствия са само блед предобраз на страшните бедствия,
които ще бъдат наказание на новия Израил за неговото престъпление. Ще се
подхвърлят на тежко наказание, временно и вечно, и няма да го избегнат
занемарилите такова велико спасение, което, бидейки отначало проповядвано от
Господа, им се удостоверило от ония, които го били чули от Него, когато Бог
потвърдявал свидетелството им с поличби и чудеса, с различни сили и с раздаване
даровете на Светаго Духа по Своя воля (Евр. 2:3, 4).
Какво да правим ние, ще
попитат тук, за да не отпаднем от Изкупителя и да не се подхвърлим на Божия
гняв? Затова, отговаря на този въпрос свети Апостол Павел, трябва да бъдем
особено внимателни към онова, що сме чули, та да не би да отпаднем (Евр. 2:1).
Това значи: трябва да водим живот в особено внимание към Новия Завет, в който
Бог е благоволил да встъпи с нас, съединявайки ни със Себе Си чрез светите
тайнства, обявявайки ни Своята всесвята и съвършена воля в Евангелието,
увенчавайки верните синове на Новия Завет с явния и осезаем дар на Светия Дух.
Да помним смъртта и Божия съд, на който ще се подхвърлим веднага след раздялата
с тялото, да помним блажената или горчива вечност, която ще бъде наш дял,
съответно на определението на Божия съд.
При постоянното помнене на смъртта, на
Божия съд, на блажената или бедствена вечност сърдечното отношение към земния
живот се изменя: човек започва да гледа на себе си като на странник на земята,
в сърцето му се явява залогът на хладността и равнодушието към земните
предмети; цялото му внимание се насочва към изучаването и изпълнението на
евангелските заповеди. Както пътникът, изгубил се в гъста гора в тъмна нощ, се
стреми да достигне до своя дом по звука на камбаната или тръбата, така и
истинският християнин с внимание към Христовото учение се стреми да излезе от
областта на лъжеименния разум, пораждан и подхранван от живота по плът. Твоите
устави ми бяха песни в мястото на моето странствуване. Нощем си спомнях Твоето
име, Господи, и пазех Твоя закон - така се изповядвал на Бога свети пророк
Давид, който и в царските чертози и при славата на никога непобеден герой се
смятал за странник на земята, а земята - за място на своето странничество, на
скитане и изгнание (Пс. 118:54, 52).
Не мислете, че при такава гледна точка ние
ставаме слаби, малко полезни членове на обществото. Не! При такава гледна точка
ние изпълняваме своите задължения към човечеството с особена ревност, със
себеотрицание. И това е естествено! Тогава цел на нашата дейност става
единствено ползата на човечеството, а не придобиването на земни блага.
Напротив, когато, забравяйки за вечността и за Бога, ние живеем на земята само
заради земните придобивки, тогава несъзнателно, незабележимо и неразбираемо за
себе си, с потъпкване на съвестта, дълга и заповедите на великия Бог, ние
принасяме в жертва на своето самолюбие и самозаблуда благосъстоянието на
ближния, ползата на човечеството и собствената си вечна участ. Господ дълго
време ни търпи (2 Петр.3:9): това е очевидно. И дълготърпението на Господа Бога
нашего считайте за спасение, казва Апостолът, тоест знайте, че причина и цел на
това дълготърпение е Божието благоволение към нас, за да не се увличаме от
всеобхватния поток на злото, и под ръководството на Словото Божие да
изработваме нашето спасение.
Повечето от хората, упоени от лъжливото и
прелъстително учение на отхвърлените духове (1 Тим. 4:1), обезумели от
действието на това учение, са презрели Словото Божие, не го познават и не искат
да го познаят. Необходимо, крайно необходимо е внимание към Словото Божие,
оправдано от самите събития на враждебното на него време и настроение, за да не
отпаднем! Това внимание е необходимо, за да не се лишим безвъзвратно от
спасението, още неотнето от човеците от дивната милост и дълготърпение на нашия
Бог, предоставящ възможност за спасение на малкия остатък от вярващи в Него.
Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар