България, която загубихме…

Исторически сведения за България и българите от средата на 19-ти век, засвидетелствани в поклонническото Сказание (пътепис) на руския монах Партений Агеев

„Българският народ заслужава всякаква похвала и почит: страннолюбив и милостив, много усърден към Св. Църква, обича благолепието на Божиите храмове и е много ревностен към Св. места – Света Гора Атон и Св. град Йерусалим, така че превъзхожда всички други християнски народи - гърци, сирийци, грузинци, сърби, власи, молдовци и дори руснаците. И нито един друг народ не прави поклонения по светите Места като българите и нито един друг народ не им прави толкова дарения, колкото българите. И те толкова обичат монасите, че смятат за истинско щастие  да приемат монах в къщата си; и от никой друг народ не произлизат толкова много монаси, както от българите. Света Гора е пълна с българи; и по цяла България има много манастири, пълни с монаси българи. Наистина добра земя е българската и хората, които живеят в нея, са благословени!“ [Сказание, част II, 50-51].

Българите са много трудолюбиви, затова всичките им земи са обработени: развити са земеделието, градинарството и дори копринарството. Хората са милостиви, учтиви и ласкави; имат голямо благоразположение към Русия, заради общите ни корени, език и обичаи. Много ги поттиска турското иго, и ако този народ беше свободен, щеше да е още по-превъзходен.

Църквите им са без камбани, по градовете не бият дори клепало, но църквите винаги са пълни с хора. В църквата стоят чинно, като монаси; в наоса жени няма да видиш, всички жени са в галерията, на балкона, а където няма такъв, лявата страна на кораба е оградена и жените стоят там благочинно. Тази добра практика се наблюдава и в цяла Гърция, от Константинопол до самия Йерусалим. Българските жени покриват глави, както е и според древния руски обичай.

Като подминахме Търново, два дни минавахме през разни села, спяхме и се хранихме у страннолюбиви хора и при техните Христови пастири. Когато минавахме по улиците, не само че не се налагаше да просим храна, но почти от всяка къща излизаха жени и ни питаха накъде отиваме, а след като им кажехме, те ни молеха да ги поменем в молитвите си на Атон и ни даряваха с хляб, сирене, платове. И ни умоляваха да не пием вода, за да не навредим на здравето си, а ни пълнеха кратунките с вино [Сказание, Част II, 51-52].

Достигайки до село Шипка, пренощувахме у един христолюбец и на сутринта отидохме в църквата, понеже беше празникът на св. мъченик Димитрий. Уставът и редът в църквата са манастирски, както и в предходните села; четат по руски книги, пеят на български напев. Мнозина в село Шипка произвеждат розово масло: около селото са насадени големи масиви с рози, шипки, и оттам е името на селото.

Вечерта стигнахме в голямото българско село Калофер, където ни приеха с любов и ни утешиха с храна и питие. Това село Калофер, славно в цяла България, е голямо и многолюдно, като голям град; богатите му търговци търгуват по Европа; в него има много различни фабрики, тъкат платове и коприна, като за целта използват вода. През селото тече голяма река, която чрез канали е отведена из цялото село до почти всяка къща, а в почти всяка къща има фабрика. И с тази вода тъкат, предат и плетат, на което ние много се чудехме. В Калофер има много църкви и два манастира: на края на селото има богат женски манастир, известен в цяла Турция, с повече от хиляда монахини. Мъжкият манастир е в планината, в пустошта. Във всички църкви и манастири четат по руски книги и пеят на български напев. И много христолюбци ни молиха да останем с тях поне една седмица, понеже много обичат руснаците и никога не са виждали руснаци в селото си. Караха ни да ходим по манастирите им и да събираме милостиня.  Но опасявайки се да не ни хване зимата, тъй като вече бе 26 октомври, рано сутринта се сбогувахме и отново тръгнахме из равните полета, през българските и турските села, хранени и поени от българите. [Сказание, част II, 53-55].

Тогава стигнахме в град Базар-Чук (Пазарджик), където местните българи казаха, че в града няма църква и ни отведоха през целия град до една църква в полето. На сутринта отидохме на служба, изкараха утреня и литургия заедно. Четяха и пееха утренята на гръцки. Християните всички са българи, не разбират нищо на гръцки. Градът е доста голям, има тридесет турски джамии. Повече от половината жители са християни; църквата е една и то извън града, на полето, вехта и бедна... Тук идват хиляди християни, но църквата е толкова малка, че трудно може да побере сто души. Има само олтар и клирос; хората стоят почти на открито, вътре в оградения двор. Макар че християните са изградили нова каменна църква, толкова голяма, че да има седем престола, и вече са я вдигнали до прозорците и много й се радват, но турците не им позволяват да я завършат. В града има 25 свещеници и 15 дякони, и епископ... [Сказание, гл. II, 56-57].

Минахме Тракия и навлязохме в Македония. Вечерта стигнахме село Батак, където бяхме приети от свещеника в къщата му, който ни утеши с любов и ни разпита за различни неща и най-вече за Русия и руското благочестие. Тогава свещеникът каза, че няма да ни пусне, докато не се намерят спътници за нас, защото пътят е много опасен: всички гори и планини, и дивата пустиня са пълни с разбойници арнаути. На сутринта отидохме в църквата, която е голяма, каменна, заобиколена от каменна висока ограда; вътре иконостасът е красив и има много икони от най-добро гръцко изкуство, достойни за всяка похвала, такива рядко съм виждал във всичките си скитания; изписани са от някакъв светогорски монах; всичките им църковни книги бяха печатани в Москва, прилична ризница, много лампади и пет кристални полилея. В селото има само триста къщи: всички дървени, изсечени от трупи, покрити с дъски, много от които са двуетажни; не можеш и да помислиш, че селото е българско, напълно прилича на  руско. Няма градини поради студения климат. Имат само ечемичен хляб, тъй като друг тук не се ражда. Недалеч от Батак има друго българско село, в което преди имало християни, но турците ги помохамеданчили, за което християните много ги съжаляват; но те все още говорят български. [Сказание, част II, 58–59].

На ден и половина път беше големият манастир, Лаврата на преподобния отец Йоан Рилски, където се е спасявал. Там и досега почиват нетленните му мощи. Братята са повече от триста, всички чисти българи. Църковната служба се чете и пее според руските книги; манастирът е много богат, но не е общежителен. Искахме да го посетим, но ни разубедиха, защото поради трудността на пътя не можело да се намери без водач.

Когато стигнахме до манастира Св. Йоан Кръстител в Сяр, ни заведоха в библиотеката и ни показаха много кожени и хартиени ръкописи на славянски книги, повече от хиляда; те лежаха там без никакви грижи, което много ни натъжи; повечето от тях вече са повредени. На въпроса каква е причината за такова небрежение, ни отговориха: „Че за какво са ни тези книги? Да ги четем не можем. Въпреки че всички братя са българи, никой не разбира да чете на славянски; защото всички сме от Македония. И в цяла Македония, в градове и села, никъде не четем български, а навсякъде на гръцки. Навсякъде живеят българи, които не разбират нищо на гръцки, нито миряните, нито свещениците, но това е така от древни времена и вече сме свикнали с него: защото от младини се учим да четем и пеем на гръцки. А тази библиотека е дарена от българските и сръбските царе. Тогава по цяла Тракия и Македония четяли и пеели на български, а сега само в село Патаке и в манастира на преподобния Йоан Рилски [Сказание, част II, 67].