Лична страница на о. Иван Латковски

ОТЦИТЕ–КОЛИВАДИ ОТ ХVІІІ ВЕК И ТЯХНАТА ПОЛЕМИКА СРЕЩУ ЕРЕТИЧЕСКОТО ЛАТИНСКО КРЪЩЕНИЕ


Извадки от “Изповядвам едно кръщение” на прот. Георгиос Металинос

G. D. Metalinos. I confess one baptism… St. Paul’s Monastery, Holy Mountain, 1994.

Съвременните икуменически и “между-църковни” отношения са в очевидно противоречие с автентичната църковна традиция на пророците, апостолите и св. отци от всички времена. Необходимо е да бъдем добре запознати с православното църковно предание, защото живеем с последиците на неговото помрачаване от непростимата прибързаност на някои църковни личности по въпроса за икуменизма, особено в сферата на взаимоотношенията с папството.

Тази тенденция доведе и до т. нар. Баламандска уния – съвместен документ на римокатолически и православни представители от тяхната среща в Баламанд, Ливан през 1993 г. Официалните представители на 9 православни църкви предложиха взаимно признаване на тайнствата с католиците, пренебрегвайки Вселенските събори, догматите и историята, търсейки фактически уния с папството. Параграф 13 на Баламандското съглашение завършва със следното становище: “В този контекст е ясно, че всякакво прекръщаване е изключено.” Разбира се, правилният богословски отговор на това е, че въз основа на своето саморазбиране Православната църква не прекръщава неправославните конверти, но канонически ги кръщава, като такива, които никога не са приели едното канонично кръщение на Църквата. Такъв е и отговорът на отците-коливади – големи фигури в Православната църква, които не само познавали добре Преданието, но също и го прилагали в живота си.

Появата на коливадското движение на Света Гора през ХVІІІ век представлява динамично обръщане към корените на православното Предание, към “филокалисткия” опит, който е сърцевина на духовността в Православната църква. Това движение е възраждащо и същевременно традиционно, прогресивно и същевременно светоотеческо, с други думи – истински православно. Коливадите разкриват приемствеността на исихазма на Света Гора и остават верни не само на теоретическите формулировки на исихастко-паламитското богословие, но и на тяхното практическо приложение в целия спектър на аскетическия опит.

Главни представители на светогорското коливадско движение са Неофит Капсокаливит (+1784), св. Макарий Нотарас (+1769), св. Никодим Светогорец (+1809) и Атанасиос Париос (+1813). Наред със споровете за честото причастяване и за деня на извършването на заупокойните служби, коливадите се включват и в другия важен дебат на тяхното време – приемането на римокатолици в Православната църква. През 1755/56 г. патриарсите на Константинопол – Кирил V, на Александрия – Матей и на Йерусалим – Партений издават определение на Светата Велика Христова Църква относно кръщението на обръщащи се към Църквата западни християни (римокатолици).

Определението (орос) гласи:

“Много са средствата, чрез които ние постигаме спасението си. И, така да се каже, те подобно на стълбица са взаимосвързани и взаимообусловени и водят към една цел. Сред тях на първо място е кръщението, предадено от Бога на св. апостоли, като нещо, без което останалото е безплодно. Защото казано е: “Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие.” (Йоан 3:5). Първото раждане въвежда човека в неговото смъртно съществуване. Затова е наложително и необходимо друго, по-мистично раждане, което нито започва в тление, нито завършва с него и чрез което ще ни бъде възможно да подражаваме на извършителя на нашето спасение Иисус Христос. Защото кръщелната вода в купела заема мястото на утроба и се ражда този, който е роден, както казва св. Йоан Златоуст. И точно както Христос бе положен в гроба и на третия ден се върна към живота, така и вярващите, потапяйки се под водата вместо под земята, чрез три потапяния изобразяват в себе си тридневната благодат на Възкресението, а осветената от слизането на Всесветия Дух вода просвещава тялото, което е видимо и душата приема освещаването от Духа, което е невидимо. Защото също както водата в котела приема топлината на огъня, така и водата в купела се преобразява чрез действието на Духа в божествена сила. Тя очиства кръщаващите се по този начин и ги прави достойни за осиновлението. Но не е така, обаче, с посветените по различен начин. Вместо да получат очистване и осиновление, те остават нечисти и синове на тъмнината.

Преди три години се повдигна въпросът: “Приемливо ли е кръщението на еретици, които се обръщат към нас, щом това кръщение се извършва въпреки преданието на св. апостоли и св. отци, а също и въпреки обичая и постановлението на Вселенската и апостолска църква?”.

Ние, които по Божия милост сме възпитани в Православната църква, пазим правилата на св. апостоли и божествените отци и признаваме само една Църква, нашата свята, вселенска и апостолска Църква, чиито тайнства, а следователно и кръщение, единствено приемаме. Напротив, отвращаваме се чрез общо решение от всичко онова, което става у еретиците и което не се извършва така, както е заповядано от Светия Дух и апостолите и както се извършва в Христовата църква до ден днешен. Защото това са изобретения на развратни хора, които считаме противни и чужди на апостолското предание.

Затова отхвърляме всяко еретическо кръщение и приемаме онези от еретиците, които се обръщат към нас, като непосветени и некръстени. Така ние следваме на първо място Господа Иисуса Христа, Който е заповядал на апостолите си да кръщават в името на Отца и Сина и Св. Дух; следваме и светите божествени апостоли, които са ни заповядали да кръщаваме кандидатите с три потапяния и изваждания с произнасяне при всяко потапяне на едното име на Светата Троица; после следваме и божествения равноапостолен Дионисий, който казва, че оглашен, кога съблекат от него всички дрехи, трябва да се кръсти в купела, съдържащ осветена вода и елей, като се призовават трите ипостаси на всеблаженното Божество, и подир това да се запечата с боготворното миро, както и да се удостои да стане причастник на Божествената Евхаристия; най-сетне, следваме и Втория и Пето-шестия вселенски събори, които ни заповядват да се приемат като некръстени всички обръщащи се в Православието, които не са били кръстени с три потапяния и изваждания, при всяко от които да се е произнасяло името на една от Божествените ипостаси, а са били кръстени по някакъв друг начин.

Като се придържаме към тия свети и божествени определения, считаме достойно за осъждане и отвратително еретическото кръщение, защото то противоречи на апостолската божествена заповед. Според думите на св. Атанасий и св. Амвросий то не е нищо друго освен безполезно умиване, което никак не освещава и не очиства от греха. Ето защо всички, които некръщенно са кръстени (abaptistws baptizomenous) от еретици, когато се обръщат към Православието, приемаме ги като некръстени и без всякакво смущение ги кръщаваме според апостолските и съборните правила, на които твърдо почива св. Христова апостолска и вселенска църква, нашата обща Майка. С това наше общо решение и изявление потвърждаваме това определение (орос), като съгласно с апостолските и съборните правила, което потвърждаваме и с подписите си.

В лето Господне 1755

+ Кирил, по Божия милост Архиепископ на Константинопол, Новия Рим и Вселенски Патриарх

+ Матей, по Божия милост папа и Патриарх на великия град Александрия

+ Партений, по Божия милост Патриарх на Светия град Йерусалим и цяла Палестина

Това определение удържа православната еклезиология, като съвсем ясно различава истинското кръщение на Църквата от лъже-кръщението на еретиците. В него римокатолиците не се споменават, но съвсем очевидно е, че то е насочено срещу латинското кръщение, което се извършва с обливане или поръсване. Светогорските отци-коливади богословски аргументират акривийната (строга) практика, указана в определението, като основен проблем пред тях са две икономийни (снизходителни) правила на Вселенски събори – 7 правило на ІІ Вселенски събор и 95 правило на Пето-шестия (Трулски) събор, в които се прави разграничение на определени еретици, някои от които се приемат с кръщение, други с миропомазване, а трети с отричане от ереста.

Аргументацията на отците-коливади се основава на следните еклезиологически и канонически предпоставки

1. Безусловен център, около който се формира тяхното богословско съзнание е изразът на св. ап. Павел: “Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението” (Еф. 4:5), следователно една е и Църквата, в която единствено съществуват истински тайнства. И тази Църква е Православната. С една дума, те съвсем ясно следват еклезиологията на св. Киприян Картагенски, която е възприета и от целия православен Изток.

2. По-нататък отците-коливади приемат Апостолските правила 46, 47, 50 и 68, като абсолютни норми с неоспорим авторитет. Те считат Апостолските правила за автентично апостолски, т.е. за дадени от самите св. апостоли. 1 правило на Картагенския събор от 258 г. под председателството на св. Киприян, се базира именно на споменатите апостолски правила. И то има вселенско значение чрез утвърждаването му от 2 правило на Пето-шестия Вселенски събор, в което се изброяват всички признавани от Църквата правила и определения на по-ранни събори и отци. Затова не може да има решение на Църквата, което да противоречи на Апостолските правила и на правилото на св. Киприян.

3. В съответствие с Еф. 4:5 и Символа на вярата съществува само едно и единствено кръщение, кръщението на Православната църква. То е кръщение (в буквален смисъл потапяне – baptisma), извършвано чрез три потапяния и изваждания от водата. Самият термин baptisma означава само и единствено това. Кръщението с трикратно потапяне е “Божествено учение” и “богодадено”, потвърдено от апостолските, съборните и светоотеческите правила. Именно това кръщение изповядваме като едно и неповторимо.

4. Различните еретици, както ги е определил св. Василий в своето 1 правило, са извън Църквата и следователно тяхното “кръщение”е напълно недействително, т.е “псевдо-кръщение”, тъй като е извършено извън Църквата. Дори да е извършено чрез три потапяния, в съгласие с правилната форма на църковното кръщение, в никакъв случай то не може да се счита за “просвещение”, тъй като по същината си то е “осквернение”. Еретиците не могат да имат кръщение защото те грешат спрямо вярата. Вярата на еретиците е предадена на анатема, докато православната вяра е благословена, затова тяхното кръщение не е еднакво с православното. Св. Никодим отбелязва, че дори призоваването на Св. Троица и кръщелният обред да са извършени правилно от еретиците “тези свръх-божествени имена остават недействени и безплодни, когато са произнесени от устата на еретиците”.

Нещо повече, еретиците не могат да имат кръщение, защото нямат свещенство, а те са взаимосвързани. Еретическото кръщение не може да даде опрощаване на греховете и затова всички еретици, идващи в Църквата трябва задължително да се кръщават. Този възглед се основава на правилото на св. .Киприян, както и на 47 правило на св. Василий, свидетелстващи според коливадите за акривията (строгост, точност) на Църквата, където няма място за дискусия относно действителността на еретическите тайнства.

5. Променянето на “богодадената” форма на църковното кръщение без “спешна необходимост” представлява “непростимо нарушение на апостолското предание” и “отвратителен и противен акт”. Според Неофит Капсокаливит кръщението е “изповедание на догматите” и трикратното потапяне също е догмат. Кръщението не е просто църковен обичай, който може да се разглежда въз основа на обичая и традицията, а принадлежи на самата вяра. Затова недопустимо е да се различава изповеданието от формата на кръщението. На въпроса “Кое е по-важно и същностно – външната форма или вярата?” коливадите отговарят: “И двете”.

6. Трикратното потапяне в кръщението съответства на неговата догматическа същност. Чрез трикратното потапяне ние изповядваме догмата за Божествената Троица, произнасян при призоваванията; и не само това, но и догмата за Божественото снизхождение на Христа, нашия Господ и Спасител, като чрез трите потапяния и изваждания символично изобразяваме Неговата смърт и погребение, и Неговото Възкресение в третия ден. Според св. Никодим, това не е просто символизъм, а реалност, защото личността осъществява в себе си Господнята смърт, т.е. кръщаваният умира и се погребва с Христа в кръщелната вода. Без трикратното потапяне е невъзможно да се изобрази у нас Христовата смърт и тридневно погребение. В православното кръщение се изобразява “слизането на Господнята душа в ада”. Така чрез изобразяването на Христовото погребение тялото на кръщавания се оформя от Бога, докато чрез изобразяването на слизането в ада, душата му става причастна на обожението.

Стъпвайки на тези ясни догматически предпоставки отците-коливади разглеждат споменатите снизходителни правила и особено по-ранното 7 правило на ІІ Вселенски събор, в което се указва еретиците ариани, македониани, саватиани, новациани (катари), четиринадесетдневници и аполинариани да се приемат в Православната църква чрез миропомазване, а не чрез кръщение.

Според Неофит Капсокаливит това правило отразява местната практика на Константинополската църква, която не може да има вселенско значение и задължителен характер за цялата Църква. Той счита, че тази практика започва да преобладава в Константинопол по време на арианските спорове заради проблема с връщането на “обърнати в арианството” (т.е. на кръстени в Православната църква християни, които впоследствие отпадат в арианската ерес и след това отново искат да се върнат в Православието). Тях Църквата правилно не прекръщава, а само премиропомазва. С течение на времето различаването на ариани (кръстени от еретиците) и обърнати в арианството (кръстени в Църквата) се изгубва. Така процедурата по приемането на последните се разпростира и върху същинските ариани, макар според Неофит, това да не е канонично.

Светогорските отци-коливади считат, че за да се разбере правилно този 7 канон на ІІ Вселенски събор, той не може да се разглежда изолирано, но винаги в контекста на следните правила: 46, 47, 50 и 68 апостолски; 1 на Картагенския събор, 7 и 8 на Лаодикийския, 8 и 19 на І Вселенски събор, 1, 5, 20 и 47 на св. Василий Велики, 95 на Пето-шестия и 57 на Картагенския събор (419 г.). Разглеждан сам по себе си и буквално, този канон е в противоречие с практиката на Църквата, канонически изразена от св. Киприян и други отци (напр. св. Василий). С право отците-коливади задават въпроса: “Защо ІІ Вселенски събор не е отхвърлил кръщението на всички еретици в съгласие с древната практика на Църквата?” Именно класифицирането на две групи еретици – такива, които трябва да се кръщават и такива, които не трябва - е сърцевината на проблема, който създава този канон. Въз основа на св. Киприян и св. Василий, коливадите наричат това класифициране “напълно осъдително”. Още повече, че Съборът е по-толерантен към “по-нечестивите” еретици на онова време – арианите и македонианите, които отхвърлят божествеността на Христа и хулят Св. Дух.

В опит да се преодолее противоречието на 7-то правило на ІІ Вселенски събор с предходните му определения на събори и отци, някои канонисти изказват мнението, че Вселенският събор може да преразглежда и отменя канонически решения на отците, “защото нечувано е мнението на някой отец да превъзхожда и да бъде предпочетено пред становището на Събор”. Такова становище изказва дори и Зонара в тълкуванието си на 7 правило, като счита че то превъзхожда определението на св. Киприяновия събор от 258 г., като правило на Вселенски събор, а не на поместен.

Отците-коливади, обаче, съвсем не са съгласни с тази постановка, тъй като добре са научени от Преданието на Църквата какво представляват св. отци за нейния живот. Те не допускат дори и най-малко противоречие между съборите и отците. Съборите, били те и вселенски, не отменят св. отци, а напротив – осланят се на тях. ІІ Вселенски събор по никой начин не пренебрегва по-ранните св. отци като Киприян, Атанасий и Василий, които наричат еретическото кръщение “осквернение” и конкретно арианското кръщение считат за “осъдително”. Според св. Никодим Светогорец, позицията на ІІ Вселенски събор към арианиете и македонианите може да се обясни, ако се вземе предвид, че Църквата има “два начина на управляване и изправяне”, а именно акривия (точност, прецизност, строгост) и икономия (снизхождение, отстъпка). Докато св. апостоли и ранните събори и отци прилагат акривията, двата вселенски събора приемат икономията. Св. Никодим счита, че ІІ Вселенски събор “само частично спазва Канона”, действайки “според икономията и снизхождението”.

Икономията, бидейки плод на църковното пастирско и лечебно служение, се прилага поради временно-исторически причини. Еретиците – ариани и пр., които искат да се съединят с Църквата са многобройни и политически силни. Затова съборните отци проявяват мекота, “за да ги привлекат към Православието и да ги поправят по-лесно”. Употребата на икономията не е произволна, а оправдана, като се има за цел спасението на еретиците и мира на Църквата. Освен това, според Неофит, има и още една важна причина, поради която употребата на икономия е не само възможна, но и необходима. И Втория и Пето-шестия Вселенски събори говорят за “онези еретици, които първоначално бяха към нас” (т.е. били православни, но впоследствие отпаднали в ереста). И понеже те се смесват с кръстени в арианството, Съборът е принуден да приложи икономия, която по принцип може да се приложи само над разколници. Св. Никодим твърди, че ако се изследва добре въпроса ще се види, че Съборът приема чрез икономия еретици, които дори са били клирици, но са отпаднали от Православието в ереста.

Особено важно е да се подчертае, че ІІ Вселенски събор проявява мекота и снизходителност към еретици, у които формата на кръщението не се различава от православната, т.е. с три пълни потапяния. 7 правило на Събора говори за еретици, чиято кръщелна форма е извратена и те следва да се приемат с кръщение. Икономията е възможна при еретици, които “запазват апостолското предание в своето кръщение”, т. е. тя има своите граници.

Следователно противоречие в каноните относно кръщението не съществува. Тълкуванието им въз основа на схемата акривия/икономия изключва всякаква привидна дисхармония между тях. Коливадите разбират икономията като снизходителна пастирска практика на фона църковната строгост и прецизност (акривия). Едната е пастирска мярка, а другата – богословски критерий, който изисква точно следване на Божието слово, съставляващо нормалната практика на Църквата. В случая, тази нормална практика на Църквата не се определя от правилото на Вселенския събор, а от апостолските и светоотеческите правила. Икономията на Събора, проявена при конкретни исторически предпоставки, в никакъв случай не отменя акривията като постоянна практика на Църквата.

Основният извод на отците-коливади е, че 7 правило на ІІ Вселенски събор, както и подобното му 95 правило на Пето-шестия събор не могат да се приложат безкритично към други, по-късни еретици, тъй като тези правила са на принципа на икономията, която има временен характер и се прилага в конкретни случаи. Затова оросът от 1755 г. за кръщаването на латинците не противоречи с нищо на учението на Църквата, нито на нейната исконна практика. Прилагането на тези два икономийни канона към еретици, които са извратили и формата на кръщението, каквито са римокатолиците, е напълно невъзможно.

Коливадите настояват на акривийната практика, посочвайки за опасността, която се крие в прекомерната употреба на икономията – самите православни могат да изоставят истинското кръщение и да започнат да го извършват по неправилен начин (и това е вече факт, особено в официалната Българска Православна Църква - Българска Патриаршия - бел. прев.).