Православното богословско образование - традиции и съвременност

В опит да се осмисли и обобщи светоотеческото разбиране за богословието то може да се определи като “ум Христов” (1 Кор. 2:16), предаван от Светия Дух на Църквата в лицето на нейните достойни представители и като способност на всеки неин член да се приобщи към този ум. Образно казано, православното богословие слиза “отгоре”, просвещавайки Църквата със светлината на Христовата истина.

Необходимо е да се кажат и няколко думи относно целта на образованието - проблем ключов и от най-голямо значение. Целта на образованието е да посочи на човека пътя, средствата и условията за очистването и възстановяването на Божия образ, за  уподобяването на Христа, показал съвършения човешки образ в условията на този паднал свят. Това важи за образованието като цяло, но в най-голяма степен се отнася до богословското образование. Тази цел пряко произтича от православното разбиране на богословието. В съответствие със светоотеческото учение, православното църковно съзнание разбира богословието като наука на опитното богопознание. Централната мисъл в това схващане за богословието е изразена в следните слова на св. Иоан Лествичник: “Съвършенството на чистотата е начало на богословието”. А приснопаметният архиепископ Серафим (Соболев) утвърждава: “Богословието е правопропорционално на целомъдрието”. Тази мисъл, произлизаща от Христовите думи: "Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Мат. 5:8), е определяла и би следвало да определя и днес съдържанието, характера и основната насока на цялото православно богословие и неразривно свързаното с него богословско образование.                                                   

Ако внимателно се вгледаме в църковната история ще открием, че християнството от самото си зараждане проявява своя същностен образователен характер. Можем да наречем апостолската община, начело с Господ Иисус Христос, първа новозаветна школа, в която учениците усвояват Божественото Откровение от устата на Самия въплътен Логос. Именно в усвояването на този опит се състои преди всичко ученичеството на Христовите апостоли. Св. ап. Иоан Богослов посочва основния смисъл на земното служение на Бог Слово в съобщаването на този опит на учениците, а чрез тях и на цялата Църква: „И от Неговата пълнота всички приехме благодат въз благодат, защото законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа. Бога никой никога не е видял, Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:16-18). По време на Своето земно служение Христос научи апостолите и целия народ на изкуството да бъдат “синове на светлината”. Това е истинската цел на Спасителя.                  

Иисус Христос обучава апостолите, та след това и те да могат да предадат Неговото учение на всички хора. След възкресението Си Той им възложи учителското дело: “Идете, научете всички народи... като ги учите да спазват всичко що Съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20). За осъществяването на това дело е необходимо съдействието на Светия Дух, Който, по обещанието на Спасителя, ще ги научи на всичко (Иоан 14:26). След като на Петдесетница над учениците слиза Светия Дух (Деян. 2:1-4), те стават в пълен смисъл на думата апостоли и встъпват в пътя на учителството.                                                 Приемството в учението, преминаващо от поколение в поколение, е неотменима черта на всяка духовна школа. Иисус Христос като учител е приемник на старозаветните пророци и на св. Иоан Кръстител; приемници на Христа стават апостолите и първите поколения християнски “дидаскали” - учители. Задачата им е преди всичко да научат на вярата оглашените и новопокръстените; заедно с пастирите те се занимават с евангелизацията и катехизацията на членовете на младите християнски общности. Благовестието за въплътилия Се Бог дълго време остава “безумие” за елинския свят (ср. 1 Кор. 1:23), чието съзнание изисква нов педагогически подход от страна на християнските учители. Опитът на св.отци и църковни писатели - апологети показва колко е трудно да се даде истината на Откровението, да се предаде опита на живота в Христа на античното общество. Тази задача е блестящо изпълнена от катехизаторските школи на древния свят.              

Образователният и просветителски модел на православното християнство особено ярко се проявява в манастирите, които стават истински богословски “университети” със съвършено уникален климат на цялостно възпитание на човека. В тях послушниците и монасите постепенно израстват до новия човек, утвърден в светостта, като изучават вселенския опит на светците, насищайки се с примера на техните подвизи, получавайки едновременно навика за правилен християнски живот от духоносен наставник. В манастирите се оформя наука, забележителна със своята неразривна връзка между теория и практика. Светоотеческите творения се изучават не заради теоретични богословски знания или за получаване на научни степени и почетни длъжности, но единствено заради стремежа да се намери верния път към из-образ-яването в себе си на истинската личност – по образа на Христос.                            

Цялата книжовност извира също от манастирите: преписват се и се превеждат книги, които възпитават и ума и сърцето на човека, а не развращаващи го под предлог за просвещение, както става по-късно. Такава литература, проверена с критерия на истинската мъдрост и святост е поставена в основите на православното богословско образование.                                                  

Историята на монашеството във всички векове и във всички страни - както в древност, така и в ново време, както на Изток, така и на Запад - познава множество примери на монаси, които, бидейки самите те високообразовани и просветени хора, стават просветители на много свои съвременници: това са монасите от Йерусалимската Лавра на св. Сава Освещени, и тези от Студийския манастир в Константинопол, и византийските исихасти от XI-XIV вв.                             

В тази духовно-образователна верига влизат и св. отци на Православието в България, които също възприемат манастирите като необходима среда за развитие и преподаване на богословската мисъл. Всички български книжовни школи, съществуващи през Средновековието изпълняват същинската цел на богословието да оформят у народа вкус и усет за духовен живот и святост.                      

Също така и Св. Гора Атон е не само място за спасение на много души, но и велик център на богословско образование в Средните векове, на богослужебна култура и мистическо богопознание. Според архимандрит Киприан Керн, Атон е истински научен, монашески орден, ако не се страхуваме да приложим този латински термин към православното монашество.                                  

В историята на руското монашество също има не малко монаси-просветители и манастири – центрове на духовно просвещение: Киево-Печерската Лавра и Свето-Троцката Сергиева Лавра, откъдето излизат забележителни монаси-мисионери, покорили с Христовото име цяла Русия.                                                         

И така, манастирите стават основен фактор във формирането на християнското общество, с неговата култура, ценности и стремежи. Монахът е запалена свещ, по която се ориентират и към която се стремят всички съсловия. Молитвениците, постниците, кротките и любвеобилни монаси заедно със свещенослужителите и благочестивите миряни осъществяват в себе си целта на образованието – светостта на човека, която се превръща в очевидна норма на човешкия живот и отговаря на най-важния въпрос - за неговия същински смисъл.                                                               

Тези основни принципи на православното богословско образование не загубват своето значение в нито един момент от църковната история. Винаги съществуват богословски центрове, които удържат началата на православната духовност и постоянно се вписват в общата картина на православното Предание. По правило такива центрове си остават манастирите. Дори след навлизането на западния образователен модел в православните общества на европейския Изток в нито един момент православният човек не загубва възможността да пие от извора на истинското, водещо към Христа познание.                                                                                      
Но не може да се пренебрегне факта, че възникването на богословските школи, каквито ги познаваме днес във вид на семинарии, академии и факултети се дължи именно на проникването на западното влияние в православното богословие и усвояването на западните образователни форми, което започва от Русия през 17 век. Основната задача на духовното образование – научаване на християнско разбиране за живота и борба със стария човек с цел изцеление от страстите - постепенно и все повече се подменя от друга задача: точно изпълнение на външни църковни предписания, устава, обредите и църковната естетика. Първични стават не духовните ценности, а “показните”, не чистотата на духа, а точността на “буквата”, не любовта и смирението по образа на Христа, умиващ краката на Своите ученици, а властта по образа на този свят, потъпкваща “тия малките”, не нищетата и въздържанието, а суетните богатство и слава. Самите средства се превръщат в самоцел и затова се извращават в същността си. Този постепенен и трудно забележим, бавен духовен процес се проявява в две крайни, но еднакво гибелни тенденции за православното богословие и образование - протестантски либерализъм и юдео-католически магизъм и законничество. Така, не светостта на човека, а обширността и разностранността на знанията стават главна задача на образованието. 
Промяната в целта на образованието води и  до промяна на неговия метод. Ако монашеското богословие и произтичащото от него православно възпитание и образование се осъществява чрез проповед, четене на Свещеното Писание, светоотеческата и житийната литература, чрез доброволното послушание на духовния наставник, т.е. образование, което върви по пътя на убеждението и възпитанието на човека за свободно приемане на християнската вяра и живот, то новото, академично, схоластично богословие и съответното му образование, поставяйки на първо място максимума теоретически знания и богословски професионализъм, се разделя с педагогиката на Христа и приема педагогиката на принуждението и формализма. Така възникват духовните школи с техните класове, оценки, наказания и награди, звания и степени, и все по-често - с педагози, които изобщо не познават духовния живот, и въпреки това подготвящи свещенството, епископата и ръководството на своята Църква. Проф. Осипов от МДА в една своя студия по въпросите на духовното образование посочва две становища на руските православни подвижници св. Игнатий Брянчанинов и Варсануфий Оптински относно духът, който цари в т.нар. школско богословие в Русия през ХІХ в. Със съжаление може да се каже, че съдържащия се в тях укор се отнася до голяма степен и за нас. Св. Игнатий (Брянчанинов) с болка констатира: “Сбъдва се словото Христово: в последните дни ще намери Синът Божи ли вяра на земята! Има наука, има академии, има кандидати, магистри, доктори по богословие... Случи се с тези богослови някакво нещастие и се оказва, че у тях даже вяра няма, а не само богословие. Срещал съм и такива: доктор по богословие, а се съмнява живял ли е Христос или е измислица. Каква светлина да очакваш от такава тъмнина!” Схиархимандрит Варсануфий Оптинский казва: “Вижте какво неверие, нихилизъм, мъртвост има в семинариите и духовните академии...За семинариста е странно, непонятно да влезе в църква сам, да застане настрани, да поплаче, да се умили, това му е чуждо... Буквата убива”. 
Не е необходимо в подробности да се говори за пораженията, които нанася на православното богословие и образование възприемането и налагането на чисто западни образователни принципи. По този въпрос отдавна вече са произнесоха най-видни представители на православната богословска наука като о. прот. Г. Флоровски, свщмчк Иларион Троицки, архиеп. Антоний Храповицки, Г. Манзаридис и много други.                                        

Основната задача днес се състои не просто в осъзнаването и констатирането на отдалечеността ни от светоотеческия модел на богословстване и образование, а в опита за преодоляване на това отдалечаване и стремежа за придобиване на истинно-православен духовен опит, като това важи и за преподаватели и за възпитаници. Главният проблем на съвременните духовни школи е острият недостатък на ръководители и педагози на необходимото ниво. Много трудно е да се намери в наше време човек, съвместяващ в себе си и достатъчно знание, и разбиране на светоотеческото наследство, и действително, а не просто привично благочестие, и здрава разсъдливост. Но съвсем очевидно е, че само школата, построена на образа на отношението между Иисус Христос и учениците Му може да принесе добри духовни плодове.                            

Съществува и една почти незабележима опасност, отнасяща се до метода на съвременното научно богословие. Когато днес то със справедлив гняв отхвърля схоластиката, като й противопоставя принципите на изследователската методика на съвременните науки, нерядко не се забелязва, че под флага на “връщането към патристиката”, всъщност се връща към схоластиката, само че на ново равнище – равнището на съвременната секуларна научност. При това новопоявилата се схоластика често обявява за “схоластично” в богословието точно това, което е светоотеческо. 

Богословието става една от човешките “науки”, подобно на теоретичната физика, историята или философията. Такова богословие вече не е “ум Христов”, а ум човешки, и идва не “отгоре”, а “отдолу”. Основа на неговия метод вече се оказва не съзерцанието, а субективно-човешкото аналитично изучаване на въпроса в духа на методиката на секуларните науки. Съвременният учен богослов вече не е светец и дори не е задължително да е подвижник; той е  интелектуалец, за когото обикновено казват: “Той е умен, образован човек”. Нещо повече, днешният богослов страни от истинските подвижници, считайки ги за “ретроградни”, а подвижниците гледат на богословите със съмнение. Става дума, разбира се не за всички богослови, а за определени тенденции, които пречат на дълбинното и благословено разработване на православното богословие.                                                                 

Точно тези тенденции на отдалечаване на академичното богословие от корените на православната духовност могат и трябва да бъдат преодолени чрез връщане на “манастирския модел” на образование. Естествено тук стои въпросът как на практика да стане това? Особено труден е отговорът на този въпрос в нашите, български условия, където монашеската богословска традиция е почти загубена. С болка трябва да признаем, че ние вече не сме в състояние да търсим в българските манастири духоносните, опитни старци и наставници. Жизнено необходимо става запознаването със съвременното състояние на православното монашество и изгражданото от него богословие в другите православни църкви. Православната духовност не се дели по национален признак (без естествено да потъпква националните особености); тя може да се съхрани само в чистите сърца на боготърсачите. Именно такива трябва да станат всички, които работят в сферата на православната богословска наука и образование. В противен случай ще се окаже, че развиваното от тях богословие по нищо не отговаря на критериите за православност и отстояване на Божествените истини.                                   

Ядро на православно богословие и образование са богослужебните книги: Евангелията, Псалтири, Часослови, Минеи, Триоди, Октоихи. В каноните, стихирите, тропарите, във всички богослужебни текстове намираме дълбочината на богословската мисъл. Във всяка една от преподаваните богословски дисциплини следва да се акцентира върху православното богослужение и по този начин ще се усети цялостния характер на богословието, а не неговата фрагментарност, която като че ли взима връх при настоящото разделение в богословската наука. Когато заедно се молим и служим на Бога, изповядвайки с уста и сърце божествените истини, съдържащи се в богослужебните текстове не започваме да ги анализираме от екзегетическа, догматическа, нравствена или практическа страна, а напротив – живеем и дишаме и съществуваме в общение с Христа и помежду си. Наистина само в богослужението може да се разбере смисъла на богословието и само в него е отразен в пълнота образователния характер на Православието.           

Днес църковните пастири вместо да решават, задълбочават проблемите, преди всичко в областта на катехизацията и образованието. Кръщава се без да се катехизира, затова самите богословски училища се превръщат в катехизаторски училища и по този начин губят ценно време за същински, дълбинни богословски занимания. Същевременно съществува остра нужда от богословски образовани и подготвени свещенослужители, учители по вероучение и въобще просветен църковен народ. Богословското осмисляне на ситуацията, в която се оказа Църквата и на пътя, който тя извървя през отминалия век тепърва предстои и от изводите, които ще бъдат направени зависи бъдещото състояние и успеха на православното образование.