Неделя Сиропустна

Архиеп. Аверкий Таушев

ЗА НАЧАЛОТО НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Великият пост! Започвайки Великия пост, св. Църква, още в неговото навечерие от  вечернята на Неделя Сиропустна, или по народному „Неделя на прошката” - призовава всички нас да си простим едни на други съгрешенията. И за целта в енориите е установен в края на неделната вечерня твърде трогателния обред на взаимното опрощение.

Какво сме длъжни да си прощаваме един на друг? Какви «съгрешения»?

Естествено – взаимните грехове, сторени един против друг.

Това се подразбира и от факта, че веднага след Господнята молитва „Отче наш”, в която казваме: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници”, Господ разяснява смисъла на тези слова по следния начин: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец. Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.”

Просейки от Господа през Великия пост, по време на нашия покаен подвиг, прошка на нашите собствени грехове, ние сме длъжни преди всичко от цялото си сърце, както учи св. Църква, да простим един другиму нашите взаимни грехове, тоест личните обиди, неправди и оскърбления, нанесени един на друг, - цялото онова лично зло, което хората съзнателно или несъзнателно, волно или неволно си причиняват взаимно.

И това е толкова понятно, разумно и справедливо!

Ако просим от Бога да бъде снизходителен към нашите грехове и неправди, с които ние нанасяме на Него – нашия любящ Отец, обиди и оскърбления, то естествено и от нас се изисква да проявяваме снизходителност и любов по отношение към нашите ближни, и така да докажем, че заслужаваме, по закона на Висшата Божествена Правда, същото снизхождение и всеопрощение. Още повече, както Сам Господ ни убеждава, че греховете на нашите ближни против нас са така нищожни в сравнение с нашите грехове против Бога, както нищожна е сумата от 100 динария в сравнение с огромната сума от 10 000 таланта (в евангелската притча за праведния заимодавец и немилосърдния длъжник - Мат. 18, 23-35).

„Прости сам — и ще бъдеш простен!” - така изразително пояснява еп. Теофан Затворник, и в умиление възкликва: „Денят на прошката – какъв велик небесен ден Божий!”

Но възползват ли се от този велик ден съвременните православни християни? Възползват ли се от него те искрено и истински?

Уви! Дълбоко вкоренена в злото е природата на съвременния „културен” човек, който безмерно високо поставя себе си – в своето самолюбие.

За това греховно самолюбие, което мнозина днес считат за някаква си „добродетел”, няма нищо по-трудно само себе си да признае за виновно в каквото и да е и да прощава на другите.

И ето съвременният човек, даже християнин и то православен, е готов да „прощава” на другите всичко, само не и личните обиди и оскърбления, нанесени му лично.

И в дадения случай – за такъв въпрос от първостепенна важност в духовния живота на християнина - както и за много други неща в нашето лукаво време, е извършена подмяна, дяволски хитро жонглиране с понятията, пагубно извращение на Евангелското учение!

Нам е дадено право да прощаваме греховете  на нашите ближни против нас, и даже това ни се вменява в дълг, но съвсем не ни се дава право да прощаваме всичките им грехове въобще. Такова право и власт принадлежи само и единствено на Бога!

Ние, например, знаем, как ни учи Словото Божие чрез устата на Самия Господ Иисус Христос, как Самата Въплътена Любов се отнася към такъв човек, който „не слуша Църквата”:

„Да ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18, 17), тоест: „не само не прощавай на такъв човек, който явно върви против Църквата (разбира се – истинската Църква!), но нямай с него никакво общение, като с отхвърлен!”

Пълна противоположност на онова, което учи в наши дни толкова модерния сега мнимо - християнски „икуменизъм”, който... се оказва по-любвеобилен от Самия Бог!

Но нали това го е казал не кой да е, а Самият Господ Иисус Христос, Божественият наш Спасител, словото на Когото е неизменно, свято и непогрешимо. Как да се пренебрегнат тези Негови слова?!

Не по-малко строги към такива хора, въставащи против ученията на нашата света вяра и Църква, са и св. Апостоли. Те не само не заповядват да им се «прощава», а напротив: проповядват пълна непримиримост към тях.

„Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде анатема, маран-ата» (да бъде отлъчен до пришествието на Господа) (1 Кор. 16, 22).

Ето къде е твърдото основание на онази анатема, която се провъзгласява в православните храмове в първата Неделя на Великия пост, наричана „Неделя на Православието”. И не е ли симптоматично, че в наше време този древен и твърде поучителен „Чин на Тържеството на Православието” рядко се извършва някъде, или се извършва в повече или по-малко орязан вид от страх пред враговете на нашата вяра и Църква или поради човекоугодие и лични користни съображения, да не би да си развалят с някого отношенията или да не загубят нещо?

Словото Божие не само не учи да се прощава на такива хора, които въстават против нашата вяра и Църква, но ни учи даже „да не общуваме с този, който наричайки се брат (тоест: християнин), си остава блудник, или користолюбец, или идолослужител, или хулник, или пияница, или грабител - с такъв дори и да не ядете заедно” (1 Кор. 5, 11).

Блудника - кръвосмесник, появил се в Коринтската християнска община, св. Ап. Павел не само не забранил да се осъжда, но напротив „заповядал да го предадат на сатаната за  омаломощаване на плътта” (1 Кор. 5, 5) и му простил едва след като принесъл искрено покаяние и оставил, разбира се, своя грях.

Изхвърлете развратения от средата си! - така учи Словото Божие, а съвсем не на пълно неосъждане и всеопрощение, както лукаво лъжемъдърстват съвременните мъдреци, желаещи да объркат в съзнанието на хората Добро и зло и да ги направят безразлични към едното и другото.

Евангелието забранява осъждането на ближния със зло чувство против него, осъждане, произтичащо от недобри, греховни подбуди, но не забранява различаването на добро и зло у ближния, безпристрастна оценка, съждение за него.

Това последното, както видяхме по-горе, не само не се забранява, а дори се и заповядва от Словото Божие, та да не би ние самите да не станем равнодушни към Доброто и злото.

Никъде и никога Господ не ни е учил да се примиряваме със злото, а напротив - учил ни е винаги на пълна непримиримост към злото, казвайки дори, че Той „е дошъл да донесе не мир, а меч” (Мат. 10, 34).

„Живей в мир с враговете, но своите, а не с враговете Божии” - така ни учи в съгласие със Словото Божие и св. Църква чрез устата на своя верен служител и духоносен мъж.

Повелено ни е да прощаваме на своите лични врагове, но не е на Божиите врагове, не и на враговете на нашата вяра и Църква, не и на служителите и сеячите на всяко зло и неправда - на всяко нечестие.

А какво виждаме в живота, особено в нашето време – във века на всякакви лукави извращения?

Безпощадна злоба и пълна непримиримост към личните врагове и пълна „любвеобилност” и снизхождение към всички останали хора, ако само те „мен лично” не закачат, дори и да са най-големи престъпници, хулители и подигравачи на нашата света вяра и Църква и явни богоборци.

Как често се налага сега да се сблъскваме с такова безобразно - уродливо явление, което няма място сред хора, наричащи се християни, когато жестоко мъстят на оня, когото считат за свой личен враг (макар той в действителност дори и да не е такъв!), но, под благовидния предлог на неосъжденето и християнското всеопрощение, твърде охотно прощават и даже „с любов” прикриват най-тежките престъпления против Бога, против съвестта, против вярата и Църквата и християнската нравственост на онези хора, с които се намират в лични добри и дружески отношения, от които зависят или от които се надяват да получат нещо – някакви блага или изгоди.

Но нима това е християнска любов? И не заблуждават ли такива хора и сами себе си и другите?

В преживяваното от нас време има още една важна причина – по никакъв начин да не се поддаваме на неистово водената сега пропаганда на тази мнима християнска любов и всеопрощение – мир с всички, без всякакво различаване.

Този „мир”, тази мнима християнска любов и всеопрощение към всички, без никакво изключение, са така нужни в наши дни на слугите на идващия Антихрист, които с необикновена енергия и напористо подготвят сега благоприятни условия в света за неговото скорошно възцаряване.

Те искат да отстранят всички препятствия за явяването на своя властелина, и именно затова смесват в съзнанието на хората понятията за Добро и зло, искат всички да „примирят” и „обединят”.

Ето защо е особено богопротивно и престъпно да прощаваме в наше време всяко предателство по отношение на нашата света вяра и Църква – дотогава естествено, докато престъпникът, виновен за такова предателство, не принесе искрено и несъмнено за нас покаяние.

Иначе ние сами ще се подложим на страшното Божие осъждане заедно с такъв престъпник, като укриващи престъплението му и способстващи на неговата престъпна дейност.

Не напразно е казал великият отец на Църквата св. Григорий Богослов, че дори само с мълчание, тоест със замълчаване и прикриване на злото, „се предава Бог”.

Да ни опази Бог от такова Иудино предателство!

Ето защо е толкова опасно всяко лъжовно тълкуване на понятието за християнското всеопрощение!

И тъй, във великия ден на всеопрощението, установен от св. Църква преди Великия Пост и във всички други случаи от нашия живот, от все сърце да простим  на нашите ближни всичките им грехове против нас, без злопаметство и не помисляйки за отмъщение, а прошката на останалите ми грехове ще предоставим на Нелицеприятния Съдия Бога, Който знае съкровените тайни! Амин.

Канон на утренята и синаксар за Неделя Сиропустна - тук