ГЛАВА ПЪРВА
ВЪВЕДЕНИЕ
„Нека разгледаме самото Предание, учение и вяра на Католичната църква от самото начало — онези, които Господ е дал, апостолите са проповядвали, а отците са съхранили.“
— Св. Атанасий Велики
1. АПОСТОЛСКОТО ПРЕДАНИЕ
Апостолското Предание представлява цялото съвкупно тяло на християнското учение – писмено и неписмено. То води началото си от апостолите, които са били наставлявани непосредствено от Христа. Независимо от небрежността или злонамереността на човеците, нищо от това Предание не е било изгубено и нищо не е било прибавено към него при предаването му от едно поколение на друго. Светият Дух, Който е върховният гарант на Апостолското Предание, е определил свети мъже за негови особени пазители – светите отци на Църквата, които непрестанно са призовавали “Божия народ, светия народ, да се придържа твърдо към църковното Предание. Дори и най-малкото накърняване на онова, което ни е било предадено, би подкопало основополагащите камъни и за съвсем кратко време би разрушило цялата сграда.“ (Св. Йоан Дамаскин)
Апостолското Предание е неизменно и непогрешимо, а Църквата разполага с доказателства – ако такива изобщо са необходими, – които показват, че винаги е съществувало широко съгласие, обединяващо автори, разделени значително във времето и пространството – нещо, което признават дори и неправославните учени. Разбира се, подобни учени често възразяват, че идеята за „неизменна истина“, доведена до своя логически край, би сложила завинаги край на писането на история на догмата – на „история“ и „догмат“ в смисъла, в който тези думи се разбират на Запад в епохата след отдалечаването му от Православието. Вече не би могло да се поддържа схващането, че времето и пространството са господари на историята и че нейното съдържание се развива в хронологична последователност.
Но неизменна истина съществува – абсолютната истина, и Църквата я притежава. Тя е истината, както Христос е Истината [Йоан 14:6], защото тя е Неговото „тяло“ [Еф. 5:23]. Подобно на Него, тя има две измерения – човешко и божествено, – неразделно свързани помежду си, без да се сливат. Нейният божествен аспект, както и Неговият, никога не се променя, докато нейната човешка природа, подобно на Неговата земна човешка природа, има възможност за външно развитие.
Развитието на Апостолското Предание, на нейното Предание, се осъществява не в ученията на Църквата – които никой човек не може да променя, – а в тяхната форма. Под това разбираме, че те се изразяват по различни начини в различните времена и на различните места: чрез изразни форми като синодални или съборни постановления, чрез включването им в богослужението на Църквата, чрез литургични символи и т.н. С други думи, в християнската вяра няма „развитие“ или „еволюция“, макар че (по причини, които ще обясним по-късно) такива могат да бъдат открити сред нейните обичаи и догматически формулировки.
