Житие и страдание на св. новомъченик благоверен княз Константин Водъ Бранковяну Влашки и синовете му Константин, Стефан, Раду и Матей

Сред светиите, родени в изстрадалата земя на Балканите, Константин Бранковяну заема особено място. Неговият пример остава винаги жив за румънеца, който – неведнъж – е бил тежко изпитван във вярата на своите предци. В историята на румънския народ управлението на светия войвода на Влашко Константин Бранковяну (29 октомври/8 ноември 1688 – април 1714 г.; +15 август 1714 г.), белязано от важни обществени, политически, културни и икономически промени, представлява крайъгълен камък и за нашата православна вяра и култура.

Св. Константин Бранковяну е роден през 1654 г. от родители Матей и Станка Бранковяну (сестра на владетеля Шербан Кантакузино). На едногодишна възраст остава сирак. Когато разбунтувалите се сеймени убили неговия баща, Папа Бранковяну, още пред портата на неговия дядо, постелника Преда Бранковяну, Бог дал „добра мисъл“ на една от слугините в дома, която, като скрила едногодишния Константин, предала друго дете като най-младата издънка на рода Бранковяну. Яростта на бунтовниците, които искали да изтребят потомците на това семейство, се стоварила върху онова невинно дете и вероятно тази жертва подтикнала бъдещия владетел да погледне с други очи на своето предназначение в земния живот.

Константин е отгледан заедно с братята си Барбу и Матей от Пауна Гречану, неговата баба по бащина линия, в имението Бранковени на столника Константин Кантакузино. Тук той изучава гръцки, латински и църковнославянски език и получава високо образование от големи учители и духовници, което впоследствие ще се прояви чрез ктиторските дела, които извършва, чрез основаването на печатници и училища, както и чрез връзките му с видни личности на епохата, които са пребивавали по тези земи или с които е поддържал отношения.

Издигането на Константин Бранковяну до престола представлява кулминационен момент в обществено-политически план за утвърждаването на този могъщ болярски род, белязан от трагични събития. Бащата на владетеля, Папа Бранковяну, загубил живота си, убит от сеймените през 1655 г. под хълма на Букурещката митрополия, а дядо му Преда Бранковяну, великият влашки везир, бил убит в Търговище по заповед на княз Михня III през 1658 г.

През 1674 г. Константин Бранковяну се оженил за Марика (Мария) – дъщеря на постелника Нягое от Негоешти и внучка на Антоние-Вода от Попещи, владетел на Влашко от 1669 до 1672 г. Семейството на Бранковяну било благословено от Бога с единадесет деца: Станка, Мария, Илинка, Константин, Стефан, Сафта, Раду, Анкуца, Бълаша, Смаранда и Матей. Това са 11 деца – четирима синове и седем дъщери – които те отгледали като трудолюбиви, мъдри и щедри родители. Госпожа Марика Бранковяну се проявила като смела, благочестива жена, обичаща Църквата и народа, представлявайки заедно с войводата пример, достоен за следване от християнското семейство, за християнското възпитание на децата, за голямата твърдост в изповядването на правата вяра и за насърчаването на ценностите на християнската култура.

Константин Бранковяну, като племенник на войводата Шербан Кантакузино (януари 1679 – 29 октомври/8 ноември 1688 г.), заемал много административни и политически длъжности, които изпълнявал с дипломатическа способност, достойна за неговия прочут вуйчо. На 25-годишна възраст станал велик ага, а след девет години вече бил велик логотет на Влашко. От тази длъжност, след смъртта на своя вуйчо, по настояване на болярите Кантакузини и след изплащането на значителни суми пари на Високата порта, Константин Бранковяну, избран от болярите на страната, бил признат на 29 октомври 1688 г. за владетел на Влашко.

След получаването на владетелския кафтан от Истанбул митрополитът на Влашко Теодосий, заедно с Константинополския патриарх Дионисий III, който се намирал в Букурещ, помазали в митрополитската катедрала новия войвода на Унгровлахия, като му прочели молитвата за встъпване в княжеска власт. Така започнало управлението на Бранковяну – управление, важно за православното християнство и особено за Влашко, намиращо се на пресечната точка на османските, Хабсбургските и руските интереси.

Княз Константин Бранковяну оказал силно влияние върху икономическите, социалните, политическите и културните преобразувания в края на XVII век. В увода на своята хроника Радул Гречану пише: „Ваше Височество, Вие не разпространявате страх сред народа, както други владетели, а с любов се грижите да спечелите сърцата на своите поданици. Както казва Демокрит: онзи, който е страшен за всички, сам трябва да се страхува от всички.“

При неговото управление Влахия се превърнала във важен европейски дипломатически център. На фона на упадъка на Османската империя и кървавите войни между съседните държави, той успял да запази трона си между 1688–1714 г., ръководейки страната с разбиране, кротост и търпение, мъдрост и доброта.

Бранковяну подпомагал румънския и балканските народи в борбата им за национално освобождение, както и подкрепял Гръцката църква. Владетелят дарявал пари, земи, книги, печатарски съоръжения и църковни предмети на румънците в Трансилвания, на Вселенската патриаршия, на манастирите в Атон, на светите места в Йерусалим, на Синай, на патриаршиите в Антиохия и Сирия, както и на манастири и църкви отвъд Дунав — в Сърбия, България и други.

Възкачването на Константин Брънковяну на влашкия престол съвпаднало по време и с разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. и със спасението на 3 000 чипровчани  във Влашко. Затова българите чипровчани го наричат „свой милостив покровител“. Този добър християнин и войвода с пълно право може да бъде считан за  „спасител на чипровчани“. В музеите и в Брънковяновите дворци в Мунтения се пазят грамотите в тяхна полза – написани върху пергамент, художествено изработени и богато украсени със златни начални букви.

Препис на стар немски превод  от оригинала на Брънковяновата грамота за чипровчани  от 2 април 1691 г. се съхранява във винганския църковен архив; финансовите архиви във Виена съхраняват друг екземпляр на този препис.

В колониите си българите чипровчани запазили забележително късче от българската история под покровителството на  Великия влашки княз Константин Брънковяну, и винганските (банатски) българи и днес го почитат като свой „баща и спасител“.

Светият войвода мъченик Константин Бранковяну усещал и работел за единството на румънския народ, въпреки разделянето му на три големи отделни провинции. Той бил образован владетел и насърчител на образованието и културата, който подкрепял отпечатването на множество ценни богословски и светски културни трудове, така че по време на неговото управление, благодарение на интензивното културно развитие в различни направления, град Букурещ се превърнал в значим духовен и културен център в Югоизточна Европа, а владетелят на Влашко – във велик покровител на културата в цялото румънско пространство. Поради това неговото управление било определено като „културна монархия“.

Чрез своите ктиторски дела и дарения той укрепил православието на юг от Дунав, намиращо се под гонението на османския ислям, но също и православието в Трансилвания, подложено на натиска на католическата уния и протестантството на Реформацията. Светият войвода мъченик Константин Бранковяну бил велик ктитор на манастири и църкви, като изградил от основи някои нови, а други по-стари възстановил или обогатил в дарове във Влашко и Трансилвания.

Същевременно св. Константин Бранковяну щедро подпомагал цялото източно православно християнство, намиращо се под османска власт, чрез предоставяне на значителна финансова и материална помощ на Патриаршиите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, на Грузинската църква, както и на много манастири и свети места в Света гора Атон. В цялата тази грижа той проявявал голяма щедрост, благочестие и достойнство, оставайки през вековете жив пример за християнските владетели и за покровителите на християнската култура.

Съществуват някои исторически свидетелства, които показват, че Константинополските патриарси и – особено – Йерусалимските и Антиохийските патриарси често били приемани в двора на Светия владетел Константин Бранковяну, а той – наред с другите помощи – им отпечатвал и църковни книги на техните езици, сред които и първата в света книга, отпечатана на арабски език – гръко-арабския Служебник, отпечатан в манастира Снагов през 1701 г. Тази негова грижа за Светата Православна Църква го подтикнала да стане велик мисионер, благочестив и щедър християнски владетел.

В политически план Бранковяну поставил началото на етапа на дипломатическите преговори и установяването на лични отношения с важните владетели на тогавашния свят. Той умеел да бъде васал на турците по необходимост, без да отстъпва нито едно право на своята земя, като бил християнски владетел, отговорен за мира, отбраната, доброто управление на страната, спокойствието на нейните жители, обучението на децата, правораздаването според закона, подпомагането на бедните и за други дела, подобаващи на един истински управник на държава.

Същевременно той издигнал из основи 24 църкви във Влашко; създал или подпомогнал Княжеската академия (1694 г.), училището при манастира Колця (началото на XVIII в.), училището за живописци при манастира Хурезу, княжеското училище по църковнославянски език при църквата „Свети Георги Стари“; с помощта на изкусни йерарси – като Антим Иверски – основал пет печатници (Букурещ, Търговище, Снагов, Букурещ и Ръмник); отпечатал над 84 книги в 96 тома, с тираж от 5000 екземпляра, като използвал двуезични текстове и отпечатвал богослужебни и богословски книги, преводи от светите Отци, книги, необходими за училищата, исторически книги, книги в защита на православната вяра, както и книги на други езици; организирал библиотеки (като тази в манастира Хурезу, която имала над четиристотин тома от всички области и на различни езици); подкрепял борбата на християните от други земи, като предоставил печатна преса – както и книги – на християните в Сирия (Алепо), или като подкрепял православните румънци в Трансилвания срещу Унията и католическия прозелитизъм.

Приемал в дома си патриарх Доситей и патриарх Хрисант Нотара, поддържал връзки с митрополитите Климент Адрианополски, Анатолий Синайски, Дионисий Търновски, Максим Йераполски, Митрофан Нисийски; подпомагал манастирите в Светите земи; въвел печатарството в арабската и грузинската култура, като имал значителен принос за целия християнски Изток.

Отвъд всички тези аспекти на личността и характера на румънския владетел, неговото велико призвание било да бъде ктитор, както свидетелства митрополит Вартоломей Анания:

„Мъченичеството на Бранковяну е венецът на един съзидателен живот. Той, разбира се, не е имал призванието към мъченичество (всъщност мъченичеството дори не е призвание, а приета съдба), но е бил обладан от великото призвание да бъде ктитор, чиито плодове виждаме и днес, разпръснати върху почти половината от страната – от Мехединци до Ръмнику Сърат и от Фъгъраш до Дунавската равнина. Би било достатъчно да се спрем на Хурезу, за да осъзнаем мащаба и величието на бранковянския гений“.

С пълно основание можем да твърдим, че могъщата личност на Влашкияя владетел св. Константин Бранковяну господства над политическата, обществената и културната история на румънците от края на XVII и първите десетилетия на XVIII век. Добър дипломат в отношенията си с великите съседни сили, които неведнъж са заплашвали сигурността и целостта на държавата, която той управлявал, Константин Бранковяну успял да осигури на Влашко неочаквана стабилност. Внимателен и мъдър стопанин на материалните средства, той укрепил геополитическата стабилност на страната, толкова крехка в една епоха на силни преобразования и сътресения на външнополитическо равнище. Същевременно отворил страната за културните влияния на Запада, които, съчетани с гръко-източните влияния и приложени върху местната основа, породили забележителен културен и художествен синтез.

В Бранковянската епоха, във всичките ѝ аспекти, културата преживяла безпрецедентно развитие, а художествените постижения – независимо дали става дума за архитектура, скулптура, изкуство на метала, религиозна живопис, бродерия, гравюра, печатарство и т.н. – били резултат от много последователната и съзнателна вътрешна политика на владетеля по отношение на значението на училището като институция за образование и формиране на интелектуален елит. Всеки от тези аспекти разкрива отделни образи, които, събрани в обща картина, изграждат портрета на един безспорен гений. Но не можем да се спрем само на това!

Религиозното измерение на личността на великия войвода обхваща и надвишава всички останали страни на земния му живот. Без съмнение Константин Бранковяну е един от най-ярките примери за проявлението на Божествения Промисъл в историята на румънския народ.

Наблюдавайки личността на владетеля Константин Бранковяну от тази перспектива, стигаме до един твърде съществен извод: Князът на земното злато, както бил наричан по онова време, подчинил материалното богатство на Бога, превръщайки го в молитвени храмове, украшения или предмети, които украсяват и обогатяват тези пространства. Несъмнено тук говорим за един от най-великите ктитори на Православието, които е дала румънската народност, но неговото „меценатство“ не бива да се разглежда непременно от гледната точка на издигнатите от него сгради, а преди всичко от гледната точка на духовно съградените души чрез неговите дарения и ктиторски дела.

Митрополит Теодосие Вестемяну поставя качествата на румънския владетел редом с тези на византийския император Константи Велики в предговора към Минея за месец септември, 1698 г.: „Тъй достигайки Всемогъщия Господ, с благ поглед към нас, друг Константин се издига сега — подобен по име и дело на онзи, тоест Твое Величество, който се трудиш всецяло за Деня на Благовещението, както онзи, и си твърд пазител на догматите, дадени от Бога; ти украсяваш не само политиката с мъдрост, но и Църквата — с добър ред, не издигайки пирамиди и статуи, безполезни за древните, а като втори Зоровавел издигаш и възправяш от земята манастири.“

Неговата непоколебима вяра в Христос била добре известна — и именно тя му коствала живота. Ставайки жертва на боляри, жадни за почести, коварни и готови на предателство, Константин Бранковяну, заедно с четиримата си синове и съкровищаря Яначе, завършил земния си път, като принесъл чистите им души в служба Богу.

Божественият Промисъл е още по-очевиден в наследството, което войводата Константин Бранковяну оставил на народа, който го е родил, и на Православието, което е подкрепял. Лишен от престола, лишен от преходното си богатство, затворен, измъчван и накрая екзекутиран, той придобил нетленния венец на мъченичеството. Князът на земното злато се отрекъл от земното, за да облече светлата одежда на Небесното злато, или сиянието на светиите, заедно със своите синове Константин, Стефан, Раду и Матей и съветника си Яначе Въкъреску, в деня на Успението на Пресвета Богородица през 1714 година.

Как се стигнало до това?

През 1711 г., неблагоприятната европейска политическа конюнктура докарла бедствие за семейство Брънковяну. По време на войната между Русия и Турция 1710 – 1711 г. Константин Брънковяну заел изчаквателна позиция. На 18 – 22 юли 1711 г. при Стънилещ (Stănilești) на река Прут османците победили руските войските на цар Петър Велики и войската на Молдова под воеводството на Димитрие Кантемир. Заради своята, на пръв поглед, колеблива  политика влашкият княз постепенно загубил доверието на главните си боляри и те започнали да заговорничат против него.

Брожението сред народа срещу угнетяващата данъчна система и недоволството на болярите, кроящи интриги около Константин Брънковяну – особено на семейство Кантакузини, и конфликтът между Константин Брънковяну и вуйчо му – учения столник Константин Кантакузино, разклатили предплатеното пожизнено воеводство на Константин Брънковяну  и ускорили неговия край. Щефан Кантакузино – син на столника Константин Кантакузино, поднесъл голям  подарък (peșkeș - тур.) 800 000 пиастри (пиастър = турска сребърна монета) на султан Ахмед III (1703 – 1730), пожелавайки за себе си княжевския престол на Влашко.

Константин Брънковяну бил обвинен, според турския летописец Мехмед Рашид (Mehmed Rașid), че е събрал прекалено много богатство и оръжие, за да подготви въстание, желаейки след това да господства като абсолютно независим владетел. Но и без доноса и подкупа на Щефан Катакузино, турците подозирали това и отдавна се лакомели за незаслужено голямото, според тях, богатство на великия войвода. Особено ги дразнело, че, започвайки подготовка да празнува през следващата година своята шестдесетгодишнина и двадесетгодишнината откакто е владетел на Влашко, през 1713 г. Константин Брънковяну поръчал в монетния двор на Алба Юлия големи тиражи златни и сребърни монети - златните били еквивалентни на намиращите се в обръщение дукати, а сребърните на талерите.

1714-та е трябвало да бъде година на голяма радост и веселие в семейството Брънковяну, а и за целия народ на Влашко. Веднага след Великденския пост в палатите започнала подготовка за сватба: третият син на владетеля, Раду, трябвало да вземе за съпруга много красивата Мария – дъщеря на Антиох Кантемир, бивш владетел на Молдова и по-голям брат на знаменития Димитрие Кантемир. След сватбата, на 15 август 1714 г. предстоял големият църковен празник Успение на Пресвета Богородица и на него - именният ден на госпожа Марика и рожденият ден на владетеля Константин Брънковяну, на който ден щял да навърши шестдесет години. За този ден Константин Брънковяну изсякъл юбилейна монета, която да раздава като спомен на по-видните гости. Само Бог знае, колко се е тревожил и напрягал да държи малката си държавица далеко от огън и меч, далеко от дребнавите интереси на болярите си и на лакомите паши наоколо – завистливи на успеха му, заради който го наричали „Принцът на златото“.

С приближаването на Великден през 1714 г., на 25 март, Високата Порта му изпратила по Мустафа ага „черна забрадка“, символ за детрониране. Султанският пратеник запечатал княжевската съкровищница и започнал да товари в дълги кервани от коли всички ценности на семейство Брънковяну: накити, пари, луксозни мебели, златни и сребърни прибори, декоративни вещи и други скъпоценни подаръци, килими и облекло от скъпи материи и със скъпи бродерии. Не били забравени и златните и сребърните монети изработени в монетния двор на Алба Юлия. Като по чудо, в опразнения княжески палат останало недокоснато кандилото на госпожата Марика.

Обявена също за непокорна, редом със съпруга си и с цялото семейство, госпожа Марика получила заповед да се приготви за дълъг път, защото след два дни, под османска охрана, ще потеглят по дългия път към Константинопол. Когато на Велики Петък 1714 г. потеглили, времето било лошо, мразовито, студът хаплив, прониквайки и в душите на високопоставените арестанти, поведени към страшна неизвестност.

След три седмици конвоят докарал цялото семейство в Константинопол. Щом стъпили на земята, князът бил окован и хвърлен в тъмницата Едикуле, където свалили от него скъпите му одежди и му подхвърлили някакви дрипи. Жените били затворени в карцера на женския затвор Чауш Емини на брега на Босфора. Там ги разпитвали и биели, за да изтръгнат признания къде има скрити още съкровища от богатството на семейство Брънковяну.

Князът, заедно със синовете и съветника му Яначе Въкъреску, негов зет, ги държали в тъмница четири месеца, и макар да били подложени на ужасни мъчения, всички мъжествено отказали да се отрекат от християнската си вяра. До един били осъдени на смърт чрез обезглавяване и отведени към мястото за изпълнение на присъдата.

Според древна християнска традиция, съществувала още през римската епоха, Божията Майка била тази, която чрез молитвите си закриляла княжеските семейства. Поради толкова важната й роля в живота на нашата християнска Църква султан Ахмед III се опитал да очерни този празник, като екзекутира най-ревностния защитник на Православието по онова време и неговото семейство.

Въпреки това именно мъченическата жертва на Бранковяну, съчетана с великия празник, довела до укрепване на вярата и до превръщането на екзекутираните в истински герои на народа и мъченици на вярата в Христа.

С нечовешка, азиатска, варварска жестокост, тъкмо на 15 август 1714 г., в неделя, на големия християнски празник Успение на Пресвета Богородица, в деня, когато детронираният владетел навършвал шестдесет години, го подкарали по улиците бос, гологлав, окован във верига, към брега на Босфора. Синовете и зет му били докарани на мястото за изпълнение на смъртни наказания също във вериги и само по една риза.

Укрепвайки духа на своите синове, Бранковяну им казал: „Синове мои, бъдете смели; изгубихме всичко, което имахме в този свят; поне да спасим душите си и да измием греховете си в собствената си кръв.“

Османците отредили Константин Брънковяну да бъде отведен  последен на дръвника, за да гледа преди това как убиват пред очите му всичката му надежда да бъде продължено делото му – неговите синове. А когато най‑малкият син, ужасен от смъртта на братята си, пожелал да се откаже от вярата, за да бъде пощаден, Бранковяну го насърчиил да не отпада: „Никой от нашата кръв не е изгубил вярата си. Ако е възможно, по‑добре е да умреш хиляда пъти, отколкото да се отречеш от вярата на предците си, само и само да живееш още няколко години на земята.“

Накрая на тази ужасяваща трагедия – едно от най-кръвопролитните публични кланета на благородници за своето време, войводата Константин Брънковяну бил заставен да коленичи пред дръвника в още топлата кръв на своите момчета! Умрял под секирата на палача като мъченик на християнската вяра, за Христа и Неговата Църква и като достоен син в служба на своето Отечество.

Портата задължила да присъстват на екзекуцията, като раболепни и безмълвни свидетели, и посланиците на държавите от Западна Европа, имащи най-могъщите военни флоти, съперници на турската флота (Венеция, Испания, Холандия, Англия). Смъртта на Бранковяну и неговите синове оставила силно впечатление у съвременниците им, с широк отзвук през времето. Важни европейски личности (барони, посланици, културни дейци) и някои чуждестранни пътешественици във Влахия записали мъченичеството на семейството Бранковяну. Например Антон Мария дел Кяро, секретар на княжеската канцелария, пише:

„Имрахорът (главен коняр на султана), след като съобщи на Бранковяну тежките обвинения от султана, които той изслуша с достойнство, нареди той и най‑големият му син да бъдат подложени на тежки мъчения, за да изтръгнат от тях признание относно богатството им. След като признаха всичко, след пет дни, в неделя, 26 август, в деня на Успението на Пресвета Богородица (стар стил; в началото на 18-ти век разликата между юлианския и григорианския календар е 11, а не 13 дни, както е днес, следователно става дума за 15/26 тогава, а сега 28 август – бел. съст.), в присъствието на султана (Ахмед III), който стоеше на известно разстояние, имрахорът отново разпита Бранковяну, който безстрашно отговори; тогава, по знак, палачът се приближи.“

И по‑нататък: „Когато Бранковяну видя палача да идва с меч в ръка, каза кратка молитва и изрече следните думи към синовете си: ‘Синове мои, бъдете смели! Изгубихме всичко, което имахме в този свят; поне да спасим душите си и да измием греховете си в собствената си кръв.’“

Дел Кяро коментира края на трагичното събитие:

„След трагедията султанът се обърна и си тръгна, а главите на убитите бяха разнасяни из града, набучени на колове. Много хора се събраха около телата, и великият везир, страхувайки се от въстание — понеже самите турци бяха ужасени от толкова голяма несправедливост — нареди труповете да бъдат хвърлени в морето, откъдето тайно бяха извадени от някои християни и погребани в манастир, наречен Халки, недалеч от Константинопол. Какви мъки е изживяла госпожата, когато ѝ донесоха вестта за убийството на любимия ѝ съпруг и на скъпите ѝ синове, всеки може да си представи! Аз, който в продължение на четири непрекъснати години имах честта да бъда в близост до тези князе, не мога да си спомня тази ужасна трагедия, без да пролея сълзи.“

Голц, полският посланик в Константинопол, пише:

„Телата им бяха хвърлени пред народа, за да ги видят всички — от сутрин до вечер — след което бяха разпръснати във водите на Понта Евксински. Историята никога не е познавала такова кърваво клане и целият свят трепери от ужаса при вида на този беден княз, прекарал по‑голямата част от дните си в богатство и слава, а накрая завършил под острието на меча, къпещ се в кръвта на цялото си семейство.“

Посланикът Андреа Меммо, до венецианския дож: „В неделя сутринта старият княз на Влахия, всичките му синове и един господин, който беше негов съкровищар, бяха обезглавени. Самият султан дойде, за да присъства на тази жалка гледка.“

Френският посланик в Константинопол, Дез Альор, пише до Луи XIV: „След аудиенцията, дадена на шведския легат, султанът се отправи към един от своите дворци на канала към Черно море. Там, на морския бряг, той трябваше да види обезглавяването на четиримата синове и един роднина на княза на Влахия, преди този нещастен княз, който накрая понесе същото мъчение. […] На всички им беше предложено прошка, ако пожелаят да приемат мохамеданската религия. Всички категорично отказаха, освен най‑младият син, който, виждайки главите на братята си да се търкалят по земята, каза, че иска да стане турчин.“

Френският пътешественик Обри дьо ла Мотре, в служба на крал Карл XII Шведски, пише: „Палачът накара всички да коленичат, на разстояние един от друг, и им заповяда да свалят шапките си. И след като им позволи да кажат кратка молитва, първо отсече с един удар главата на дворцовия стюард […], а след това на най‑големия син. Но когато вдигна меча, за да обезглави най‑малкия, на 16 години, той, изпълнен със страх, го помоли да му пощади живота в замяна на това да стане мюсюлманин. Когато баща му го смъмри и го насърчи по‑добре да умре хиляда пъти, ако можеше, отколкото да се отрече от Иисус Христос само за да живее още няколко години на земята, той [Матей] каза на палача: ‘Искам да умра като християнин. Удари ме!’ — Палачът веднага го обезглави, както и другите. Накрая обезглави и бащата […]. След това телата им бяха хвърлени в морето, а главите им отнесени и изложени пред голямата порта на двореца, където останаха три дни. Така завърши този нещастен княз, след като управлява Влахия 26 години.“

Барон Хохпид пише: „На 26 август, в неделя, един час преди пладне, по заповед на султана, той [Бранковяну] беше внезапно изведен от затвора на Седемте кули. И беше отведен като злодей, облечен само в риза, заедно с четиримата си синове и зет, един господин от княжеството, които вървяха пред него, пеша, през града. И така беше доведен, близо до Големия сарай, пред царския киоск, на брега. Там стояха султанът и великият везир, дошли направо от Големия диван […]. Тогава князът беше обезглавен, като много го измъчиха. Главата му остана да виси от тялото, и така умря. Шестте измъчени тела бяха отнесени по улиците. Бяха приковани на Голямата порта на сарая, за да стоят там като телата на злодеи, за да ги видят всички. Но през нощта бяха хвърлени в морето. На тази нечувана жестокост се чудеха не само християните, но и сред някои турци се чуваха големи ропоти, всички проклинайки и крещейки, че това е нечовешка дивотия, невиждана в тази страна. Не само че неделя беше денят, в който се извърши тази жестока екзекуция, но беше и голям празник, който гърците празнуват в чест на Богородица, или Успението. Везирът сякаш го направи нарочно, за да покаже презрението си към християните, чиято религия изповядваше покойният княз. Заради това християните бяха силно смутени в молитвите си.“

Телата на екзекутираните били изхвърлени от палачите в Мраморно море, откъдето ги прибрали състрадателни християни - рибари гърци, и ги погребани на остров Халки, близо до Родос, в един от православните манастири, които княз Брънковяну подкрепял с пари по време на дългото си управление. Отсечените им глави за назидание били набити на колове пред портата на сарая.

След обезглавяването на мъжете Брънковяну, госпожа Марика, зълва й и дъщерята на Константин Брънковяну, госпожица Бълаша, били заробени и затворени в сарая  на султана. След като и там не узнават от тях къде има скрити още богатства на Брънковяну, трите жени били преместени в Бостанджи Бaша, където ги задържали още седем месеца. Успели да се спасят, като били откупени с голяма сума пари с лихва 30%, взета от гръцки търговци, но по настояване на вероломния им душманин,  новият княз на Влашко Стефан Кантакузино, великият везир разпоредил да ги изпратят в изгнание на далечния източен бряг на Черно море, в Кавказ.

След съкрушителното поражение на османците срещу руските войски при Петроварадин на 5 август 1716 г., жените от семейство Брънковяну били освободени и се завърнали във Влашко. Четири години по-късно, в дълбока тайна и с помощта на близки приятели, госпожа Марика успяла през юли 1720 г. да върне мощите на Константин Брънковяну, и също така тайно да ги погребе в преддверието на криптата на черквата „Свети Георги Нови“, издигната от Брънковяну в центъра на Букурещ. Над каменната плоча върху гроба окачили оцелялото от конфискацията нейно старо кандило, на което дискретно е гравирано името на великия владетел – така че, през бъдещите години хората да знаят къде се намират мощите му и да могат да се им отдават почит.

Патриарсите на Константинопол и на Йерусалим уверили госпожа Марика, че след време, някой ден, господин Константин и синовете му ще бъдат въздигнати в  светци, почитани от Православието, а останките им, осквернени от османците, ще бъдат свети мощи.

Няколко години след убийството на петимата мъченици, гръцкият митрополит Калиник Хераклийски (1726) съставил канон за Константин Бранковяну, от който са запазени четири тропара. Един от тях гласи:

„Днес за празнуващите люде се запали един светилник с пет свещи, който просветлява верните, празник с пет лъча светлина - на славния Бранковяну и неговите чеда.“

Във влашките манастири се съставила служба за тези нови мъченици Христови, разпространявана в ръкопис. Ето един химн от вечернята, тропар, глас 5:

„Скритите цветя на Румъния, подобни на древните мъченици — на свети княз Константин Бранковяну, заедно със синовете му: Константин Храбрия, Стефан Дивния, Раду Достохвалния, Матей Младия, но с ум на зрял мъж, и Ианаче Въкареску, боголюбивата душа, всички трябва да възхваляваме и благославяме тяхната невинност в песни, защото те се молят на Господа да спаси душите ни.“

Много често се твърди, че 15 август през онази 1714 година е бил съдбовен ден, в който се разиграла цялата драма на семейство Бранковяну, но това твърдение е твърде бледо. Дори ако чрез екзекутирането им в този свят за християните ден първоначалното намерение на палачите е било да покажат своето презрение и да засенчат значението на празника, дори ако в сърцата на близките е имало скръб, оплакващи временната раздяла, Божественият Промисъл преобразил 15 август 1714 година в ден на духовна радост: в църквите, основани от княза, духовници и народ възнасяли молитви за своя благодетел, а на небесата ангелите приготвяли нетленните одежди на светостта, вписвайки името му в Книгата на Вечния Живот.

Онзи, който през целия си живот свидетелствал чрез добри дела, бил призван и към свидетелството на кръвта... И го извършил докрай, предпочитайки да умре и да остане в съзнанието на своя народ като „християнски владетел“, отколкото да живее като „потурчен“. Чрез това мъченикът Константин Бранковяну се превърнал в безсмъртен пример за твърдост в изповядването на вярата в Христа чрез дела.

Той не посветил на Бога само обикновени храмове за богослужение, както изглежда на пръв поглед на по-малко осведомените, изобразен в ктиторските портрети на основаните от него църкви, а отредил за душите на вярващите, съвременници и потомци, място за молитва; място за поклонение, място за духовно завръщане при Небесния Отец.

Човекът, който имал всичко, за един миг вече нямал нищо. Лишен от войводската си слава, по риза, коленичил пред султана, той гледал как децата му са посичани като агнета от дяволския звяр. Неговата вселена се разпадала. За един миг той осъзнал безкрайната бездна на Божията любов, която чрез смъртта дарява вечността.

Опустошен от най-страшната болка на света, станал причастник на Христовия Кръст, виждайки своите възлюбени синове да умират, Константин Бранковяну ги насърчил към мъченичество. И от хора, съкрушени и убити заради своята вяра, той ги родил отново във вечността като свои синове, направил ги светци, изпълнил Небето с тях, разкъсал езическия полумесец и пророкувал гибелта му, а самият той умрял, прегърнат от Бога, влизайки тържествуващо през златните порти на безсмъртната Литургия.

По техните молитви Господ да спаси и нас, амин.

Тълкувание на притчата за сеяча в Марк 4:3-20

Смисълът на притчата за Сеяча е достатъчно подробно обяснен от Самия Господ. Към евангелското обяснение може да се добави още, че Сеячът е Самият Господ, семето е Божието Слово, а нивата е цялото човечество, целият свят, който приема в недрата си чудодейното семе на евангелското слово. 

Подобно на семето, евангелското слово носи в себе си начало на живот, на истински, духовен живот, защото какво е истинският живот? „А вечният живот е това – отговаря Господ в Своята първосвещеническа молитва, – да познават Тебе, единия истински Бог, и Иисуса Христа, Когото си изпратил“ (Иоан. 17:3). Евангелското слово дава това познание за истинския Бог и затова е дивното семе на спасението и живота. Хвърлено в човешкото сърце, то при благоприятни условия израства и принася плодове – добри дела и свят живот. Подобно на семето, то вечно носи в себе си тази жива сила. И в настоящето време, както и преди деветнадесет века, то еднакво вълнува и трогва, радва и утешава, съди и смирява, докосвайки най-съкровените струни на човешкото сърце.

Умират философските системи, забравят се политическите теории, повяхват цветовете на поезията, но „Божието слово е живо и действено и по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до разделяне на душа и дух, на стави и мозък, и съди помислите и намеренията на сърцето“ (Евр. 4:12). В него е скрита вечно жива истина.

Но макар винаги да притежава тази скрита жива сила в еднаква степен, Божието слово не винаги дава еднаква жетва. Това зависи от почвата, в която то попада, и тук притчата придобива за нас особено остър, жив, личен интерес, защото тази почва е нашето сърце. Ние всички, слушателите и читателите на Божието слово, получаваме своя дял от светите семена; ние всички, вероятно, бихме искали в нашето сърце да има плодородна почва, която да принася стократна жетва, и въпросът защо това не се случва и защо кълновете са толкова хилави, бедни и примесени с плевели – този въпрос, разбира се, никак не ни е безразличен.

Нека се вгледаме по-внимателно в притчата, за да открием в нейните дивни образи и символи важни за нас закони на душевната агрономия, към които Господ Иисус Христос ни насочва.

За да обработваме успешно нивата и да прилагаме към нея рационални начини на обработка, е необходимо преди всичко да изучим почвата и да познаваме нейния състав. Песъчливата почва изисква едно торене, глинестата – друго, черноземът – трето; а и самите начини на обработване при различните почви не са еднакви. Същото е и в духовния живот. За да разберем причините, които обуславят безплодието на Божието слово за човека, и същевременно да намерим правилните начини за обработване и възпитание на душата, които биха могли да повишат жетвата на светото семе, да усилят влиянието и действието на евангелското слово върху човека – за това трябва да изучим почвата на нашето сърце и да изясним какво именно в това сърце пречи на успешното израстване на семето. Съобразно с това можем да предприемем едни или други мерки.

Говорейки за съдбата на семето, Господ в Своята притча изобразява четири вида условия, в които то попада при сеитбата и които по различен начин влияят върху неговото израстване. Това са четири различни вида човешка психика, четири вида устроение на душата.

„Когато сеячът сееше, случи се, че едно (семе) падна край пътя, и птиците долетяха и го изкълваха“ (Марк. 4:4).

Това е първият тип. Сърцето прилича на утъпкан път, а семето, падайки върху него, дори не прониква в почвата, а остава на повърхността и става лесна плячка на птиците.

Какви са тези хора?

Първо, тук се отнасят грубите натури, чисто животински по устроение. Това е най-лошият тип сред хората и, за съжаление, в наше време те са особено много. Те живеят изцяло за  корема: вкусно да ядат, сладко да пият, много да спят, добре да се обличат – отвъд това те не знаят нищо. С насладите се изчерпва цялото им съдържание. Техният мироглед е изключително материалистичен. Въпросите на духа за тях не съществуват. Към идеалите на истината, доброто и красотата, към всичко, на което човечеството се е покланяло като на най-велика светиня, което е привличало и увличало героите, подвижниците и най-добрите дейци на историята, на което те беззаветно са отдавали своите сили и своя живот – към всичко това хората от типа на утъпкания път се отнасят с цинична насмешка и открито презрение. „Изгода“ – ето думата, която определя тяхната дейност. За тях бог е коремът, а Евангелието, Божието слово, среща у тях глуха стена на тъпо безразличие. То отскача от тях като грах от стена, без да пробие дори външната кора на егоизма и без да проникне навътре, в сърцето. Ако понякога все пак се появи на повърхността на паметта, то е само до момента, когато първият порив на разпуснатостта, сластолюбието или користолюбието връхлети като птица и погълне всичко без остатък, а грубото сърце си остава все така твърдо и непроницаемо.

Второ, към същата категория се отнасят хората, които са много лекомислени и живеят само с повърхностни впечатления. Същността на тяхната психика е празното любопитство, което лесно се възбужда, но изобщо не се стреми да свърже получените впечатления с дълбоките основи на душевния живот. Такова любопитство не принася никаква полза: то е безцелно и безпредметно. Впечатленията тук се оценяват изключително според въздействието им върху нервите. Всичко, което гъделичка нервите, еднакво привлича хората от този тип. Затова за тях е напълно безразлично: да слушат добър проповедник или моден тенор, да гледат религиозно шествие или английски бокс, да присъстват на тържествено, вдъхновяващо богослужение или да се превиват от смях, гледайки смешен водевил. Те разглеждат целия свят така, сякаш той е създаден изключително за тяхното развлечение, и към всяко явление в живота подхождат със същата мярка. Ако слушат вдъхновен проповедник, който говори за евангелската истина, за сияйния свят на чистотата и светостта, за Великия Любящ Бог, те ще кажат в похвала само едно: „О, той говори добре, красиво!“ или: „Има изработена, изящна реч!“ Това е най-унизителната похвала за проповедника, свеждаща го до ролята на ученик, който демонстрира пред изпитващите своите литературни и декламаторски таланти. Нека в проповедта се чуват ридания и неподправени сълзи на страдаща любов, стонът на измъчено сърце, горчивина и негодувание при вида на потъпканата истина – те няма да намерят други думи за оценка, освен пошлата фраза: „О, той има драматичен талант!“ Сякаш пред тях е артист на сцената, който се изявява единствено за да ги забавлява и да гъделичка изтерзаните им нерви.

Това са хора с дребна душа и животът за тях не е сериозна задача, изпълнена с дълбок смисъл, а просто фарс. Хората от този вид слушат евангелското слово така, сякаш то не се отнася до тях: те не го възприемат.

Третата разновидност на хората от този вид са разсеяните натури, с разпилени мисли. В тях няма нищо основно, постоянно, което да служи като център на живота им. Това са хора, както се казва, без гръбнак, тоест в тях няма преобладаваща склонност или привързаност към едно определено дело или занимание, което да определя посоката на живота им. 

С какво живеят тези хора? Веднага няма как да кажете: при тях всичко е толкова текущо, толкова изменчиво, толкова непостоянно. Днес едно, утре друго, вдругиден трето. Една мисъл сменя друга, като в калейдоскоп, без никакъв ред и система. Едно увлечение се измества от друго, план следва план, съвсем както на утъпкан път, където се движат карети, вървят пешеходци, сменяйки се един друг, тъпче скитащ добитък. Те започват всичко, опитват всичко и не завършват нищо. Цел в живота нямат. Те са роби на моментния каприз, тръстика, люлеена от вятъра. Техните увлечения са нетрайни, ненадеждни, мимолетни. С лекотата на пеперуда те прехвърчат от един предмет към друг. Всяка новост ги привлича и завладява, но само за кратко време. „Каквото каже последната книга, то най-отгоре ще легне на сърцето.“

Да ги учиш на нещо сериозно, да им проповядваш Божието слово – е почти безполезно. Това означава да пишеш върху вода, да сееш край пътя: минувачите ще го стъпчат, птиците ще го изкълват, тоест светът с неговата вечна смяна на новостите, дяволът с неговите изкушения и съблазни. Понеже тук впечатленията и мислите постоянно се сменят, нито едно от тях не прониква дълбоко в сърцето, а самото сърце от това малко по малко губи отзивчивостта си, способността да ги възприема макар и донякъде сериозно, става сухо, безразлично, твърдо като път, утъпкан от краката на минувачите и от колелата на безброй карети.

Такива са трите разреда хора, принадлежащи към типа на “семето, паднало край пътя”. Общото между всички тях е, че семето на Божието слово изобщо не прониква в душата им, не ги вълнува, не ги радва, не ги вдъхновява, а остава на повърхността, тоест само в паметта, в главното съзнание, и, без да принесе никакъв плод, скоро загива.

Не много по-добри са следващите два вида почва, посочени от Господ Иисус Христос в Неговата притча.

„Други семена паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст, и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока; а когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха.“ (Марк. 4:5–6).

Обяснявайки тези думи, Господ добавя: „Посеяното на каменисто място означава ония, които, когато чуят словото, веднага го приемат с радост, но нямат в себе си корен и са непостоянни; после, когато настане скръб или гонение заради словото, веднага се съблазняват“ (Марк. 4:16–17).

Това е широко разпространен тип и достатъчно добре познат на всички нас. В тези хора има несъмнен стремеж и любов към доброто и Божието слово намира в тях жив и бърз отклик, но не ги завладява дотолкова силно, че заради осъществяването му в живота да намерят в себе си достатъчно сила и решимост да работят над себе си, да се борят с препятствията и да преодоляват враждебните течения. Като чуят евангелска проповед за истината, любовта и себеотрицанието, те пламват веднага като кибритена клечка, но също толкова бързо угасват. Тези проблясъци на мимолетни увлечения понякога са много силни, като светкавиците на магнезия, и в този миг тези хора са способни дори на подвиг, но моментът отминава – и всичко е свършило; и, както след магнезиевата светкавица, остава само дим и сажди – досада от собственото им малодушие и отпуснатост или, напротив, съжаление заради своето увлечение. На суров, упорит и продължителен труд тези хора не са способни, а непреодолима преграда за тях представлява законът за влизането в Царството Божие, даден от Господа: „А от дните на Иоан Кръстител до сега Небесното царство бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12).

На камениста почва може да расте само дребна тревица; така и тези хора при обичайните условия на спокоен живот са способни само на много малки дела, които не изискват усилия. Не може да им се отрече чувствителност: понякога ще ги видите в църква да се молят със сълзи на умиление в очите; вдъхновява ги хубавото пеене, трогват ги изреченията и възгласите на Божествената служба, изпълнени с възвишен смисъл; с чувство повтарят заедно с другите: „Да се възлюбим един другиго...“, „Да се прегърнем един другиго и да речем: братя!“ Но когато настъпи моментът, в който от добрите думи трябва да се премине към дела, веднага ще видите, че сълзливото умиление и религиозният подем не са смекчили студената им душа, че това е бил само фосфоресциращ блясък, който не дава топлина, обикновена сантименталност или лъжлива чувствителност, а не истинско чувство. 

Понякога те обичат да четат житията на светиите, както децата обичат да четат страшни приказки и трогателни истории, но и тук нещата не отиват по-далеч от въздишки и словесни възторзи. Не са против да помечтаят за този подвижнически живот и да си представят себе си в ролята на подвижници и мъченици за истината, но усилията на волята, които се изискват за това, ги плашат. Те нямат нищо против добродетелта, нравствеността и аскетизма, дори биха искали да попаднат в Небесното Царство, но при условие че за това от тях няма да се изискват никакви лишения и че това може да стане с пълен комфорт и всички удобства. В Небесното Царство те искат да влязат с вагон първа класа.

Какво пречи на тези хора да се отдадат без остатък на Христа и да принесат пълен плод? Каменистият пласт, който лежи под външния слой добра почва и не позволява на корените на растението да проникнат по-дълбоко.

В душата на човека такъв каменист пласт е себелюбието. Обикновено то е само леко прикрито отгоре с тънък слой чувствителност и добри пориви. Но когато е необходимо тези добри пориви да бъдат задълбочени и осъществени в живота, тоест да се извърши доброто дело, което всъщност е плодът на добрия порив, срещу това неизменно се надига себелюбието и породеното от него самосъжаление. 

Да допуснем, че ви молят да окажете помощ. Вие сте готови да направите това и да пожертвате нещо за нуждаещия се, но веднага чувате гласа на себелюбието: „А аз самият с какво ще остана? На мен самия ми трябват пари: толкова малко имам!“ Добрият ви порив се натъква на студената камениста стена на егоизма и помръква като неразцъфнала пъпка. Себелюбието не се примирява с лишенията, дори с въображаемите. 

Същото се случва и в духовната, идейната борба. Хората често носят християнски убеждения като приличен костюм, който им придава вид на порядъчност и джентълменство, докато това не ги стеснява и не ги задължава с нищо. Но когато заради тези убеждения се налага да плащат със страдания и лишения, веднага самосъжалението коварно прошепва: „Струва ли си толкова да се измъчваш? Не е ли цената прекалено висока? Та нали може и без убеждения да се мине!“ В резултат – измяна и отстъпничество.

Последният тип хора, в чиято душа Божието слово остава безплодно, е охарактеризиран от Господа със следните думи: „Друго семе падна в тръни, и тръните израснаха и го заглушиха, и то не даде плод.“

„Посеяното в тръни означава онези, които слушат словото, но у които грижите на този век, измамата на богатството и други пожелания, като влязат в тях, заглушават словото и то остава безплодно“ (Марк. 4:7, 18–19).

Това са хора, които желаят едновременно да служат на Бога и на мамона. Желаейки да живеят според Божиите закони, те същевременно не искат да се откажат и от суетата на света и обикновено завършват с това, че този водовъртеж от светски грижи, увлечения и привързаности ги поглъща без остатък, изтласквайки от душата всичко светло, идейно и възвишено. Ако човек не се бори със земните привързаности в името на евангелската истина, той неизбежно става техен пленник и само слушането на Божието слово няма да го спаси. 

Опитите да се установи в живота равновесие между данъка към Бога и данъка към мамона и този свят никога не са успявали, защото душата е проста по природа и не може да се раздвои. „Никой не може да служи на двама господари – казва Господ, – защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а към другия ще презре“ (Мат. 6:24). И тези хора са непригодни за Царството Божие. Колко много семе на Божието слово пропада без резултат!

От четирите категории само една принася плод: друго семе „падна на добра земя и даде плод, който израсна и се разви, и едно даде тридесет, друго шестдесет, а друго сто“.

„А посеяното на добра земя означава онези, които слушат словото, приемат го и принасят плод: един тридесет, друг шестдесет, а друг сто“ (Марк. 4:8, 20).

Това са целенасочени натури, при които словото не се разминава с делото и които, като слушат и приемат Божието слово, се стараят да го изпълняват и да живеят според неговите указания. Но и при тези хора, чието отзивчиво и искрено сърце представлява добра почва, послушанието към евангелското слово не е при всички еднакво пълно и съвършено, защото един принася тридесет, друг шестдесет, а друг сто. Това означава, че един е способен да изпълни една трета от онова, което изисква от него висшият идеал на християнското съвършенство, друг – почти две трети, а само на малцина се удава да изпълнят всичко напълно и съвършено. Това са избрани натури. Това са онези, за които Господ казва: „Намерих човек по сърцето Си... който ще изпълни всички Мои желания“ (Деян. 13:22).

Такива хора са малко. Но колко ярко сияят те на мрачния фон на топлохладното отношение към Евангелието на мнозинството от своите съвременници – вяли, отпуснати и слаби в доброто – и колко възвисило и просветило душата им Божието слово, на което те са се отдали беззаветно и което са изпълнили докрай!

Ето например преподобни Антоний Велики. Две евангелски изречения извършили решителен прелом в душата му и го насочили по пътя, който го довел до най-високите степени на святост. Веднъж, скоро след кончината на своите родители, когато бил още юноша на 18–20 години, той чул в църквата думите на Господа: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси... и върви след Мене“ (Мат. 19:22). Той приел тези думи като съвет, отправен непосредствено към него, и го изпълнил буквално, като раздал имота си на бедните. Друг път, като чул думите на Спасителя: „Не се грижете за утрешния ден“ (Мат. 6:34), той почувствал в тях властен призив, на който безпрекословно се подчинил: напуснал дома си и отишъл в пустинята, за да се освободи от всякакви грижи и в подвизите на аскетичния живот да се отдаде на Онзи, Чиято воля станала за него висш закон. Словото принесло в него стократен плод.

Ето преподобномъченица Евдокия, отначало голяма грешница, наречена Мария, очистена и преобразена от Божието слово, подобно на онзи горящ въглен, който шестокрилият Серафим взел с щипци от Господния жертвеник, за да докосне устните на пророка (Ис. 6:6–7)… и грешницата Мария станала света Евдокия. Словото Божие принесло стократен плод.

***

Какви поуки ще извлечем ние от всичко казано? Ако действително искаме евангелското семе да дава в нас обилен плод и възнамеряваме сериозно да се потрудим за това, трябва да изучим почвата на своето сърце и да изясним какво именно пречи на израстването на Божието слово. Помислете към кой тип принадлежите? Представлява ли вашето сърце утъпкан път или камениста почва, или семената на Божието слово загиват в него, заглушени от тръните на светската суета?

При това трябва да имаме предвид, че посочените типове рядко се срещат в чист вид. Обикновено в човешкото сърце има по малко от всичко и типът може да се определи само по преобладаването на една или друга черта.

След като определим особеностите на почвата, можем да посочим и приложим особени начини за обработването ѝ в съответствие с всеки вид почва. Разбира се, тук през цялото време е необходимо да помним, че „който насажда и който полива е нищо, а всичко е Бог, Който прави да расте“ (1 Кор. 3:7), Който единствено със Своята сила може най-безплодната почва да направи плодородна и, обратно, плодородната нива да превърне в пустиня, и че към Него, следователно, преди всичко трябва да бъдат отправени нашите молитви и молби за успеха на труда. Но при това упование на Бога като главно условие за успеха ние все пак не се освобождаваме от задължението да работим над себе си, защото „който знае да прави добро и не го прави, грях му е“ (Иак. 4:17).

И така, какво можем да направим?

За първата разновидност на първия тип почти не си струва да говорим, защото психиката на хората от този вид не съдържа дори желание да станат нравствено по-добри и по-чисти. От тъпото животинско самодоволство тях може да изведе единствено някаква катастрофа, изпратена от благодетелния Божи промисъл. За тях можем само да се молим, но да им даваме съвети е безполезно, защото при обичайни условия те няма да пожелаят да изпълнят никакъв съвет.

Другите две разновидности, както видяхме, са превърнати в утъпкан път от масата разнообразни и пъстри впечатления, които, преминавайки през съзнанието като безкрайна върволица от карети и минувачи, утъпкват почвата, тоест правят душата твърда, безчувствена и невъзприемчива към Божието слово. Ясно е, че първата ни грижа тук е да поставим прегради, така че по пътя да не се движат нито карети, нито пешеходци. Казано на прост език, това означава да задържим или напълно да спрем потока от несвързани възприятия на всекидневния живот, който натрапчиво се тълпи в ума, задръствайки го с всякакви отпадъци.

Помислете наистина колко всевъзможна мръсотия преминава всекидневно през главата на средния, така наречен културен човек! Само какво ли не съдържа един сутрешен вестник! Тук има и лъжлива уводна статия, представяща събитията така, както е угодно на редакцията; тук има и фейлетон, изпълнен с неприлични подигравки; тук има и хроника, която предава всички пазарски новини; тук има и обяви за изгубен мопс и за лекар, който радикално лекува полово безсилие. Като прочетете всички тези „полезни“ сведения, усещате нужда поне два часа да се разхождате на чист въздух, за да се проветрите.

След това отивате на работа и веднага научавате цял ред други новини: чия жена е избягала, кой от колегите се е провинил в кражба, кой е получил повишение и награда и т.н. Връщате се у дома – при жена ви вече седи приятелка, заклета клюкарка, която изсипва върху вас цял кашон от най-пресните, току-що изпечени новини.

Вечерта отивате на театър и отново пред вас преминава нова върволица от случки, речи, монолози, най-различни лица, зрители, актьори, познати и непознати, стари и млади, нагиздени и зле облечени – цялата тази вълнуваща се, шумна, вечно променлива тълпа, изпълваща местата за зрелища. Прибавете към това заключителния акорд на ресторантската вечеря с впечатленията от електрическите светлини, издокараните жени, евтиния оркестър и т.н. – и ще разберете, че, прекарал месец в този кипящ котел от външно разнообразие, мимолетни ефекти и вътрешна празнота, човек може и да закоравее, и да се замае. При такава обстановка не може и дума да става за успеха и влиянието на Божието слово върху душата.

Но поставете прегради, откажете се от този шум и суета, ограничете с всички зависещи от вас средства този наплив от впечатления, живейте по-уединен живот, непременно си осигурете часове за задълбочено размишление и тишина – и ще видите, че почвата на сърцето ви постоянно ще се променя и ще възприема все по-дълбоко кълновете на Божието слово.

При хората от втората категория пречка за израстването на евангелското семе е каменистият пласт на себелюбието. Именно натам трябва да бъдат насочени усилията. Този пласт трябва да бъде разбит и отстранен. Така обработват земята във Финландия. За да подготвят почвата за сеитба, там най-напред трябва да отстранят множеството огромни камъни и каменни отломъци, които задръстват нивата. Тези камъни или се взривяват, или се изваждат от земята, като под тях се подпъхват дълги и дебели греди.

И трябва да видите тази работа! Подпъхвайки под огромния камък греда, цяло семейство селяни – собственици или арендатори на нивата – сяда на свободния ѝ край и започва да се люлее. Люлеят се настойчиво, методично, люлеят се сутрин и вечер, люлеят се ден, два... И най-сетне огромният камък започва леко да потрепва и бавно-бавно да се измъква от земята.

Това е трудна, досадна работа, но друг изход няма: нивата трябва да бъде очистена. Нелека работа предстои и със себелюбието. Няма никаква възможност да го изтръгнем и премахнем наведнъж, но можем да го отчупваме на късове. Само че не бива да жалим себе си.

Да допуснем, че ви молят да окажете услуга. Вие не желаете, защото това е свързано за вас със загуба на време и други неудобства. Вашето себелюбие протестира и недоволства. Не слушайте този глас, надмогнете себе си и, като победите този път своето нежелание и самосъжаление, вече сте отчупили едно парче от себелюбието си. Продължавайте тази работа настойчиво, упорито, непрекъснато, както работят финландските селяни, и малко по малко вашето себелюбие ще започне да омеква, да отслабва и да изчезва, отстъпвайки място на по-добри чувства на саможертва и грижа за другите. Тогава корените на Божието слово ще проникват по-дълбоко в сърцето и няма да загинат при първата беда.

Накрая, хората от третата категория, у които тръните заглушават кълновете на евангелската сеитба, трябва да помнят, че не може едновременно да се служи на мамона и на Бога, че трябва да се избере едното или другото, и щом е избрано служението на Бога, тръните и плевелите на суетните желания и светските привързаности трябва грижливо да се плевят, иначе ще се разраснат и ще заглушат Божието слово. При това е полезно да се помни, че колкото по-рано се извърши тази работа, толкова по-добре. Докато тръните са още само в зародиш, лесно се изскубват.

Докато греховните желания съществуват само в мислите и още не са преминали в дело, те по-лесно се побеждават. Но когато се вкоренят чрез осъществяването си в действие, борбата с тях става по-трудна.

Когато почвата по този начин бъде донякъде подготвена, самата обработка на душата, която подпомага успешното израстване на Божието слово, се извършва според старото правило на подвижниците: оран с плуга на покаянието, торене с молитва, напояване със сълзите на съкрушението и постоянно плевене на лошата трева на страстите.

Новосвщмчк Василий (Преображенский).

Из Беседи върху Евангелието според Марк, глава 4