Че Господ не е отричал празниците, се вижда от това, че всяка година за празнуването на Пасха Той отивал в Йерусалим, както изисквал установеният обичай. Дори непосредствено преди Своята смърт, вече предчувствайки нейната близост, Той намерил за нужно да извърши с учениците Си Пасха според приетия еврейски ритуал.
Разбира се, Той не е отричал и съботата като особен ден, посветен на Бога, защото спазването на съботата било изисквано от пряка Божия заповед, а тези заповеди Той изпълнявал строго, като казвал: „докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.“ (Мат. 5:18).
Ако изобщо е смятал Стария Завет за необходим за човека, както видяхме по-рано, то Синайското законодателство — крайъгълният камък на този Завет — Той считал за безусловно необходима основа на живота, неизменна до последната йота, като закон на Божията воля.
В християнството съботата още по времето на апостолите била заменена с неделния ден. В книгата Деяния на светите апостоли (Деян. 20:7) четем, че християните се събирали в първия ден на седмицата, тоест в деня, непосредствено следващ съботата, тъй като със съботата завършвала еврейската седмица. С други думи, това било богослужение в неделния ден.
Особеното значение на този ден отбелязва и апостол Павел, когато говори за събирането на милостиня (1 Кор. 16:2). Лаодикийският събор на Християнската църква вече определено заменя празнуването на съботата с неделния ден.
„Не подобава на християните да юдействат и да празнуват в събота, но да работят в този ден, а неделния ден да празнуват преимуществено, доколкото могат, като християни“ — се казва в неговото 29-то правило.
Причината за тази замяна е напълно разбираема: в първия ден на седмицата възкръснал нашият Господ Иисус Христос и споменът за това събитие — най-важното в християнството — придава и на самия ден, с който то е свързано, изключително значение. Затова изискването на четвъртата заповед за празнуване на седмия ден от седмицата в новозаветното християнство се отнася към неделния ден.
И така, имаме определена Божия заповед за почитане на празниците. Тъй като всички заповеди са дадени от Господа за благото на самия човек, очевидно е, че и тази заповед е полезна и необходима за хората. Тя е също толкова важна и необходима, както и всички останали заповеди, защото в нея се изразява същата Божия воля, както и в целия Синайски закон.
И все пак, изглежда, няма друга заповед, която да нарушаваме толкова лесно и толкова често, колкото четвъртата. Вероятно това се дължи на факта, че вредните последици от нарушаването на празниците не са толкова очевидни за нас, колкото вредата от нарушаването на други заповеди.
Убийството, кражбата, клеветата — това е явно зло, разбираемо за всички. Но всекидневната работа в празничен ден, гуляите, заниманията, които не съответстват на значението на Божия ден — каква вреда причиняват? Не е ли обратното? Нали трудът винаги е полезен и затова всяка работа, дори и в празник, е напълно допустима. Така мислят мнозина.
И все пак нарушаването на празниците е несъмнено зло. Иначе Господ, Който вечно се грижи за благото на човека, не би оградил тяхното почитане с особена заповед.
Защо са ни нужни празниците?
Веднъж ми се случи да разговарям с млад английски студент за това защо в Англия неделният ден се спазва толкова строго.
- Знаете ли, сър — каза той, — каквото и да е, но е необходимо поне един ден в седмицата да имаме за най-добрите мисли!
Същата мисъл по-подробно разкрива преосвещеният Филарет, Московски митрополит: „Празникът е благочестиво съзерцание, в което духът си почива от труда на плътта и събира сили за делничните трудове на живота.“
Наистина, през седмицата ние, като в котел, кипим сред всекидневни грижи и тревоги, живеем като на пазар, където шумната суета на живота заглушава всичко. Душата ни, сякаш обвита в задушлива мъгла, е изпълнена с натрапчиви мисли за житейски нужди и дрязги, за печалба, за кариера, за удоволствия — за какво ли не, само не и за Бога.
А утайката от тези мисли, като сажди, като плесен, покрива душата, помрачавайки ума и закоравявайки сърцето. В душата се натрупва слой нравствена нечистота и тази нечистота трябва от време на време да се очиства, за да не се покрие човек с плътна кора на греха, под която веднага започват гниенето и разложението на духовните сили.
В руския народ има обичай всяка седмица в събота да се ходи на баня. Така и душата се нуждае от периодично, своеобразно нравствено измиване. Именно такива измивания за душата трябва да бъдат празниците. Празниците са душ за душата.
„Седмият ден е ден на Господа, твоя Бог“, казва заповедта. Долу всички делнични грижи, сиви мисли, нечисти желания, мъчителна завист, недоброжелателност! За един ден отдайте душата си на най-добрите мисли — мисли за Бога, за любовта, за вечността, за светлия свят на ангелите и светиите, за безсмъртието на бъдещия живот — за да станете и самите вие по-добри, по-чисти, по-добри към другите.
Отърсете от себе си праха на житейската суета, защото „Бог благослови седмия ден и го освети“ (Бит. 2:3). Помислете поне в този ден за душата, иначе ви заплашва опасността мисълта за тялото да се превърне за вас в смисъл на живота.
В това се състои главното значение на празника. Това е ден за очистване, и от това се нуждае хигиената на душата.
За немощния, светски човек е трудно да живее с постоянен стремеж към Бога. Това изисква непрестанни усилия и добре дисциплинирана воля, защото житейските дреболии постоянно се стремят да завладеят съзнанието и да изтласкат от него всяка мисъл за Бога. Да се бориш постоянно с този напор, всяка минута, без да отстъпваш и крачка, често е непосилно за обикновения човек, който не е опитен в духовната борба.
Църквата знае това и затова, оставяйки на човека шест дни в седмицата за неговите житейски дела, изисква от него само един ден на особено усилие — за да може да се откъсне от делничната суматоха и чрез напрежение на духа поне за кратко да се издигне до очистващата и освещаваща висота.
Това е мъдра педагогика. Когато разумният възпитател обучава своите възпитаници на гимнастика, той в началото винаги редува силното натоварване с продължителни периоди на почивка: иначе човек лесно може да се претовари.
Така е и в духовното възпитание: духовният подем в празничния ден се сменя с продължително духовно отпускане през делниците и затова дори слабият, начинаещ християнин може лесно да го понесе. Така малко по малко душата се възпитава и укрепва. Преди да се научиш да тичаш, трябва да се научиш да ходиш. По този начин установяването на особени празнични дни, които прекъсват течението на делниците, има духовно-възпитателно значение.
Трудно е да си представим какъв би бил животът без празници. Несъмнено — нещо твърде мрачно и безрадостно.
Случвало ли ви се е да виждате фабрични градове, в които някои улици са изцяло заети от фабрики и заводи? По-непривлекателна картина от тези улици трудно може да си представи човек. Сиви, прашни настилки; мръсночервени, безкрайно еднообразни корпуси, приличащи на кутии — без архитектурни украшения, без орнаменти, без стил, с редици еднакви прозорци, разделени от множество рамки; безкрайна редица от дълги, голи комини, издигнали се към небето като оръдейни дула и изхвърлящи от устата си облаци от задушлив дим и сажди.
Чистото, ясно, лазурно небе не се вижда: всичко е замърсено от тези комини и покрито със сивия им дим като с прах. Никъде няма нито едно ярко, пъстро петно, което да оживи тази монотонна потискаща картина. Всичко е сиво, бедно, убийствено скучно. Навсякъде има мръсотия и сажди, от които няма къде да се скриеш. Такива биха били впечатленията от живот, състоящ се само от делници, без празници.
Но душата не понася това потискащо еднообразие: тя се нуждае от ярки, цветни петна, от сияещо слънце, от усмихнато небе, от песента на чучулигата, от радостта на живота. Всичко това ни дава празникът.
При религиозно, християнско отношение към празника той носи толкова много радост, толкова чист възторг, че човек съжалява онези хора, които не са получили църковно възпитание и никога не са преживявали този свят духовен подем на празничното настроение. Дори делниците след празника стават някак по-съдържателни, по-осмислени и затова по-интересни.
Често хората, привързани към земното и мислещи само за земните неща, казват, че празниците намаляват производителността на труда, че празничното време се губи непроизводително и че би било по-добре да се използва за работа, защото тогава хората биха били по-обезпечени и биха живели по-богато.
Но, без дори да споменаваме, че „не само с хляб ще живее човек“, и че целта на живота не е богатството, а развитието на духа, за което християнските празници допринасят, се оказва, че празниците не намаляват, а, напротив, повишават производителността на физическия труд и следователно допринасят за натрупването на материални блага.
Има специална книга на чуждестранния учен Нимайер, посветена на този въпрос и озаглавена „За неделната почивка“. В тази книга въз основа на статистически данни се доказва една много проста мисъл: човешката работоспособност се изтощава изключително бързо и за възстановяването си се нуждае от определени периоди на почивка. В противен случай качеството и интензивността на труда намаляват, така че времето, спечелено чрез премахването на празничната почивка, се оказва почти напълно безполезно и не увеличава общата производителност на труда.
Освен това класическо опровержение на посоченото възражение е най-богатата от европейските страни — Англия. Никъде неделната почивка не се спазва толкова строго, както там. Ако някога ви се случи да бъдете в делничен ден в централната част на Лондон, в така нареченото Сити, ще бъдете поразени от безумно шумния поток на живота, който се носи по главните улици.
Движение има навсякъде: по тротоарите, по които като безкрайна лента се стича гъста тълпа от забързани, делово настроени хора; по асфалтираните улици плътна маса от различни превозни средства — таксита, автомобили, ръчни колички, елегантни файтони, тежки автобуси и т.н.; под земята също кипи трескаво движение: там, на дълбочина шест сажена, по специални подземни коридори-тръби с огромна скорост се движат електрически влакове. Влаковете на така наречения метрополитен ту се гмуркат под земята, ту се изкачват по високи естакади и грохотят над главата ви... Всичко това създава впечатление за истинско стълпотворение.
Но елате тук в неделен ден и ще бъдете поразени от съвсем друга картина. Всичко е тихо. Витрините на магазините, многобройните кантори, банките — всичко е затворено. Улиците сякаш са замрели. Почти не се вижда жива душа. Много рядко ще се появи някой минувач, който върви нанякъде с бързи крачки, сякаш се смущава от своето усамотение и от необходимостта, която го е принудила да наруши традицията. В празните улични пространства самотните стъпки отекват странно ясно и отчетливо. Минава човекът — и отново всичко замлъква. Само бобитата — тези великолепни лондонски полицаи — стоят като статуи, неподвижни на своите постове, подчертавайки още повече неподвижността на картината.
След църковната служба цялото население прекарва времето си у дома — или край пианото, под чийто акомпанимент се пеят духовни химни, или в разговори с приятели край камината. Така Англия прекарва неделния ден. Към това трябва да се добави, че още в събота от 12 часа на обяд работата навсякъде спира, и въпреки това Англия е най-богатата и най-индустриалната страна в Европа.
И така, празниците ни най-малко не намаляват производителността на труда на народа. Но, разбира се, за да носят те действителна полза на човека, като очистват и възвисяват душата, е необходимо да бъдат прекарвани по подобаващ начин.
У нас, за съжаление, празникът обикновено означава само засилване на житейската суета. Гости, концерти, вечери, балове, театри, събирания, карти, пиене — всякакви развлечения, често груби, често безнравствени — всичко това нарочно се струпва в празничните дни: „През делниците няма време“.
Разбира се, да прекарваш празника по този начин съвсем не означава да го посветиш на Бога или да си починеш. В резултат се получават само умора, някаква мътна утайка и духовно притъпяване. Може направо да се каже, че много по-добре е да работиш, отколкото да изпълваш времето с тази суета, която отравя душата.
Как трябва да прекарваме празниците по християнски?
Погледнете примера на Господ Иисус Христос. Какво прави Той в събота, тоест в празничния ден? У евангелист Лука има следната бележка: „...и влезе, по обичая Си, в съботния ден в синагогата“ (Лука 4:16). Ето какъв бил празничният обичай на Иисус Христос: Той отивал в синагогата, тоест в молитвения дом. При нас синагогите са заменени от храмовете и следователно нашето първо задължение е посещението на храма.
Наистина, Божият храм и общественото богослужение са могъщо средство за духовно възпитание, просвещение и очистване. „Действието на Божествената литургия е велико... — пише Гогол. — Ако молещият се благоговейно и внимателно следи всяко действие, душата му придобива възвишено настроение, Христовите заповеди стават изпълними за него, Христовото иго става благо и бремето — леко.“
„Обичам да се моля в Божия храм — казва св. праведният Йоан Кронщадски, — особено в светия олтар, пред престола или при Божия жертвеник, защото в храма по чуден начин се променям чрез Божията благодат; в молитвата на покаянието и умилението от душата ми падат тръните, оковите на страстите и ми става толкова леко... оживявам в Бога и за Бога... ставам като дете, утешавано в обятията на майка си; сърцето ми тогава е изпълнено с неземния сладък мир... към всички изпитваш приятелство и любов, дори към самите врагове, и охотно ги оправдаваш и прощаваш.“
Храмът поражда мисъл за Бога и стремеж към Него. Дори външният му вид — тези позлатени куполи, приличащи на горящи свещи с остри езици на пламъка, устремени към небето — ни призовава да се откъснем от земното и да насочим поглед нагоре, към висините, към безкрайното.
А богослужението едновременно ни поучава, като предлага на вниманието на молещите се цялото съдържание на християнството чрез поредица от дълбоки символични образи; то ни утешава, смекчава и възвисява.
Ето един кратък откъс от писмо на петнадесетгодишно момиче, предаващ впечатленията на младата душа под въздействието на богослужението:
„Аз пея на Теб чудна песен — на Теб, Всевишния, Светлия, Който изпращаш в душата ми полъха на неземно блаженство... Ярко играят слънчевите лъчи, светли и радостни, по сините сводове на храма. Нежно се носи във висините белият гълъб и се поклаща в прозрачните струи тамян. Меките, леки струи незабелязано се издигат нагоре. Усмихнатите слънчеви лъчи пронизват тях и падат върху полукръглите сводове...
Колко прекрасен е този светъл ден! Колко ясно е синьото небе! Колко радостно и звънко Те славят младите, красиви гласове! Колко чудно е тук, в Твоя храм! Как горят всички сърца с чиста любов към Теб! Целият свят е Твой велик храм и всичко в този храм е прекрасно и светло, и всичко Ти пее звънка и прекрасна песен, звучаща от възторг и нежна любов:
Ние Те обичаме, обичаме Теб, о, Светъл, Всевишен, Прекрасен!
Тихо влизаме в полутъмния храм и благоговейно прекланяме колене пред Твоя тайнствен олтар. Безшумно се издига към полутъмните сводове първата молитва на трепетните сърца, горящи от безгранична любов към Бога. Отпред равномерно трептят пламъчетата на свещите. Плавно се леят отдавна познатите, скъпи на сърцето песнопения... И от самата дълбочина на развълнуваната душа се издига към Него — към Разпънатия заради нас, Страдащия за нас, Обичащия ни — гореща и чиста молитва:
Боже, Боже! Ти виждаш нашата скръб, виждаш тъмнината, в която живеем, виждаш как душите ни се стремят към Твоята светлина!.. От горещите, любящи сърца се издига към Теб пламенна, чиста молитва за онези, които не познават това блаженство да Ти се молят, за онези, в чиито души няма и искрица от Твоята велика любов, която стопля и просвещава всички сърца! О, те не знаят какво блаженство е да усещаш Теб в сърцето си, какво блаженство е да Те обичаш, колко леко и радостно е да прощаваш всички човешки обиди заради Твоето име! О, на Теб, Великия, Милосърдния, се молим ние: дай им поне за миг да Те разберат, дай им поне за миг с възродено и очистено от житейската нечистота сърце да Ти се помолят, дай им да почувстват в сърцата си светлата и прекрасна любов към хората! Пробуди в душите им всичко добро и чисто, което е изчезнало под мръсотията на живота и което и сега още спи дълбок сън в сърцата им!“
Такива са впечатленията на чистото детско сърце от православното богослужение и така възвишено настроение създава храмът!
Не напразно древните християни толкова високо ценели празничното обществено богослужение и толкова силно се стремели към него, че дори опасността от смърт не можела да ги спре.
От историята на Църквата е известен следният случай. По време на царуването на византийския император Валент известно време свирепствало тежко гонение срещу православните християни. Със специален едикт било забранено посещаването на православните храмове. Забраната била придружена от заплаха, че всички, които се явят на богослужение, ще бъдат пребити още в самия храм.
Изпълнението на едикта било възложено на градския префект. Рано сутринта, когато според сведенията на префекта трябвало да започне православното богослужение, той се отправил към храма, придружен от въоръжен отряд. Той разчитал, че императорският едикт толкова ще уплаши християните, че никой няма да посмее да дойде в църквата.
Какво било учудването му, когато забелязал, че улиците около храма са пълни с християни, устремени към Литургията! Особено го поразило, когато видял от една къща да излиза млада християнка с дете на ръце.
— Чуй — казал той, — къде отиваш?
— В църквата — отговорила тя.
— Но нали знаеш за едикта?
— Да, зная — спокойно отвърнала тя.
— И не се ли страхуваш от смъртта?
— О! — казала тя и очите ѝ засияли от възторг. — С радост ще умра за Христа! Виж: всички отиват... Нима мога да пропусна такава възможност — да пострадам за Господа?
— Но поне детето да беше пожалила... Защо си го взела?
— Искам и то да сподели моето щастие... То е достатъчно голямо, за да изповяда името на Господ Иисус Христос.
Префектът бил смутен, развълнуван, потресен. Едиктът на императора не бил изпълнен. Така християните ценели храма и богослужението.
Разбирайки цялото значение на богослужението за християнското възпитание, VI Вселенски събор дори издал следното строго правило относно празниците:
„Ако някой, без да има никаква неотложна нужда или препятствие, в продължение на три последователни недели не дойде на църковно събрание, то клирикът да бъде низвергнат от клира, а мирянинът да бъде отлъчен от общение.“
По този начин посещението на храма е първото задължение на християнина в празничния ден. Второто задължение е благотворенето. На това също ни учи примерът на Господа, Който изцелил човека със сухата ръка в събота и с това показал, че в събота трябва да се прави добро.
Накрая, всички видове богоугодни занимания — домашната молитва, четенето на душеполезни книги, религиозните беседи и т.н. — най-много подхождат на празничния ден, защото именно чрез тях той се освещава, както изисква заповедта: „Помни съботния ден, за да го светиш; шест дни работи и върши всичките си дела, а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог“ (Изх. 20:8–10).
Из Беседи върху Евангелието според Марк, глава 3
Няма коментари:
Публикуване на коментар