Не е лъжливо словото на Господа, Който обеща да пребъдва с нас до свършека на века и да пази Своята Църква непобедима от портите на ада, тоест дори когато е на самия ръб на гибелта. Да, сега сме на ръба на гибелта и мнозина, може би, ще погинат; Църквата Христова може би отново ще се смали до дванадесет души, както в началото на своето основаване. Защото не могат да не се изпълнят и думите на Господа: „Но Син Човечески, когато дойде, ще намери ли вяра на земята?“
Всичко става според Божието предведение. Хората не могат нито да прибавят, нито да отнемат и една йота. Онези, които не желаят да погинат, са по-сигурно предпазени от гибел; дори може да се каже, че адът ще бъде само за онези, които сами го пожелаят. Нека тази истина бъде преди всичко утеха и насърчение за онези, които униват заради събитията на този свят.
Лишаването от Божиите храмове и от предишните тържествени богослужения с многото молещи се, с блестящите сонмове свещенослужители, с ангелоподобното пеене на хоровете и всичко подобно — разбира се, е тъжно и достойно за съжаление. Но от нас не е отнета вътрешната служба на Бога — в тишина, умиление и съсредоточеност на духа.
Както когато известните челюскинци, останали без кораба, който ги носел, не загинали, а успели да устроят поносим живот върху останките на плаваща ледена плоча, докато не били спасени със самолети от бездната, която ги заплашвала да ги погълне, така и ние, след печалното корабокрушение на нашите духовни кораби, не бива да изпадаме в паника, нито да губим самообладание и надежда за спасение. Напротив, трябва спокойно да се приспособим към новите обстоятелства и с всички възможни средства, макар и без предишното великолепие, да продължим своето молитвено служение на Господа и да му се радваме, „с псалми, химни и духовни песни“, както са се молили първоначално апостолите и всички вярващи християни.
Нима тогава е имало нашите величествени храмове, камбани и тържествени богослужения? И нима липсата на всичко това е попречила да се разпали такава любов към Господа, каквато не са достигнали всички следващи векове? А пустинниците и пустинниците, които доброволно прекарвали десетки години далеч от Божиите храмове — нима не заслужават повече нашата свята завист, отколкото онези, които живеят сред храмове и великолепни богослужения, а въпреки това не са достигнали такава близост до Бога и такова наслаждение от общението с Него?
Вие, които сте лишени от неотдавнашната радост на молитвата в Божиите храмове, помнете: не сте освободени от задължението молитвено да устроявате живота си и не сте лишени от възможността да правите това, дори и без постоянното присъствие на Христови служители, които да ви оказват духовна подкрепа и пастирско ръководство.
И без тях трябва да живеете така, сякаш сами сте свещеници на собствените си души, принасяйки живота си в жертва на Господа чрез търпеливо понасяне на всички скърби и лишения, чрез непрестанна молитва към Него, чрез постоянно паметуване за Него с любов и благодарност за всички Негови милости — и за скърбите, и за радостите — и чрез жадуване на спасението, когато Той ще изпрати Своите Ангели да възнесат душите ви от земните опасности и страдания и да ви понесат на крилете си при Себе Си, там, където „няма вече болест, ни печал, ни въздишка“.
А дотогава се снабдявайте с богослужебни и молитвени книги — печатни или преписани — и „пейте на нашия Бог, пейте“ разумно, както умеете и колкото можете, в своите молитвени кътчета, в специално посветено Нему време, свободно от другите грижи и трудове.
Нашите богослужебни книги са неизчерпаем извор на духовна утеха. И кой няма възможност да се ползва от тях? Само Псалтирът какво богатство представлява! Той преминава като основа през всички останали наши молитвени книги и песнопения.
И тъй, не отслабвайте, не падайте духом, и Божията благост ще бъде с вас. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар