Св. Константин Бранковяну е роден през 1654 г. от родители
Матей и Станка Бранковяну (сестра на владетеля Шербан Кантакузино). На
едногодишна възраст остава сирак. Когато разбунтувалите се сеймени убили
неговия баща, Папа Бранковяну, още пред портата на неговия дядо, постелника
Преда Бранковяну, Бог дал „добра мисъл“ на една от слугините в дома, която,
като скрила едногодишния Константин, предала друго дете като най-младата
издънка на рода Бранковяну. Яростта на бунтовниците, които искали да изтребят
потомците на това семейство, се стоварила върху онова невинно дете и вероятно
тази жертва подтикнала бъдещия владетел да погледне с други очи на своето
предназначение в земния живот.
Константин е отгледан заедно с братята си Барбу и Матей от
Пауна Гречану, неговата баба по бащина линия, в имението Бранковени на столника
Константин Кантакузино. Тук той изучава гръцки, латински и църковнославянски
език и получава високо образование от големи учители и духовници, което
впоследствие ще се прояви чрез ктиторските дела, които извършва, чрез
основаването на печатници и училища, както и чрез връзките му с видни личности
на епохата, които са пребивавали по тези земи или с които е поддържал
отношения.
Издигането на Константин Бранковяну до престола представлява
кулминационен момент в обществено-политически план за утвърждаването на този
могъщ болярски род, белязан от трагични събития. Бащата на владетеля, Папа
Бранковяну, загубил живота си, убит от сеймените през 1655 г. под хълма на Букурещката
митрополия, а дядо му Преда Бранковяну, великият влашки везир, бил убит в
Търговище по заповед на княз Михня III през 1658 г.
През 1674 г. Константин Бранковяну се оженил за Марика
(Мария) – дъщеря на постелника Нягое от Негоешти и внучка на Антоние-Вода от
Попещи, владетел на Влашко от 1669 до 1672 г. Семейството на Бранковяну било
благословено от Бога с единадесет деца: Станка, Мария, Илинка, Константин,
Стефан, Сафта, Раду, Анкуца, Бълаша, Смаранда и Матей. Това са 11 деца – четирима
синове и седем дъщери – които те отгледали като трудолюбиви, мъдри и щедри
родители. Госпожа Марика Бранковяну се проявила като смела, благочестива жена,
обичаща Църквата и народа, представлявайки заедно с войводата пример, достоен
за следване от християнското семейство, за християнското възпитание на децата,
за голямата твърдост в изповядването на правата вяра и за насърчаването на
ценностите на християнската култура.
Константин Бранковяну, като племенник на войводата Шербан
Кантакузино (януари 1679 – 29 октомври/8 ноември 1688 г.), заемал много
административни и политически длъжности, които изпълнявал с дипломатическа
способност, достойна за неговия прочут вуйчо. На 25-годишна възраст станал
велик ага, а след девет години вече бил велик логотет на Влашко. От тази длъжност,
след смъртта на своя вуйчо, по настояване на болярите Кантакузини и след
изплащането на значителни суми пари на Високата порта, Константин Бранковяну,
избран от болярите на страната, бил признат на 29 октомври 1688 г. за владетел
на Влашко.
След получаването на владетелския кафтан от Истанбул
митрополитът на Влашко Теодосий, заедно с Константинополския патриарх Дионисий
III, който се намирал в Букурещ, помазали в митрополитската катедрала новия
войвода на Унгровлахия, като му прочели молитвата за встъпване в княжеска
власт. Така започнало управлението на Бранковяну – управление, важно за
православното християнство и особено за Влашко, намиращо се на пресечната точка
на османските, Хабсбургските и руските интереси.
Княз Константин Бранковяну оказал силно влияние върху
икономическите, социалните, политическите и културните преобразувания в края на
XVII век. В увода на своята хроника Радул Гречану пише: „Ваше Височество, Вие
не разпространявате страх сред народа, както други владетели, а с любов се
грижите да спечелите сърцата на своите поданици. Както казва Демокрит: онзи,
който е страшен за всички, сам трябва да се страхува от всички.“
При неговото управление Влахия се превърнала във важен
европейски дипломатически център. На фона на упадъка на Османската империя и
кървавите войни между съседните държави, той успял да запази трона си между
1688–1714 г., ръководейки страната с разбиране, кротост и търпение, мъдрост и
доброта.
Бранковяну подпомагал румънския и балканските народи в
борбата им за национално освобождение, както и подкрепял Гръцката църква.
Владетелят дарявал пари, земи, книги, печатарски съоръжения и църковни предмети
на румънците в Трансилвания, на Вселенската патриаршия, на манастирите в Атон,
на светите места в Йерусалим, на Синай, на патриаршиите в Антиохия и Сирия,
както и на манастири и църкви отвъд Дунав — в Сърбия, България и други.
Възкачването на Константин Брънковяну на влашкия престол
съвпаднало по време и с разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. и със
спасението на 3 000 чипровчани във Влашко.
Затова българите чипровчани го наричат „свой милостив покровител“. Този добър
християнин и войвода с пълно право може да бъде считан за „спасител на чипровчани“. В музеите и в
Брънковяновите дворци в Мунтения се пазят грамотите в тяхна полза – написани
върху пергамент, художествено изработени и богато украсени със златни начални
букви.
Препис на стар немски превод
от оригинала на Брънковяновата грамота за чипровчани от 2 април 1691 г. се съхранява във винганския
църковен архив; финансовите архиви във Виена съхраняват друг екземпляр на този
препис.
В колониите си българите чипровчани запазили забележително
късче от българската история под покровителството на Великия влашки княз Константин Брънковяну, и винганските
(банатски) българи и днес го почитат като свой „баща и спасител“.
Светият войвода мъченик Константин Бранковяну усещал и
работел за единството на румънския народ, въпреки разделянето му на три големи
отделни провинции. Той бил образован владетел и насърчител на образованието и
културата, който подкрепял отпечатването на множество ценни богословски и светски
културни трудове, така че по време на неговото управление, благодарение на
интензивното културно развитие в различни направления, град Букурещ се
превърнал в значим духовен и културен център в Югоизточна Европа, а владетелят
на Влашко – във велик покровител на културата в цялото румънско пространство.
Поради това неговото управление било определено като „културна монархия“.
Чрез своите ктиторски дела и дарения той укрепил
православието на юг от Дунав, намиращо се под гонението на османския ислям, но
също и православието в Трансилвания, подложено на натиска на католическата уния
и протестантството на Реформацията. Светият войвода мъченик Константин
Бранковяну бил велик ктитор на манастири и църкви, като изградил от основи
някои нови, а други по-стари възстановил или обогатил в дарове във Влашко и
Трансилвания.
Същевременно св. Константин Бранковяну щедро подпомагал
цялото източно православно християнство, намиращо се под османска власт, чрез
предоставяне на значителна финансова и материална помощ на Патриаршиите на
Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, на Грузинската църква, както
и на много манастири и свети места в Света гора Атон. В цялата тази грижа той
проявявал голяма щедрост, благочестие и достойнство, оставайки през вековете жив
пример за християнските владетели и за покровителите на християнската култура.
Съществуват някои исторически свидетелства, които показват,
че Константинополските патриарси и – особено – Йерусалимските и Антиохийските
патриарси често били приемани в двора на Светия владетел Константин Бранковяну,
а той – наред с другите помощи – им отпечатвал и църковни книги на техните
езици, сред които и първата в света книга, отпечатана на арабски език –
гръко-арабския Служебник, отпечатан в манастира Снагов през 1701 г. Тази негова
грижа за Светата Православна Църква го подтикнала да стане велик мисионер,
благочестив и щедър християнски владетел.
В политически план Бранковяну поставил началото на етапа на
дипломатическите преговори и установяването на лични отношения с важните
владетели на тогавашния свят. Той умеел да бъде васал на турците по
необходимост, без да отстъпва нито едно право на своята земя, като бил
християнски владетел, отговорен за мира, отбраната, доброто управление на
страната, спокойствието на нейните жители, обучението на децата,
правораздаването според закона, подпомагането на бедните и за други дела,
подобаващи на един истински управник на държава.
Същевременно той издигнал из основи 24 църкви във Влашко;
създал или подпомогнал Княжеската академия (1694 г.), училището при манастира
Колця (началото на XVIII в.), училището за живописци при манастира Хурезу,
княжеското училище по църковнославянски език при църквата „Свети Георги Стари“;
с помощта на изкусни йерарси – като Антим Иверски – основал пет печатници
(Букурещ, Търговище, Снагов, Букурещ и Ръмник); отпечатал над 84 книги в 96
тома, с тираж от 5000 екземпляра, като използвал двуезични текстове и
отпечатвал богослужебни и богословски книги, преводи от светите Отци, книги,
необходими за училищата, исторически книги, книги в защита на православната
вяра, както и книги на други езици; организирал библиотеки (като тази в
манастира Хурезу, която имала над четиристотин тома от всички области и на
различни езици); подкрепял борбата на християните от други земи, като
предоставил печатна преса – както и книги – на християните в Сирия (Алепо), или
като подкрепял православните румънци в Трансилвания срещу Унията и католическия
прозелитизъм.
Приемал в дома си патриарх Доситей и патриарх Хрисант
Нотара, поддържал връзки с митрополитите Климент Адрианополски, Анатолий
Синайски, Дионисий Търновски, Максим Йераполски, Митрофан Нисийски; подпомагал
манастирите в Светите земи; въвел печатарството в арабската и грузинската
култура, като имал значителен принос за целия християнски Изток.
Отвъд всички тези аспекти на личността и характера на
румънския владетел, неговото велико призвание било да бъде ктитор, както
свидетелства митрополит Вартоломей Анания:
„Мъченичеството на Бранковяну е венецът на един съзидателен
живот. Той, разбира се, не е имал призванието към мъченичество (всъщност
мъченичеството дори не е призвание, а приета съдба), но е бил обладан от
великото призвание да бъде ктитор, чиито плодове виждаме и днес, разпръснати
върху почти половината от страната – от Мехединци до Ръмнику Сърат и от Фъгъраш
до Дунавската равнина. Би било достатъчно да се спрем на Хурезу, за да осъзнаем
мащаба и величието на бранковянския гений“.
С пълно основание можем да твърдим, че могъщата личност на Влашкияя
владетел св. Константин Бранковяну господства над политическата, обществената и
културната история на румънците от края на XVII и първите десетилетия на XVIII
век. Добър дипломат в отношенията си с великите съседни сили, които неведнъж са
заплашвали сигурността и целостта на държавата, която той управлявал,
Константин Бранковяну успял да осигури на Влашко неочаквана стабилност.
Внимателен и мъдър стопанин на материалните средства, той укрепил геополитическата
стабилност на страната, толкова крехка в една епоха на силни преобразования и
сътресения на външнополитическо равнище. Същевременно отворил страната за
културните влияния на Запада, които, съчетани с гръко-източните влияния и
приложени върху местната основа, породили забележителен културен и художествен
синтез.
В Бранковянската епоха, във всичките ѝ аспекти, културата
преживяла безпрецедентно развитие, а художествените постижения – независимо
дали става дума за архитектура, скулптура, изкуство на метала, религиозна
живопис, бродерия, гравюра, печатарство и т.н. – били резултат от много
последователната и съзнателна вътрешна политика на владетеля по отношение на
значението на училището като институция за образование и формиране на
интелектуален елит. Всеки от тези аспекти разкрива отделни образи, които,
събрани в обща картина, изграждат портрета на един безспорен гений. Но не можем
да се спрем само на това!
Религиозното измерение на личността на великия войвода
обхваща и надвишава всички останали страни на земния му живот. Без съмнение
Константин Бранковяну е един от най-ярките примери за проявлението на
Божествения Промисъл в историята на румънския народ.
Наблюдавайки личността на владетеля Константин Бранковяну от
тази перспектива, стигаме до един твърде съществен извод: Князът на земното
злато, както бил наричан по онова време, подчинил материалното богатство на
Бога, превръщайки го в молитвени храмове, украшения или предмети, които
украсяват и обогатяват тези пространства. Несъмнено тук говорим за един от
най-великите ктитори на Православието, които е дала румънската народност, но
неговото „меценатство“ не бива да се разглежда непременно от гледната точка на
издигнатите от него сгради, а преди всичко от гледната точка на духовно
съградените души чрез неговите дарения и ктиторски дела.
Митрополит Теодосие Вестемяну поставя качествата на
румънския владетел редом с тези на византийския император Константи Велики в
предговора към Минея за месец септември, 1698 г.: „Тъй достигайки Всемогъщия
Господ, с благ поглед към нас, друг Константин се издига сега — подобен по име
и дело на онзи, тоест Твое Величество, който се трудиш всецяло за Деня на
Благовещението, както онзи, и си твърд пазител на догматите, дадени от Бога; ти
украсяваш не само политиката с мъдрост, но и Църквата — с добър ред, не
издигайки пирамиди и статуи, безполезни за древните, а като втори Зоровавел
издигаш и възправяш от земята манастири.“
Неговата непоколебима вяра в Христос била добре известна — и
именно тя му коствала живота. Ставайки жертва на боляри, жадни за почести,
коварни и готови на предателство, Константин Бранковяну, заедно с четиримата си
синове и съкровищаря Яначе, завършил земния си път, като принесъл чистите им
души в служба Богу.
Божественият Промисъл е още по-очевиден в наследството,
което войводата Константин Бранковяну оставил на народа, който го е родил, и на
Православието, което е подкрепял. Лишен от престола, лишен от преходното си
богатство, затворен, измъчван и накрая екзекутиран, той придобил нетленния
венец на мъченичеството. Князът на земното злато се отрекъл от земното, за да
облече светлата одежда на Небесното злато, или сиянието на светиите, заедно със
своите синове Константин, Стефан, Раду и Матей и съветника си Яначе Въкъреску,
в деня на Успението на Пресвета Богородица през 1714 година.
Как се стигнало до това?
През 1711 г., неблагоприятната европейска политическа
конюнктура докарла бедствие за семейство Брънковяну. По време на войната между
Русия и Турция 1710 – 1711 г. Константин Брънковяну заел изчаквателна позиция.
На 18 – 22 юли 1711 г. при Стънилещ (Stănilești) на река Прут османците победили
руските войските на цар Петър Велики и войската на Молдова под воеводството на
Димитрие Кантемир. Заради своята, на пръв поглед, колеблива политика влашкият княз постепенно загубил
доверието на главните си боляри и те започнали да заговорничат против него.
Брожението сред народа срещу угнетяващата данъчна система и
недоволството на болярите, кроящи интриги около Константин Брънковяну – особено
на семейство Кантакузини, и конфликтът между Константин Брънковяну и вуйчо му –
учения столник Константин Кантакузино, разклатили предплатеното пожизнено
воеводство на Константин Брънковяну и
ускорили неговия край. Щефан Кантакузино – син на столника Константин
Кантакузино, поднесъл голям подарък
(peșkeș - тур.) 800 000 пиастри (пиастър = турска сребърна монета) на султан
Ахмед III (1703 – 1730), пожелавайки за себе си княжевския престол на Влашко.
Константин Брънковяну бил обвинен, според турския летописец
Мехмед Рашид (Mehmed Rașid), че е събрал прекалено много богатство и оръжие, за
да подготви въстание, желаейки след това да господства като абсолютно независим
владетел. Но и без доноса и подкупа на Щефан Катакузино, турците подозирали
това и отдавна се лакомели за незаслужено голямото, според тях, богатство на великия
войвода. Особено ги дразнело, че, започвайки подготовка да празнува през
следващата година своята шестдесетгодишнина и двадесетгодишнината откакто е
владетел на Влашко, през 1713 г. Константин Брънковяну поръчал в монетния двор
на Алба Юлия големи тиражи златни и сребърни монети - златните били
еквивалентни на намиращите се в обръщение дукати, а сребърните на талерите.
1714-та е трябвало да бъде година на голяма радост и веселие
в семейството Брънковяну, а и за целия народ на Влашко. Веднага след
Великденския пост в палатите започнала подготовка за сватба: третият син на
владетеля, Раду, трябвало да вземе за съпруга много красивата Мария – дъщеря на
Антиох Кантемир, бивш владетел на Молдова и по-голям брат на знаменития
Димитрие Кантемир. След сватбата, на 15
август 1714 г. предстоял големият църковен празник Успение на Пресвета
Богородица и на него - именният ден на госпожа Марика и рожденият ден на
владетеля Константин Брънковяну, на който ден щял да навърши шестдесет години.
За този ден Константин Брънковяну изсякъл юбилейна монета, която да раздава
като спомен на по-видните гости. Само Бог знае, колко се е тревожил и напрягал
да държи малката си държавица далеко от огън и меч, далеко от дребнавите
интереси на болярите си и на лакомите паши наоколо – завистливи на успеха му,
заради който го наричали „Принцът на златото“.
С приближаването на Великден през 1714 г., на 25 март,
Високата Порта му изпратила по Мустафа ага „черна забрадка“, символ за
детрониране. Султанският пратеник запечатал княжевската съкровищница и започнал
да товари в дълги кервани от коли всички ценности на семейство Брънковяну:
накити, пари, луксозни мебели, златни и сребърни прибори, декоративни вещи и други
скъпоценни подаръци, килими и облекло от скъпи материи и със скъпи бродерии. Не
били забравени и златните и сребърните монети изработени в монетния двор на
Алба Юлия. Като по чудо, в опразнения княжески палат останало недокоснато
кандилото на госпожата Марика.
Обявена също за непокорна, редом със съпруга си и с цялото
семейство, госпожа Марика получила заповед да се приготви за дълъг път, защото
след два дни, под османска охрана, ще потеглят по дългия път към
Константинопол. Когато на Велики Петък 1714 г. потеглили, времето било лошо,
мразовито, студът хаплив, прониквайки и в душите на високопоставените
арестанти, поведени към страшна неизвестност.
След три седмици конвоят докарал цялото семейство в
Константинопол. Щом стъпили на земята, князът бил окован и хвърлен в тъмницата
Едикуле, където свалили от него скъпите му одежди и му подхвърлили някакви
дрипи. Жените били затворени в карцера на женския затвор Чауш Емини на брега на
Босфора. Там ги разпитвали и биели, за да изтръгнат признания къде има скрити
още съкровища от богатството на семейство Брънковяну.
Князът, заедно със синовете и съветника му Яначе Въкъреску, негов
зет, ги държали в тъмница четири месеца, и макар да били подложени на ужасни
мъчения, всички мъжествено отказали да се отрекат от християнската си вяра. До
един били осъдени на смърт чрез обезглавяване и отведени към мястото за
изпълнение на присъдата.
Според древна християнска традиция, съществувала още през
римската епоха, Божията Майка била тази, която чрез молитвите си закриляла
княжеските семейства. Поради толкова важната й роля в живота на нашата
християнска Църква султан Ахмед III
се опитал да очерни този празник, като екзекутира най-ревностния защитник на
Православието по онова време и неговото семейство.
Въпреки това именно мъченическата жертва на Бранковяну,
съчетана с великия празник, довела до укрепване на вярата и до превръщането на
екзекутираните в истински герои на народа и мъченици на вярата в Христа.
С нечовешка, азиатска, варварска жестокост, тъкмо на 15
август 1714 г., в неделя, на големия християнски празник Успение на Пресвета
Богородица, в деня, когато детронираният владетел навършвал шестдесет години,
го подкарали по улиците бос, гологлав, окован във верига, към брега на Босфора.
Синовете и зет му били докарани на мястото за изпълнение на смъртни наказания
също във вериги и само по една риза.
Укрепвайки духа на своите синове, Бранковяну им казал: „Синове
мои, бъдете смели; изгубихме всичко, което имахме в този свят; поне да спасим
душите си и да измием греховете си в собствената си кръв.“
Османците отредили Константин Брънковяну да бъде
отведен последен на дръвника, за да
гледа преди това как убиват пред очите му всичката му надежда да бъде
продължено делото му – неговите синове. А когато най‑малкият син, ужасен
от смъртта
на братята
си, пожелал
да се откаже от вярата,
за да бъде пощаден, Бранковяну
го насърчиил
да не отпада: „Никой от нашата кръв не е изгубил вярата си. Ако е
възможно, по‑добре е да умреш хиляда пъти, отколкото да се отречеш
от вярата на предците си, само и само да живееш още няколко години на земята.“
Накрая на тази ужасяваща трагедия – едно от най-кръвопролитните
публични кланета на благородници за своето време, войводата Константин
Брънковяну бил заставен да коленичи пред дръвника в още топлата кръв на своите
момчета! Умрял под секирата на палача като мъченик на християнската вяра, за
Христа и Неговата Църква и като достоен син в служба на своето Отечество.
Портата задължила да присъстват на екзекуцията, като
раболепни и безмълвни свидетели, и посланиците на държавите от Западна Европа,
имащи най-могъщите военни флоти, съперници на турската флота (Венеция, Испания,
Холандия, Англия). Смъртта на Бранковяну и неговите синове оставила силно
впечатление у съвременниците им, с широк отзвук през времето. Важни европейски
личности (барони, посланици, културни дейци) и някои чуждестранни
пътешественици във Влахия записали мъченичеството на семейството Бранковяну.
Например Антон Мария дел Кяро, секретар на княжеската канцелария, пише:
„Имрахорът (главен
коняр на султана), след като съобщи на Бранковяну тежките обвинения от султана,
които той изслуша с достойнство, нареди той и най‑големият
му син да бъдат подложени
на тежки
мъчения, за да изтръгнат от тях признание относно богатството им.
След като признаха всичко, след пет дни, в неделя, 26 август, в деня на
Успението на Пресвета Богородица (стар стил; в началото на 18-ти век разликата между юлианския и
григорианския календар е 11, а не 13 дни, както е днес, следователно става дума за 15/26
тогава, а сега 28 август – бел. съст.), в присъствието на султана (Ахмед III), който
стоеше на известно разстояние, имрахорът отново разпита Бранковяну, който
безстрашно отговори; тогава, по знак, палачът се приближи.“
И по‑нататък:
„Когато Бранковяну видя палача да идва с меч в ръка, каза кратка молитва и
изрече следните думи към синовете си: ‘Синове мои, бъдете смели! Изгубихме
всичко, което имахме в този свят; поне да спасим душите си и да измием
греховете си в собствената си кръв.’“
Дел Кяро коментира края на трагичното събитие:
„След трагедията султанът се обърна и си тръгна, а главите
на убитите бяха разнасяни из града, набучени на колове. Много хора се събраха
около телата, и великият везир, страхувайки се от въстание — понеже самите
турци бяха ужасени от толкова голяма несправедливост — нареди труповете да
бъдат хвърлени в морето, откъдето тайно бяха извадени от някои християни и
погребани в манастир, наречен Халки, недалеч от Константинопол. Какви мъки е
изживяла госпожата, когато ѝ донесоха вестта за убийството на любимия ѝ съпруг
и на скъпите ѝ синове, всеки може да си представи! Аз, който в продължение на
четири непрекъснати години имах честта да бъда в близост до тези князе, не мога
да си спомня тази ужасна трагедия, без да пролея сълзи.“
Голц, полският посланик в Константинопол, пише:
„Телата им бяха хвърлени пред народа, за да ги видят всички
— от сутрин до вечер — след което бяха разпръснати във водите на Понта
Евксински. Историята никога не е познавала такова кърваво клане и целият свят
трепери от ужаса при вида на този беден княз, прекарал по‑голямата част от дните си в богатство и слава, а накрая
завършил под острието на меча,
къпещ се в кръвта на цялото си семейство.“
Посланикът Андреа Меммо, до венецианския дож: „В неделя
сутринта старият княз на Влахия, всичките му синове и един господин, който беше
негов съкровищар, бяха обезглавени. Самият султан дойде, за да присъства на
тази жалка гледка.“
Френският посланик в Константинопол, Дез Альор, пише до Луи
XIV: „След аудиенцията, дадена на шведския легат, султанът се отправи към един
от своите дворци на канала към Черно море. Там, на морския бряг, той трябваше
да види обезглавяването на четиримата синове и един роднина на княза на Влахия,
преди този нещастен княз, който накрая понесе същото мъчение. […] На всички им
беше предложено прошка, ако пожелаят да приемат мохамеданската религия. Всички
категорично отказаха, освен най‑младият
син, който,
виждайки главите
на братята
си да се търкалят по земята, каза, че иска да стане
турчин.“
Френският пътешественик Обри дьо ла Мотре, в служба на крал
Карл XII Шведски, пише: „Палачът накара всички да коленичат, на разстояние един
от друг, и им заповяда да свалят шапките си. И след като им позволи да кажат
кратка молитва, първо отсече с един удар главата на дворцовия стюард […], а
след това на най‑големия син.
Но когато
вдигна меча,
за да обезглави най‑малкия, на 16 години,
той, изпълнен
със страх,
го помоли
да му пощади живота в замяна на това
да стане
мюсюлманин. Когато
баща му го смъмри и го насърчи по‑добре да умре
хиляда пъти,
ако можеше,
отколкото да се отрече от Иисус Христос само за да живее още няколко години на
земята, той [Матей] каза на палача: ‘Искам да умра като християнин. Удари ме!’
— Палачът веднага го обезглави, както и другите. Накрая обезглави и бащата […].
След това телата им бяха хвърлени в морето, а главите им отнесени и изложени
пред голямата порта на двореца, където останаха три дни. Така завърши този
нещастен княз, след като управлява Влахия 26 години.“
Барон Хохпид пише: „На 26 август, в неделя, един час преди
пладне, по заповед на султана, той [Бранковяну] беше внезапно изведен от
затвора на Седемте кули. И беше отведен като злодей, облечен само в риза,
заедно с четиримата си синове и зет, един господин от княжеството, които
вървяха пред него, пеша, през града. И така беше доведен, близо до Големия
сарай, пред царския киоск, на брега. Там стояха султанът и великият везир,
дошли направо от Големия диван […]. Тогава князът беше обезглавен, като много
го измъчиха. Главата му остана да виси от тялото, и така умря. Шестте измъчени
тела бяха отнесени по улиците. Бяха приковани на Голямата порта на сарая, за да
стоят там като телата на злодеи, за да ги видят всички. Но през нощта бяха
хвърлени в морето. На тази нечувана жестокост се чудеха не само християните, но
и сред някои турци се чуваха големи ропоти, всички проклинайки и крещейки, че
това е нечовешка дивотия, невиждана в тази страна. Не само че неделя беше
денят, в който се извърши тази жестока екзекуция, но беше и голям празник,
който гърците празнуват в чест на Богородица, или Успението. Везирът сякаш го
направи нарочно, за да покаже презрението си към християните, чиято религия
изповядваше покойният княз. Заради това християните бяха силно смутени в
молитвите си.“
Телата на екзекутираните били изхвърлени от палачите в Мраморно море, откъдето ги прибрали състрадателни християни - рибари гърци, и ги погребани на остров Халки, близо до Родос, в един от православните манастири, които княз Брънковяну подкрепял с пари по време на дългото си управление. Отсечените им глави за назидание били набити на колове пред портата на сарая.
След обезглавяването на мъжете Брънковяну, госпожа Марика,
зълва й и дъщерята на Константин Брънковяну, госпожица Бълаша, били заробени и
затворени в сарая на султана. След като
и там не узнават от тях къде има скрити още богатства на Брънковяну, трите жени
били преместени в Бостанджи Бaша, където ги задържали още седем месеца. Успели
да се спасят, като били откупени с голяма сума пари с лихва 30%, взета от
гръцки търговци, но по настояване на вероломния им душманин, новият княз на Влашко Стефан Кантакузино,
великият везир разпоредил да ги изпратят в изгнание на далечния източен бряг на
Черно море, в Кавказ.
След съкрушителното поражение на османците срещу руските
войски при Петроварадин на 5 август 1716 г., жените от семейство Брънковяну били
освободени и се завърнали във Влашко. Четири години по-късно, в дълбока тайна и
с помощта на близки приятели, госпожа Марика успяла през юли 1720 г. да върне
мощите на Константин Брънковяну, и също така тайно да ги погребе в преддверието
на криптата на черквата „Свети Георги Нови“, издигната от Брънковяну в центъра
на Букурещ. Над каменната плоча върху гроба окачили оцелялото от конфискацията
нейно старо кандило, на което дискретно е гравирано името на великия владетел –
така че, през бъдещите години хората да знаят къде се намират мощите му и да могат
да се им отдават почит.
Патриарсите на Константинопол и на Йерусалим уверили госпожа
Марика, че след време, някой ден, господин Константин и синовете му ще бъдат
въздигнати в светци, почитани от Православието,
а останките им, осквернени от османците, ще бъдат свети мощи.
Няколко години след убийството на петимата мъченици, гръцкият митрополит Калиник Хераклийски (1726) съставил канон за Константин Бранковяну, от който са запазени четири тропара. Един от тях гласи:
„Днес за празнуващите люде се запали един светилник с пет свещи, който просветлява верните, празник с пет лъча светлина - на славния Бранковяну и неговите чеда.“
Във влашките манастири се съставила служба за тези нови мъченици Христови, разпространявана в ръкопис. Ето един химн от вечернята, тропар, глас 5:
„Скритите цветя на Румъния, подобни на древните мъченици — на свети княз Константин Бранковяну, заедно със синовете му: Константин Храбрия, Стефан Дивния, Раду Достохвалния, Матей Младия, но с ум на зрял мъж, и Ианаче Въкареску, боголюбивата душа, всички трябва да възхваляваме и благославяме тяхната невинност в песни, защото те се молят на Господа да спаси душите ни.“
Много често се твърди, че 15 август през онази 1714 година е
бил съдбовен ден, в който се разиграла цялата драма на семейство Бранковяну, но
това твърдение е твърде бледо. Дори ако чрез екзекутирането им в този свят за
християните ден първоначалното намерение на палачите е било да покажат своето
презрение и да засенчат значението на празника, дори ако в сърцата на близките
е имало скръб, оплакващи временната раздяла, Божественият Промисъл преобразил
15 август 1714 година в ден на духовна радост: в църквите, основани от княза,
духовници и народ възнасяли молитви за своя благодетел, а на небесата ангелите
приготвяли нетленните одежди на светостта, вписвайки името му в Книгата на
Вечния Живот.
Онзи, който през целия си живот свидетелствал чрез добри
дела, бил призван и към свидетелството на кръвта... И го извършил докрай,
предпочитайки да умре и да остане в съзнанието на своя народ като „християнски
владетел“, отколкото да живее като „потурчен“. Чрез това мъченикът Константин
Бранковяну се превърнал в безсмъртен пример за твърдост в изповядването на
вярата в Христа чрез дела.
Той не посветил на Бога само обикновени храмове за
богослужение, както изглежда на пръв поглед на по-малко осведомените, изобразен
в ктиторските портрети на основаните от него църкви, а отредил за душите на
вярващите, съвременници и потомци, място за молитва; място за поклонение, място
за духовно завръщане при Небесния Отец.
Човекът, който имал всичко, за един миг вече нямал нищо.
Лишен от войводската си слава, по риза, коленичил пред султана, той гледал как
децата му са посичани като агнета от дяволския звяр. Неговата вселена се
разпадала. За един миг той осъзнал безкрайната бездна на Божията любов, която
чрез смъртта дарява вечността.
Опустошен от най-страшната болка на света, станал причастник
на Христовия Кръст, виждайки своите възлюбени синове да умират, Константин
Бранковяну ги насърчил към мъченичество. И от хора, съкрушени и убити заради
своята вяра, той ги родил отново във вечността като свои синове, направил ги
светци, изпълнил Небето с тях, разкъсал езическия полумесец и пророкувал
гибелта му, а самият той умрял, прегърнат от Бога, влизайки тържествуващо през
златните порти на безсмъртната Литургия.
По техните молитви Господ да спаси и нас, амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар