За апостолското служение са нужни особени качества на сърцето, затова Господ избра прости галилейски рибари или, както казва апостол Павел: „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, - та никоя плът да се не похвали пред Бога.“ (1 Кор. 1:27–29). Самомнението и гордостта са голяма пречка в изграждането на Божието Царство и макар Господ понякога да използва за Своите цели и силни, и талантливи хора, такива хора особено лесно се поддават на изкушението на самоизмамата.
Апостолите изпълниха своето предназначение. Въпреки многобройните препятствия, въпреки гоненията, екзекуциите и преследванията, въпреки трудностите на пътуванията и проповедта, често сред диви, варварски народи, те мъжествено носеха светлината на евангелското учение навсякъде, без да се спират пред нищо. „...В опасности по реки, в опасности от разбойници, в опасности от сънародници, в опасности от езичници, в опасности в града, в опасности в пустинята, в опасности в морето, в опасности между лъжебратя, в труд и изтощение, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота“ (2 Кор. 11:26–27) те проповядваха Божието слово. Те свято изпълниха Завета на Господа – „проповядваха навсякъде и Господ им помагаше и подкрепяваше словото с личби, от каквито то се придружаваше.“ (Марк 16:20). С голямо търпение и настойчивост, с голяма смелост и себеотрицание, с голяма любов към човеците те изграждаха Божието Царство, царството на доброто и правдата. Чрез техните усилия светът се преобрази, отхвърляйки езичеството, изпълнено с жестокост и егоизъм, и приемайки Христовото учение за любовта и себеотрицанието. Това царство се изгражда и сега.
Апостолите отдавна вече не са между живите, но техните приемници – пастирите и учителите на Църквата – и до днес, според силите и усърдието си, се трудят за съграждането на Божието Царство върху евангелската основа, която Господ положи. Кога ще завърши това изграждане, ние не знаем, но вярваме, че рано или късно ще настъпи това царство – ярко, светло, прекрасно царство на доброто, правдата, светостта и чистотата, когато „Бог бъде всичко във всичко“ (1 Кор. 15:28).
Как трябва да се отнасяме ние към това – към апостолското дело на изграждането? Можем ли да се задоволим с това, че за това дело Господ е избрал само някои, особени хора, че следователно нашето участие в работата не е необходимо и затова можем да останем само спокойни зрители?
На този въпрос съществуват два отговора. Единият гласи, че всички ние трябва да поемем своя дял от участието в апостолската работа, да застанем редом с тях и да правим същото, което са правили и те, тоест да учим, да проповядваме, да разясняваме Божието слово. Това е възгледът на сектантите.
Другия отговор дава обикновеният живот на обикновените хора. „Това не е наша работа – казват те, и, за съжаление, това мнение се споделя от огромното мнозинство съвременни християни. – Това не е наша работа, а на свещениците и проповедниците!“
И двата отговора са неверни. Да извършват чисто апостолско дело, тоест да учат и да проповядват Божието слово, могат и имат право далеч не всички. Не случайно от огромния брой Свои последователи Господ Иисус Христос избира само дванадесет, а по-късно към тях присъединява още седемдесет. Господ „постави едни за апостоли, – пише апостол Павел, – други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите, за делото на служението, за съзиждане на Христовото тяло, докато всички достигнем до единство на вярата... до мярката на пълния ръст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:11–13).
„Нима всички са апостоли? – възкликва той. – Всички ли са пророци? Всички ли са учители? Всички ли са чудотворци? Всички ли имат дарби на изцеления? Всички ли говорят езици? Всички ли тълкуват?“ (1 Кор. 12:29–30). И на друго място отговаря: „никой сам не приема тази чест, но призваният от Бога, както и Аарон“ (Евр. 5:4). Следователно апостолското дело на учението, проповедта и предаването на благодатните дарове могат да извършват само призваните.
От друга страна, напълно несправедливо е и мнението, че можем изцяло да се откажем от участието си в изграждането на Божието Царство и че това дело е само на онези хора, които са специално поставени за него. Обръщайки се към всички вярващи, апостол Петър пише: „Пристъпвайки към Него (Господа Иисуса Христа), към живия Камък, отхвърлен от човеците, но избран и драгоценен пред Бога, и сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принасяте духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа“ (1 Петр. 2:4–5).
Всички ние сме живи камъни, от които се изгражда великолепното здание на Божието Царство, всички сме призвани да участваме в това Царство и всички, следователно, сме отговорни за това изграждане, всички трябва да работим. Никой няма право да се отказва, но участието ни в тази работа е различно. „Както в едно тяло, – казва апостол Павел, – имаме много членове, но не всички членове вършат една и съща работа, така и ние, мнозина, съставяме едно тяло в Христа, а поотделно сме членове един на друг. И понеже, според дадената ни благодат, имаме различни дарби: ако имаш пророчество, пророкувай според мярката на вярата; ако имаш служение, пребъдвай в служението; ако си учител – в учението; ако си наставник – в наставлението; ако раздаваш – раздавай с простота; ако си началник – началствай с усърдие; ако благотвориш – благотвори с радушие. Любовта да бъде нелицемерна...“ (Рим. 12:4–9).
С други думи, всеки от нас е длъжен да работи за съграждането на Божието Царство на онова място и в онова служение, на което Бог го е поставил. Участието в тази обща работа е задължително за всеки, но не е задължително това участие непременно да се проявява под формата на апостолско служение. Прави каквото можеш, където можеш и както можеш. Стига да е с любов.
За да стане за нас по-убедителна мисълта за необходимостта и задължителността на общата работа в полза на общото дело, трябва по-ясно да изясним за себе си как апостолите са разбирали взаимоотношенията между вярващите. За тях цялото общество на последователите на Иисус Христос, или Църквата, представлява едно тяло, в което главата е Христос, а всички ние сме различни членове. Това не е алегория, не е просто уподобяване, не е образ за нагледно изразяване, а нещо много повече: това е мистично проникване в самата същност на нещата. Ние действително съставляваме едно тяло, или един организъм. Това може да бъде представено само във въображението, но да бъде разбрано и обяснено във всичките му подробности е невъзможно. „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и Църквата“, отбелязва апостолът (Еф. 5:32).
Още в приведения по-горе текст апостол Павел излага тази мисъл за обществото на вярващите като за едно тяло. Много по-подробно той я изяснява в Посланието си до коринтяните и тук думите му са толкова определени и представят толкова завладяваща, дълбоко мистична картина на вътрешните отношения в Църквата, че върху тях трябва да се спрем с цялото си внимание.
„Както тялото е едно, – пише той, – но има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и да са много, съставляват едно тяло – така е и Христос. Защото всички ние чрез един Дух се кръстихме в едно тяло, иудеи или елини, роби или свободни, и всички с един Дух бяхме напоени. Тялото обаче не се състои от един член, а от много. Ако ногата каже: аз не принадлежа към тялото, понеже не съм ръка, нима затова не принадлежи към тялото? И ако ухото каже: аз не принадлежа към тялото, понеже не съм око, нима затова не принадлежи към тялото? Ако цялото тяло е око, къде е слухът? Ако цялото е слух, къде е обонянието? Но Бог е наредил членовете, всеки един в тялото, както Му е било угодно. А ако всички бяха един член, къде щеше да бъде тялото? Но сега членовете са много, а тялото е едно. Окото не може да каже на ръката: ти не ми трябваш; нито пък главата на нозете: вие не сте ми нужни. Напротив, членовете на тялото, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни, а онези, които ни се струват по-малко почетни в тялото, за тях полагаме повече грижи... Но Бог е съразмерил тялото, като е внушил по-голяма грижа за по-малко съвършения, за да няма разделение в тялото, а всички членове еднакво да се грижат един за друг. Затова, страда ли един член, страдат с него всички членове; слави ли се един член, с него се радват всички членове. А вие сте Христово тяло, а поотделно – членове“ (1 Кор. 12:12–27).
Тези думи на апостол Павел би трябвало да бъдат запечатани с огнени букви в сърцето на всеки християнин. Става разбираемо до каква степен сме всички тясно свързани един с друг, доколко зависим един от друг и как всички носим отговорност един за друг и за благосъстоянието на цялото тяло. „Страда ли един член, страдат с него всички членове; слави ли се един член, с него се радват всички членове.“ Това е законът на християнската отговорност. Ако един член е заразен, заразата неизбежно се предава на другите и на цялото тяло. Ако един човек е съгрешил, заразата на греха в по-голяма или по-малка степен неизбежно преминава върху целия организъм – обществото.
Затова аз не смея да греша не само защото това погубва лично мен, но още повече защото заразява и погубва другите. От друга страна, ако виждам съгрешаващ брат, не мога да остана безразличен, защото този грях под една или друга форма ще достигне и до мен.
Понякога ни се струва, че нашите грехове преминават безследно и не причиняват вреда никому. Това е илюзия, самоизмама. Някъде, някога, по един или друг начин последиците от греха ще се проявят. „Животът е като океан – казва един от нашите писатели, – навсякъде има невидима връзка: докоснеш ли в единия край, в другия се отзвучава. Ето, ти си минал покрай едно дете. Може и да не си го забелязал; но твоят нечестив образ вече се е отпечатал в детското сърце и рано или късно ще се отрази в нещо: в мисли, или в постъпки, или в думи.“
В какво тогава трябва да се състои нашата задължителност по отношение на обществото предвид тази отговорност?
Косвен отговор на този въпрос дава същият апостол Павел. „От Христа цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда в любов.” (Еф. 4:16).
Това означава, първо, че освен непосредственото изпълнение на онези задължения, които Бог ми е възложил, аз трябва да се грижа за укрепването на взаимните връзки между членовете на обществото. Второ, собственото си дело трябва да върша в дух на любов, така че то да допринася за усилването на връзката между мен и другите членове. Ако всеки в своята дейност се подчинява на тези правила, тогава обществото се съзижда и расте в духа на любовта, придобива здравина и процъфтява. Обратно, при нарушаването на тези правила то се разлага.
Всяко дело може да бъде вършено по различен начин. Може да го вършим като дълг на служение на ближните, като се грижим повече за тяхната полза, отколкото за собствената си изгода; тогава то по-здраво свързва хората, които служат, с онези, които се ползват от служението, и се превръща в средство за укрепване, развитие и процъфтяване на обществото, в творческа и жизнена сила. Или можем да го вършим с чисто егоистична сметка, стремейки се да извлечем от него колкото се може повече полза лично за себе си, без ни най-малко да мислим за благото на другите; тогава то не само отслабва, разклаща и накрая напълно разкъсва взаимните връзки между хората, но внася в отношенията им нещо съвсем противоположно: охлаждане, озлобление, взаимно отблъскване. Това е процес на гниене, разпад и смърт. Гниенето именно в това се състои, че отделните частици на гниещото тяло губят силата на взаимното привличане или сцепление и се разпадат. Така е във физическия свят, така е и в човешкото общество.
Да предположим, че съм селянин. Мога да върша своята селска работа или в духа на най-тясното себелюбие: да хващам за гушата всеки, който посмее да посегне на моята собственост или на моите права, да се заяждам на събранията, с пяна на устата да се карам за всяка педя от ливадата, да крада дърва от съседите, да ръмжа срещу всеки, който се обърне към мен с нужда, и т. н. – и тогава съм елемент на гниенето, обществено вреден елемент. Или пък мога да отстъпвам при спорове за земя, да избягвам караниците, да помагам на нуждаещите се с каквото мога – с труда си, със сечивата си, с продукти, да отделям част от благата си за безпомощните и бедните и т. н. – и тогава изпълнявам Божията заповед и съм жизнен, съзидателен, обществено полезен елемент.
Егоизмът, себелюбието винаги са сила на разпада, на гниенето и това разлагащо действие на егоизма се проявява при всякакви условия. Напразно казват, че обществото не може да бъде изградено върху евангелските начала на себеотрицанието и че най-доброто разрешение на задачата, което изобщо може да се желае, се състои единствено в това личният егоизъм на всеки член да бъде въведен в законови рамки, така че да не се сблъсква с егоизма на съседа или, във всеки случай, да знае своите граници. Да се определят точно и ясно правата и задълженията на всички и на всекиго, без никого да се ощетява – ето всичко, което е необходимо за общественото процъфтяване.
Такава постановка на въпроса е в корена си неправилна. Не говоря вече за това, че точното определяне на задълженията и правата, „без никого да се ощетява“, е съвсем невъзможно, защото при егоистично отношение към живота винаги ще има обидени и недоволни, но най-важното възражение тук се състои в това, че с никакви средства не е възможно личният егоизъм да бъде натикан в законови, юридически рамки: той винаги ще се стреми да излезе от тях и да се разшири за сметка на съседа и в края на краищата ще намери за това средство или вратичка. Защо се разлагат съвременните общества, въпреки точната регламентация на правата и задълженията? Защото са изградени върху грубо егоистична основа, но и всяко друго общество, което ще дойде на тяхно място, неизбежно ще бъде подложено на същия закон на гниенето, ако остане върху същата основа на себелюбието и егоизма.
И така, нашето участие в апостолското дело на изграждането на Божието Царство трябва да се състои преди всичко в това всяко дело да вършим в името на Господа Иисуса Христа, в духа на евангелската любов и саможертвата.
Но освен това върху нас лежи и задачата с всички зависещи от нас средства да укрепваме взаимните връзки между хората, като според силите си съдействаме за развитието на религиозната вяра, любовта, приятелството, доверието и се борим с явленията от противоположен характер. Така, ако аз проповядвам неверие, вражда, насилие, настройвам хората един срещу друг, клеветя, осъждам, разпространявайки лъжливи слухове за хората, сея раздори и подозрителност – с всичко това внасям разложение в обществото и по този начин, ако не спирам растежа на Божието Царство (защото по неизповедимите Божии закони то расте при всякакви условия), то във всеки случай отвличам мнозина от участието в него. А ако разпространявам истинската вяра, проповядвайки любов и братство, всепрощение и себеотрицание, говоря добре за хората, благотворя и помагам на нуждаещите се, боря се с клеветата и лъжата, помирявам враждуващите, тогава с това укрепвам обществото и взаимните връзки между неговите членове и съдействам за развитието и разширяването на Божието Царство.
За съжаление, това задължение не се осъзнава от огромното мнозинство съвременни християни. Дори най-добрите от нас обикновено се задоволяват с това някак да следят себе си, своите настроения и постъпки, но едва ли някой мисли за нравственото състояние на ближните, за подобряването на отношенията помежду им. Какво ме засяга другият? Той сам отговаря за себе си! Нима съм пазач на брата си? Този жесток въпрос на Каин, дори и да не се произнася открито с устата, се чува във всяко егоистично сърце. Безразличието към ближния, ужасното, безчувствено безразличие – това е нашият общ грях.
Помнете: пред очите ви е била извършена крещяща, възмутителна несправедливост. По най-груб и циничен начин са били нарушени основните правила на справедливостта. Както винаги, слабият и безпомощният е страдал от силния и наглия. Застъпихте ли се за обидения? Защитихте ли го? Помогнахте ли му? Поне съчувствахте ли му? Или... безразлично отминахте? – Какво ме засяга? „Нима съм пазач на брата си?“ (Бит. 4:9).
Ето, случило ви се е да се срещнете с паднала жена. От тези подчертани с грим, уморени очи към вас е гледала една погинала човешка душа. Безсрамна усмивка се е извивала върху начервените устни. В това създание е бил поруган дивният Божи образ. Опитахте ли се да събудите заспалата в греха душа? Направихте ли опит да извадите от калта това нещастно Божие творение? Или погнусено се отдръпнахте с вид на праведник, горд от своето превъзходство? – Нима съм пазач на брата си?
Болен, посинял от студа старец стоеше пред вас, протягвайки треперещата си ръка за милостиня. Как се отнесохте към него? Помогнахте ли? Оказахте ли милост и съчувствие? Или останахте студени, безразлични? – Не е моя работа! „Нима съм пазач на брата си?“
Злобна, отровна клюка беше разказана във ваше присъствие. Честта на ваши познати беше оплюта. Доброто им име беше потъпкано в калта. Вие знаехте, че в тази клюка всичко, от първата до последната дума, е лъжа. Но стигна ли ви смелост да заявите това? Спряхте ли клеветника със строг укор? Възстановихте ли истината и поруганата чест на ближния? Или изслушахте всичко със скрита злорадност, подсмихвайки се заедно с веселото общество? Или, може би, просто замълчахте? – Какво ме засяга? „Нима съм пазач на брата си?“
Ние всички мислим само за себе си; въпросът за ближния не ни интересува и в резултат нравственото зло, като зараза, като гангрена, се разпространява все по-широко и по-широко, обхващайки все нови жертви. И за това сме виновни всички ние. Какво правим, за да спрем порока? Полагаме ли някакви усилия, за да спасим погиващите братя?
Малко се виждат такива усилия. Навсякъде – безсърдечие, безразличие. Но безсърдечието винаги поражда озлобление, а порокът, към който ние така позорно сме безразлични, рано или късно по един или друг начин ще се обърне върху собствените ни глави.
Какви ужасни примери за наказание за безразличието и безсърдечното отношение към ближните дава историята!
Един от последните дореволюционни крале на Франция, Людовик XV, ловувал във Версайската гора, заобиколен от блестяща кавалкада придворни. Насреща му се задала печална процесия: върху бедна каруца – прост дървен ковчег, теглен от жалка селска кранта, придружаван от група плачещи хора.
– От какво е починал покойният? – попитал кралят.
– От глад – бил отговорът и... кралят пришпорил коня си. В отговора му се сторил неприятен намек за бедственото положение на народа.
Той не обичал да се тревожи за такива неща. Обичал покоя и бил безразличен към всичко, освен към удоволствията. „След нас и потоп“, казвал той. Но колко жестоко по време на революцията френските крале платили за това безразличие!
Но ако нашите ближни не искат нищо от нас, нима трябва сами да отиваме при тях, натрапвайки им своята благотворителност и участие? Нима това не е натрапчивост и липса на такт?
Да, нужна е велика любов, за да не се превърне непоисканото участие в грубо нахлуване в чуждата душа; нужна е голяма нежност и деликатност, за да не бъде то оскърбително. Но въпреки това светите подвижници не са чакали покани, а сами са отивали там, където е била нужна тяхната помощ.
В Египет някога живяла една покварена красавица на име Таисия. Името на прелестницата гърмяло из цялата страна. Злато като река се стичало в нейния развратен дом. Най-блестящите младежи били в краката ѝ. Слава, поклонение, успех, богатство, страст я опиянявали и в това опиянение от греха дремела душата на младата блудница. Но Господ в Своето милосърдие не оставил Своето паднало създание.
Веднъж в дома ѝ имало пир. Гърмяла музика. Въздухът бил изпълнен с благоуханни кадения и опияняващи аромати на Изтока. По масите блестяло златото на скъпите прибори. Избраните богаташи на Египет й били гости. В самия разгар на пира някакъв тайнствен непознат повикал Таисия за тайни преговори. Тя го отвела в спалнята си и там непознатият посетител започнал да я моли срещу голяма сума пари да му даде среща, но „само там – добавил той, – където хората и Бог не биха видели“.
Горделивата красавица се разсмяла.
– Такова място няма! – изрекла тя...
Непознатият внезапно свалил от себе си пищните одежди и Таисия разпознала в него великия подвижник на пустинята – преподобния Пафнутий. Старецът бил напуснал своето уединение, за да спаси нея, падналата, осквернената... Изляла се гореща, засягаща сърцето реч, изпълнена със съжаление и любов към погиващата. В нея имало призив към покаяние, предупреждение за страшен край, звучали и думи на надежда.
– Какъв отговор ще дадеш ти на Бога?
Душата трепнала, сърцето се разтопило, пробудила се дремещата съвест. За първи път мисълта за Бога, за Неговия закон, за Неговия гняв пронизала съзнанието като ярък лъч. Промяната била решителна и незабавна. Таисия събрала скъпоценностите си, изгорила ги на градския площад и заминала с Пафнутий в пустинята; там, сред знойните пясъци на Тиваида, в строг затвор, в молитва и сълзи на покаяние, прекарала остатъка от живота си.
Старецът спасил погиващата душа.
Друг велик светец – Иоан Милостиви, патриарх Александрийски, всеки ден сядал при вратите на храма, за да могат всички да идват при него. Там той раздавал милостиня на нуждаещите се, разглеждал жалби, давал съвети. Ако никой не идвал при него, той скърбял и казвал:
– Нищо не си придобил днес за себе си, смирени Иоане!
Така светите сами търсели случай да сторят добро.
В заключение нека си припомним думите на отец Иоан Кронщадски от неговия дневник:
„Вярваш ли, че всички православни християни са членове на едно и също тяло и че затова всички ние трябва да пазим единството на духа в съюза на мира, да се пазим един друг, да се грижим един за друг, да си помагаме един на друг? Вярваш ли, че светите Божии угодници също са членове на единното Христово тяло, тоест на Църквата, и наши братя, които ходатайстват пред Бога за нас на небето? Уважаваш ли всеки християнин като член Христов, като Негов брат по човечество? Обичаш ли всекиго като самия себе си, като своя плът и кръв? Прощаваш ли великодушно обидите? Помагаш ли в нужда, ако сам имаш достатък? Наставляваш ли невежия, обръщаш ли грешника от заблудата на пътя му? Утешаваш ли печалния? Всичко това ти внушава и те задължава да вършиш вярата в светата, съборна и апостолска Църква и за всичко това ти е обещана велика награда от Главата на Църквата – Господа Иисуса Христа.“
Из Беседа 3 върху Евангелието според Марк
Няма коментари:
Публикуване на коментар