Новосвещеномъченик Максим Сандович - духовник на православните от прикарпатска Русия

 

Въвеждането на унията в областите на Югозападна Русия определило трагичната и до днес съдба на този край. Обитаващото там изконно руско население по силата на различни исторически превратности било откъснато от Великорусия. Векове наред в областите на Литва, Волиния, Галиция и Прикарпатието народът проявявал трогателна преданост към своята вяра и национално самосъзнание и мъжествено търпял натиска на жестоката антиправославна политика, чиято крайна цел били покатоличване и асимилация.

Особено трагично е, че инициатори на наложената там през 1596 г. Брестка уния били шепа хора от висшия православен клир, ръководени от користните подбуди да получат равни права и изгоди с облагодетелстваното католическо духовенство. Други свои привърженици унията намерила в лицето на висшето търговско съсловие, готово на всякакви компромиси заради материални облаги и привилегии.

Низшият клир и обикновеният народ обаче показали гореща вярност към Православието, като от самото начало отхвърлили унията и започнали да се борят с нея. Героични са страниците на тази многовековна неравна борба. Всичко било на страната на униатите - и политическите власти, фанатично предани на папизма, и ползващата се с неограничени правомощия латинска църква, чиито служители не се спирали пред никакви средства за постигане на желаната цел. А тя била една - подчинение на папата.

Казашкото въстание при Богдан Хмелницки в средата на XVII в., което довело до отделяне на почти цяла Малорусия от властта на полските крале, както и последвалото един век по-късно разделяне на Полша при Екатерина Велика спомогнали мнозинството от насилствено обърнатите в уния малоруси да се върнат към Православието. За нещастие обаче в откъснатите от Русия територии останали немалко хора, които заради желанието си да изповядват вярата на своите предци, все още търпели нечувани гонения.

Към тях се числи и карпаторуското население, което в шестдесетте години на ХVIII в. попадало под властта на Австро-унгарската империя. В тези времена сред него се зародило силно движение за връщане към Православната вяра.

Забележително в историята на този край е, че тук унията била налагана подмолно. Повече от двеста години униатското духовенство умело заблуждавало народа, че той продължава да е православен. За целта източният ритуал бил запазен до такава степен, че дори по време на Великия вход свещеникът възгласял: "И всехь вась, православнихь христіань да помянеть Господь Богь во Царствіи Своемь". В същото време обаче се извършвала подмяна на православната догматика. След признаването главенството на папата, към Символа на врата било прибавено filioque, въведени били латински празници, а по нареждане на униатския архиепископ Атанасий Шептицки, през 1738 г. започнало и "поправяне" на богослужебните книги, като навсякъде били заменяни думите "източно-православна църква" с "римокатолическа църква", "вечен огън" с "чистилищен огън" и др. Били заличени и имената на руските светци - поборници на Православието, както и местата, в които се споменавало за естественото раждане на Пресвета Богородица. През този период православните богослужебни книги били пренасяни от Русия тайно и се пазели като скъпоценно съкровище.

Към "мирните" методи на въвеждане на унията спадало и привличането на православни свещеници. Убедителни "аргументи" били освобождаването им от непосилните данъци и изравняването им по права с латинското духовенство. Гласът на съвестта бил приглушаван от идеята за примирението между Източната и Западната църкви в Една "Вселенска» Църква. Успокоявали ги, че в догматиката на латинската църква няма почти никакви отстъпления - единствена разлика е признаване главенството на римския папа и споменаването му по време на литургия. При цялото си коварство насадителите на унията разчитали, че "тъмният", непросветен народ така и няма да разбере подмяната. И наистина, близо 250 г. мнозинството карпаторуси, формално причислени към унията, все още живеели с убеждението, че са православни.

Но през 1889 г. в американския град Минеаполис между униатския свещеник о. Алексей Товт и католическия епископ Айреланд възникнал конфликт по въпроса за целибата. Разсърден, о. Товт изпратил свой служител да се причасти при руския православен епископ Владимир. Последният обаче не го допуснал до Св. Причастие, обосновавайки отказа си с неговата неправославност. Това събитие смутило цялата карпаторуска енория в Минеаполис и довело до нейното връщане в Православието в началото на 1891 г. Още същата година американски униатски свещеници се събрали на конгрес и взели единодушно решение да приемат Православието.

Вирнали се от Америка емигранти пренесли искрата на антиуниатското движение и в Прикарпатска Русия. Цели села започнали да отхвърлят унията и никакви увещания и заплахи не могли да разколебаят твърдото им решение за завръщане в отеческата вяра.

Присъединяването към Православието обикновено ставало по следния начин. Селяните заявявали на униатския свещеник, че се отказват от унията и искали да им предаде ключовете от храма и църковния дом, в който живеел. Обикновено той отказвал под предлог, че трябва да обгрижва останалото униатско паство. След неколкократни покани селяните го "извозвали" заедно с цялата му покъщнина до най-близката железопътна станция.

На свой ред униатските свещеници също противодействали на отдръпналото се от тях паство. Те държали заключени храмовете, не позволявали покойниците да бъдат погребвани по православния чин, а в случай, че погребението вече било извършено, изпращали жандарми, които да махнат от гроба осмоконечния кръст.

Австро-унгарското правителство се бояло от православното движение, считайки, че то несъмнено ще доведе до засилване на проруските тенденции, а вероятно и до възвръщане на тези територии към Русия. Затова властите го обявили за "панславянска" и "русофилка" пропаганда. Започнали гонения и масови арести с обвинения в държавна измяна и в оскърбление на официалната униатска църква. Жестоките репресии обаче не могли да спрат православното движение. Отхвърлилите унията селяни се сбирали на молитва в частни домове, сами погребвали покойниците и кръщавали новородените, като изчаквали наставането на по-добри времена за извършване на тайнствата. На места ставали истински сражения, в които местната управа изпращала жандарми срещу невъоръжените селяни, между които имало беззащитни старци и възрастни жени.

Така, в XX в. в сърцето на "демократична" Европа стреляли по невинни хора единствено за това, че искат да следват врата на своите отци. По време на тези гонения пострадал за Христа и новопрославеният свещеномъченик о. Максим Сандович.

***

О. Максим се родил в Галиция, с. Ждиня, на 31.IX. 1886 г. Баща му Тимофей Сандович - преуспяващ земеделец, бил певец в местната енорийска църква. Майка му Христина вьзпитала сина си в любов към Бога, Църквата и своя руски народ.

От детство Максим се отличавал с бърз и остър ум. Той пеел в храма и с усърдие четял утринни и вечерни молитви. Когато завършил селското училище, продължил обучението си в гимназията в Нови Сонч. Там той живеел в пансион за карпаторуски младежи и имал възможността да изучи добре литературния руски език и историята на християнската Църква.

Разноските по обучението на младежа обаче превишавали доходите на баща му и след четиригодишно обучение се наложило юношата да постъпи в Краковското училище, което било под ведомството на католическия Базилиански орден. Преподаваното там богословие и начина на живот, който водели монасите от ордена, отблъснали младия Максим и само след няколко седмици той напуснал училището. Опитът му да получи паспорт, за да отпътува за Почаев в Русия, се провалил, но той успял тайно да прекоси границата и да стигне до великата Почаевска Лавра, където постъпил като послушник.

Виждайки ревността на юношата към Православието, игуменът на Лаврата го представил на управляващия тогава Волинската епархия архиеп. Антоний (Храповицки), който често помагал на младежи от Прикарпатието да се учат в Русия. С негова подкрепа през есента на 1905 г. Максим се записал в Житомирската православна семинария.

Пет години по-късно, след като завършил обучението си, младият богослов се завърнал в Ждиня, за да посети родителите си. Православните от околните села много се зарадвали на неговото пристигане, а жителите на съседното село Граб направо го помолили, след като бъде ръкоположен за свещеник, да се завърне в Галиция и да открие православна енория в тяхното село. Трогнат от молбата им, Максим обещал да се върне в родното си място. И изпълнил своето обещание.

В Житомир той се оженил за православна девойка, на име Пелагия, а архиепископ Антоний го ръкоположил за свещеник през 1911 г. в Санкт-Петербург. Владиката предложил на о. Максим енория в Киевската епархия, което му осигурявало спокоен и обезпечен живот. Но ревностният млад свещеник отказал, съзнателно предпочитайки трънливия път на мисионерското служение.

През ноември 1911 г. о. Максим заедно със съпругата си се преместил от Житомир в родното си село Ждиня. Като православен свещеник той носел расо и нагръден кръст и имал дълги коси, за което търпял много подигравки от поляците. Същата година цялото село Граб преминало към Православието. Непосредствена причина за това били недопустимите за вярващия народ нововъведения на униатския свещеник. Хората не можели да приемат премахването от богослужебните текстове и от книгите, в които се записвали венчавките и кръщавките названието "православен".

Щом жителите на Граб научили, че о. Максим се е завърнал вече в Ждиня, изпратили делегация при него с молба да открие православна енория в тяхното село. Младият свещеник веднага се съгласил. Ето как бъдещият свещеномъченик Максим описва този изпълнен с изпитания период от живота си:

"В Граб хората ми намериха къщичка. Аз отидох при кмета в Ясла и направо му казах, че по молба на православните жители на с. Граб имам намерение да се грижа за задоволяването на техните духовни нужди. На 2.XII. 1911 г. отслужих първата си св. Литургия. В резултат на това ми донесоха писмо, адресирано до "господин Сандович". Аз не приех писмото, тъй като не съм "господин", а свещеник. По-късно пристигна второ писмо, този път до "свещеник Сандвич". В писмото ми заповядваха да не служа. След като не изпълних нареждането, бях арестуван, прекарах в затвора 8 дни и трябваше да платя глоба от 400 крони. Въпреки това продължих да изпълнявам свещеническите си задължения. Скоро молитвеният дом, в които живеех и извършвах божествените служби, бе запечатан от комисар, изпратен от кмета на Ясла. Тогава започнах да служа в друг дом. Униатският свещеник Киселевски ме издаде на властите, че паля свещи по време на богослужение, заради което прекарах в ареста 30 дни. Някои от моите енориаши, обвинени, че са държали запалени свещи, също бяха арестувани."

Един от енориашите, Силвестър Павелчак от Граб, разказва очевидец на събитията, беше глобен от съдията 5 крони за това, че е държал запалена свещ в нашия молитвен дом на празника на св. Николай. Понеже той нямаше пари, с които да плати глобата, взеха кравата му и я продадоха, а после му казаха: "Ако се отречеш от Православието, няма да плащаш никаква глоба".

Не след дълго о. Максим прекарал няколко седмици в затвора само за своето изказване, че неговата "единствена политика е Евангелието". Много селяни от съседните села посещавали извършваните от него служби. Тъй като в малката къщичка нямало достатъчно място за всички, богомолците стоели отвън, скупчени един до друг край отворените прозорци, качвали се на тавана или слизали в мазето, за да слушат оттам богослужението и проповедите.

Пастирското и мисионерско служение на о. Максим в Граб не продължило дълго. През 1912 г, той бил арестуван по обвинение в шпионаж и прекарал в затвора без присъда цели 2 години и 3 месеца. Пребиването му в затвора било много тежко. Само благодарение на своята силна воля и непреклонно мъжество той могъл да претърпи всички унижения и издевателства.

По това време го посетил в затвора ксендз Никита Романюк - пратеник на униатския митрополит Андрей Шептицки. Той предложил на затворника да се присъедини към унията, като му обещавал незабавно освобождаване. Но о. Максим отхвърлил предложението. Накрая, в навечерието на Първата световна война бъдещият свещеномъченик бил освободен поради липса на доказателства.

О. Максим се върнал отново в с. Граб, но не му било съдено да прекара там дълго време. На 4 септември 1914 г. милицията отново арестувала младия свещеник, а заедно с него и родителите, брат му и съпругата му. След много унижения ги отвели в белезници в областния затвор в Горлици. Пътят бил каменист. Принудили затворниците да вървят пеша, подтиквани от щиковете на жандармите.

Настъпило утрото на 6 септември. О. Максим бодърствал още преди разсъмване и прочел утринните си молитви и три акатиста. Неподвижен и замислен, той стоял, гледайки през малкото прозорче на килията, като се опитвал да зърне оттам някой от своите близки. Всички те били затворени в различни килии, а свиждането помежду им - забранено. Гробна тишина царяла над мрачното здание. Но ето, зад стените се дочул шум от тълпа.

Какво предвещава това? Може би водят нови "шпиони"? Може би са хванали нови дезертьори, за които ужасите на войната са се оказали непоносими. Внезапно силен трясък на отварящи се врати прекъсва размислите на затворника. Един мустакат австриец, капитан Дитрих от Линц, известен със своята жестокост, нахълтва в затвора, придружаван от двама войници и четирима жандарми. Зад тях се появяват надзирателите, цивилни служители, офицери и група любопитни жени. Начело върви кметът на Горлицката област. Надзирателят извежда о. Максим от килията му.

- Ставай и се готви за далечен път! - извиква той на затворника. Двама войници повеждат под ръка 28-годишния свещеник. В същия миг той разбира всичко.

- Бъдете така добри да не ме държите. Ще отида, където пожелаете - казва той скромно и с достойнството на душепастир тръгва към лобното място. Шепотът на тълпата и злобните погледи, отправени към "изменника" ни най-малко не повлияват на неговото достойно държание. Той се приближава до зловещата стена както подобава на Христов ученик - спокойно, с отмерени крачки.

Настъпва тишина. Капитан Дитрих, "героят на деня", грубо скъсва нагръдния кръст на о. Максим, хвърля го на земята и започва да го тъпче. След това завързва ръцете на затворника зад гърба, а очите му - с черна кърпа.

- Напразно правите това. Аз нямам намерение да бягам.

Капитанът злобно се изсмива и с тебешир очертава върху черното расо на гърдите на свещеника кръг, който да служи за мишена на стрелците. След това строява екзекуторите: по двама жандарми от всяка страна. Те застават само на три крачки от беззащитния човек.

Става още по-тихо. Кметът изважда от куфарчето си синкав лист и прочита смъртната присъда. Капитанът дава кратка команда. Вдига сабята си и когато я спуска пушките стрелят. Ехото на изстрелите се разнася по коридорите на затвора и отново всичко затихва. И в тази тишина ясно звучи гласът на о. Максим:

- Да живее светото Православие! Боже, благослови!

Това са последните му думи. Простреляното тяло се свлича по стената върху каменния паваж. Един от жандармите още веднъж стреля с револвер в главата на падналия. Бащата и майката са мълчаливи свидетели на героичната смърт на своя син, а неговата съпруга Пелагия неутешимо плаче в килията си.

Така умря о. Максим Сандович, един съвременен мъченик за Православната вяра.

 

Използвани материали:

1. Ашкинази, 3. Православноя движенія вь Подкарпатской Руси. - "Православный путь" за

1992 г., с. 39-65.

2. Священномученико іерей Максим» Сандовичь - духовникъ лемковъ. - "Православная Русь";

Nº 18/1994 г., с. 5-6.

 

Публикувано в сп. Православно слово, брой 5, 1998

Св. Йоан Златоуст за правилното отношение към храната

Тълкувание на 1 Коринтяни 10:25-31:

Всичко, което се продава на пазара, яжте без да разследвате, за спокойствие на съвестта.

След като казва, че е невъзможно да пием Господната чаша и същевременно бесовската чаша, апостолът внушава пълно въздържание от бесовските трапези. Той привежда за пример юдеите, излага човешки разсъждения, напомня за страшните Тайни и за онова, което се извършва в езическите капища. Така той възбужда у коринтяните голям страх.

Но след това, за да не ги доведе чрез този страх до друга крайност — та поради прекомерна предпазливост да не започнат да се боят, че могат по някакъв начин, без да знаят, да се осквернят, например на пазара или другаде, — апостолът ги освобождава от това опасение и казва: „Всичко, що се продава на пазара, яжте, без да изследвате нищо заради съвестта“ (1 Кор. 10:25).

Ако ядеш, казва той, без да знаеш и без да си чул, че храната е идоложертвена, няма да бъдеш виновен. В случая става дума за незнание, а не за невъздържание.

Апостолът не само ги освобождава от този страх, но им дава и още по-голяма свобода. Той не им позволява дори да се съмняват — тоест да разпитват и да изследват дали дадена храна е идоложертвена или не. Напротив, заповядва им просто да ядат всичко, което се продава на пазара, без да питат какво им се предлага.

Следователно и онзи, който по незнание яде идоложертвено, остава невинен. Идоложертвената храна сама по себе си не е нещо зло по природа. Осквернението произтича от отношението и намерението на онзи, който яде. Затова апостолът казва: „...защото Господня е земята и онова, което я изпълва“ (1 Кор. 10:26), а не на бесовете.

Ако земята е Господня, както и нейните плодове и всички безсловесни животни, тогава в самото творение няма нищо нечисто. Нечисто става нещо вследствие на човешкото отношение и непослушание. Затова апостолът не само разрешава това, но и добавя: „Ако някой от неверните ви покани, и вие искате да отидете, всичко, що ви се предложи, яжте, без да изследвате нищо заради съвестта“ (1 Кор. 10:27).

Забележи отново неговото снизхождение. Той нито заповядва, нито предписва да отиват, но същевременно не им забранява. А на онези, които отидат, отнема всяко опасение. Защо? За да не изглежда прекомерната предпазливост като проява на страх и боязън. Който разпитва, прави това от страх; а който, след като е узнал за какво става дума, се въздържа, прави това поради неприязън, презрение и отвращение.

Затова Павел, желаейки да уреди и едното, и другото, казва: „Всичко, що ви се предлага, яжте... Но ако някой ви каже: това е идоложертвено, — не яжте заради оногова, който е обадил, и заради съвестта“ (1 Кор. 10:27–28). Той заповядва да се въздържаме от идоложертвеното не защото то има някаква сила, а защото е достойно за отвращение. „Избягвайте го — казва той — не защото може да ви причини вреда; то няма никаква сила.“

Но именно поради това, че няма никаква сила, не бива да ядем идоложертвена храна безразлично, защото това е трапеза на враговете и нечестивите. Затова той добавя: „Не яжте заради оногова, който е обадил, и заради съвестта; защото Господня е земята и онова, което я изпълва“ (1 Кор. 10:28).

Виждаш ли как апостолът, и когато позволява да се яде, и когато заповядва да се въздържаме, привежда едно и също основание? „Не затова ви забранявам — казва той, — че това е нещо чуждо. Нали „Господня е земята и онова, което я изпълва“. Забранявам го заради съвестта, тоест за да не причините вреда.“

Следователно трябва ли да разпитваш предварително? Не, казва апостолът. Тук имам предвид не твоята съвест, а съвестта на другия. Нали предварително казах: „заради оногова, който е обадил“. И още: „Съвестта имам предвид не своята, а на другия“ (1 Кор. 10:29).

Но може би някой ще възрази: „Правилно щадиш братята и не ни позволяваш да ядем идоложертвено заради тях, за да не бъде „неговата съвест, като немощна, утвърдена за ядене на идоложертвено“ (1 Кор. 8:10). Но защо се грижиш за езичника? Нали сам каза: „Защо ми е да съдя и външните?“ (1 Кор. 5:12). Защо тогава се грижиш за тях?“

„Не за тях се грижа — отговаря той, — а и тук се грижа за теб самия.“ Затова добавя: „Защо свободата ми да бъде съдена от чужда съвест?“ (1 Кор. 10:29). Свобода той нарича това, че не сме длъжни да спазваме подобни забрани и не сме поставени под тяхната власт. Именно в това се състои свободата — свобода, чужда на юдейското робство.

Смисълът на думите му е следният: Бог ме е създал свободен и ме е поставил над всяка подобна вреда. Но езичникът не умее нито да оцени моето любомъдрие, нито да разбере щедростта на моя Владика. Той ще ме осъди и ще си каже: „Учението на християните е басня. Те се отричат от идолите и избягват бесовете, а не се отказват от онова, което им се принася. Колко са невъздържани!“

Каква, ще кажеш, е вредата за нас от това, че той ще ни осъди несправедливо? Но не е ли много по-добре изобщо да не му даваме повод за осъждане? Ако се въздържаш, той няма да може да каже това. „Как няма да го каже? — ще възразиш. — Като вижда, че без да разпитвам, приемам всичко и на пазара, и на трапезата, как няма да ме осъди, че употребявам всичко безразборно?“

Не, няма да каже това. Защото ти приемаш храната не като идоложертвена, а като чиста. Като не разпитваш, ти показваш, че не се страхуваш от онова, което ти се предлага. Затова, ако влезеш в дома на езичник или отидеш на пазара, не ти позволявам да разпитваш, за да не бъдеш неспокоен и боязлив и да не си навличаш излишни грижи.

„Ако аз с благодарност приемам храната, защо да бъда порицаван за това, за което благодаря?“ (1 Кор. 10:30). Какво, кажи ми, приемаш с благодарност? Божиите дарове. Такава е Божията благодат, че тя очиства душата ми и я издига над всяка нечистота. Както слънцето, докосвайки с лъчите си всякаква нечистота, отново я прави чиста, така — или дори още повече — и ние, живеейки сред този свят, можем да останем чисти, ако пожелаем. И толкова повече можем да го правим, колкото по-голяма духовна сила притежаваме.

Но защо, ще кажеш, трябва да се въздържаме? Не защото иначе бихме могли да станем нечисти, а заради брата — за да не участваме в общение с бесовете и да не се изложим на осъждане от страна на неверния. Не свойството на храната, а непослушанието и общението с бесовете ме правят нечист; именно от свободното произволение зависи оскверняването. Какво тогава означават думите: „Защо да бъда порицаван за това, за което благодаря?“ (1 Кор. 10:30).

„Аз — казва апостолът — благодаря на Бога, че Той толкова ме е възвеличил и ме е издигнал над юдейското унижение, че нищо не може да ми причини вреда. Но езичниците, които не разбират моето любомъдрие, ще си помислят обратното и ще кажат: „Християните искат да ни спечелят; те са лицемери. Хулят бесовете и се отвращават от тях, а същевременно се стичат към техните трапези. Какво може да бъде по-безумно от това? Значи те са приели това учение не заради истината, а от честолюбие и властолюбие.“

Не е ли тогава безумие да даваме повод за хула именно заради онези Божии благодеяния, за които Му принасяме благодарност? Но, ще кажеш, езичникът ще говори така и когато види, че не разпитвам. Не, защото не всичко е идоложертвено, та да има основание за подобно подозрение. Освен това ти приемаш храната не като идоложертвена, а като обикновена храна. Затова не разпитвай без нужда; но, от друга страна, не участвай в яденето, когато някой ти каже, че това е идоложертвено.

Христос ти е дарувал благодат, възвеличил те е и те е поставил над всяка вреда не за да даваш повод за лоши приказки по свой адрес и не за да използваш дадените ти преимущества така, че чрез тях да оскърбяваш другите и да им даваш повод за хула.

„Но защо, ще кажеш, да не обясня на езичника, че ям от тази храна, без да претърпявам никаква вреда, и че не го правя от привързаност към бесовете?“ Защото няма да го убедиш, дори и хиляда пъти да му го кажеш. Той е немощен и враждебно настроен към теб. Ако още не си убедил брата си, то още по-малко ще убедиш врага и езичника. Ако братът, който е немощен, е свързан от съвестта си по отношение на идоложертвеното, още повече това важи за неверния.

Защо тогава да прибягваме до такива средства? Но нима трябва да се отречем и от Христа, Когото сме познали и на Когото благодарим, само защото враговете ни хулят? Да не бъде!

Има разлика между едното и другото. Там понасянето на хулата носи голяма полза, а тук от това няма никаква полза. Затова апостолът по-горе е казал: „Но храната не ни приближава към Бога: ако ядем, нищо не придобиваме; и ако не ядем, нищо не губим“ (1 Кор. 8:8). Освен това той вече е доказал, че трябва да се отдалечаваме и да се въздържаме от идоложертвена храна и по други съображения — не само поради тази причина, но и поради онези други причини, за които е говорил по-горе.

„И тъй, ядете ли, пиете ли, или вършите нещо друго, всичко вършете за слава Божия“ (1 Кор. 10:31). Виждаш ли как, започвайки от един частен въпрос, апостолът преминава към общо наставление и ни дава едно превъзходно правило — във всичко да прославяме Бога?

„Не ставайте причина за съблазън нито за иудеи, нито за елини, нито за Божията църква“ (1 Кор. 10:32), тоест не давайте никому никакъв повод за съблазън. Иначе и братът ще се съблазни, и юдеят още повече ще те намрази и осъди, а езичникът ще ти се присмее като на чревоугодник и лицемер.

Не бива да съблазняваме не само братята, но, доколкото е възможно, и външните. Ако ние сме светлина, квас, светила и сол, трябва да просвещаваме, а не да помрачаваме; да укрепваме, а не да отслабваме; да привличаме неверните към себе си, а не да ги отблъскваме.

Защо тогава отблъскваш онези, които трябва да привличаш? Наистина, езичниците се съблазняват, когато виждат, че се връщаме към тези неща, защото не познават нашия начин на мислене и не разбират, че душата ни е издигната над всяко чувствено осквернение. Същото ще изпитат и юдеите, и по-немощните от братята.

Виждаш ли колко причини посочва апостолът, поради които трябва да се въздържаме от идоложертвените жертви? А именно: защото невъздържанието е безполезно и излишно; защото вреди на брата; защото предизвиква хула от страна на юдея и поругание от страна на езичника; защото не бива да имаме общение с бесовете и защото подобно поведение по някакъв начин представлява идолослужение.

След като казва: „Не ставайте причина за съблазън“ (1 Кор. 10:32), апостолът възлага върху тях отговорността за съблазняването на юдеи и езичници и изказва нещо, което изглежда тежко. Но виж как прави това приемливо и лесно: поставя самия себе си за пример и казва: „Както и аз на всички угаждам във всичко, като търся не своята полза, а ползата на мнозина, за да се спасят“ (1 Кор. 10:33). И накрая: „Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа“ (1 Кор. 11:1).

Служението на ближните като метод за проповядване на Христовата вяра

Ние сме длъжни не само да мислим за собственото си спасение, но и да въздействаме върху другите, като им даваме да почувстват топлината и светлината на Евангелието и ги привличаме към Бога. Затова неизбежно възниква въпросът: как да правим това? Как да побеждаваме невярващите умове и порочните сърца и от какво зависи действителното влияние върху хората?

Тук също са възможни грешки: с неумели средства, вместо да обърнем човека към Бога, можем само да го отблъснем и вместо любов да предизвикаме у него отвращение към Христа и Неговото Евангелие — а това е ужасно. Знаем, че празната, натрапчива, педантично-фарисейска проповед често е давала само отрицателни резултати. Волтер, един от най-язвителните противници на християнството, е възпитаван в духовно йезуитско училище.

В какво тогава се състои истинската християнска сила на влияние върху хората? Тази тайна на пастирството Господ открива на Своите ученици, като им възлага да раздадат на гладния народ благословения от Него хляб (Марк 8-18). Силата е тази — служението.

В светския смисъл за силен се смята онзи, който разполага с всички средства за външна принуда: владетелят, опиращ се на могъща армия и на многочислен щат от административни и полицейски служители; богаташът, който може да купи волята на нужните му хора и с техните ръце да разчисти всички препятствия по пътя си; талантливият оратор или ловкият делови човек, който подчинява другите със силата на своя ум, красноречие или интриги.

Но това е външна сила, привидна сила. По този път може да се заставят хората да изпълняват заповедите на владетеля, да бъдат принудени да правят това, което той иска, но те не могат да бъдат възродени. Това е власт само над тялото на човека, над външните му постъпки, но не и над душата му. Съкровените мисли на човека, неговите чувства, симпатии и антипатии, дори посоката на неговата воля, в края на краищата не зависят от тази сила и не са ѝ подчинени. И ако най-могъщият властелин се опита да въздейства върху човешкото сърце с нравствени и духовни средства, то само чрез мерки на принудително въздействие няма да постигне нищо. С глоби и наказания човек не може да бъде направен светец.

Трудно е да се каже какво би се случило с християнството и колко голям би бил успехът му, ако се опитаха да го разпространяват чрез насилствени мерки. Такъв начин, несъгласуван със самия дух на християнството, би го поставил във вътрешно противоречие със самото него и, обуславяйки по този начин неговата слабост, би обрекъл всички опити за разпространението му на пълен неуспех.

Там, където неразумната ревност на най-лошите представители на християнството, които не са разбрали духа на своята вяра, е прибягвала до такива средства, те неизменно са водели не просто до неуспехи, но до най-позорни поражения, които за дълго са засипвали почвата и са пречели на успешното разпространение на Христовата вяра чрез по-добри методи. Ислямът, който от самото начало се е сблъскал с християнството на бойното поле, може би именно поради това е останал завинаги толкова затворен и малкодостъпен за християнското влияние. Испанската пропаганда на християнството в Мексико сред индианските племена чрез инквизиционни средства, тоест чрез изтезания и екзекуции, предизвикала у местните жители само страшна омраза и отвращение към него.

Когато испански монах-мисионер увещавал един от тях  да приеме християнството, като му обещавал срещу това освобождение от изтезанията и от заплашващото го изгаряне на клада, а в бъдеще — рая с неговото блаженство, дивакът най-напред попитал дали в този рай има испанци.

— Има — отговорил монахът, — но само добри!

— И най-добрите от тях не струват нищо — възразил индианецът. — Не искам да се срещам с тях и не ми трябва вашият рай... По-добре ме изгорете!

Такива са печалните резултати от разпространяването на Христовата вяра с огън и меч. Дори отрицателните резултати, когато например се опитват да развратят обществото или отделния човек чрез външни принудителни средства, не се постигат напълно.

Не може да не се признае, че да бъдеш силен в обичайния светски смисъл е много съблазнително за неопитния християнин: да имаш власт над други хора, да ги заставяш да работят за теб, сам да не правиш нищо, да бъдеш обграден от тълпа служители или роби, готови да се подчинят на едно движение на ръката, да заповядваш, да властваш — всичко това толкова ласкае нашето самолюбие, нашето тщеславие, нашата леност.

Не напразно дори най-добрите ученици на Господа не могат веднага да се освободят от тези изкушаващи настроения. Като предполагали, че техният Учител някога ще стане велик, могъщ Владетел на земята, какъвто според тях трябвало да бъде Месията, синовете на Зеведея още предварително поискали в това царство на власт, слава и блясък за тях да се паднат най-добрите места (Марк. 10:35–37). Но не за съзиждането на такова царство е дошъл Спасителят и не такава власт иска Той да даде на Своите ученици. Той се нуждае от душата на човека и от неговата любов, а пътят към това е служението.

В противоположност на светското разбиране да бъдеш силен в християнски смисъл означава да забравиш себе си заради другите, да бъдеш слуга на всички, да отдаваш своите сили и способности за общото благо и да побеждаваш не чрез насилие, а чрез смирено служение. Светът казва: трябва да принуждаваш другите да ти служат. В това е житейската мъдрост. Християнството учи: трябва сам да служиш на другите. В това е силата и щастието на живота.

Именно това е онази огромна сила, която обнови и възроди древния разтленен свят и го застави да се преклони пред нозете на Христа. „Не господствайте... но бъдете пример“, по думите на апостол Петър (1 Петр. 5:3), не да властваш, а да служиш — ето правилото, което никой християнин не бива да забравя, ако разчита да влияе върху другите. „Ние, силните, — пише апостол Павел, — трябва да понасяме немощите на безсилните и да не угаждаме на себе си. Всеки от нас трябва да угажда на ближния за негово добро, за назидание. Защото и Христос не на Себе Си угаждаше“ (Рим. 15:1–3).

Тази заповед за служението Господ остави на Своите ученици и последователи в трогателните минути на последната, прощална вечеря, когато Той им разкриваше всичко, което беше особено важно и необходимо за тяхното дело. С каква незабравима сила е даден този урок:

„Преди празника Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от този свят към Отца, показа на дело, че, като възлюби Своите, които бяха в света, докрай ги възлюби. И по време на вечерята... стана... съблече горната Си дреха и, като взе кърпа, се препаса. После наля вода в умивалника и започна да мие нозете на учениците и да ги отрива с кърпата, с която беше препасан... А когато им уми нозете и си облече дрехата, като отново възлегна, каза им: знаете ли какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ и право казвате, защото съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да си миете нозете един на друг. Защото Аз ви дадох пример, та и вие да правите същото, което Аз ви направих“ (Иоан. 13:1, 2, 4–5, 12–15).

Като даде това правило на Своите ученици, Господ и Сам през целия Си живот остана верен на него. Неговият живот беше непрекъснато служение на хората. „Син Човечески, — казва Той, — не дойде, за да Му служат, а да послужи и да даде душата Си за откуп на мнозина“ (Марк. 10:45).

В този удивителен живот може би най-удивителната черта е неговата пълна посветеност на другите. Личен живот, отделен и независим от служението на хората, Господ Иисус Христос не е имал. Ние знаем много изтъкнати хора с необикновена нравствена висота и чистота, отдали живота си на служение на ближните. Но никой от тях не е могъл заради това служение напълно да забрави себе си и собствените си нужди. В тяхната дейност винаги има две насоки: едната — за другите, другата — за самите тях. Последният вид дейност може да заема най-незначително място в живота им, но дори апостолите не са могли да се отрекат от нея. Но в живота на Господа няма нищо подобно. В цялото Евангелие няма да намерите нито една сцена, нито една фраза, която да издава грижа на Спасителя за Неговите лични нужди и потребности. Цялостността на Неговия живот, изцяло проникнат от идеята за служението, е поразителна. Той целият сякаш е изсечен от едно парче най-чист кристал, в което няма и най-малкото петно от себелюбиви мисли. Но своя най-висш израз този подвиг на служението достига на Кръста, в страшната, мъчителна смърт, и чрез това Господ Иисус Христос победи света.

Свято и с пълно самоотвержение изпълниха завета на своя Учител и апостолите, като отдадоха живота си на делото на завещаното от Него служение. И именно по този път, по пътя на смиреното служение, апостолите привеждаха езичниците към послушание на вярата и разпространяваха Христовата Църква. Ето няколко цитата от посланията на апостол Павел, които изясняват настроенията и характера на това победоносно служение. „Ние сме като смет за света, — пише апостолът на коринтяните, — като измет, потъпквана от всички досега“(1 Кор. 4:13). „Понеже, бидейки свободен от всички, аз на всички поробих себе си, за да придобия по-мнозина“ (1 Кор. 9:19). „У мене всекидневно има стечение на хора, грижа за всички църкви. Кой изнемогва, та и аз да не изнемогвам? Кой се съблазнява, та аз да не се разпалвам?“ (2 Кор. 11:28–29). И именно чрез това поробване на себе си на всички се постигаше необикновената сила на влияние върху хората. „Смятат ни за непознати, — продължава той, — а сме добре познати... бедни сме, но мнозина обогатяваме; нямаме нищо, но всичко притежаваме“ (2 Кор. 6:9–10).

Хората доброволно вървят само под ярема на любовта. Това е закон на психологията, и борбата със злото, проникнало в човешкото сърце, е възможна само на почвата на служението. Затова и на своите последователи същият апостол завещава: „умолявам ви, братя, поради Божиите милости, представете телата си в жертва жива, свята, благоугодна Богу, за разумното ваше служение“(Рим. 12:1). „Не се оставяй да те побеждава злото, но побеждавай злото чрез доброто“ (Рим. 12:21).

Верни на този завет, християните от първите векове винаги са се стараели да побеждават злото с добро и някога страховитият езически свят бил принуден да отстъпи пред силата на доброто в християнския живот. Този възвишен живот — животът на самоотверженото служение — в очите на езичниците винаги бил най-силният аргумент в полза на християнството. „Вижте как живеят християните“ — казвали те, обръщайки се към Христовата вяра. Дори Юлиан Отстъпник, един от най-яростните гонители на Христа, бил принуден да признае възвишеността и безкористната благотворителност на християнския живот. „Срамно е за нас — писал той в един рескрипт, — че тези галилеяни се грижат не само за своите, но помагат и на нашите бедни и гладни, докато ние ги оставяме в пренебрежение.“

Разпространението на християнството и бързите му успехи се обясняват именно с това, че първите християни го разпространявали не с оръжие, а с любов и грижа на безкористното служение. Ето един типичен за онова време случай от житието на свети Пахомий.  В младостта си той бил езичник и служел в императорската армия. Наложило му се да понесе много трудове и опасности. Особено го изморявал походният живот с неговите безкрайни преходи по тежки пътища, тъй като по онова време към армията нямало спомагателни обозни части и цялото снаряжение, необходимо за сражения и обсади, се носело от войниците. Умората се увеличавала още повече поради лошото хранене и неспокойните нощувки в набързо устроени лагери. В селищата войниците неохотно спирали, тъй като езическото население се отнасяло почти враждебно към войските, знаейки, че военните квартири винаги са свързани с реквизиции и насилия.

Веднъж, след дълъг, изтощителен поход под палещите лъчи на южното слънце, войските влезли в едно село, където били принудени да спрат за почивка, и едно необикновено явление поразило войниците. Обикновено във всички села, където се предвиждало спиране, неизменно се повтаряло едно и също: щом предните редици на войниците се покажели в покрайнините, животът по улиците замирал, прозорците се затваряли, вратите се залоствали и всички се стараели да се скрият някъде, за да не пуснат войниците при себе си и да не споделят с тях оскъдните си запаси. Войските отдавна били свикнали с такива срещи; всички очаквали това и дори престанали да се дразнят от него. Но селото, в което сега влязъл легионът, било някак необикновено.

Когато отрядът достигнал централния площад и спрял, той бил обкръжен от селяни, които надпреварвайки се, предлагали услугите си: мъже и жени влачели големи кошници с хляб и плодове; млади девойки с мила усмивка подавали глинени стомни, пълни с кристално студена вода; дори децата доверчиво се приближавали до суровите воини, покрити с прах и пот, и ги гощавали със сочни смокини.

— Сигурно тук има много роднини на нашите легионери! — забелязал един млад войник, наблюдавайки тази картина.

— Роднини? Не... — възразил сивомустакатият центурион, прекарал половината си живот в походи. — Това са християни! Техният Бог им повелява да обичат хората и да служат на всички...

- Какъв добър Бог! — помислил младежът. — Нашият Юпитер не повелява това!.. Добра вяра! Трябва да я проуча по-добре... Само да свърши походът...

Впоследствие младежът станал велик светилник на християнството. Това бил преподобният Пимен.

Така християните покорявали грубите сърца на езичниците. На обаянието на любовта било трудно да се противостои. Дори там, където възниквали по-трудни и сложни задачи, където трябвало да се възроди човекът и да се превъзпита порочното му сърце, лошият да стане добър, злият — добродетелен, невярващият — истински християнин — и там се прилагал и успешно действал единствено методът на служението.

Св. Серапион Синдонит веднъж продал себе си в робство на еретик-манихей, за да го спаси и обърне към християнството. Положението на робите по онова време било ужасно, но светецът мъжествено носел тежкия кръст на униженията, побоите и непосилния труд, въодушевен от своята велика цел. Винаги усърден, винаги готов да услужи, винаги приветлив и радостен, той привлякъл вниманието на господаря си, малко по малко спечелил неговото уважение, любов и доверие и, възползвайки се от нравственото си влияние, най-сетне го убедил да се откаже от манихейската ерес.

Подвигът на служението като средство за възраждане на човешката личност не е загубил своето значение и в наши дни. Ако изобщо не познаваме случаи на поправяне на човек под влиянието на насилствени мерки, то примери за дълбоко, благотворно, възраждащо влияние на подвига на служението има много.

Съвсем доскоро била известна с приюта си за бездомни скитници Варвара Александровна Шкляревич, или сестра Варвара, както обикновено я наричали, която посветила живота си на служение на най-последните отхвърлени от обществото — бездомните скитници и престъпниците с „вълчи билети“.

Сестра Варвара била дълбоко вярваща християнка с любящо и състрадателно сърце. Веднъж извън града тя срещнала група странни хора: с износени обувки на бос крак, в продрани дрипи въпреки острия есенен вятър, със посинели от студа лица, с червени, загрубели ръце, които те напразно се стараели да стоплят, пъхайки ги в тесните ръкави, свити от студ, нещастни... Разговорили се. Оказало се, че това са „бивши“ хора, снабдени за различни провинения с така наречените „вълчи билети“, или проходни свидетелства, които ги лишавали от правото да остават дълго на едно място, да се установят трайно и ги обричали на постоянно скитническо съществуване. Сестра Варвара била потресена. „Колко са жалки, нещастни!.. — разказва тя. — Треперят, загръщат се в своите дрипи! Гладни, полуголи, мнозина болни... Но нали и тях трябва да съжалиш! Та нали и в тях има душа! Та нали и за тях е умрял Христос!“

Сестра Варвара умеела да съжалява. Тя открила за своите „разбойничета“, както ги наричала, столова, където те можели поне малко да си починат, да утолят глада си, да се стоплят, да изсушат дрипите си. И тук, в бедната обстановка на тази столова, сред скитници и пропаднали хора, неопитни новодошли, които се били подхлъзнали в живота, и закоравели престъпници, нещастни и порочни, се разгръщало и разцъфтявало великото сърце на тази жена. Нейната любов, приветливост, умението ѝ да съжалява и да разбира действали неотразимо върху дрипавите, мръсни посетители на столовата ѝ... И често пред голямото дървено разпятие, което стояло там, под влиянието на нейната ласка и съпричастност, измъченият, одивял скитник се молел и плачел с горещи, очистителни сълзи, готвейки се да започне нов живот.

Но не всяко служение може да постигне такива резултати. За да има благотворно влияние върху човешкото сърце, подвигът на служението трябва да отговаря на определени задължителни условия, които му придават вътрешна духовна сила.

Първо, този подвиг трябва да бъде съединен с любов; само външното, студено служение, без вътрешно участие, едва ли ще произведе благотворно впечатление и дори може да остане неоценено, както не ценим платените услуги на наетия прислужник или услугите на чиновниците в държавните учреждения.„Дори да раздам целия си имот и предам тялото си на изгаряне, ако любов нямам, нищо не ме ползва“ — казва апостолът (1 Кор. 13:3).

„Всички жертви и милостини за бедните — пише св. праведен Иоан Кронщадски — няма да заменят любовта към ближния, ако тя не е в сърцето; затова, когато даваме милостиня, винаги трябва да се грижим тя да бъде давана с любов, от искрено сърце, охотно, а не с досада и огорчение към тях.”

Архиепископ Антоний (Храповицки) пише, че “самата дума милостиня показва, че тя трябва да бъде дело и жертва на сърцето и да се дава с умиление или със съжаление към бедственото състояние на бедния. Ако в делата на милосърдието е нужна любов, то особено нужна е тя в делото на духовното служение на хората, защото именно тя е преди всичко възраждащата сила в това служение. Който е имал случай да бъде при нашите старци-подвижници, той познава влиянието на тази любов. Тя се проявява у тях като „някаква благодатна способност за това „усвояване“ на всеки ближен — за себе си, за собственото си сърце, — което се дава на християнина, достигнал висшия дар на християнската любов, и го прави подобен на Началника на пастирите, за Когото е казал пророкът, а след това и евангелистът: „Той взе върху Себе Си нашите немощи и понесе болестите ни“(Мат. 8:17).

Поради това благодатно усвояване, всяка душа, боледуваща от грехове, или униние, или неверие, усеща, че не е чужда за стареца, че неговият дух с любов и състрадание я обгръща и сякаш ѝ предава своя собствен живот, своите собствени сили, дори не личните си сили, а някакви висши, присъщи нему сили, и вече не с думи, а чрез непосредствено предавани усещания казва: „Моля ви: бъдете мои подражатели, както съм аз на Христа“ (1 Кор. 4:16).

Тези усещания са подобни на онези, които изпитва съвсем изнемогнал пътник, когато добрият и силен човек, който го е срещнал, го хване под ръка и приятелски започне да го подбужда да довърши пътя, като му посочва топлото убежище, което се вижда надалеч... Разбира се, този духовен подем, който се е проявил у грешника или у отрицателя, още не е неговото пълно обръщане, но сега той му е върнал пълната възможност за него.“

Силата на влиянието на тази проникновена любов е огромна и се проявява дори външно. Веднъж в Оптина пустиня, прославила се със своите старци, пристигнал невярващ дворянин. По онова време старец на пустинята бил отец Амвросий, добре известен на руския православен народ със своя подвижнически живот и смирена любов към всички.

„Достатъчно е да се приближиш до отец Амвросий, за да почувстваш колко силно обича“ — казвали хората, които го познавали. Но пристигналият да търси съвет и опора в своите съмнения дворянин отначало не искал да се обърне към него. Нещо не му позволявало; усещала се някаква вътрешна съпротива.

С големи усилия келейникът на отец Амвросий успял да го убеди да се насили и да дойде в „хижата“, където старецът приемал посетители. С тежко чувство той изпълнил това, но не могъл да преодолее някаква странна, глуха злоба към подвижника, която се надигала в сърцето му въпреки усилията. Когато се отворила вратата на килията и отец Амвросий излязъл при очакващия го народ, дворянинът с мрачно раздразнение се отдръпнал в един ъгъл. Отец Амвросий огледал всички с очи и направо се насочил към него. Без да каже нито дума, сложил ръка на главата му и го погледнал в очите със своя любящ поглед.

„Какво се случи с мен тогава — разказвал по-късно дворянинът, — не разбирам, не мога да обясня, но зная само едно: паднах на колене...“ Това не била сила на хипнотизма. Това била сила на любовта. Това обаяние на любящата душа почувствал и признал у отец Амвросий дори такъв скептик и противник на православното монашество като граф Л. Толстой. След една среща и разговор със смирения старец той не могъл да се въздържи да не отбележи: „Този отец Амвросий е съвсем свят човек. Поговорих с него и на душата ми стана леко... Чувстваш близостта на Бога...“

Второто условие за плодотворността на подвига на служението е смирението. Дори любовта не може да възроди човешкото сърце без смирение. Гордата любов, любовта, изпълнена със самомнение, обикновено е деспотична и взискателна и по-скоро може да измъчи човека, станал нейна жертва. В резултат често се получава взаимно озлобление.

Смирението в подвига на служението се състои не толкова в това човек да поема върху себе си най-ниската и мръсна работа, а главно в пълната безкористност и отсъствието на егоистични подбуди в любовта. Всички знаем, че можем да обичаме или заради себе си, или заради другия, обичания. Плътската любов, влюбеността, любовта на младоженеца към невестата — ето типичен образец на любовта за себе си. Човек тук преди всичко търси своето щастие, своето наслаждение, своята изгода. Мисълта за щастието на другия, на обичания, обикновено е второстепенна — само като условие за собственото щастие, и наличието на това себелюбие в любовта най-ярко се проявява в чувството на ревност с нейната злоба и отмъстителност.

Но може да се обича, като забравяш себе си; да обичаш заради другия, без да очакваш за себе си абсолютно нищо и мислейки само за щастието на обичания, дори ако за това се наложи да пожертваш личното си щастие и да осъдиш себе си на безизходна скръб и страдание. Тази смирена любов, която „не търси своето“ (1 Кор. 13:5), е великата, непреодолима сила на служението. У Дикенс в неговия роман „Дейвид Копърфийлд“ има удивителен образец на такава смирена, истински християнска любов в лицето на простия, външно груб рибар мистър Пеготи.

В своята малка, бедна къщичка той отглежда сирачето — племенницата Еми, към която е привързан с цялата си душа. Но го сполетява страшно нещастие. Еми се увлича по младия студент от Оксфордския университет Стирфорт, с когото тайно напуска родния си дом и заминава в чужбина, макар че има малка надежда гордата майка на Стирфорт, богата аристократка, някога да позволи на сина си да се ожени за бедната рибарка. Ето сцената, когато от писмото на племенницата си мистър Пеготи научава за нейното бягство:

„Никога няма да забравя изражението на лицето му — разказва героят на повестта, — то за една минута се промени толкова страшно. Не зная какво стана после; помня само, че в стаята жените, обкръжили мистър Пеготи, заплакаха и закрещяха; аз стоях между тях с разпечатаното писмо; мистър Пеготи, с разкопчана куртка и струя кръв — навярно от гърлото — върху ризата; бледен, с побелели устни, ме гледаше, без да помръдва и без да казва нито дума.

— Прочетете, сър — изговори най-сетне той с треперещ глас, — бавно, моля ви... не зная дали ще разбера веднага...

Прочетох писмото на Еми сред мъртвата тишина в стаята. Мистър Пеготи все така седеше неподвижно, но изведнъж скочи, грабна шапката си и започна да сваля от гвоздея палтото. Ръцете му трепереха; той никак не можеше да го свали.

— Хайде, помогнете! — нетърпеливо извика той.

Подадоха му палтото. Той набързо го наметна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш, чичо Дан? — попита племенникът, като му препречи пътя.

— Пусни ме... Отивам да търся племенницата си!.. Една скръб — да, една скръб за нея... Целия свят ще обходя, ще я намеря, горкичката... Ако наистина я очаква тежък живот, ще я убедя да се върне у дома...

— Но къде ще я търсиш?

— Навсякъде! — отговорил старецът и отново тръгнал към вратата...“

Преди всичко той се отправил към замъка на семейство Стирфорт, за да помоли майката на похитителя да благослови сина си за брак с Еми и да устрои щастието им. Допуснали го в гостната на аристократката.

— Госпожо — казал мистър Пеготи, — ние сме прости хора и смятаме, че брак без родителска благословия няма да бъде щастлив...

— Ще ви отговоря направо — казала госпожа Стирфорт, — ниският произход на момичето прави брака ѝ с моя син невъзможен.

— Госпожо — казал рибарят с бавен, спокоен тон, — вие знаете какво означава да обичате детето си. И аз зная. Родната си дъщеря не бих могъл да обичам повече от племенницата си. Никакви съкровища не могат да я заменят за мен. Но, госпожо, всички ние — нейните близки, сред които е израснала — ви даваме дума, че никога, никога през целия си живот повече няма да погледнем красивото ѝ лице, ако позволите на вашия син да се ожени за нея. Ще бъдем доволни от това, че тя е щастлива, веднъж завинаги ще решим в сърцето си, че тя е далеч от нас, на другия край на Божия свят, и ще чакаме деня, когато отново ще я видим там, където всички са равни — при Господа!

Госпожа Стирфорт очевидно била трогната от простодушната реч на рибаря.

— Много ми е мъчно за вас — отговорила тя, — но все пак трябва да повторя, че женитбата на моя син с вашата племенница е невъзможна.

Тя станала, за да излезе от стаята.

— Не се безпокойте, госпожо — казал рибарят, като направил крачка към вратата, — няма да настоявам за нищо; дойдох тук без надежда и си тръгвам, без да загубя нищо.

Ние се поклонихме и излязохме през стъклената галерия, обвита с лози и осветена от ярките слънчеви лъчи.

— Сега ще се приготвя за път — каза мистър Пеготи, като вървеше с мен надолу по склона на хълма, от чийто връх гордо ни гледаше аристократичният дом на Стирфорт.

— Къде ще отидете? — попитах аз.

— Да търся племенницата си, сър... Сбогом, мистър Дейви! Ако ме сполети нещастие по пътя, запомнете и някога кажете на моето ненагледно момиче, че неизменно я обичам и ѝ прощавам!

Той стигна до ъгъла, целият озарен от червеникавите лъчи на залязващото слънце, зави зад ъгъла и ние престанахме да го виждаме...“

И нито дума на гняв или раздразнение! Нито дума за своите измамени надежди! Нито дума на оплакване от измяната и неблагодарността. Това е истински смирена любов, велика със своята безкористност.

Най-сетне, третото необходимо условие за силата на християнското служение се състои в това, че то трябва да се извършва в Бога. Това означава, първо, че неговото изходно начало трябва да бъде Божията заповед, а основният мотив — послушанието към Божията воля. „Аз служа на ближния, защото това иска и изисква Господ“ — ето мисълта, която трябва да съставлява началната основа на служението. Само в този случай то е устойчиво, постоянно и става независимо от капризите на променливите настроения и личните колебливи симпатии и антипатии.

Второ, това означава, че същността на чувството, което подбужда към служение, трябва да бъде любовта към ближния в Бога, тоест любовта към онзи безсмъртен, неизличим образ Божий, който е във всяка душа и който може само да помръкне, но не и съвсем да изчезне. „Аз обичам ближния, защото той е Божие творение и носи в себе си образа Божий“ — ето формулировката на това чувство.

Ако нашето служение се определя от това доколко ни е приятен или неприятен един или друг човек, тогава от областта на влиянието на християнското служение ще отпаднат именно онези хора, които най-много се нуждаят от него, тоест порочните, злонравните хора, защото те обикновено произвеждат неприятно впечатление. 

В служението на светиите, основано на любовта към образа Божий в човека, винаги се забелязва противоположно на този егоистичен избор направление. Преподобният Серафим с особена любов и ласка се отнасял именно към най-грубите, непоправимите грешници и колкото нравствено по-лош бил човекът, толкова повече съчувствие и разположение срещал той у преподобния. И, разбира се, това е правилният път, защото „не здравите имат нужда от лекар, а болните; и Господ дойде да призове не праведници, а грешници към покаяние“ (Мк. 2:17).

Служението в Бога означава, най-сетне, че негова крайна цел трябва да бъде душевното спасение на човека, привеждането му към Бога. „Чеда мои, — пише апостол Павел на галатяните, — за които съм пак в родилни болки, докато се изобрази Христос във вас!“ (Гал. 4:19). Това отпечатване на образа на Господа в човешкото сърце винаги е било целта на апостолското служение.

Ако усвоим тази гледна точка, ще разберем, че материалните блага, които понякога християнското служение доставя на хората, не могат да бъдат самоцел, а само спомагателно средство за насочването към нравствено съвършенство и за неговото постигане; ще разберем също, че служението не може да бъде глезене или сантиментално угодничество, защото това обикновено е гибелно за душата, но допуска и сурови мерки, ако това се изисква от главната цел — приближаването към Бога.

Ето защо, въпреки своята велика любов към новообърнатото паство, апостол Павел смята за възможно прилагането и на строги мерки. „Моля ви, — пише той на коринтяните, — да не би, когато дойда, да прибягна към онази твърда смелост, която мисля да употребя против някои“ (2 Кор. 10:2). „Какво искате? С жезъл ли да дойда при вас, или с любов и дух на кротост?“ (1 Кор. 4:21). Но, разбира се, суровостта е допустима само при искрена любов.

Новосвщмчк Василий (Преображенский), еп. Кинешемски. 

Из Беседи върху Евангелието от Марк, глава 8