Eдно старо интервю

Списание Християнство и култура 21/2007

Иван Латковски е бивш асистент по догматическо богословие, патрология и инославни изповедания в Богословския факултет на СУ. През 2004 година е принуден да напусне факултета поради присъединяването му към Руската православна автономна църква, имаща своето апостолско приемство от РПЗЦ, но в средата на 90-те години отделила се от нея заради все по-ясно изразения й курс на отстъпление от православното изповедание и каноника. Латковски е възприет и ръкоположен за свещеник от Архиепископ Григорий Денвърски (тогава член на Синода на Руската автономна църква), под чийто омофор се намира и в момента.

  

- Как бихте коментирал Акта за канонично общение, подписан от московския патриарх Алексий II и митрополит Лавър в храма Христос Спасител? Означава ли той, че сергианството и икуменизмът са преодолени? Засяга ли пряко вашата църковна общност?

 Тъй нареченият акт за канонично общение между Московската патриаршия и Руската православна задгранична църква засяга само онези духовници и миряни, които са под юрисдикцията, възглавявана от Митрополит Лавър (Шкурла). Макар да се нарича РПЗЦ, тя отдавна няма нищо общо с историческата Задгранична Църква, която категорично се е противопоставяла на икуменизма и сергианството.

През последните две десетилетия, особено след кончината на третия първойерарх на РПЗЦ светител Филарет Вознесенски (+ 1985 г.), множество духовници, миряни и цели православни общности са се отделяли от общение с РПЗЦ поради очевидната промяна на църковния й курс, а именно от защита чистотата на Православието към все по-категорични и обезпокоителни прояви на размито църковно съзнание. Постепенно категоричното неприемане на Московската патриаршия и считането й за едно политическо образувание, облечено в църковен образ, отстъпва пред все по-ярък руски етно-филетизъм, изразяващ се в идеята, че след разпада на СССР и формалното падане на комунизма в Русия, вече няма никакви пречки за възстановяване „единството” на Руската Църква. Това, което стана на 17 май 2007 година, разбира се, не е случаен, нито изненадващ акт на две църковни ръководства, които решават да се обединят.

Както казах, десетилетия наред в РПЗЦ върви съвсем отчетлив процес на отстъпление от истинската православна еклезиология, която не допуска възсъединяване с Църквата на онези, които по една или друга причина са се отделили от нея и са отпаднали от пълнотата на общението в Христа без тяхното ясно изразено покаяние. В случая, през последните години, упорито се настояваше, разбира се главно от водещите епископи в РПЗЦ, че сергианството е вече изживян проблем на МП, тъй като видите ли Патриаршията канонизира новомъчениците, пострадали от болшевиките през 20 век. За участието на МП в икуменическото движение се измисляха какви ли не оправдания и се правеха опити за омаловажаването на това участие, което е още по-неприемливо, при условие, че в самата МП има доста кръгове, които непрекъснато протестират, разбира се, в рамките на една лоялна опозиция, на икуменическата активност на йерарсите от Патриаршията. Тази активност не е от вчера. Достатъчно е да отворите всеки брой на Журнал Московской Патриархий от 60-те, 70-те и 80-те години, за да разберете за какво става въпрос. Не бива да пропускаме и факта, че икуменическата дейност на МП през тези десетилетия е под пряката диктовка на комунистическата власт в СССР, която използва структурата на МП, респективно съставляващите я висши клирици, за свои политически, пропагандни и разбира се, антихристиянски цели.

В МП сергианството и икуменизмът са свързани органично. Същността на сергианството може да се обобщи така – човекът спасява Църквата, а не Църквата човека. Така Митрополит Сергий Страгородски, след като узурпира властта в Руската Църква през втората половина на двайсетте години на 20 век, решава, че за да „спаси Църквата” от физическо унищожение трябва да влезе в сътрудничество с болшевишката власт. Много важно е да се отбележи, че по същото това време, точно защото не са постъпили като митрополит Сергий, по лагерите и затворите в СССР са избити хиляди епископи, свещеници и миряни на православната Руска църква. Именно епископите, непожелали да станат колаборационисти като митрополит Сергий, трябва да бъдат считани за истинно-православни йерарси, отстояващи фундаменталните верови и канонически принципи на православната църковност. Почти всички от тях, които не са пожелали или не са успели да напуснат СССР, са ликвидирани от комунистическите власти, като особено кървава е 1937 година. В следващите няколко години реално на свобода остават едва няколко архиереи, сред които и самият Сергий, предимно бивши обновленци. Именно на тях през 1943 г. Сталин възлага възстановяването на структурата на Московската Патриаршия. Това са жестоките години на войната, в които комунистическата власт създава една „своя църква”, послушна, подчинена, служеща безпрекословно на своите господари и създатели, чиято основна цел е утвърждаването на безбожната власт в Русия.

Същевременно голяма част от руските епископи, които успяват да напуснат СССР в следреволюционните години са обединени под предстоятелството на Митрополит Антоний Храповицки и образуват Синода на Руската задгранична църква, която освен Църква на руснаците-емигранти се превръща и в Църква-мисионер в еретическия и атеистичен Запад. Духовното сродство на руските епископи зад граница и тези, които остават в Русия, но не приемат компромисите на Митрополит Сергий, е особено силно подчертано. Естествено оформилата се през тези години на терор Катакомбна църква в СССР е в духовно единство именно с РПЗЦ, която категорично се противопоставя на сергианството. Не случайно, десетилетия след това, доста катакомбни енории, останали без епископско окормление, се обръщат към РПЗЦ с молба да минат под омофора на нейните правоправещи епископи.

През 60-те години се появява още един сериозен повод за противопоставяне между РПЗЦ и МП, а именно активното включване на Патриаршията в икуменическото движение и възприемането на икуменизма като официална идеология и практика в нея. Дотогава Патриаршията следва съветския курс на отхвърляне на всичко идващо от Запада, респективно западните вероизповедания и създадения от тях Световен съвет на църквите. Но в началото на 60-те години комунистическата власт сменя тактиката и решава да покаже пред света „ново” лице. За целта, светът трябва да бъде убеден, че в СССР религиозните права и свободи се спазват. Най-ярък пропагандатор на тази лъжа става именно Московската патриаршия, която много бързо забравя собствените си решения от Всеправославното съвещание от 1948 година против икуменизма и с готовност изпълнява новата задача от КПСС да се включи активно в структурите и работата на Световния съвет на църквите.

Трябва категорично да се подчертае, че тук не става дума за някакво формално членство в една световна организация, а за активно и целенасочено участие в общи молитви с неправославни (нещо, което е категорично запретено от каноните в Православието), като и за подготвяне и подписване на различни документи с догматическо съдържание, в които се отстъпва от веровите истини на Църквата. Тези отстъпления не само на МП, но и на другите поместни православни църкви, карат първойерархът на РПЗЦ по това време Митрополит Филарет Вознесенски да напише своите известни „Скръбни послания” до епископите на официалното православие, в които ги предупреждава за гибелния път, по който са тръгнали и ги призовава да се върнат към чистотата на вярата. Така към нещата, които разделят РПЗЦ от МП се прибавя и ереста на икуменизма, срещу която Задграничната църква наложи анатема през 1983 година.

Следователно за възстановяване на общението между двете общности е необходимо ясно и категорично покаяние от страна на МП за сергианството и икуменизма. Както вече казах, вместо това, през последните десетилетия настоящите архиереи на РПЗЦ извършиха истинско предателство спрямо своите предшественици - изповедници на Православието и безславно капитулираха пред политико-икономическата мощ на МП.

Трябва да се подчертае, че в тази уния не се включи значителна част от свещенството и миряните на РПЗЦ, които постепенно прекратяваха общение със Синода на митрополит Лавър и преминаваха в различни руски или гръцки старокалендарни юрисдикции. За съжаление тяхната реакция бе доста закъсняла. Сегашните противници на унията в РПЗЦ трябваше да послушат вразумяващия глас на всички онези духовници и миряни, които още от началото на 90-те години осъзнаха, че Синодът на задграничната църква тотално изменя отношението си не само към МП, но и към икуменизма и правдиво се отделиха от общение с нея. По време на предстоятелството на предишния първойерарх Митрополит Виталий РПЗЦ постепенно свали от себе си ореола на Църква – изповедница и сега съвсем логично се вля в своя доскорошен антипод Московската патриаршия, като преди това през 1994 година влезе в пълно евхаристийно общение с гръцкия Синод на противостоящите (старостилна юрисдикция под предстоятелството на митрополит Киприян Куцумбас, който се отличава с „умерения” си подход към официалното икуменично православие, считайки го за Майка-Църква с благодатни тайнства, но „боледуваща” във вярата. Това учение, известно като „киприянизъм” категорично се отхвърля от останалите гръцки старостилци и някои от руските църкви – ревнителки), а след това декларира общението си и с Йерусалимската и Сръбската патриаршии. Така РПЗЦ, първоначално на идеологическа основа, а в крайна сметка и на практика, влезе в онова съобщество от официални църкви, които допуснаха отстъпление от православната еклезиология, подменяйки я с икуменизма.

 Изглежда голямата власт на президента Путин в Русия се простира и в църковните дела. Допустима ли е държавна намеса по отношение на църковни въпроси?

 Действително особено се подчертава ролята на Путин в реализацията на този проект по обединение или по-скоро на подчинение на РПЗЦ спрямо МП. Това не е случайно и е още по-тъжно за самата РПЗЦ, която през цялото време на своето съществуване е призовавала епископите в Русия да се покаят за колаборационизма си с безбожната власт. Настоящата власт в Русия е пряк наследник на съветския режим, достатъчно е да си спомним и каква е предишната професия на руския президент.

Църквата не може да позволи на държавата да решава нейни вътрешни проблеми било с дипломация, било със сила, защото това би означавало, че самата Църква се отказва от своите типично църковни методи на управление и е съгласна светската държава да й налага едни или други решения. Този сценарий всъщност е една реалност за осветскостените синодални структури в съвременното официално православие. Според нас това е още един белег на времето, който ясно свидетелства за отстъплението от основните принципи на православната еклезиология.

На наша почва, в България, официалната Църква също се изкуши да реши вътрешните си въпроси посредством лостовете на държавната власт. Това стана и поради още една много важна причина – т. нар. разкол в БПЦ бе изцяло на политическа и икономическа основи и затова съществуването му зависеше от политически фактори. Смени се политическата конюнктура и разколът уж бе преодолян именно с "помощта” на държавата. За съжаление, оставайки само в политико-икономическата плоскост, спорът в БПЦ не можа да изкристализира основните проблеми пред православието у нас и стана безсмислен.

 Несъстоялата се декомунизация сред православното духовенство явява ли се сериозен проблем в посттоталитарните държави?

 Един от основните евангелски принципи е, че не може да се служи едновременно на Бога и на мамона. Явно през десетилетията на комунизма у мнозина духовници не са достигнали силите да устоят на страха пред властта. Разбира се, днес за нас е лесно да заклеймим подобен род поведение, но целта ни би трябвало да бъде не да осъдим този или онзи, а да погледнем през логиката на църковното съзнание и да видим какво се случва с йерарси и духовници, които не са спазили послушанието си към Църквата и са станали послушни на някой друг, в случая на една атеистична власт. Естествено такива компрометирали се йерарси не могат да бъдат следвани с чиста съвест от православния народ, защото те вече не са еталон за Православие и не са носители на истината. Те подлежат на църковен съд. Проблемът е, когато такъв не съществува. Проблемът е, когато духовници, извършили този тежък грях, не се каят за него и не отстъпват доброволно от позициите, които са заели противно на каноните, а най-спокойно продължават да действат в управлението на църковната структура, сякаш нищо не се е случило, сякаш нарушаването на свещените канони е нещо съвсем нормално и допустимо. Няма как от подобно мислене и поведение да излезе нещо добро. Пред очите ни е една трагична реалност на пълна бездуховност у народа, суеверия, лъжеучения и в крайна сметка на пълно тържество на материалното. Нека църковниците се замислят дали за тази трагична картина основна вина не носят онези, които не отхвърлиха беззаконието, не се покаяха и не застанаха на правия път, посочен от Христа и светите отци на Православието.

 - Църквата Христова е една. Защо тогава толкова много православни общности са разделени помежду си? Не смятате ли, че това уврежда дълбоко православието като цяло? Този протестантски модел делегитимира Църквата като една.

 Ако говорим за реалията сред православните общности, които не желаят да участват в беззаконията на официалните църкви и в различни исторически моменти са прекратили общението си с техните йерархии, действително се създава впечатление за раздробеност и липса на единство. Тук е важно обаче да си дадем сметка каква е целта на Църквата, основана от Христос, а именно спасението на човека, единението му с Бога. Това е възможно само в Тялото Христово – Църквата, а тя е там, където неотклонно се следват Христовите заповеди, от които на свой ред произтичат и всички правила и канони дадени ни от светите отци на Православието.

Христовата истина не може да бъде смесвана с лъжа. Затова цялата църковна история е низ от борби и сблъсъци с ересите, които представляват най-силното оръжие на сатаната във войната му с Христа и Неговата Църква. Пак от църковната история знаем, че когато някоя ерес е в разгара си, сред православните често има несъгласия и разделения, докато по-ясно се определи конкретния въпрос, който е предмет на противоречия и се вземат конкретните решения относно съответната ерес. Това обикновено става на Вселенски събор, а преди него на някои по-малки поместни събори, на които православните йерарси изразяват становището на Църквата. Основен фундаментален принцип на Православието през вековете е да не се смесва истината с лъжа, а именно при възникването на дадена ерес следва да се изобличат проповядващите я и, ако не се вразумят от изобличението, да се прекрати общение с тях.

През 20-ти век такива поводи за отделяне от официалните православни църкви станаха ереста на икуменизма и свързаното с него въвеждане в някои от тях на т. нар. поправен Юлиански календар (нов стил) и сергианската ерес. Липсата на духовно единство сред православните ревнители е безспорна трагедия на съвременното истинно православие, но може би това е един неминуем етап от настоящата църковна история, който или ще бъде преодолян и повечето от тях ще се обединят въз основа на еднаквата си православна вероизповед или разделенията ще останат може би до самия край на дните, които Господ е положил за съществуването на света. Факт е и, че старостилните юрисдикции ги разделят и сериозни канонични проблеми, а те трябва да се разрешат въз основа именно на православната каноника.

 - Отделните православни общности нямат догматически различия помежду си. Изцяло политически ли са причините за тези процеси на разделяне и обединяване?

 В средите на т. нар. „истинно-православни юрисдикции”, които не са в общение с официалното православие съществува един основен догматически проблем и той е свързан с вече споменатото учение на митрополит Киприян Куцумбас, касаещо границите на Църквата. Според становището на всички останали гръцки старостилни Синоди киприанизмът представлява неправославна еклезиология, която утвърждава, че еретиците са боледуваща във вярата част от Църквата, а православните са здравото й ядро. За да се отделят болните от здравите е необходим Вселенски събор, който да определи окончателно отпадането на еретиците от Църквата. Тази теория се прилага в съвременен контекст върху официалните православни църкви, които Киприян счита за заразени и болни от икуменическата ерес, но все още не отпаднали от пълнотата на Христовата Църква и респективно имащи благодатни тайнства. Всички останали гръцки старостилни синоди не приемат това учение на митрополит Киприян и държат на православната еклезилогия, чийто основен принцип е, че не съборът отделя еретика от Църквата, а самата ерес. Съборът само изказва и дефинира вече състоялото се разделение и отпадане на еретиците от Църквата.

Киприянизмът е сериозен препъни камък пред единството не само на гръцките ревнители на Православието, но и пред всички останали, защото е пуснал дълбоки корени извън Гърция. Именно с мирополит Киприян и неговия синод влезе в общение РПЗЦ през 1994 година, а най-голямата старостилна общност в България има своя епископ именно от този Синод. Най-голямата румънска старостилна църква също е в общение със Синода на Киприян. Сега, в контекста на капитулацията на РПЗЦ пред Московската Патриршия, несъгласните с нея епископи и свещеници от бившата РПЗЦ отново обръщат взор към Митрополит Киприян и йерархиите, намиращи се в общение с него, с цел създаването на нов алианс от църкви, алтернативни на официалното православие. Тези руски духовници все още не разбират, че крахът на РПЗЦ, който стана пред очите им и в който самите те участваха, стана възможен и заради неосъзнаването на погрешността на този тип „умерена” еклезиология, отхвърлена не само от светоотеческата практика, но и от всички съвременни истинно-православни ревнители.

 - Според вас кои са и къде се коренят най-сериозните проблеми пред православието?

 Както в древност, тъй и днес основен проблем пред всеки православен човек е изборът между истината и лъжата, между Христа и света, между Църквата и нейната имитация. Само духовно слепи и заблудени хора, загубили усета си за Божественото и жаждата по Бога не разбират голямата трагедия на времето, в което живеем. Тази трагедия се изразява в отдалечаването на човека от Бога, в повсеместното разпространение на неверието и кривоверието, в това, което Писанието нарича “отстъпление” (2 Сол. 2:3).  То е допуснато от Бога и никой човек не може да го спре, но трябва да бди над себе си и да се отстрани от него, независимо какво ще му струва това.

Отстъплението засяга не просто света като цяло, но което е по-важно, дава своя отпечатък и върху живота на Църквата. Този процес прониква сред членовете на Тялото Христово и постепенно ги отделя от него. За съжаление, съществува отпадане от Църквата, както на отделни личности, така и на цели общности. Последното става реалност, когато се изопачи вярата и съзнанието на епископата и духовенството, които, по силата на органичното църковното устройство, повличат със себе си цялата пълнота на църковната общност. Именно потъпкването на веровите истини и нарушаването на църковните канони от страна на църковната власт нанася най-големи духовни щети на Христовата Църква. Отстъплението на йерархията е един процес, в който външната църковна структура се овладява от личности с неправославно съзнание, а онези, които мислят че запазват православието си, но остават в общение с отстъпилите, губят способността да въздействат върху процесите в съответната църковна структура. Стига се дотам, че в един момент църковната власт не е в състояние да взима адекватни църковни решения, като например да отстранява от служение епископи, провинили се спрямо каноните или догматите на Църквата. В такова болезнено състояние са структурите на съвременните поместни официални църкви, и  в частност официалната църква в България.

Цялото Предание на Църквата говори за насъщната необходимост от вярно изповядване на спасителните догмати. Църквата винаги е в състояние на война с “поднебесните духове на злобата” - изобретатели на всички ереси, чрез които погубват мнозина. Затова основна характеристика на православното църковно съзнание е ясното различаване на истината от лъжата, на православието от ереста, на истинския светъл ангел от явяващият се във вид на светъл ангел демон. А именно с липсата на това отличаване се характеризира съвременният възгордял се човешки разум.

Действително, колкото повече времето препуска към своя край и наближава светлия и славен ден на Второто Христово пришествие, като че ли толкова повече оскъдняват даровете на Светия Дух дори в живота на православните християни и мнозина смятат, че днес такива аскетически подвизи, за каквито четем в житията, вече не се възможни. Но ако аскетическите добродетели са трудно постижими за съвременните хора, то какво пречи да се следва неотклонно православното верооучение? И затова първа и най-важна задача пред всеки, който иска да пребъдва в спасителните граници на Христовата Църква, е приемането и опазването на чистото православно учение и отклоняването от всяка ерес – стара или нова.