Ние постоянно се намираме под действието на някаква тъмна сила, която от хората с чисто сърце и праведен живот се усеща определено като сила на дявола, но от нас, нравствено огрубелите, грешни хора, обикновено не се забелязва. Тази сила се проявява главно в натрапчиви мисли и съблазнителни образи, което на аскетически език се нарича „дяволски прилог“ (мисъл или представа, внесена внезапно в сърцето). Тези мисли и образи властно завладяват съзнанието и често ръководят нашата дейност.
Духовно неопитните хора обикновено ги приемат за свои собствени мисли и желания и не само не смятат за нужно да се борят с тях, но, ако са оцветени с чувствено-приятен тон, сами отново ги извикват, когато изчезнат, наслаждават им се, задържайки ги в съзнанието, и напрягат въображението си, за да ги украсят още по-привлекателно с нови подробности. Това не са спомени от миналото, не е изграждане на съзнателна мисъл, не са продукти на подсъзнателната дейност на въображението, както понякога ги наричат (определение, което, между другото, не обяснява абсолютно нищо) — това е несъмнено внушение на външна духовна сила.
Най-ясно това се усеща по време на молитва, когато натрапчивите мисли започват особено настойчиво да се тълпят в съзнанието, сякаш се стараят да заслонят Бога от духовното око на молещия се. Само с голямо напрежение на волята успява човек да задържи вниманието си върху светите думи на молитвата.
За мнозина, особено за онези, които не са свикнали с духовната борба и напрежение, това съвсем не се отдава. „Когато се молим — пише о. Иоан Кронщадски, — в мислите по странен начин се въртят най-светите, възвишени предмети наред със земни, житейски, нищожни предмети: например и Бог, и някой любим предмет, например пари, някаква вещ, дреха, шапка или някакво сладко парче, сладка напитка или някакво външно отличие, кръст, орден, лента и проч.“
Но щом само молитвата свърши, всички тези пъстри, несвързани мисли веднага изчезват като облаци, разсеяни от вятъра. Често дори няма да си спомните за какво сте мислили по време на молитвата и което тогава ви се е струвало необикновено важно и необходимо, изискващо непременно сериозно обсъждане. Това обстоятелство най-добре доказва присъствието в натрапчивите мисли на външна сила, враждебна по отношение на молитвата.
Накрая, влиянието на злата сила, по думите на о. Иоан, се проявява и в много други явления на духовния живот. „Несъмнено — казва той, — че дяволът в сърцата на твърде много хора седи под някаква форма на сърдечна вялост, отпуснатост и леност към всяко добро и полезно дело, особено към делото на вярата и благочестието, което изисква сърдечно внимание и трезвение, изобщо духовен труд. Така той поразява сърцето с вялост, а ума — с тъпота по време на молитва; така той поразява сърцето с хладност и сърдечно бездействие тогава, когато трябва да се направи добро, например да състрадаваме на страдащия, да помогнем на намиращия се в беда, да утешим скърбящия, да научим невежия, да наставим заблудения и порочния по пътя на истината... Дяволът седи в нашите сърца и чрез необикновено силна раздразнителност; понякога ставаме толкова болни от себелюбие, че не търпим ни най-малкото противоречие, материално или духовно препятствие, не търпим нито една дума, която не е гладка и мека, а е груба.“
И тъй, дейността на злия дух в човечеството се проявява извънредно разнообразно — започвайки от яркото изразяване на обсебеност или истинско беснуване, когато човек напълно се подчинява на злата воля до загуба на инстинкта за самосъхранение, и завършвайки с почти неуловимите веяния на лукавата мисъл и чувство, където само зоркото око на опитния подвижник може да разпознае наличието на демонично изкушение. Но всичко това са факти от един и същи порядък, различаващи се помежду си единствено по степента на силата на злото влияние.
Ако дейността на злата сила е толкова постоянна и неутолима, то ние сме принудени сериозно да се замислим как да се борим с нейното влияние, макар и да не го усещаме. В противен случай нашата духовна работа над самите нас по пътя към християнското съвършенство ще бъде сериозно затруднена и може да се сведе до нула.
Преди всичко, къде да намерим опора за тази борба? Евангелският откъс от Марк 5:1-20 отговаря на този въпрос категорично: в Христа. При Господа намерил изцеление нещастният евангелски бесноват, и чрез силата на Неговото божествено слово бил изгонен легионът бесове. Победителят на ада и смъртта, Господ и сега е нашият бърз и могъщ защитник, пред Когото нечистият дух трепери и Комуто се покорява.
Ето свидетелството на същия о. Иоан от преживения от него опит: „Владико мой, Господи Иисусе Христе! Мой бърз, пребърз, непосрамващ Застъпниче! Благодаря Ти от цялото си сърце, че Ти милостиво ме чу — когато в мрака, теснотата и пламъка на враждата въззовах към Теб, — пребързо, властно, благостно ме избави от моите врагове и дарува на сърцето ми простор, лекота, светлина! О, Владико, как страдах от козните на врага, как навреме ми яви Ти помощта Си и колко явна беше Твоята всемогъща помощ! Славя Твоята благост, благопослушливи Владико, надеждо на отчаяните; славя Те, че не посрами докрай лицето ми, но милостиво ме избави от мрака и адското безчестие. Как след това мога някога да се отчайвам в това, че ще ме чуеш и ще помилваш мене окаяния?“
„Никой от светиите — пише свети Иоан Касиан Римлянин — не би могъл да понесе злобата на демоните или да устои на техните козни и свирепата им ярост, ако при нашата борба с тях не присъстваше винаги най-милостивият Застъпник и Подвигоположник Христос, Който изравнява силите на борещите се, отблъсква и обуздава безпорядъчните набези на враговете“ (Св. Иоан Касиан. „Борба с помислите и духовете на злобата“).
По този начин цялата борба с духа на злобата във всичките му прояви се основава на жива връзка с Бога и Господа Иисуса Христа. Още от първите стъпки е необходимо твърдо да помним, че със собствените си лични сили нито един човек не може да издържи тази борба и неизбежно ще бъде победен, ако не се обърне за помощ към Бога. Самомнението и самоувереността тук по гибелен начин водят към погибел и предварително са обречени на позорно поражение.
„Братя мои — увещава апостол Павел, — укрепвайте се в Господа и в могъществото на Неговата сила. Облечете се във всеоръжието Божие, за да можете да устоите против козните дяволски, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на този век, против духовете на злобата поднебесни“ (Еф. 6:10–12).
Главната наша опора в духовната бран е следователно вярата и надеждата в Бога и Господа Иисуса Христа, а главното средство за борба — сърдечното, с искрена вяра, обръщане към Него. В минута на униние, в минута на смущение, в минута на страст, възбудена в теб от демона, поеми дъх от дълбината на душата си и въззови със сърцето си към Господа за помощ, и Господ няма да те остави и ще ти помогне.
Самото призоваване на името на Господа Иисуса Христа, ако се извършва с вяра, вече е страшно за дявола. „С Моето име ще изгонват бесове“ (Марк. 16:17) — обещал Господ на Своите последователи и това обещание не е лъжливо.
От историята на Църквата и житията на светите Божии угодници знаем много случаи на такова изгонване. Още в първите времена на Христовата Църква апостолите използвали името на Господа като оръжие против нечистия дух. Когато в град Филипи апостол Павел и неговите спътници били преследвани от една слугиня, обладана от дух на прорицание, „Павел, като се възмути, обърна се и каза на духа: в името на Иисуса Христа заповядвам ти да излезеш от нея. И духът излезе в същия час.“ Така разказва книгата Деяния на светите апостоли (Деян. 16:18). В древната Църква дори съществували особени заклинатели, чието задължение било да изгонват бесовете в името на Господа Иисуса Христа и с молитва.
Друго оръжие против дявола, което също е свързано с нашата вяра в Господа, е кръстното знамение. „Слава, Господи, на никога не изнемогващата сила на Твоя Кръст! — пише о. Иоан Кронщадски. — Когато врагът ме притиска с греховен помисъл и чувство и аз, нямайки свобода в сърцето си, няколко пъти с вяра изобразя кръстното знамение, тогава изведнъж и моят грях отпада от мен, и теснотата изчезва, и аз излизам на свобода. Слава Тебе, Господи!“
В житието на преподобния Симеон Стълпник се предава следният случай. Когато той още не бил достигнал висшето съвършенство на духовния живот, веднъж бил подложен на тежко изкушение, чрез което дяволът се опитал да въздейства върху неговата гордост. Бесът се явил на подвижника в образа на светъл ангел и го уверил, че заради светия му живот е решено да бъде взет жив на небето, подобно на пророк Илия. Поддал се на изкушението, преподобният Симеон излязъл от килията, следвайки своя съблазнител... Блестяща огнена колесница, впрегната с крилати коне, вече стояла пред вратата на килията. Но щом светият отшелник повдигнал крака си, за да се качи на колесницата, и по обичайния за монасите навик направил върху себе си кръстното знамение, всичко изчезнало... Такава е силата на кръстното знамение.
Но за да можем да прилагаме посочените средства в борбата с дявола, за това е необходимо още едно условие в нашия духовен живот, именно бодърстване, или внимателно наблюдение над собствените ни мисли и настроения. Като зорък страж вътрешният човек трябва да следи за приближаването на врага, за да знае мига на надвисналата опасност, когато трябва да се вземе спасителното оръжие.
Необходимо е през цялото време ясно да съзнаваме, че злият и нечист дух винаги е около нас и винаги е готов за нападение. За съжаление, именно това усещане на огромното мнозинство от хората напълно липсва. За мнозина, особено за така наречените културни хора на нашето време, самата мисъл за съществуването на дявола и за това, че се намират в несъзнателно подчинение на него, ще се стори странна и смешна. Те са напълно уверени, че всички мисли и желания, които се раждат в душата им, принадлежат на тяхното собствено „аз“ и че в управлението им те са напълно свободни и самостоятелни.
Разбира се, дяволът по всякакъв начин поддържа тази илюзия, защото слепите роби много по-лесно се държат в подчинение. Считайки своите мисли, желания и настроения за собствено достояние и не съзнавайки, че в значителна степен са навеяни от външни сили, човек трудно се отказва от тях, защото срещу това се надига неговата гордост и самолюбие под предлог уж за защита на правата на свободната и независима личност.
При такива условия никой от нас сериозно не мисли за необходимостта от контрол и съзнателен, планомерен подбор на мислите и желанията, още повече че мисълта, колкото и гнусна и лоша да е, не се смята за престъпление. Тази гледна точка постепенно се променя едва тогава, когато човек започне действително да живее християнски живот и е принуден да се бори за нравствено съвършенство.
До тогава ние обикновено не следим мислите си. Ето защо те преминават през полето на нашето съзнание като несвързани, нестройни редици — ту вяли, бледи, безцелни, ту лукави, тщеславни, обикновено суетни, понякога зли и престъпни. А междувременно именно тук трябва да бъде насочено най-бдителното внимание на християнина, защото именно в областта на мислите и чувствата става съприкосновението на нечистия дух с душата и именно тук се намират лостовете на неговото влияние върху човешката воля.
Сатана не може да принуди човека към зла деятелност; той може само да го съблазни, тоест или да го измами с привидно благовидността на подбудите, или да го увлече с мисълта за наслаждение и приятните последици от греха.
Но как да се разберем в мислите и желанията? По какви признаци да отличим онези от тях, които са внушени от дявола? Как да почувстваме докосването до душата и веянието на злия дух?
Хората, по-опитни в духовния живот, усещат това непосредствено по някаква неизяснима теснота, смущение, тежест, безпокойство в душата. Както казва преподобният Макарий Египетски: „Както оцетът и виното на вид са еднакви, но гърлото чрез чувството за вкус различава свойството на едното и на другото, така и душата по самото духовно усещане и действие може да различи дарованията на духа и мечтанията на дявола.“
Но това е на висшите степени. За нашата груба, помрачена душа това е недостъпно. Достатъчно е, ако в началото се ограничим с качествен анализ на помислите, тоест с проверка на тяхната нравствена стойност, и ще отсичаме онези от тях, които явно и определено противоречат на Божиите заповеди.
Що се отнася до изблиците на груби страсти, тяхното наличие всички усещат безпогрешно и тогава трябва да бъдем особено внимателни. „Когато почувстваш, че в сърцето ти вече няма мир поради привързаност към нещо житейско, а вместо това в него диша раздразнителност и злоба, застани веднага на стража на сърцето си и не позволявай да го изпълни дяволският огън. Моли се със сърдечна молитва и укрепявай с Божията сила страстното, нетърпеливо свое сърце. Бъди твърдо уверен, че злонамереното разпалване на сърцето е дело на врага“ (о. Иоан Кронщадски).
„Бодърствайте и се молете, за да не паднете в изкушение“ (Мат. 26:41). Така е завещал Господ Иисус Христос.
Из Беседа 5 върху Евангелието според Марк
Няма коментари:
Публикуване на коментар