Чрез изповеданието и откритото свидетелство за явленията на Божията сила в живота на хората се укрепва в човечеството вярата в Бога и в Неговото промислително действие, а заедно с това расте и се разширява кръгът от лица, съставляващи Църквата Христова. „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?.. И тъй, вярата е от слушане“ (Рим. 10:14, 17), казва апостол Павел.
Следователно откритото изповядване на вярата в Бога в много случаи е задължение за християнина и отказът от такова изповедничество често е равносилен на измяна към Христа.
„И тъй, всеки, който Мене изповяда пред човеците, ще изповядам и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Моя Отец Небесен“ (Мат. 10:32–33), казва Господ.
Особено във времена на общ упадък на вярата или на преследване и религиозни гонения изповедничеството е изключително важно и необходимо. Примерът на един мъжествен човек, който открито, въпреки присмеха и гоненията, изповядва вярата си в Бога и Господа Иисуса Христа, подкрепя вярата в слабите и колебаещи се сърца и укрепва боязливите души за подвига на защитата на религията и страданието за Христовото име. В такова тежко и критично време измяната към Христа и отречението от Него стават особено позорни.
Колко тежък грях ни изглежда отречението от Христа на апостол Петър в минутата на опасност, когато Господ, заловен под стража, се е намирал в ръцете на Своите гонители, които Го удряха и обиждаха, и когато сред тези страдания около Него е нямало нито една душа, съчувстваща Му, освен двамата ученици, изгубени в тълпата. Това положение е налагало върху учениците особено задължение мъжествено и твърдо да изразят своите съчувствия към Божествения Страдалец, защото сред всеобщата омраза и презрение това би било за Него утеха и отрада. Неслучайно разбойникът, който направи това на кръста, заслужи прошката и милостта на Господа. A да чуе в такава минута от устата на любимия си ученик отречение от Себе Си: „не познавам Човека“(Марк. 14:71) – нима това не е значело за Господа да намери в Своята препълнена чаша със страдания още една излишна капка горчилка? И когато „Господ се обърна и погледна Петра“ (Лук. 22:61), колко много говорел този тъжен поглед! Петър не можел да забрави този поглед през целия си живот и всеки път, когато пропявал петел, той горчиво плачел, спомняйки си своето отречение. Очите му винаги били зачервени от сълзи.
Точно така, когато страда в гонения Христовата Църква – нашата нежна и любяща майка, възпитала ни със своето богослужение и устави, откърмила ни със своето учение, напоила ни в тайнствата от извора на благодатта на Светия Дух – да я изоставяме в тези минути на скръб и преследвания, да се отричаме, вместо да я защитаваме, е особено позорно и присъщо на ниски и маловери души.
Напротив, каква дивна картина на благородство, вярност и честност представлява изповедничеството на християнските мъченици от първите векове през годините на гонения!
Ето една сцена, обичайна за онова време.
Южен град... На главния градски площад е издигнат подиум и на него пред хегемона (управителя) се провежда разпит на християни. Наоколо има страстна южняшка тълпа, впечатлителна, непостоянна, променлива като морето, изпълнена със смесени чувства. Едни гледат на християните с презрение, като на глупци и фанатици, вредни за държавата; други – с нескрито удивление, защото никак не могат да разберат каква сила ги кара да отиват на мъчения и смърт; трети са пълни с вътрешен възторг и преклонение пред мъжеството и непоколебимата твърдост на тези хора... A тези странни, удивителни хора, са много... Тук са и побелели старци, прегърбени от годините и изнурени от суров живот; тук са и зрели мъже в пълния разцвет на силите и способностите си; младежи, стоящи на прага на живота, обвеяни от млади надежди; девойки, плахи и нежни като лилии; дори деца... И всички те повтарят една дума, която безвъзвратно ги осъжда на смърт: „Аз съм християнин!“, „Аз съм християнка!“ И в това изповедничество всички те са еднакво твърди: и отдавнашните християни, и току-що обърнатите към Христа неофити.
У всички има един порив, едно чувство, една велика любов към Христа... Една мисъл, пълна с възторг: „Да Те позная, Господи, да усетя изведнъж, че няма нищо по-високо в живота, да се поклоня на Tвоето страдание, тук да търпя мъчения за кратки часове, за да ликувам с Теб във вечността, да споделя с Теб, Любими, Tвоите страдания – от това няма по-голямо щастие!“
Предлагат им за отречението слава, богатство, приказно благополучие, сякаш вдигайки залога, сякаш искайки да изпитат до каква степен може да стигне безумието на християните – нищо не ги изкушава. Няма такава цена, срещу която те биха могли да предадат Христа и да продадат своята вяра.
А от другата страна лежат оръдията за мъчение, разпалват се клади, топи се олово, за да ги измъчват със струя разгорещен метал... Целият този ужас на злобата и жестокостта, изчерпал фантазията си в изнамирането на най-невероятни, изтънчени мъчения и изтезания, застрашава мъчениците.
А се изисква толкова малко: да изпият каничка вино или да хвърлят щипка тамян върху езическия жертвеник. Ето това е всичко! И не щат! Едно само повтарят: „Аз съм християнин!“, „Аз съм християнка!“ По-високо и по-почетно от това звание те не знаят. И за това умират. Умират сред страшни мъчения. Умират спокойно, с молитва, с ясна усмивка на уста.
Именно това изповедничество разпространяваше вярата; върху кръвта на мъчениците растеше и разцъфтяваше Христовата Църква. Вековете на открити гонения и мъчения за Христовата вяра изминаха. Но развитието и по-нататъшното укрепване на Христовата Църква все така изискваше изповедничество от мъжествени и силни по дух хора, защото борбата на злата сила срещу Църквата не престана, а само прие други форми: към насилието се присъединиха коварството и измамата. Настъпваше епохата на ересите.
И през това време виждаме отново цяла редица от стойки борци за истинската вяра, които защитаваха Църквата със смело, силно и прямо слово, без да се съобразяват със застрашаващите ги опасности.
Ето Атанасий Велики. Него го издигна борбата с арианството – първият злостен опит на лукавия ум да опровергае православното учение за богочовечеството на Христа, обявявайки Го за сътворено същество. През целия си живот свети Атанасий се борил с тази ерес, която от време на време приемала застрашителни размери. Имало моменти, когато преследваното православие се крепяло почти само на Атанасий. Значителна част от живота си той прекарал в заточение, но нищо, никакви бури не го сломили. Той запазил и предал на идните векове учението на вярата в ненакърнена чистота.
По-нататък - епохата на иконоборството. Това било гонение не само срещу иконите, но и срещу монашеството, срещу църковните устави, срещу всичко, което слага юзда на страстите. Гонение, поддържано от няколко императора поред, водено с озлобена жестокост, без подбиране на средствата. И само една малка шепа верни на Църквата хора, смело издигнали своя глас в защита на древните устави, отстояли иконопочитанието.
В тази самоотвержена борба за чистотата на вярата особено се открояват двама герои на изповедничеството: светите преподобни Теодор Студит и Йоан Дамаскин.
Йоан Дамаскин е бил първи министър на дамаския халиф. Необикновено даровит и пламенно вярващ, той отдава цялата си ревност и целия си талант на борбата с иконоборството. В защита на иконите той написва много вдъхновени стихотворения, които придобиват необичайна популярност сред народа и се пеят из цялата на Византийската империя, увещавайки маловерните и укрепвайки слабите. Главният гонител на иконите – византийският император Лъв III Исавър – до този момент не можел да направи нищо на Йоан, за да спре неговата дейност, тъй като Дамаският халифат се намирал извън пределите на неговата власт. Най-накрая злобата на ненавистника на иконите намира коварно средство: той заповядва да бъде съставено фалшиво писмо, получено уж от Йоан и съдържащо предложение за предателство към халифа с цел свалянето му от престола. Това писмо той изпраща на халифа, сякаш възмутен от низостта на предложението. Целта на клеветника е постигната: владетелят на Дамаск в страшен гняв към своя първи министър заповядва да отсекат ръката му, написала уж предателското писмо.
Така пострадва свети Йоан за своето смело изповедничество. Да, това са били хора! И какъв укор лъха към нас от тези цялостни, светли образи в нашето време, в днешната смута, въставаща срещу Църквата, срещу църковните устави, срещу Христа.
А колко е необходимо сега изповедничеството! Какво велико значение в живота на Църквата има понякога откритото изповядване на вярата или смелата дума за изобличаване на неправдата дори от един-единствен мъжествен човек.
През 1439 г. римско-католическият папа съставя план за така наречената уния, или обединение с Източноправославната църква, стремейки се да я подчини на своето влияние и господство. За тази цел е свикан събор във Флоренция, на който са поканени представители на Православната църква. Намират се немалко предатели сред тях, които се съгласяват да приемат унията, даваща на католицизма власт над православието. Но един от отците на Източната църква, Марк Ефески – човек, уважаван от всички заради своята искреност, честност и преданост към вярата – отказва да подпише акта за съединение на църквите. И такова било влиянието и уважението, с които той се ползвал, че римският папа, научавайки, че в съборните протоколи липсва подписът на Марк, възкликва: „Е, значи нищо не направихме!“ Той бил прав: Флорентинската уния не довежда до нищо.
Ето какво означава понякога стойкостта на един човек! Особено важни са примерите за устойчива вяра и открито изповедничество за младежта, която често търси и не намира опора в своите религиозни стремежи. Представете си млад човек, попаднал в невярваща среда. Може би в душата му има правилни устои на вярата, заложени още в семейството, но нали всичко това, целият му духовен мироглед се намира едва в процес на формиране и затова е неустойчив. Отрицателните впечатления от пълното безразличие към вярата или от лекосмислената критика се втурват от всички страни върху неукрепналия мозък и капка по капка детската вяра изчезва. За такъв младеж намирането на опора за борба с заобикалящата го религиозна хладност в примера на съзнателно вярващ човек е велико щастие. Някои – макар за съжаление малцина – вярващи разбират това и не крият своите религиозни убеждения.
„Пред младежта – казваше веднъж известният професор философ Астафиев – аз не крия, а съзнателно подчертавам своите религиозни вярвания. Ако привечер, в студено време ми се случи да премина край параклиса на Иверската икона, когато там е пусто, прекръствам се с малък кръст, без да свалям шапката си. Но ако видя студент или ученик, то каквото и да е времето, свалям шапката си и се кръстя със широк кръст.“
Ако от тези образи на велики и малки изповедници пренесем вниманието си върху своя живот, то сигурно ще намерим различна картина. Ние не само че не смятаме за необходимо открито да изповядваме вярата си, но напротив, често грижливо крием своите християнски убеждения, сякаш се стесняваме и срамуваме от тях. Мнозина, свикнали да се осеняват с кръстното знамение, преминавайки край храм, понякога се боят да свалят шапка и да се прекръстят, ако някой ги гледа или ако наблизо забележат познат невярващ. Някаква странна страхливост, внушена несъмнено от лукавия дух, ги завладява понякога! Да изглеждаш смешен в очите на недоучен скептик, перчещ се с моден либерализъм във възгледите – това е ужасно! Помислете какво ще кажат: „В XX век да вярваш! Векът на парата и електричеството – и вяра в Бога като през Средновековието! Каква изостаналост! Па и по православному, по бабешки! Лютеранството – то поне донякъде бива със своя рационален подход към религията!.. Но православието! О, колко смешно!“ И православният човек, свивайки се на топчица и боязливо оглеждайки се към подигравача, се старае по-бързо да се промъкне край храма, без да се прекръсти, макар че червей го яде отвътре, а ръката му сама посяга към шапката.
Толкова е голям този страх от насмешката и опасението да не изглежда изостанал, че понякога искрено вярващи хора, особено от градския интелигентен кръг, вместо хубава икона с кандило на видно място поставят малка, едва забележима иконка някъде в ъгъла, па и по цвета на тапетите, така че веднага да е невъзможно дори да се забележи. Милост имайте! Ще дойдат гости, познати, интелигенция... ще ни осъдят!
Нима това не е отречение? – „Не познавам Човека“!
Случва се понякога във весела компания да се разказва уж смешен анекдот, пълен с най-възмутително кощунство, и никой от присъстващите да не спре разказвача, да не изрази своето негодувание срещу оскърблението на религиозното чувство. Кой не е слушал кощунствени пародии като „Сътворението на света“ или „Историята на потопа“? И трябва да се отбележи, че тези пародии не са от най-лошите. В последно време се появиха разкази и анекдоти, чието богохулство е зловещо и страшно. Съставени са фарсове и комедии от същия род, които се разказват открито, на сцена... И православните хора слушат всичко това мълчаливо, а понякога се кикотят и ръкопляскат...
Не уважаваме ние своята религия!
Особено в настоящето лукаво време, когато срещу православието се води такъв ожесточен поход, става все по-ясно колко малко ценим вярата на своите предци. С широка вълна се разлива богоотстъпничеството, отнасяйки не само младежта, но понякога и старците. Предават Православието и Църквата изключително леко, по най-незначителни причини. Желание за кариера, страх от притеснения, служебно положение, дързки насмешки, лековати квазинаучни доклади – всичко това се признава за извинителен повод за отстъпничество, поне външно. Ако сравним с това настроение силата на вярата на първите християни от епохата на гоненията, то това сравнение далеч няма да бъде в наша полза. Колко ценяха тогава християнството! Какви цялостни, силни, прави и честни натури изграждаше тази дълбока преданост към религията и колко е отпуснато и безсилно съвременното общество, носещо християнски етикет! Колко малко в него има искри – не казвам евангелски, но просто духовни ценности!
Често се оправдават с това, че предават Църквата и Господа Иисуса Христа само външно, под натиска на обстоятелствата, а в душата си са верни както преди. Ала нали Господ казва: „А който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Моя Отец Небесен“ (Мат. 10:33). Апостол Павел свидетелства: „Вярно е словото: ако сме умрели с Него, с Него и ще оживеем; ако търпим, с Него и ще царуваме; ако се отричаме, и Той ще се отрече от нас“ (2 Тим. 2:11–12).
Нима това не е страшно?
Гонят ли Църквата – длъжни сме и ние да понасяме гонение. Търпи ли Христос – длъжни сме да търпим и ние, споделяйки Неговите страдания, защото „който не взема кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:38), казва Той.
И така, изповедничеството за православния християнин в настоящето време е необходимо и неизбежно.
Но тук възниква един важен и напълно естествен въпрос: ако за християнина е необходимо откритото изповедничество, то как да се съгласува с това запазването на тайната на духовния живот, което също се изисква от него, както видяхме в предишните беседи? Та нали и Господ, изисквайки изповядване от кръвоточивата жена, не изисква това от Иаир, а напротив – заповядва на него и на близките му да мълчат за чудото на възкресяването на девицата. Значи и изповедничество се изисква не винаги, а само в някои определени случаи.
Напълно вярно, и евангелският разказ в края на петата глава от Евангелието според Марк дава ясно указание кога точно се изисква изповедничество.
Кога излезе изцелената жена със своето публично признание за чудото? Когато поиска това от нея Господ. В това се състои отговорът на поставения въпрос и разрешението на изразеното недоумение.
Изповедничеството по време на гонения е задължително за християнина тогава, когато към това го призовава Господ, тоест когато обстоятелствата се стичат за него по такъв начин, че му е необходимо да прояви пред хората своето отношение към Бога: за Христа ли е той, или против Христа. Обстоятелствата в нашия живот, всичко до най-малката подробност, се определят от Божията воля и ако Господ поставя човека пред необходимостта открито да изповяда своите вярвания, то това е Божието призоваване.
Когато християните от първите векове са били залавяни под стража и довеждани пред хегемона за разпит, те мъжествено изповядвали своята вяра в Христа, но сами не са търсели мъчения.
Самоволният призив към подвига на изповедничеството обикновено е свързан с чувство на гордост и самонадеяност и се ръководи от тях, а затова често бива наказван, защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (1 Петр. 5:5). Самоволните изповедници, оставени без Божията благодатна помощ, със свои сили не могат да издържат изпитанието и неизбежно завършват с отречение.
От древни времена се е запазила една скръбна повест за един християнин-отстъпник, някой си Нарцис, който по време на тежко гонение сам се явил доброволец за изповедничество и въпреки увещанията на духовния си отец отишъл при езическия управител, за да приеме мъченически венец за Христовото име.
Управителят го приел любезно.
– Какво искаш? – попитал той.
– Аз съм християнин – твърдо отговорил Нарцис – и дойдох да ти кажа, че вашите богове са идоли, а вие сте безумци, които се покланят на дърво и камък...
– Но нали знаеш, че християните според едикта на императора подлежат на смъртно наказание? Защо си дошъл, глупако? Върви си...
– Ние, християните, не се боим от смъртта... Тя ни довежда при Христа...
– Мълчи... Откажи се от думите си или ще заповядам да те измъчват...
– Измъчвай... За нас, християните, мъченията за Христа са сладки... За Него сме готови всичко да претърпим! И никакви мъки няма да ме накарат да се отрека от Него!
Тази самонадеяност на непризвания изповедник била жестоко наказана. Хегемонът призовал палачите. Нарцис стойко издържал няколко мъчения, все повтаряйки, че не са му страшни никакви изтезания. Но неговата воля, неподкрепена от Божията благодат, в края на краищата не издържала и когато по разпореждане на управителя били донесени нови ужасни оръдия за мъчение, той паднал духом, позорно се отрекъл от Христа и принесъл жертва на идолите.
Затова древната Църква никога не е одобрявала тази ревност не по разум и винаги е съветвала с предпазливост и благоразумие да се изчакват ясните указания на Божията воля, призоваващи към мъченичество. Даже епископите често са се криели от мъчителите, съхранявайки живота си за полза на Църквата, а християните, предали себе си самоволно на мъчения, не са били причислявани към лика на светиите.
Това отношение на Църквата към изповедничеството е намерило израз в правилата на св. Петър, архиепископ Александрийски, признати за канонични, тоест задължителни за ръководство в християнския живот. В неговото 9-о правило се изяснява православната гледна точка по този въпрос.
„Домовладиката и наш Учител често се отстраняваше от ония, които искаха да Му сторят зло, и затова понякога заради тях и не ходеше явно, а когато наближаваше времето на Неговото страдание, не Сам Себе Си предаде, но изчака, докато не дойдоха срещу Него с оръжие и с колове, и тогава им рече: „Както срещу разбойник сте излезли с оръжие и колове, за да Ме хванете“ (Мат. 26:55). Те пък, казва Евангелистът, „Го предадоха... на Пилата“ (Мат. 27:2). По Негово подобие пострадаха и ония, които се стремят към Неговата цел, помнейки Божествените Му думи, в които Той, укрепвайки ни, казва за гоненията: внимавайте в себе си, „ще ви предадат на съдилища, и в синагогите им ще ви бият“. Ще ви предадат, казва, а не вие сами себе си ще предадете; „и пред управници и царе ще бъдете заведени заради Моето име“, а не вие сами себе си ще заведете. Защото Той иска ние да преминаваме от място на място, бидейки гонени заради Неговото име, както и пак Го чуваме да казва: „Когато пък ви гонят от този град, бягайте в друг“ (Мат. 10:17–18, 23); тъй като Той не иска ние сами да пристъпваме към щитоносците и копиеносците на дявола, за да не станем за тях виновници за множества смърти, сякаш ги принуждаваме към по-голямо ожесточение и към извършване на смъртоносни дела; но иска да чакаме и да внимаваме в себе си, да бодърстваме и да се молим, за да не паднем в изкушение.“
Така християнинът не бива сам да търси мъчения, просейки си ги, за да не въведе с това гонителите на християнството в двоен грях на ожесточение и нови престъпления, но ако е принуден към изповедничество, тогава е длъжен да приеме върху себе си този подвиг.
Из Беседа 5 върху Евангелието според Марк
Няма коментари:
Публикуване на коментар