Ангелът на Филаделфийската църква
Тогава праведникът ще
застане с голяма смелост пред лицето на ония,
които са го оскърбявали
и презирали неговите подвизи;
а те, като видят, ще се
смутят от голям страх
и ще се слисат от
неочакваното негово спасение
и, като се разкайват и
въздишат от притеснение на духа,
ще думат в себе си: това
е оня същият,
който беше някога си за
присмех и за приказна гавра помежду ни.
Безумни, ние смятахме
живота му за лудост и смъртта му - безчестна!
А как е причислен към
Божиите синове, и жребият му е със светиите?
И тъй, ние сме се
отклонили от пътя на истината,
и светлината на правдата
не ни е светила, и слънце не ни е озарявало.
Ние се изпълнихме с
беззаконни и гибелни дела,
ходихме по непроходни
пустини, а Господния път не познахме.
Из
третата паримия за светител
(Прем. Сол. 5:1–7)
Оставете момчето да служи
Свт. Филарет,
в света Георгий Николаевич Вознесенски, произхожда от благочестиво православно
семейство. Той е роден в град Курск на 22 март 1903 г. Баща му Димитрий е
свещеник, а впоследствие архиепископ Хайларски в Руската задгранична
църква. През 1909 г. семейството на владика Филарет се премества в
Далечния изток и до 1920 г. бъдещият светец живее в Благовещенск, където
завършва гимназия.
Ето какво
каза самият Владика за своето детство в речта си, когато е назначен за епископ
Бризбейн: „В моя живот, в моето
детство и младост, едва ли има нещо особено заслужаващо внимание, освен може би
тези спомени от моето ранно детство, когато аз, като малко дете на шест или
седем години, по детски и наивно обичах да "играя на служба" -
направих си подобие на църковни одежди и "служех". И когато
родителите ми започнаха да ми забраняват да правя това, Владика Евгений
Благовещенски, който веднъж наблюдаваше тази моя „служба“ у дома, за тяхно
удивление, твърдо ги спря: „Оставете, нека момчето „служи“ по неговия
начин. Добре е, че обича
Божията служба.“ От този епизод става ясно, че бъдещото високо църковно
служение на Владиката е тайнствено предсказано още в детството му.
След като
завършва гимназия, бъдещият архипастир се премества в Харбин (Китай), където
завършва Политехническия институт и получава диплома за електроинженер. Впоследствие,
вече като първойерах на РПЦЗ, той не забравя и своите приятели от института.
Според спомените на всички, които го познават, както в училище, така и в
института, той винаги е привързан, мил приятел. Той се отличава с големи
способности и винаги е готов да помогне на своите състуденти. След колежа
започва да преподава и е известен като добър, способен учител; учениците му го
обичат и ценят. Неговите наставления за младите излизат извън рамките на
училищната програма и проникват във всички прояви на човешкия живот. Много
от неговите бивши ученици и колеги през целия си живот високо ценят авторитета
на владиката.
Живеейки в
семейството на свещеник и виждайки живота и делата на баща си, строг и
благоговеен пастир на Църквата, бъдещият епископ естествено от ранна възраст
привиква към храма и богослуженията. Но, както той сам казва по-късно,
отначало това е само външен, спонтанно създаден навик за атмосфера на
църковност, в която няма „ почти нищо дълбоко, вътрешно осъзнато и
съзнателно прието“. Наистина, вътрешното осъзнаване на необходимостта от вяра и
живот чрез вяра е много важно за човека, тъй като без това, възприемайки
църковността само външно, просто чрез атмосферата, в която живее, човек
впоследствие, при променени обстоятелства, може напълно да загуби вярата в Бога.
„Но Господ знае как да докосне човешката
душа! — припомня владика Филарет. „И аз несъмнено виждам такова докосване на Неговата закриляща Отеческа
десница в това как през студентските ми години в Харбин бях поразен като от
гръм от думите на свт. Игнатий Брянчанинов, които прочетох в неговите
произведения: „Гробе мой! Защо те забравям? Ти ме чакаш и със сигурност
ще ти бъда жител; защо те забравям и се държа така, сякаш ковчегът е чужда
собственост, а не моя?“.
Сега ще ме разберат само онези, които сами са
преживели такъв, така да се каже, „духовен удар”! Като ослепителна
светлина - светлината на една истинска християнска концепция за живота и
смъртта, смисъла на живота и смисъла на смъртта, блесна пред младия ученик - и
започна нов вътрешен живот... Всичко светско, всичко "мирско" загуби
интерес в очите ми, отиде някъде, заменено от различно съдържание на
живота. И крайният резултат от тази вътрешна промяна беше приемането на
монашество...“
Монах Филарет
Светител
Филарет приема монашество през 1931 г. По това време той вече е в свещенически
сан - той е отец Георгий. Ръкоположен е за дякон на 5/18 май 1930 г. и за
свещеник на 22 декември/4 януари 1931 г. През същата година завършва Пастирския
богословски курс в Харбин. Като монах получава името Филарет – в чест на св. прав.
Филарет Милостиви. През 1937 г. о. Филарет е възведен в
архимандритски сан.
„Човек за много неща мисли, за много неща
мечтае и към много неща се стреми - казва св. Филарет в една от своите
проповеди, - и често нищо не се сбъдва в
живота му. Но никой няма да избегне Страшния съд на Христа. Нищо
чудно, че премъдрият Соломон е казал:
„Помни края си и никога няма да съгрешиш!“. Ако помним, че земният живот ще
свърши и какво ще се изисква след него, тогава ще живеем така, както трябва да
живее християнинът. Студент или ученик, който е изправен пред труден, важен
изпит, няма да го забрави, а го помни през цялото време и се опитва да се
подготви за него. Но този изпит ще бъде страшен, защото ще бъде изпит за
целия ни живот, външен и вътрешен. Освен това няма да има поправителен за този
изпит. Това е ужасният отговор, който ще определи съдбата на човека за
цялата безгранична вечност. ... Господ Иисус Христос, макар и всемилостив,
е и всеправеден. Разбира се, Христовият Дух е изпълнен с любов, затова дойде
на земята и Се отдаде изцяло за спасението на човека. Но ще бъде страшно за онези
хора на Страшния съд, които ще видят, че не са се възползвали от тази Велика
Жертва на въплътената Любов, а са я отхвърлили. Помни края си, човече, и
никога няма да съгрешиш.“
Първите
години от монашеството на бъдещия светец преминават под знака на обичайните
изкушения, срещани по този житейски път. Отначало о. Филарет получава
много помощ от съветите на тогавашния първойерарх на РПЦЗ митрополит Антоний († 1936),
с когото о. Филарет кореспондира няколко години. И разбира се, о. Филарет се
опитва да намери отговор на своите недоумения в писанията на светите отци,
които от самото начало го насочват по пътя на духовния живот и които са
незаменим водач при липсата на живи наставници. Че о. Филарет е
възпитан в истинския православен дух именно от писанията на св. отци, става
ясно и от факта, че впоследствие той почти винаги се изправя почти сам да
защитава истината Божия и църковната истина. Светците го учат да не се страхува
да остане сам в борбата за истината, защото „ако Бог е за нас, кой ще бъде
против нас?“ (Рим. 8:31). Любовта на о. Филарет към Словото Божие е
такава, че той научава наизуст всичките четири Евангелия и впоследствие през
целия си живот се опитва да изгради своите проповеди върху тълкуването на
определени думи на Господа, евангелски притчи и истории.
Харбинският пастир
В Харбин
о. Филарет провежда широка църковна и пастирска проповедническа
дейност. Още в първите години на своето свещеническо служение в Китай той
привлича много хора, които търсят духовен път. Богослуженията, които извършва с
пламенна вяра, и вдъхновените му проповеди изпълват църквите с
богомолци. Хората се стичат масово в църквата, където служи
о. Филарет. Той е обичан от всички слоеве от населението на
Харбин; името му е известно и далеч извън границите на Харбинската
епархия. Той е любезен и достъпен за всеки, който се обръща към
него. Пред вратата на скромната му килия има опашки от желаещи да говорят
с него; отивайки при него, хората знаят, че ще получат правилния съвет,
утеха и помощ.
О. Филарет
обича и жали хората. Господ го надарява със специална дарба - да намира
правилния подход към всеки. Със своята чувствителна и състрадателна душа, той
веднага разбира душевното състояние на човека и, давайки съвети, утешава
страдащите, укрепва унилите и ободрява отчаяните с невинни шеги. Той обича да
казва: „Не унивай, християнска душо!
За вярващия няма място за униние! Гледай напред - там е Божията милост!“
Хората си тръгват от него успокоени, укрепени от силната му вяра.
Младият
духовник е щедър не само на духовни, но и на материални милостини, подражавайки
на своя небесен покровител праведния Филарет. Мнозина едва след смъртта на
светеца научават колко добро е направил и как тайно е помагал на нуждаещите
се. Много хора, изпаднали в беда и бедност, се обръщат към него и той не
отказва помощ на никого, освен може би в онези случаи, когато буквално не му е останало
нищо и той, усмихвайки се виновно, казва: „Нямам нищо, гълъбче!“ Но дори и тук той намира изход, раздавайки
и личните си вещи.
О. Филарет
отдава целия себе си в служба на Бога и ближните. Четейки Свещеното Писание и
творбите на светите отци, той ги възприема не като нещо абстрактно, а като
истински слова на вечния живот , който всеки християнин, който иска
да се спаси, трябва да следва в живота си. Един от любимите му пасажи от
Писанието, които той често цитира, са думите на Господ от Апокалипсиса,
изобличаващи „хладките” християни. Епископът многократно подчертава,
че хладкостта и безразличието на човека към истината е много по-лошо от
откритото противопоставяне на Христа. Ето например какво казва светецът в проповедта
си в Неделята на всички светии:
„Сега Православната църква прославя всички
Божии светии, всички светии, които приеха святото Христово слово не така, сякаш
е писано за някой друг, а като писано за тях, приеха го за ръководство през
целия си живот, изпълнявайки Христовите заповеди.
Разбира се, техният живот и подвиг са назидание
за нас, трябва да вземем пример от тях, но сами знаете с какви примери е
изпълнен животът сега! Колко добри примери за християнски живот виждаме
сега?! Когато видите какво става в света, не може да не си помислите, че човек,
който има истински християнски православен мироглед, сред множеството земни
хора, сега е сякаш в пустиня. … Замислят ли се какво ги очаква? Замислят ли
се, че Христос ни е дал заповеди не за да ги пренебрегваме, а да се опитаме да
живеем така, както учи Църквата?
Цитирахме тук един пасаж от Апокалипсиса, където
Господ казва на един от служителите на Църквата: „Знам твоите дела: ти не си
нито студен, нито горещ. Ех, да беше студен или горещ!“ Трябва да
бъдем пламенни, или поне да следваме повелята на душата си, да изпълняваме
Божия закон.
Но има и такива, които вървят срещу този закон.
Но ако човек не е заспал духовно, ако все пак по някакъв начин преживява нещо
духовно и ако не склонява себе си към това, което се върши в светския живот
сега, а скърби и страда, но във всеки случай не дреме, не спи – то за него има
надежда, че ще дойде в Църквата. Нима са малко примерите за богоборци, обръщащи
се по пътя на истината? Като се започне от апостол Павел...
Господ в Апокалипсиса казва: „О, ако беше студен
или горещ, но понеже не си нито студен, нито горещ, а хладък, то ще те изплюя
от устата Си.“... Така говори Господ за тези, които са безразлични към Неговото
свято дело. Сега, всъщност, те дори не мислят за това. Какво ли не ги
интересува сега хората, с какво ли не пълнят мозъците си, но са забравили Божия
закон. Понякога говорят красиви думи. Но какво могат да направят
думите, когато тези думи идват от лицето на една долна лъжа?!
Трябва да се молим на Бога, Господ да ни научи
както трябва на Своя свят закон и да следваме примера на онези хора, които
приеха този закон, изпълниха го и прославиха тук Всемогъщия Бог.“
Глас на викащия в пустинята
Следвайки
примера на светите отци, светител Филарет не учи другите на това, което самият
той не направи. Самият той, подобно на светците, на които призовава да
подражава, приема всичко написано в Свещеното Писание и светоотеческите
съчинения „не като някъде, от някого написано“, а като истинско ръководство
за живота.
О. Филарет
е изключително строг към себе си и води наистина аскетичен начин на
живот. Той има рядко срещана памет, пази в ума си не само думите на
Евангелието и светите отци, но и скърбите на своето паство. Когато се среща с
хората, светецът проявява голям интерес към всички аспекти на техния живот,
няма нужда да му напомнят нуждите и трудностите - той сам развива темата за
разговор с човека, която го интересува, и дава отговори на измъчващите го
недоумения.
През 1931
г. китайската област Манджурия е окупирана от японските войски. Четиринадесет
години по-късно японците са заменени от комунистите – през 1945 г. съветските
войски побеждават японската армия; след съветските комунисти на власт идват китайските.
Още в първите дни на „червената революция“ съветското правителство започва
да предлага на руските емигранти да вземат съветски паспорти. Агитацията
се провежда умело, много фино и ловко, а измаменият руски народ, уморен от
тежките години на японската окупация, през която всичко руско се потиска, вярва,
че в СССР вече е настъпила „пълна свобода на религията“, и започват
масово да вземат паспорти.
По това
време о. Филарет е настоятел на Иверската църква в Харбин. Служител
на харбински вестник идва при него и го пита за мнението му за „милостта“ на
съветското правителство да предложи на емигрантите да вземат съветски паспорти,
очаквайки да чуе от него думи на благодарност и възхищение. „Но аз му отговорих, казва вл. Филарет, че
категорично отказвам да взема паспорт, тъй като не знам за никакви
„идеологически“ промени в Съветския съюз и по-специално не знам как живее Църквата
там, но знам много за разрушаването на църкви и преследването на духовенството
и миряните. Питащият побърза да прекъсне разговора и да си тръгне…“
Скоро
о. Филарет прочита в Журнала на Московската патриаршия , че Ленин е
най-великият гений и благодетел на човечеството. Отец Филарет не издържа
на подобна лъжа и от църковния амвон посочва на вярващите цялата неистина на
такова възмутително изказване, подчертавайки, че патриарх Алексий (Симански),
като редактор на ЖМП, носи отговорност за тази лъжа. Гласът на
о. Филарет звучи самотно: никой от духовниците не го подкрепя, а
епархийските власти му забраняват да проповядва от църковния амвон, под която
забрана той остава доста дълго време. Така, докато все още е свещеник, светецът
е принуден сам да се бори за църковната истина, не намирайки разбиране сред
събратята си.
Почти
целият Далекоизточен епископат на Руската задгранична църква по това време
признава Московската патриаршия и по този начин о. Филарет неволно се
оказва под юрисдикцията на МП, като клирик на Харбинската епархия. Това е
изключително трудно за него. Той никога не допуска поменаване на безбожни
власти по време на богослуженията, независимо в каква енория служи, и никога не
извършва молебени и панихиди по нареждане или в угода на съветската
власт. Но дори и при такова упорито ограждане от тази фалшива църковност,
каноническата зависимост от МП тежи много на душата на о. Филарет.
Мъченик за вярата
Когато в
СССР е обявена известната кампания за „разработване на девствената земя“ ,
емигрантите в Китай са поканени да заминат за Съюза. За съжаление на
о. Филарет, собственият му баща Димитрий, архиепископ Хайларски, заедно с
няколко други епископи, се връща в СССР. Но о. Филарет, както и преди
единствен, в пламенните си проповеди неуморно говори за лъжите, които се разпространяват
в МП и изобщо в „ страната на съветите“. Не само в частни разговори,
но и от амвона той обяснява, че доброволното заминаване на работа в страна, в
която се строи комунизъм и се преследва религията, е предателство към Бога и
Църквата. Той категорично отказва да отслужи молебени за път на
заминаващите за СССР, тъй като главното в такъв молебен е молитвата за
благословение на добро намерение, а намерението да се отиде в СССР о. Филарет
не смята за добро и не може да лъже Бога и хората. Така говори и действа
той през целия си престой в Китай.
Такава
твърда и непримирима позиция спрямо Московката патриаршия и съветските власти
не остава незабелязана. О. Филарет е викан многократно на разпити, на един
от които дори е бит. Накрая се опитват и да го убият: подпалват къщата, в която
живее, като преди това заковават с дъски вратите и прозорците на долния
етаж. Пожарът е страшен, а о. Филарет едва успява да избяга: той
скача, силно обгорен, от прозорец на втория етаж. Вследствие на претърпените насилия
по време на разпитите и изгарянията от пожара, той остава с леко наклонена на
една страна глава и изкривяване на долната част на лицето до края на живота си. Увредени
са и гласните му струни. Така свети Филарет се нарежда сред изповедниците
и мъчениците за вярата.
Архимандрит
Филарет напуска Китай едва след като почти цялото му паство напуска Харбин. Той
разказва: „Стараейки се да защитя паството
си от съветския фалш и лъжа, самият аз понякога чувствах неизразима тежест до
степен, че няколко пъти се доближавах до решението да напусна напълно - да се
откажа от служението. И само мисълта за моето паство ме спираше: как да
оставя тези, малките? Ако напусна и оставя служението, значи те ще трябва
да отидат на съветската "служба" и да чуят молитвите за
предшествениците на Антихриста: "Господи, запази ги на многая лета" и
т.н. Това ме спря и ме принуди да изпълня дълга си докрай. И когато най-после с
Божията помощ успях да избягам от червения Китай, първата ми работа беше да се
обърна към Първойерарха на Руската задгранична църква митрополит Анастасий с
молба да ме счита отново под юрисдикцията на Руската задгранична църква. Владиката
отговори любезно и с любов, като незабавно благослови да служа в Хонконг като
презвитер на синодалната юрисдикция и посочи, че всеки духовник, който се
премества в тази юрисдикция от юрисдикцията на Москва, трябва да представи
специално покайно заявление, че съжалява за своето (макар и принудително)
пребиваване в нея. Направих това веднага.“
Владика - първойерарх
Скоро о. Филарет
отлита за Австралия и пристига в Сидни. Управляващият руски архиепископ на
Австралия го приема сърдечно с любов и още в първите седмици на о. Филарет
в Австралия започва да се говори за възможността той да бъде ръкоположен
за епископ. В душата на архимандрит Филарет веднага се зараждат колебание
и съмнение. В своето дълбоко смирение той се смята за слаб и недостоен за
такова високо служение. Опитът от монашеското послушание обаче не му позволява
да се отклони от пътя, към който го призовават църковните власти. През 1963 г. той
е ръкоположен за епископ на Бризбейн, викарий на Австралийската епархия. В
словото си на своето епископско ръкоположение архимандрит Филарет казва на
присъстващите архипастири:
„Светители Божии! Много размислях през
последните дни, огледах внимателно и направих проверка на живота си - и...
виждам, от една страна, верига от безброй Божии благословии, а от друга,
безброй много мои грехове... Затуй възнесете вашите свети молитви за моето убожество
в наистина страшния за мен час на посвещението, така че Началникът на пастирите
Господ, призовавайки ме към висотата на това служение чрез вашата светиня, да
не ме лиши, грешния и окаян, от жребия и участта на Неговите избраници...“
Един от
по-старите владици, подавайки на новопоставения епископ епископския жезъл, му
казва: „Не бъди като крайпътен знак,
само да показваш на другите пътя напред, докато ти самият оставаш на мястото си“,
а епископ Филарет отговаря: „И затова се
помолете, отци и архипастири, та като проповядвам на другите, аз самият да не
се окажа недостоен раб.“
Разбира
се, смиреният служител на Църквата дори не предполага, че още на следващата
година ще стане първойерарх на цялата руска диаспора и че името му ще стане
известно в цял свят като изповедник и борец на Истинската православна вяра...
През 1964
г. митрополит Анастасий, който дълги години е първойерарх на Руската Православна
Църква извън Русия (РПЦЗ), подава молба пред събора на архиереите да бъде
отправен на покой по здравословни причини и напреднала възраст. Възниква
въпросът кой да бъде новият Първойерарх. Някои от членовете на РПЦЗ желаят да
видят на тази позиция св. архиепископ Йоан (Максимович), но друга част от тях е
силно против. Тогава, за да избегне по-нататъшно влошаване на ситуацията и
възможен скандал или дори разкол, св. Йоан оттегля кандидатурата си и предлага най-младия
сред тях, епископ Филарет, да бъде избран за Първойерарх. Този избор е
подкрепен и от митрополит Анастасий: Владика Филарет е най-младшият по
ръкоположение, стоял е далеч от конфликтите сред руската диаспора и не е
привърженик на никоя „партия“ в Синода. И така, на 14/27 май 1964 г., на
празника Преполовение на св. Петдесетница, Бризбейнският епископ Филарет е
избран от Архиерейския събор на РПЦЗ на първосветителския престол.
Камък за препъване
И наистина,
в това събитие се проявява десницата Господня! В продължение на 21 години Владика
Филарет управлява Руската задгранична църква. По негово време са прославени
много Божии светии: праведният Йоан Кронщадски (през 1964 г.), св. Герман
Аляски (през 1971 г.), блажената Ксения Петербургска (през 1978 г.) и накрая,
през 1981 г. - Съборът на руските новомъченици и изповедници, начело с Царските
мъченици и патриарх Тихон. Прави впечатление, че преди митрополит Филарет в
РПЦЗ не е имало нито едно прославление на нови светии. Това добро начинание,
както и цялата дейност на Владика Митрополит Филарет, свидетелстват за факта,
че от самото начало на своето първосветителско служение той поставя курс за
запазване и защита на светоотеческото Православие, разбирайки, че всички
дотогава православни църкви по света отстъпват от вярата, че истинските православни
християни не бива да вървят повече с „официалното православие“, и че
следователно не трябва да се чака някой от заемащите древните апостолски
катедри, но - уви! – вече отклонили се от апостолското изповедание на
вярата, да прославят нови светии, вече явно прославени от Бога, но че трябва да
го правят сами.
Възпитан
върху учението на светите отци, владика Филарет се стреми да води своята Църква
по светоотеческия път. За съжаление, той среща малко разбиране сред своите събратя
епископи, някои от които напълно отказват да разберат неговите стремежи. Светецът
е изправен пред трудна задача, тъй като, от една страна, е необходимо да поведе
Църквата към решително отхвърляне на отстъпничеството на „световното православие“,
а от друга, да запази единството между членовете на Синода.
Сред
епископите на РПЦЗ последователен привърженик на сближаването със световното православие
е Женевският и Западноевропейски архиепископ Антоний. Някои епископи се опитват
да използват прецедентите на рядко и нередовно общение с „официалните
църкви“ през 30-те - 50-те години, за да оправдаят желанието си да
поддържат общение с икуменистите, позовавайки се, наред с други неща, на факта,
че РПЦЗ никога официално не е скъсвала с никоя от църквите на "световното
православие". Негласната цел на тези епископи е РПЦЗ да признае Московската
патриаршия и да влезе в общение с нея. Но Владика Филарет наистина става за
всички любители на „световното православие” камък за препъване и
камък на съблазън. Не напразно днес някои от противниците на неговия курс казват,
че митрополит Филарет „нищо не разбирал“ от това какво трябва да бъде
положението на Задграничната църква, защото цял живот е живял далеч от „големия
свят“ – с една дума, бил „невъзпитан“ , не познавал „традициите“
на Задграничната Църква, – затова, уж, курсът му се различавал толкова много от
курса на всички други „официални църкви“; други намекват, че е попаднал
под нечие „лошо влияние“. Но по-скоро е правилно да се каже точно
обратното: светител Филарет получава най-доброто „възпитание“, попивайки
светоотеческата мъдрост още от младини, живеейки и постъпвайки под нейно
влияние, и църковният курс, който поема, именно поради това се различава от
курса на йерарсите на „световното православие” , защото последните,
бидейки синове на този век, просто потъпкаха светоотеческото учение и канони на
Църквата, сякаш те не съществуват.
Покровител на истинското Православие
Освен това
Господ ясно показва, че пътят, по който върви светител Филарет, Му е угоден:
през 1982 г. се явява едно велико чудо на Божията милост - чудотворната
мироточива икона на Иверската Божия Майка от Монреал, която петнадесет години
непрекъснато източва миро и тайнствено изчезна през 1997 г.
По време
на първосветителството на Владика Филарет икуменизмът окончателно показа
истинското си лице – прикрита ужасна ерес, която иска да обедини всички
предишни ереси и се стреми да погълне напълно Православието, унищожавайки самото
понятие за Христовата Църква и създавайки световна „църква“ на антихриста.
В
противовес на отстъпническите „ православни църкви” митрополит
Филарет се стреми да укрепи движението на истинските православни християни по
целия свят. Така през декември 1969 г., под негово ръководство, Синодът на
РПЦЗ официално признава валидността на хиротониите на старостилните епископи, последователи
на митрополит Хризостом Флорински, което предишният първойерарх на РПЗЦ, вл.
Анастасий, отказва да направи до края на живота си. Това признание укрепва
позициите на „флоринитите“, в резултат на което и другата група старокалендарци
в Гърция „матеевците“ също се обръщат към Синода на РПЦЗ и през 1971 г. двама техни
митрополити пристигат в Ню Йорк с цел „установяване на духовно общение за
укрепване на Свещената борба за Православието“ и за коригиране на неканоничния им
статус.
Втвърдяване на отношението към официалното „Православие“
Това
сближаване с гръцките старокалендарци върви паралелно с втвърдяване на
отношението към „официалните църкви”. И това е съвсем естествено, тъй като
енергичната икуменическа дейност на Цариградския патриарх Атинагор води до
това, че през декември 1965 г. се стига до взаимното „вдигане на анатемите“
между Православната Църква и римокатолиците, за което изявления се правят
едновременно в Рим и Константинопол. Атинагор признава католиците за
свои „братя в Христа“. Такава явна антиправославна постъпка на Цариградската
патриаршия не може да остави светител Филарет равнодушен. На 15 декември 1965
г. той пише на Атинагор, протестирайки срещу действията му:
„Този акт приравнява заблудата и истината. Векове наред
цялата Православна Църква с право е вярвала, че тя по никакъв начин не се е
отклонила от учението на св. Вселенски събори, докато Римската църква възприе
редица нововъведения в своето догматично учение, в противоречие с
Православието. Колкото повече иновации са въвеждани, толкова повече се
задълбочава разделението между Изтока и Запада. Догматичните отклонения на Рим
през 11 век дори все още не съдържат грешките, добавени по-късно. Следователно
отмяната на взаимните запрещения от 1054 г. би могло да има значение в онази
епоха, но сега то служи само като доказателство за пренебрегване на най-важното
и главното, а именно, обявените след това нови учения, непознати на древната
Църква, някои от които, след като бяха опровергани и изобличени от св. Марк
Ефески, послужиха като причина Флорентинската уния да бъде отхвърлена от
Светата Църква.
Ние заявяваме решително и категорично:
Никакво обединение на Римската църква с нас не е
възможно, докато тя не се откаже от новите си догмати и никакво молитвено
общение с нея не може да бъде възстановено без решение на всички църкви, което
обаче не ни се струва възможно докато Руската църква, сега принудена да живее в
катакомбите, не бъде свободна.
...Считаме за необходимо да заявим, че нашата
Руска задгранична църква, както несъмнено и Руската църква, която сега се
намира в „катакомбите“, няма да се съгласи на никакви „диалози“ за догматите с
други изповедания и предварително отхвърля всяко споразумение с тях в това
отношение, признавайки възможността за възстановяване на единството с тях само
ако те напълно приемат православното учение във вида, в който то е било
запазено досега от светата, съборна и апостолска Църква.
...Църковното предание и примерът на светите
отци ни учат, че с отпадналите от Православната църква не се води диалог. По-скоро
към тях винаги е отправен монологът на църковната проповед, с който Църквата ги
призовава да се върнат в нейното лоно чрез отказ от всяко учение, несъгласно с
нея. Истинският диалог включва обмен на мнения, позволяващ възможността за
убеждаване между участниците, за да се постигне споразумение. Както се
вижда от енцикликата Ecclesiam Suam, папа Павел VI разбира диалога като план за
нашето присъединяване към Рим или възстановяване на общението с него чрез
някаква формула, която обаче оставя без промяна неговото верую и по-специално
догматичното му учение за позицията на папата в Църквата. Но всяко
съгласие с заблудата е чуждо на цялата история на Православната църква и нейната
същност. То би могло да доведе не до единодушно изповядване на истината, а до
илюзорно външно обединение, подобно на съгласието на разногласни протестантски
асоциации в икуменическото движение. Нека такова предателство към Православието
да не проникне сред нас!“
Подобен
апел митрополит Филарет отправя и към друг лидер на икуменическото движение –
американския архиепископ Яков. Архиереите-отстъпници не се вслушват в
увещанията му. Икуменическото движение продължава да набира скорост. Свт.
Филарет гледа със скръб на отпадането от истинската вяра на някогашните
православни църкви и затова нарича своите послания към тях „Скръбни послания“. В
Първото послание, написано през 1969 г., свт. Филарет казва, че решава да
се обърне към всички епископи, „някои от които заемат най-древните и славни
катедри“ , тъй като, според думите на св. Григорий Богослов, „истината
се предава с мълчание“ и не може да се мълчи, когато се види отклонение от
чистотата на Православието, защото всеки епископ при ръкополагането си дава
обещание да пази вярата и правилата на светите отци и да защитава Православието
от ересите. Владиката цитира различни икуменически изявления на Световния съвет
на църквите (ССЦ) и ясно показва, въз основа на светоотеческото учение и
канони, че позицията на ССЦ няма нищо общо с Православието, следователно
православните църкви не трябва да участват в работата на този съвет. Светител
Филарет подчертава също, че гласът на Московската патриаршия не е гласът на истинската
Руска Църква, която е гонена в родината си и се крие в катакомбите. Владиката
призовава всички православни йерарси да защитават чистотата на православието.
Митрополит
Филарет пише своето второ „Скръбно
послание” в Неделята на Православието през 1972 г. В него той отбелязва, че
през последните две години, въпреки че е имало изказвания на епископи за
неправославието на икуменическото движение, нито една Православна църква не е
декларирала оттеглянето си от ССЦ. Владиката поставя за цел Второто
послание „да покаже бездната на
ереста срещу самата концепция на Църквата, в която са въвлечени всички
участници в икуменическото движение.“ Той припомня страшното пророчество на
апостол Павел, че на онези, които не приемат „любовта към истината за свое
спасение“, на тях Господ ще изпрати „действие на заблуда, за да повярват
на лъжата. За да бъдат осъдени всички, които не повярваха на истината, но
възлюбиха неправдата.“ (2Сол. 2:10-12)
Третото
послание на светител Филарет, написано през 1975 г., е посветено на т.
нар. „Тиатирско изповедание“ на митрополит Атинагор, екзарх на Цариградската патриаршия
в Европа, документ, написан в напълно еретичен дух, но който не предизвика
никаква реакция от предстоятелите на „официалните църкви“.
Срамно равнодушие
Очевидно в
началото Владика Филарет се надява, че поне някои от епископите на „световното
православие” ще се вслушат в думите му, затова в своите послания той се обръща
към тях като към истински архипастири на Църквата. Освен това, опитите за
увещание са в съответствие с апостолската заповед: „Страни от еретик, след като
го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши,
като сам осъжда себе си.“ (Тит 3:10-11) Подобава, преди да се приеме
анатема срещу отстъпниците, да се опита да бъдат обърнати от заблудата. Уви, отсреща
няма обръщане и икуменическото нечестие продължава да се разпространява.
Владиката
отправя апелите си не само към епископите, но и към своето паство, като
неуморно обяснява опасността от новата ерес. Говорейки за ревността на св. Николай
Чудотворец, който зашлевил Арий, хулещ Божия Син, Владиката казва:
„Колко често ни липсва такава ревност там,
където наистина трябва да отстояваме охулената и потъпкана истина! Искам да ви
разкажа за един случай, който се случи съвсем наскоро и който би било трудно
дори да си представим преди няколко години - но сега всички се плъзгаме все
по-надолу. Един човек, дошъл от Париж, ни разказа какво се е случило на една
така наречена „икуменическа среща“. Вие, разбира се, знаете какво е икуменизмът; това
е ерес на ересите. Той иска напълно да зачеркне понятието за Православната
църква като пазителка на Истината и да създаде някаква нова, странна „църква“.
И тъй, състояла се тази „икуменическа
среща“. Имало там един така наречен православен архиерей от Парижкия
богословски (всъщност еретичен) институт, имало един еврейски равин, един
пастор и един католически свещеник. Първо се помолили някак си, а след
това започнали да изнасят речи. И така (простете ми, че говоря такива неща от
светия амвон, но искам да ви покажа до къде са стигнали нещата) еврейският
равин казал, че Господ Иисус Христос е незаконен син на особа с леко поведение...
Но не това е най-големият ужас. Еврейският
народ отдавна се противи на Бога, така че няма какво да се чудим на тези негови
думи; ужасът е, че когато евреинът казал това, всички замълчали. По-късно
„православният” архиерей бил попитан от човека, който чул това ужасно
богохулство: „Как можахте да замълчите?” Той отговорил: „Не исках да обидя
този евреин.“ Не можеш да обидиш евреина, но да обиждаш Пречистата Дева Мария
можеш! Ето до какво стигнахме! Колко често на всички ни липсва ревност,
когато е необходимо да станем и да защитим нашите светини!
Един православен духовник трябва ревностно да възстава
срещу богохулството, точно както св. Николай затворил устата на еретика. ...
Но, за съжаление, сега сме станали, както се казва, „срамно равнодушни към
доброто и злото“. Именно върху това безразличие… се основава ереста на
икуменизма, както и апостасията (вероотстъпничеството) – това отстъпление,
което става все по-очевидно.
...Нека, братя, помним, че християнската любов
обхваща всички, към всекиго е милостива, всекиго иска да спаси и всичко, което
е сътворено от Бога, милва, жали и обича; но там, където вижда съзнателен
поход срещу истината, тя се превръща в пламенна ревност, която не може да търпи
подобно богохулство. ...И това винаги трябва да бъде така, защото всеки
православен християнин винаги трябва да бъде има ревност по Бога.“
Борба отвътре
В началото
на 70-те години в Задграничната църква възниква силно движение в подкрепа на
съветските дисиденти. Когато през 1974 г. се провежда Третият все-задграничен събор,
значителна част от събора, водена от Женевския архиепископ Антоний, застъпва идеята
РПЦЗ да окаже безусловна подкрепа на дисидентите, въпреки тяхното членство в
Московската патриаршия и тяхната икуменическа идеология, чужда на духа и
учението на РПЦЗ. Традиционалистите обаче, макар да отдават необходимото
уважение на смелостта на дисидентите в СССР, се противопоставят на тяхното
признаване, което може да подведе вярващите в Русия, обезценявайки
свидетелството на истинските катакомбни изповедници и създавайки впечатлението,
че човек може да бъде истински изповедник в еретична църковна организация. Много
по-късно, през 1980 г., след като един от лидерите на дисидентите
о. Димитрий Дудко се „пречупва“ и принася „покаяние“ по телевизията за
своята „антисъветска дейност“, владика Филарет пише на либерално настроения
свещеник от РПЦЗ о. Виктор Потапов, че не е могло и да
бъде другояче, тъй като дейността на о. Димитрий Дудко е ставала вътре в
МП, тоест извън истинската Църква, в „църквата на лукавстващите” и
затова не е имал Божията закрила. А ако о. Димитрий бе преминал в истинската
Църква, то съветското правителство щеше да се отнесе жестоко с него, но в
същото време Божията благодат щеше да го укрепи за подвига на истинското
мъченичество. Така светителят още по това време се обявява против широко
разпространената идеология на „борбата отвътре“ за възраждането на
Църквата, когато „борците за Православието“ извършват своята дейност
в рамките на отпаднали от Православието църковни организации, запазили само
външната обвивка на истинската Църква. Владика Филарет винаги предупреждава
своето паство и свещеници срещу всякакъв вид общуване с МП, не само молитвено,
но дори и битово, като подчертава, че подобно наставление се съдържа в Завета
на митрополит Анастасий.
Според
спомените на Владимир Мос, един ден през август 1977 г., в присъствието на
митрополит Филарет, той повече от час спори за статута на МП с проикуменическия
епископ на РПЦЗ Павел Щутгартски, който по това време управлява енориите на
РПЦЗ във Великобритания. По време на целия диспут Владика Филарет не обелва
нито дума. Въпреки това, вече ставайки, за да си тръгне, той казва: „Владимир! Съветвам ви никога да не
забравяте за анатемата, произнесена от Катакомбната църква срещу Московската
патриаршия!“.
На Събора през
1974 г. също има гласове за обединение на РПЦЗ с разколническите Парижка и Американска
юрисдикции – „в духа на любовта“ , без да се подчертават различията. Но
тези гласове са принудени да замлъкнат, когато митрополит Филарет подчертава,
че любовта, която не иска да безпокои ближния, като му изтъква грешките, не е
любов, а омраза, както пише за това св. Максим Изповедник:
„Желая и ви моля да бъдете напълно твърди
и непримирими с еретиците не само по отношение на сътрудничеството с тях , но и
на каквато и да е подкрепа за техните безумни вярвания. Защото считам за човеконенавист
и отдалечаване от Божествената любов да се подкрепя заблуждението и така онези,
които вече са пленени от него, да станат още по-покварени.“
След
кончината на катакомбния архиепископ Антоний (Галински-Михайловски) през 1976
г., светител Филарет приема под своя омофор четиринадесет йеромонаси на
Катакомбната църква, останали без архипастирска грижа. Владиката високо
оценява подвига на катакомбниците и дава за пример на катакомбните монахини,
които отказали да изпълняват заповедите на безбожните власти и получили
чудотворната Божия помощ за своята твърдост - те не замръзнали след няколко
часа пребиваване на ледения вятър, където чекистите ги оставили, за да ги убият
по този начин, и казва: „Ако цялата
многомилионна маса руски хора беше показала такава вярност като тези монахини и
бе отказала да се подчинява на разбойниците, спуснали се срещу руския народ,
комунизмът щеше да се срути моментално, защото същата Божия помощ, която по
чудо спаси монахините, предадени на сигурна смърт, щеше да дойде и при хората. И
докато народът признава тази власт и й се подчинява, макар и да я проклина в
душата си, тази власт ще си остава.”
Анатема на икуменизма
Времето
минава и става все по-ясно, че за православните е невъзможно да имат общение с
никоя от „църквите“ на световното „православие“, още по-малко да
бъдат в тях: в началото на 80-те години настъпва преход от междухристиянски
икуменизъм към междурелигиозен. През 1980 г. Икуменическата пресслужба (ENI)
заявява, че Световният съвет на църквите (ССЦ) разработва план за обединяване
на всички християнски деноминации в една нова религия. През 1981 г. в Лима,
Перу, е съставена между-деноминационна евхаристийна служба, а на конференцията протестантски
и православни представители в ССЦ се съгласяват, че кръщението, евхаристията и
ръкоположенията във всички деноминации са валидни и приемливи. Но най-големият
скандал предизвиква Генералната асамблея на ССЦ във Ванкувър, Канада през 1983
г. На нея присъстват представители на всички съществуващи религии, събитието започва
с езически ритуал, извършен от местни индианци. Православни йерарси участват в
религиозни церемонии заедно с представители на всички световни религии,
включително и станалия по-късно Руски патриарх Кирил (Гундяев), който със
собствените си ръце издига езически идол.
През
същата година Архиерейският събор на РПЦЗ провъзгласява анатема на икуменизма: „Тези, които нападат Христовата Църква
и учат, че тя се е разделила на клонове, които се различават в своите учения и
живот, и утвърждават, че Църквата видимо не съществува, но трябва да се съедини
в единно тяло от клонове, разколи и иноверия; както и тези, които не различават
истинното свещенство и тайнствата на Църквата от еретическите, но учат, че
кръщението или евхаристията на еретиците служат за спасение; и тези, които имат
общение с такива еретици, или им способстват, или ги защитават с новата ерес на
икуменизма за братска любов и единение на разделените християни - да
бъдат анатема.“
Очевидно е
срещу кого е произнесена тази анатема. В крайна сметка няма ерес без ересиарси,
еретици и тяхната практическа дейност. Следователно всички участници в
икуменическото движение, които го признават за църковно и полезно, са в ерес и
подлежат на осъждане на онези канони, които Църквата използва от древни времена
срещу еретиците, т.е. на отлъчване. Също и тези, които са в общение с еретици,
стават причастни на същата ерес. Всъщност те вече са отпаднали от Църквата, а
анатемата само свидетелства, че са извън нея.
Противниците
на скъсването със „световното православие” много говорят за „недействителността” на
тази анатема, стигайки дори дотам да твърдят, че епископите на РПЦЗ изобщо не
са приели никаква анатема, а просто някои „злонамерени хора” са я вкарали
в текста на актовете на Събора. Това обаче не изглежда правдоподобно: та никой
от епископите впоследствие не се отказва от анатемата, не казва, че не я е
подписал; анатемата срещу икуменизма е включена в Синодика за Неделята на
тържеството на Православието.
Така
делото на целия живот на Владика Филарет намира своя най-висш израз в един
исторически акт, който има вселенско значение за цялата пълнота на
Православието - официалното анатемосване на икуменическата ерес на ересите и на
отстъпниците от нашето съвремие. Очевидно вече никакви увещания не могат да
повлияят на „православните” икуменисти и е необходимо най-силно
обгаряне, за да се спре общата инфекция. За онези, които нарушават
учението на Църквата говори Владиката в една от своите проповеди, обяснявайки
смисъла на анатемата: „Църквата
заявява, че те са се самоотсекли от общение с Църквата и са престанали да
слушат нейния майчински глас. И това не е само за сведение на другите, за
да знаят това, но и за полза на самите отлъчени. Църквата се надява, че
поне това ужасно предупреждение ще им въздейства...“
Владика
Филарет понася много упреци за своята дейност. Стига се дотам, че един
архимандрит в присъствието на Владиката заявява на други епископи, че е
необходимо бързо да се отстрани „такъв негоден митрополит“... Светецът
обаче не обръща внимание на подобни упреци, помнейки че трябва да дава отчет
пред Христа Пастиреначалника и че от него, като епископ, ще се иска най-напред отчет
как е съхранил и защитил православната вяра. Той никога не проявава лицемерие. Например,
през 1970 г. архиепископ Аверкий, настоятел на манастира „Света Троица“ в
Джорданвил, твърде близък със светител Филарет във възгледите си за
отстъпничеството на съвременния свят, внезапно позволява на
еретици монофизити да служат в църквата на манастира, поради някакво си „пастирско
снизхождение“. Научавайки за това, владика Филарет незабавно нарежда да
затворят храма и да се освети отново като осквернен от еретици, а също така в
писмо до владика Аверкий посочва целия антиканоничен характер
на това деяние, подчертавайки, че то не може да бъде оправдано с никаква
икономия, изразявайки опасения, че верните чеда на РПЦЗ могат да се отвърнат от
Църквата, ако подобни инциденти се повторят...
Учител на истинското покаяние
Въпреки
противопоставянето на отделни лица от средите на епископата и духовенството, Владиката
се ползва с любовта на широките маси от църковния народ. Както и по време на
живота си в Харбин, светителят не отказва помощ на никого, след като става
първойерарх. Той е особено загрижен за духовното възпитание на младите
хора, които много обича и винаги е заобиколен от тях. Той учи хората на
истинско смирение и покаяние:
„Понякога хората сами казват за себе си: „О,
аз съм много религиозен, аз съм дълбоко вярващ!“ и го казват искрено, смятайки,
че наистина могат да го кажат с основание за себе си.
...От живота на Църквата виждаме, че тези, които
наистина имат истинска вяра, винаги мислят за себе си и за своята вяра много
смирено, винаги се смятат и признават за маловерци. ...Който наистина
вярва, не се доверява на вярата си и се вижда като маловерец, а който всъщност няма
истинска вяра, смята, че дълбоко вярва... Подобен „парадокс” виждаме и в
моралната, етичната, духовната оценка на човека; ...праведните виждат себе
си като грешници, а грешниците се виждат като праведни. ...В душата на грешния
човек, непросветен от Божията благодат, немислещ за духовен живот, немислещ за
поправяне, немислещ за отговор пред Бога - всичко се е сляло и той сам нищо не
може да различи; само всевиждащият Господ вижда печалното състояние на душата
на този човек. Самият той не усеща и не забелязва това и си мисли, че не е толкова
лош и това, което казва Евангелието за големите грешници, по никакъв начин не
се отнася за него. Може и да не се смята за светец, но вярва, че не е
толкова лош...
Божиите угодници мислели за себе си съвсем
различно и виждали себе си и своето духовно естество в съвсем различна
светлина. Един подвижник плачел през цялото време; неговият ученик
попитал: „Отче, защо плачеш толкова много?“ „За моите грехове, сине мой“,
отговорил той. „Та какви са твоите грехове? И защо толкова ги оплакваш?“. „Сине
мой - отговорил подвижникът, - ако можех да видя греховете си както трябва в
цялата им грозота, тогава бих те помолил да оплакваш греховете ми заедно с мен.“
Така говорят за себе си тези необикновени хора. Ние, обикновените хора, не
виждаме своята греховност и не усещаме нейната тежест. Ето откъде идва
това, което току-що казах: човек идва на изповед и не знае какво да каже. Друг
на изповед казва: „Отче, забравих всичко“. Как мислите, ако отиде на лекар
човек, който го боли ръката, крака или някой вътрешен орган, ще забрави ли, че
го боли? Така е и с душата: ако наистина гори от чувство на покаяние, тя няма
да забрави греховете си. Разбира се, никой не може да си спомни всичките си
грехове – всеки един, без изключение. Но истинското покаяние със сигурност
изисква човек да осъзнае своята греховност и искрено да се съкруши за нея.
...През Великия пост ние се молим Господ да ни
даде да видим нашите грехове – нашите, а не чуждите. Но трябва да се молим
за това не само през Великия пост, но винаги да се молим Господ да ни научи да
виждаме себе си както трябва и да не мислим за въображаемата си
„правда“. Нека помним, че само милостта на Господа може да отвори очите на
човек за неговото истинско духовно състояние и по този начин да го постави на
пътя на истинското покаяние.“
Интересно
е, че Владика подражава на Христовите апостоли не само в пастирските си трудове
и в ревността си към вярата. Освен това той много обича риболова и често ходи
на риба. За тази цел той дори има специално „рибарско расо“, което облича,
когато отива на риболов.
Борец за истината
Известни
са случаи на изцеление по молитвите на Владика Фирарет. Но ако другият светец
на Руската задгранична Църква, Владика Йоан Максимович, става известен с много
чудеса, изцеления и подобни знамения, то светител Филарет в това отношение е по-„незабележим“; Господ
го удостоява с друг дар – да отстоява църковната истина, да изобличава
нечестието на отстъпниците от нашия век и да призовава всички верни, които
наистина искат не на думи, а на дела да бъдат православни, да се отвърнат от
новата ерес на икуменизма и от общуването с лъжеправославните. Апостол Павел
казва: „Но всекиму се дава да се
прояви у него Духът за обща полза; защото едному се дава чрез Духа слово на
мъдрост, другиму - слово на знание, чрез същия Дух; едному - вяра, чрез същия
Дух; другиму - дарби за лекуване, чрез същия Дух… И от тях Бог постави в
църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат
сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива,
които да говорят разни езици...” (1Кор. 12:7-10, 28). И наистина
Господ дава на свети Филарет пламенна вяра, слово на мъдрост и разум, за да я
потвърди, и го прави апостол и учител на Своята Църква.
През целия
си живот Владика Филарет е борец за истината и призовава християните да обичат
истината, да я ценят, да я защитават и да не поставят нищо в живота над
нея.
„Нашето време – казва той – се отличава
именно с това, че сега хората все повече са обладани от безразличие към
Божествената истина. Много красиви думи се казват, но в действителност -
наистина - хората са напълно безразлични към истината. Някога Пилат показа
такова безразличие, когато Господ застана пред него на съд. Пред Пилат
стои Самата Истина, той обаче скептично заявява: „Що е истина?“ - тоест
съществува ли? И да я има, значи сме далеч от нея или може би не
съществува. – И с пълно безразличие той се отвърна от Този, Който му
възвести истината, Който беше самата Истина. Така и сега хората са станали
безразлични. Вероятно неведнъж сте чували колко много помпозни, красиви,
привидно християнски думи се говорят сега за обединяването на всички в една
вяра, в една религия. Но не забравяйте, че вътрешната обвивка тук е именно
безразличието към истината. Ако тя беше скъпа на човека, той никога не би тръгнал
в тази посока. Именно защото всички малко се интересуват от истината, а просто
искат да направят нещата по-прости и удобни по отношение на вярата, затова
казват: „Всички трябва да се обединим...
Да се боим, братя, от такова безразличие към
истината. Нашият Господ Иисус Христос в Апокалипсиса ясно ни показва колко
ужасно е безразличието към истината. Там той се обръща към Ангела, предстоятел
на Лаодикийската църква и казва: „Знам твоите дела. Ти си нито студен,
нито горещ. Ех, да беше горещ или студен! Но тъй като ти не си нито
студен, нито горещ (а хладък, тоест нито едното, нито другото, и истината не ти
е скъпа), тогава ще те изплюя от устата Си!”. Още по-рязко и силно е
казано в славянския текст: „ще те избълвам от устата Си“, тъй както тялото
изхвърля нещо определено отвратително и вредно за него.
Нека помним, че това безразличие към истината е
едно от основните бедствия на нашата епоха на вероотстъпничество. Цени
истината, човече! Бъди борец за истината. ...Постави истината над
всичко останало в живота, човече, и никога не си позволявай по някакъв начин да
се отклониш от истинския път.
...Сега има много нападки конкретно срещу
Задграничната църква. Никоя друга църква не е хулена така сега. И
служителите на другите църкви не са хулени толкова, колкото служителите на Задграничната
църква. Какво означава това? Това е най-сигурният знак, че нашата Църква
стои в истината и затова всички лъжи, всички неистини са се опълчили на война с
нея... Тя стои в истината и проповядва, провъзгласява и защитава тази истина -
оттам и всички тези нападки срещу нея.
Нека помним това и да ценим факта, че ние с вас
принадлежим към светата Църква, която с нищо не прегрешава срещу истината, но я
държи така, както е заповядал нашият Господ Иисус Христос и светите
апостоли. Амин.“
Ангелът на Филаделфийската църква
Светител
Филарет винаги казва, че равнодушните към истината християни са именно тези,
които в Апокалипсиса са наречени „Лаодикийска църква“, и които мислят: „Богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая” (Откр.
3:17), и които, ако не се покаят и не ревнуват за Истината, ще бъдат изхвърлени
от Небесното Царство, като противни на Господа. Самият Владика Филарет може
да бъде сравнен с Ангела на Филаделфийската църква, за когото Апокалипсисът
казва следното: „И на ангела на
филаделфийската църква напиши: тъй казва Светият, Истинният, Оня, Който има
ключа Давидов, Който отваря, и никой не ще затвори, - затваря, и никой не ще
отвори: зная твоите дела; ето, дадох ти врата отворени, и никой не може да ги
затвори; ти имаш малка сила и запази словото Ми и се не отрече от името Ми. ...
Понеже ти запази словото на търпението Ми, и Аз ще те запазя от часа на
изкушението, който има да дойде върху цялата вселена, за да изкуси живеещите на
земята. Ето, ида скоро; дръж, що имаш, за да не вземе никой венеца ти. Оногова,
който побеждава, ще направя стълб в храма на Моя Бог, и той няма вече да излезе
вън; и ще напиша върху него името на Моя Бог и името на града на Моя Бог, на
новия Иерусалим, който слиза от небето от Моя Бог, и Моето ново име.” (Откр.
3:7–8, 10–12).
Наистина
Господ отваря вратата пред Владиката за проповядване и изобличаване на
отстъпниците от този век и никой не може да затвори тази врата. Владиката „има
малко сила“ - няма много помощници и съмишленици; и въпреки че винаги
настоява за пълното прекратяване на съслуженията с клирици и епископи на икуменическите
„православни” църкви, не му се отдава да постигне това напълно - в
Западноевропейската епархия такива съслужения продължават. Но, разбира се, неоценимата
заслуга на Владика Филарет се състои в
това, че той не позволява на Църква като цяло да поеме по „компромисен път“ между
Православието и икуменизма. Светител Филарет запазва словото Господне и не се
отрича от Неговото име и истинското православно изповедание при отпадането в
икуменизма на мнозинството православни йерарси, което само по себе си е
удивителна проява на стойкост и твърдост, защото е известно, че лошите примери
са заразни и с „упорстващи ще се развратиш“, а когато почти няма
никой наоколо, който наистина да го е грижа за Православието, тогава става
много трудно да се устои в истината... Владиката „удържа това, що има” -
Православието - и не се лишава от своя венец: Господ го направи един от
стълбовете в Своята Небесна Църква и „ стълб от огън и облак”,
показващ пътя на всички православни, живеещи на земята.
Изповеднически път
Изповедникът
на Православието, защитникът на Църквата Христова от ереста на
ересите , митрополит Филарет се упокоява в Господа на 8/21 ноември 1985
г., в деня на Архангел Михаил - бореца против първата ерес от
създаването на света, в резултат на която част от ангелите отпаднаха от Божията
благодат и се превърнаха в демони...
През целия
си живот Владиката се бори за чистотата на Православието и тази борба довежда
до провъзгласяването на анатемата срещу икуменическата ерес през 1983 г. от
събора на РПЦЗ, под която попадат всички йерархии на „световното православие“, с
които, според църковните канони, вече не е възможно да
има молитвено общение. От 1987 г. обаче започва да се налага много
странно тълкуване на анатемата от 1983 г., според което тази анатема уж няма вселенско
значение, а е приложима само за членовете на РПЦЗ, които се придържат към
икуменически възгледи. Това тълкуване предполага, че поместните църкви, участващи
в икуменизма, все още не попадат под анатема и следователно не могат да бъдат
наречени безблагодатни, оттук и възможността за пребиваване и спасение в тях,
допустимостта на съслужение с техните членове, необходимостта от преговори с
тях “в духа на любовта” и други подобни антиправославни
заключения. Затова, опитвайки се да останат верни на учението на светител Филарет,
много чеда на Църквата отхвърлят това странно тълкуване.
В резултат
на това в Задграничната църква настъпва печално разделение: почти три дузини
духовници в Америка, както и около десетина енории във Франция напускат РПЦЗ,
присъединявайки се към гръцките старокалендарци...
Владика
Филарет се стреми да подкрепя новопокръстените американци, търсещи Истинското
Православие. Сега все по-често се чуват гласове, че всички „конверти“ (новопокръстени
от местните жители) са екстремисти, които нямат място в РПЦЗ - Църквата на
руските емигранти...
Владика
Филарет уважава архипастирите на Катакомбната църква в Русия и се стреми да оказва
всякаква помощ и подкрепа на руските катакомби. Но през 1990 г. епископ Лазар
(Журбенко) обявява, че епископ Антоний (Галински-Михайловски) не е каноничен
катакомбен епископ и че всички хиротонии, извършени от него, са
невалидни. В резултат на това някои от катакомбите се отдръпват от
Задграничната църква: много от тях се отнасят с голямо недоверие към
архиепископ Лазар, а архиепископ Антоний почитат като велик изповедник и
светец.
Започналото
през 1990 г. преминаване на енории от Московската патриаршия под юрисдикцията
на Архиерейския синод на РПЦЗ дава на ревнителите на Православието надежда за
коригиране на ситуацията както в самата РПЦЗ, така и в Руската църква като цяло.
Въпреки това, когато започват „преговори в дух на любов“ между някои
йерарси и клирици на РПЦЗ с йерарси от МП, сред някои от истинските православни
християни в Русия, включително чеда на РПЦЗ, започва да се появява недоверие в йерархията
на Руската задгранична църква...
Приживе, Митрополит
Филарет се опитва по всякакъв начин да спре съслуженията с членове на икуменическите
църкви. Особено след провъзгласяването на анатемата през 1983 г. подобни
съслужения вече не могат да бъдат приемливи. Но се случват периодично,
особено с клирици и епископи на Сръбската патриаршия, и това, изглежда, вече
дори не се смята за срамно. Какво би казал светител Филарет за съслужението със
сръбски йерарх икуменист в катедралата на Сан Франциско, където почиват мощите
на поборника на Истинското Православие Свети Йоан Чудотворец?
Свети
Филарет винаги заповядва да пазим истинската вяра и да не се смущаваме от
укорите на другите, да не гледаме на това, че много малко хора остават верни на
Църквата. Сега обаче все по-често се чуват гласове, че е време най-накрая
да „излезем от черупката“ и да влезем в общение с „целия
православен свят“ – който отдавна е загубил самата представа за това какво
е истинското светоотеческо православие.
Гледайки
всички тези явления, човек неизбежно си задава въпроса: какво би станало, ако
през 1964 г. първойерарх на РПЦЗ беше станал не Владика Филарет, а някой
йерарх, по-„благосклонен“ към „официалното Православие“? И не дължим ли ние,
руските и задграничните истински православни християни, самото си съществуване
на Владика Филарет?
90-те
години на 20-ти век са белязани от няколко тъжни събития в живота на Руската
задгранична Църква: изчезва Мироточивата Монреалска икона на Божията Майка,
която дълги години е слава и красота на Задграничната Църква; убит е пазителят
на иконата, брат Йосиф Муньос; величествената Монреалска катедрала изгаря до
основи; убит е о. Александър Жарков, превзет е манастира Света Троица в
Хеврон, църквата Св. Николай в Бари е предадена на еретиците... Тези
скърби не са ли предупреждение и изобличение от Господа към Неговия народ? Всичко
това много напомня евангелската притча за лозарите: „Един човек стопанин насади лозе… и, като го предаде на лозари, отиде
си. И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му
приберат плодовете. А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго
убиха, а трети с камъни пребиха... Но господарят на лозето рече: Какво да
правя? Ще изпратя любимия си син, та като го видят, ще се засрамят...“
Нетленни мощи
На 28
октомври/10 ноември 1998 г. са открити нетленните мощи на светител Филарет - „за да се засрамят като видят“, че
смятаният за „негоден митрополит“ се оказва свят Божи угодник.
Предвидено
е останките на Владика Филарет да бъдат пренесени от гробницата под олтара на
гробищната църква „Успение Богородично“ на манастира „Света Троица“ в
Джорданвил в нова гробница зад катедралния манастирски храм. В тази връзка, за
да се подготви за прехвърлянето, е решено гробът да бъде отворен. На 10 ноември
Сиракузскии Троицки архиепископ Лавър в съслужение с духовенството на манастира
отслужва панихида в гробницата; ковчегът на Владика Филарет е поставен в
средата на помещението и е отворен. Мощите на Владиката се оказват напълно
нетленни и светли на цвят; кожата, брадата и косата са напълно запазени. Облачението
на Владиката, Евангелието, писмото с разрешителната молитва, кръстът и воздухът,
който покрива лицето на починалия, са напълно непокътнати. Дори бялата тъкан, с
която е покрито тялото, е запазило ослепителната си белота, което силно поразява
служителя на погребалната служба, присъстващ на отварянето на ковчега. Той
твърди, че тази тъкан би трябвало да стане напълно черна само след три години в
ковчега. Забележително е, че металните закопчалки на Евангелието в ковчега се
разпадат на прах при допир – те са напълно ръждясали; това показва, че в гробницата
има силна влага, но въпреки нея нищо не е повредено, освен тях. Наистина, това е
явно Божие чудо.
Скриване на мощите
Вестта за
нетленните мощи на владика Филарет бързо се разпространява по света. Въпреки
това, съдейки по последвалите събития, не всички са доволни от това; реакцията
на архиепископ Лавър също е доста сдържана...
Ковчегът с
мощите на светител Филарет отново е затворен. В навечерието на препогребването на
мощите, на 20 ноември, в началото на четвъртия час на деня, ковчегът на светеца
е докаран с кола от църквата „Успение Богородично“ до катедралния манастирски
събор „Света Троица“. Панахидата е оглавена от архиепископ Лавър, на който
съслужат около 20 духовници. Никой от другите йерарси на РПЦЗ не идва за пренасянето
на мощите на св. Филарет (само Манхатънският епископ Гавриил иска да дойде, но
внезапно заболяване го възпрепятства). След панихидата ковчегът с тялото на
владика Филарет е преместен до страничната стена на храма, а в 19.00 часа започва
Всенощното бдение. На следващия ден, 21 ноември, архиепископ Лавър оглавява
Божествената литургия в катедралния храм. С него съслужат 18 свещеници и
11 дякони, а в самия храм сред миряните молитвено участват още няколко
гостуващи духовници. В препълнения храм се събират около 400 души. Всички
присъстващи са много смутени и огорчени, че както по време на панихидата, така
и по време на всенощното бдение и Литургията, ковчегът с мощите на светител
Филарет остава запечатан. Въпреки многобройните молби на духовници и миряни,
които специално идват в Джорданвил, за да се поклонят пред мощите на светеца,
архиепископ Лавър отказва да отвори ковчега. Той също така строго забранява да
се правят фотокопия на съществуващите вече снимки на нетленните мощи на Владиката
и дори да се показват на когото и да било. Архиепископ Лавър призовава
събралите се да се молят за упокоението на душата на починалия първойерарх,
докато се изяви волята Божия за почитането му като светец...
След
литургията е отслужена панахида, а след това ковчегът с мощите на свт. Филарет е
пренесен с литийно шествие около катедралния храм „Света Троица“ и внесен в
гробницата на приготвеното място, където архиепископ Лавър погребва отново честните
мощи на светеца.
Наглото скриване
на новопрославените мощи на светителя от про-икуменическия либерален архиерей
на Руската задгранична църква ни най-малко не учудва. Курсът, който завладява
голяма част от йерархията на задграничната Църква – курс към сближаване със
световното „православие“ – ги тласка към все повече беззакония. Светият изповедник,
прославен от самия Бог, не може да бъде скрит, дори и мощите му да са скрити. През
2001 г., светител Филарет е канонизиран, но вече от Руската православна автономна
Църква, както и от други юрисдикции, появили се вследствие на окончателния разпад
на РПЗЦ през 90-те и първото десетилетие на 21-век. А мощите на свт. Филарет остават
и до днес закопани под земята и покрити с бетонна плоча. Сред истински
православните християни по цялата вселена обаче митрополит Филарет с голямо
усърдие се прославя като нов велик светец-изповедник.
Значение на светител Филарет
Значението
на Владика Филарет за възраждането на Руската истинно-православна църква трудно
може да се оцени подобаващо. Именно той през нашия век задава в Руската
църква „верния тон“ на борбата, която сега водят ревнителите на
Православието както в Русия, така и по целия свят. Чрез неговите усилия са
прославени множеството на руските новомъченици и изповедници и други руски
светии; той е единственият от всички православни йерарси, който открито
изобличава икуменистите-отстъпници, като се обръща към всички епископи на света
и им посочва опасността от новата всепоглъщаща ерес; при него ереста на
икуменизма е съборно анатемосана; той навсякъде се стреми да подкрепя
ревнителите на православието - както гръцките старокалендарци, така и руските
катакомбници; той също се обявява против фалшивото „възраждане на Православието“,
което сега е толкова широко разпространено в Московската патриаршия. Именно
твърдата и решителна дума на Владика Филарет и неговата строга светоотеческа
позиция възпрепятстват в продължение на двадесет години „преговорите в
духа на любовта“ с различни лъже-църковни общности и разпространението на
съслужения с членове на лъже-православни църкви, които започват бързо да
процъфтяват след смъртта му и сега дават горчиви плодове.
Затова
всички, които ценят истинската Христова вяра, трябва да направят всичко
възможно да се съхрани и въздигне паметта и делото на този, когото Самият
Господ вече толкова ясно е прославил.
Светителю отче Филарете,
моли Бога за нас!
Автор: Татяна Сенина
Няма коментари:
Публикуване на коментар