вторник, 17 ноември 2026 г.

Св. Йоан Златоуст. Тълкувание на 1 Коринтяни 13:3-8 (Химна на любовта)

„И ако раздам всичкия си имот и предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме ползва“ (1 Кор. 13:3).


Колко възвишен израз! И тук апостолът представя всичко в най-висша степен. Не казва: „Ако раздам на бедните половината от имота си или две трети, или три четвърти“, а: „ако раздам всичкия си имот“. Не казва просто „ако дам“, а „раздам“, като изразява не само разпореждането с имуществото, но и най-усърдното служение. „И ако... предам тялото си на изгаряне“. Не казва: „ако умра“, а отново се изразява с особена сила: посочва най-жестоката смърт — човек да изгори жив, — и казва, че дори такава смърт без любов не е нещо значимо: „нищо не ме ползва“.


Но цялата сила на думите му ще се разкрие, когато приведа свидетелствата на Христа за милостинята и мъченическата смърт. Кои са тези свидетелства? На богатия Христос казал: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси;... па дойди и върви след Мене“ (Мат. 19:21). А когато беседвал за любовта към ближния, казал: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13). Оттук се вижда, че и у Бога това се цени най-високо. Но аз твърдя, казва Павел, че дори да положим душата си заради Бога, и то не просто да я положим, а да бъдем изгорени — именно това означават думите: „ако... предам тялото си на изгаряне“ — и тогава няма да имаме голяма полза, ако не обичаме ближния.


Няма нищо чудно в това, че дарбите без любов не носят голяма полза. Те дори стоят по-ниско от добродетелния живот. Мнозина, които са притежавали дарби, са били наказани като нечестивци — например онези, които пророкували в името на Христа, изгонвали много бесове и извършвали много чудеса, подобно на предателя Иуда. Други пък, които вярвали и водели непорочен живот, не се нуждаели от нищо друго, за да придобият спасение.


И така, никак не е чудно, че дарбите, както казах, се нуждаят от любовта. Но че дори най-изрядният живот не означава нищо без нея, това може да се стори преувеличено и да породи недоумение, особено като се има предвид, че Христос придава толкова голяма стойност на тези две добродетели — нестяжанието и мъченическите подвизи. На богатия, както отбелязах по-горе, Той казал: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси;... па дойди и върви след Мене“. А когато беседвал с учениците за мъченичеството, казал: „Който изгуби душата си заради Мене, ще я намери“ (Мат. 16:25); и още: „Всеки, който Ме признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен“ (Мат. 10:32). Наистина, този подвиг е изпълнен с големи трудности и почти надхвърля човешката природа. Това добре знаят онези, които са се удостоили с тези венци. С никакви думи не може да бъде описан; той е дело, присъщо на възвишената душа и изключително достойно за удивление.


Но и този дивен подвиг, според думите на Павел, не носи полза без любов, макар да е съчетан с нестяжание. Защо е така? Ще се постарая да обясня, като най-напред покажа по какъв начин човек, който раздава цялото си имущество, може да няма любов.


Онзи, който е готов да предаде себе си на изгаряне и притежава духовни дарби, все още може да няма любов. Но може ли да няма любов онзи, който не просто дава, а раздава цялото си имущество? Какво да кажем на това? Или че Павел представя невъзможното като възможно, както обикновено постъпва, когато иска да изрази нещо изключително — например в Посланието до галатяни казва: „Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо друго освен онова, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8). Разбира се, нито самият той, нито ангелът биха могли да направят това. Но за да представи предмета с най-голяма сила, той допуска нещо, което никога няма да се случи.


Също така в Посланието до римляни казва: „Нито Ангели, нито Начала, нито Сили... не могат да ни отлъчат от любовта Божия“ (Рим. 8:38–39). И това ангелите няма да направят, но и тук той допуска нещо невъзможно. По-нататък казва: „нито друга някоя твар“, макар че вече не е останало нищо друго, защото е изброил цялото творение — и небесното, и земното. Но той допуска нещо несъществуващо, за да изрази с най-голяма сила любовта си. Същото прави и тук, когато казва, че онзи, който раздаде всичко, но няма любов, няма да получи никаква полза. И така, или трябва да кажем това, или пък че той наставлява онези, които дават милостиня, да встъпват в тясна връзка с получаващите я, да дават не просто и безучастно, а със състрадание, милосърдие, съкрушение и съчувствие към нуждаещите се.


Именно затова Бог е заповядал да даваме милостиня. Той може да изхранва бедните и без нашата помощ, но заповядал ние да ги изхранваме, за да ни свърже чрез любовта и да ни внуши пламенна привързаност един към друг. Затова на едно място е казано: „По-добра е думата, отколкото дарът“ (Сир. 18:16); и още: „Не е ли по-добра думата от добрия дар?“ (Сир. 18:17). А Сам Бог казва: „Милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13).


Обикновено хората обичат онези, на които правят добро, а облагодетелстваните искрено се привързват към своите благодетели. Затова Бог е дал тази заповед, за да изгради между тях връзка на любов. Но ето какъв въпрос възниква: щом Христос е нарекъл и двете неща съвършенство, как тогава апостолът казва, че без любов те не са съвършени? Той не противоречи на Христа — Боже, опази! — а, напротив, говори напълно в съгласие с Него. Защото и Христос не казал на богатия просто: „Продай имота си и раздай на сиромаси“, а добавил: „и върви след Мене“. А следването на Христа не се проявява в учениците Му по-ясно в нищо друго, както във взаимната любов: „По това, казва Той, ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан. 13:35).


По същия начин думите Му: „Който изгуби душата си заради Мене, ще я намери“, както и: „Всеки, който Ме признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен“, не означават, че това не се придобива чрез любовта, а посочват наградата, приготвена за такива подвизи. А че Христос действително е изисквал не само мъченичество, но и любов, съвсем ясно се вижда от следващите Му думи: „Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите“, тоест ще приемете мъченичество и ще бъдете убити заради Мене; „но да дам да седнете Мене отдясно и отляво“, в смисъл на най-висша чест и слава, „не зависи от Мене, а за които е приготвено“ (Мат. 20:23).


След това, като обяснява за кого е приготвено това, Той казва на учениците: „Който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде слуга“ (Мат. 20:26), като ги учи на смиреномъдрие и любов. При това изисква най-силна любов. Затова не се задоволява с казаното, а добавя: „както и Син Човеческий не дойде да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28), като показва, че трябва да обичаме така, че дори да умираме за онези, които обичаме. Именно в това особено се състои любовта към Него. Затова и на Петър казва: „Ако Ме обичаш... паси овците Ми“ (Иоан. 21:16).


А за да се убедите колко велика е тази добродетел, нека я опишем с думи, защото в действителността никъде не я виждаме, и тогава ще разберем колко голямо добро би имало, ако тя навсякъде изобилстваше. Тогава нямаше да има нужда нито от закони, нито от съдилища, нито от изтезания, нито от наказания със смърт, нито от нещо подобно. Ако се обичахме и бяхме обичани, никой нямаше да оскърбява никого; нямаше да има убийства, свади, ругатни, бунтове, грабежи, користолюбие и никакво зло. Самото име на порока би било непознато. Чудесата обаче не могат да породят това; напротив, у невнимателните те дори предизвикват тщеславие и гордост.


Ето кое е удивителното в любовта: към другите добродетели може да се примесва зло. Например човекът, който се е отрекъл от притежанията си, често именно с това се възгордява; красноречивият изпада в страстта към славата; смиреномъдрият често именно поради това се превъзнася в собствените си очи. А любовта е свободна от всяка подобна зараза: никой никога няма да се превъзнася пред онзи, когото обича.


Представи си човек, който не обича само един, а всички еднакво, и тогава ще видиш достойнството на любовта. Или, още по-добре, ако искаш, представи си най-напред един обичан и един любещ — но любещ така, както подобава. Такъв човек живее сякаш на небето, винаги се наслаждава на спокойствие и си изплита хиляди венци. Той пази душата си чиста от омраза и гняв, от завист и гордост, от тщеславие и порочни желания, от всяка срамна любов и всякакъв порок. Както никой не би сторил зло на самия себе си, така и той не би сторил зло на ближния си.


Такъв човек, макар още да се намира на земята, ще бъде равен на архангел Гавриил. Такъв е онзи, който има любов! А онзи, който върши чудеса и притежава съвършено знание, но няма любов, дори да възкреси хиляди мъртви, няма да получи голяма полза, защото самият той е далеч от всички и чужд на общението с подобните нему сътрудници на Бога. Затова Христос е посочил любовта към ближния като белег за искрената любов към Него. „Ако Ме обичаш, Петре, повече, отколкото те обичат, паси овците Ми“ (Иоан. 21:15–16). Виждаш ли как и тук Той отново показва, че това стои по-високо дори от мъченичеството?


Ако някой има любим син, за когото е готов да отдаде душата си, и ако някой, заявявайки, че обича бащата, изобщо не обръща внимание на сина му, с това би причинил голяма скръб на бащата. Той не би приел любовта към себе си, щом тя е съпроводена с презрение към сина му. Щом това е така между баща и син, още повече важи за Бога и хората, защото Бог обича повече от всички бащи. Затова, след като казал: „Първа и най-голяма заповед е: възлюби Господа, Бога твоего“, Той продължил: „а втората“, и не спрял дотук, а добавил: „подобна ней: възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22:37–39). И забележи как изисква и тази последна любов почти в същата степен, както първата. За Бога казал: „с цялото си сърце“, а за ближния: „като себе си“, което е равносилно на израза „с цялото си сърце“.


Наистина, ако това се изпълняваше точно, нямаше да има нито роб, нито свободен, нито началник, нито подчинен, нито богат, нито беден, нито малък, нито голям. Дори самият дявол нямаше да бъде известен; и дори да не е един, а да са сто или хиляди, те не биха могли да сторят нищо, ако имаше любов. По-скоро тревата би могла да издържи силата на огъня, отколкото дяволът — пламъка на любовта.


Любовта е по-здрава от стена и по-твърда от диамант. И ако посочиш някакво още по-здраво вещество, твърдостта на любовта ще надмине всичко. Нито богатството, нито бедността могат да я победят. Или, по-добре казано, ако имаше любов, нямаше да има нито бедност, нито прекомерно богатство, а само добро, произтичащо и от едното, и от другото. От богатството бихме имали достатък, а от бедността — безгрижие; не бихме понасяли нито тревогите, неразделни с богатството, нито страховете, произтичащи от бедността.


Но защо говоря само за ползата от любовта? Представи си колко прекрасна е тя сама по себе си, колко радост носи и колко наслада доставя на душата. Именно това ѝ е присъщо преди всичко. Другите добродетелни дела — например постът, целомъдрието и бдението — са съпроводени с труд, неудовлетворение, порочни желания и високомерие. Любовта обаче, освен полза, доставя и огромна наслада, без никакъв труд. И подобно на добра пчела, която събира отвсякъде всичко добро, тя го складира в душата на любещия.


Ако някой е роб, любовта прави робството по-приятно от свободата, защото любещият се радва не толкова когато заповядва, колкото когато се подчинява, макар че и да заповядва е приятно. Любовта променя самата същност на нещата и неразделно носи със себе си всички блага. Тя е по-нежна от всяка майка и по-щедра от всяка царица. Трудното прави лесно и удобно, добродетелта представя като привлекателна, а порока — като отвратителен.


Виж: да раздаваш своето привидно е мъчително, но любовта прави това приятно. Да вземаш чуждото привидно е приятно, но любовта не позволява да смяташ това за приятно, а те кара да бягаш от него като от престъпление. За всички изглежда приятно да говорят лошо за другите, но любовта представя това като низко, а доброто говорене — като приятно. Нищо не ни е толкова приятно, колкото да хвалим онзи, когото обичаме.


И още: гневът сам по себе си има някаква приятност, но там, където има любов, той не може да съществува. Любовта го унищожава напълно. Дори любимият да оскърби любещия, няма да има гняв, а сълзи, увещания и молби. Толкова далеч е любовта от раздразнението! Когато види някого да греши, тя плаче и скърби — и тази скръб ѝ доставя наслада. Сълзите и скръбта на любовта са по-приятни от всеки смях и всяка радост. Онези, които плачат за любимите си, изпитват по-голяма наслада, отколкото смеещите се. Ако не вярваш, опитай се да спреш сълзите им — те ще се огорчат така, сякаш са преживели нещо изключително неприятно.


Но ще кажеш: в любовта има и нечиста наслада. Не, човече, престани да клеветиш! Нищо не е изпълнено с толкова чиста наслада, колкото истинската любов. Не ми говори за обикновената и низка любов, която е по-скоро болест, отколкото любов, а разбирай онази любов, която изисква Павел и която има за цел благото на обичаните. Тогава ще видиш, че такива хора обичат по-нежно дори от бащите.


Както онези, които са пристрастени към парите, не се решават да ги харчат, а предпочитат да останат в затруднено положение, отколкото да видят как богатството им намалява, така и онзи, който изпитва любов към друг човек, по-скоро би се съгласил да понесе хиляди бедствия, отколкото да види любимия си да пострада.


Но как тогава, ще кажеш, египтянката, обичайки Иосиф, се решила да му причини зло? Тя го обичала с дяволска любов. Иосиф, напротив, имал не такава любов, а онази, която изисква Павел. Спомни си с каква любов били изпълнени неговите думи и какви предложения му правела тя. „Опозори ме — казвала тя, — превърни ме в прелюбодейка, оскърби съпруга ми, разруши целия дом, лиши и себе си от дръзновението пред Бога!“ Тези думи показват, че тя не обичала нито него, нито дори самата себе си.


Иосиф, напротив, обичал истински и затова отхвърлил всичко това. Но за да се убедиш, че той се грижел за нейното благо, вникни в отговора му. Той не само отхвърлил предложението ѝ, но и произнесъл увещание, което можело да угаси всякакъв пламък на страстта. „Ето, при мене господарят ми не се грижи за нищо в дома си, - рекъл той - и всичко, що има, е предал в ръцете ми“ (Бит. 39:8). Веднага ѝ напомнил за съпруга ѝ, за да я засрами. Не казал: „твоят мъж“, а: „моят господар“ — думи, които можели още повече да я възпрат и да я накарат да се замисли коя е тя и към кого изпитва страст: господарката — към роба. Щом той е господар, ти си господарка; засрами се тогава, че встъпваш във връзка с роб, и помисли чия съпруга си, с кого искаш да се съединиш, към кого се оказваш неблагодарна и невярна. А аз проявявам към него още по-голяма преданост.


Виж как възхвалява благодеянията му! Тая груба и безсрамна жена не можела да мисли за нищо възвишено. Затова той я засрамвал с общочовешки съображения и казвал: „при мене господарят ми не се грижи за нищо в дома си“, тоест оказва ми големи благодеяния и затова не мога така жестоко да оскърбя своя благодетел. Той ме направи втори господар в дома и „не ми е запретил нищо, освен тебе, понеже си му жена“ (Бит. 39:9). С тези думи той въздига и представата ѝ за самата нея, за да я доведе поне по този начин до срам и да ѝ покаже колко голямо е нейното достойнство. Не спира и дотук, а добавя обръщението към нея, което също можело да я възпре: „защото ти си негова жена. Как тогава да сторя това голямо зло?“


Тук няма съпруг, ще кажеш ти, и той няма да види нанесеното му оскърбление? Но Бог ще го види. Увещанието обаче ни най-малко не подействало и тя продължавала да тегли Иосиф към себе си. Правела това не защото го обичала, а защото искала да удовлетвори своята необуздана страст. Това личи от онова, което извършила след това. Тя поискала съд, обвинила го, дала лъжливо свидетелство, предала невинния на звяра и го хвърлила в тъмница. Или, по-точно, доколкото зависело от нея, тя вече го била убила, като така настроила съдията срещу него.


А как постъпил Иосиф? Дали и той направил същото? Съвсем не. Той не възразил и не обвинил жената. Ще кажеш: защото нямало да му повярват? Не, той бил много обичан, както се вижда не само от онова, което станало в началото, но и от последвалите събития. Ако варваринът не го обичал толкова много, щял да го умъртви, макар Иосиф да мълчал и да не му възразявал. Защото той бил египтянин, началник и при това смятал, че брачното му ложе е осквернено — и то от роб, към когото бил проявил толкова големи благодеяния.


Но всичко това надделяло любовта и благоволението, което Бог внушил към Иосиф в сърцето му. Освен тази любов и благосклонност пред него имало и немаловажни доказателства за невинността на Иосиф, стига да пожелаел да изслуша оправданието му — самата дреха. Ако жената била претърпяла насилие, нейната дреха трябвало да бъде разкъсана и лицето ѝ — издраскано, а не неговата дреха да остане у нея. „И той, като чу, че аз надигнах вик и завиках, остави дрехата си при мене и избяга“ (Бит. 39:15). Но защо тогава си съблякла дрехата му? Какво по-естествено би могла да направи една жена, подложена на насилие, от това да се освободи от нападателя си?


И не само от това, но и от последвалото мога да докажа привързаността и любовта на Иосиф. Когато бил принуден да обясни причината за затварянето си и пребиваването си в тъмницата, дори тогава не разказал случилото се. А какво казал? „Защото аз... не съм сторил нищо лошо, но бях откраднат от Еврейската земя“ (Бит. 40:15). И изобщо никъде не споменал за прелюбодейката, нито изтъквал нейния грях. Не се хвалел със своята постъпка, както би направил всеки друг, ако не от тщеславие, то поне за да не помислят, че е хвърлен в такова обиталище заради някакво престъпление. И ако дори хората, които са виновни за грях, не се въздържат да обвиняват другите, макар самото това да ги излага на срам, колко повече трябва да се удивляваме на Иосиф, който, бидейки чист, не говорел за страстта на жената и не разгласявал греха ѝ, а дори когато достигнал до власт и станал управител на цял Египет, не помнел злото и не си отмъщавал!


Виждаш ли колко се грижел той за нея, докато тя не го обичала, а била обзета от неистова страст? Да, тя не обичала Иосиф, а искала само да удовлетвори своето сладострастие. Дори думите ѝ, ако ги разгледаме внимателно, са изпълнени с гняв и голяма злоба. Какво казва тя? „Доведе ни тоя евреин, за да се гаври с нас“ (Бит. 39:14). Тя упреква съпруга си за благодеянието, което е сторил, и показва дрехата, като става по-свирепа от всеки звяр. Иосиф обаче не постъпил така. Но защо говоря за неговата доброжелателност към нея, когато той проявявал същото отношение и към братята си, които едва не го убили, и никога не казал нищо лошо за тях — нито у дома, нито другаде?


Именно затова ап. Павел нарича любовта майка на всички блага и я поставя по-високо от чудотворството и останалите дарби. Както при златните одежди и обувки понякога ни е нужна и някаква друга отличителна дреха, за да разпознаем царя, но щом видим пурпурната мантия и диадемата, вече не търсим друг знак за царско достойнство, така е и тук. Когато е налице диадемата на любовта, тя е напълно достатъчна, за да отличи истинския Христов ученик не само пред нас, но и пред неверниците.


„По това, казва Господ, ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан. 13:35). Този белег е по-важен от всички знамения, защото именно по него се разпознава ученикът Христов. Нека едни вършат хиляди чудеса, но ако таят вражда помежду си, ще бъдат осмени от неверниците. Напротив, дори да не извършат нито едно знамение, но само искрено да се обичат един друг, ще бъдат почитани от всички и няма да имат никакъв укор.


И ние се удивляваме на Павел не защото възкресявал мъртви и очиствал прокажени, а защото казвал: „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ (2 Кор. 11:29). Дори да сравниш с това хиляди чудеса, нищо не може да се равнява на него. И самият той очаквал голяма награда не заради извършването на чудеса, а защото заради немощните ставал като немощен: „Каква прочее е наградата ми? За това, че проповядвам Евангелието, без да вземам плата за благовестието Христово“ (1 Кор. 9:18). А когато говорел за своето превъзходство над апостолите, не казал: „Аз извърших повече чудеса от тях“, а: „повече от всички тях се потрудих“ (1 Кор. 15:10). Той дори бил готов да умре от глад, за да спаси учениците: „Защото за мене е по-добре да умра, отколкото някой да унищожи похвалата ми“ (1 Кор. 9:15). Казва това не за да похвали себе си, а за да не помислят, че ги укорява. Той никога не се хвали със своите съвършенства, освен когато обстоятелствата го налагат, и дори тогава се нарича безумен (2 Кор. 11:1). Ако някога се хвали, то е със своите немощи, страдания и голямото си съпричастие към бедствията на другите. Както казва и тук: „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз?“ Такива думи стоят по-високо дори от самите страдания. Затова той ги поставя след всичко останало, като така усилва речта си.


Колко достойни за укор сме тогава ние в сравнение с него, щом не желаем да се лишим от парите си дори заради собственото си благо и не искаме да раздаваме дори излишъка от имуществото си! А той не бил такъв, а отдавал и душата, и тялото си, за да получат Небесното Царство именно онези, които го замеряли с камъни и го бичували.


„Да обичам така — казвал той, — ме научи Христос, Който ми даде прекрасната заповед за любовта и Сам я изпълни на дело. Той, бидейки Цар на всичко и блажен по Своето естество, не се отвърна от хората, които създаде от нищото и облагодетелства безкрайно, а те Го оскърбяваха и заплюваха. Той стана човек заради тях, общуваше с блудници и митарите, изцеляваше бесновати и им обещаваше небесата. След всичко това хората Го хванаха, удряха Го по лицето, вързаха Го, биха Го, осмиваха Го и накрая Го разпнаха. Но и тогава Той не се отвърна от тях, а, висящ на кръста, казваше: „Отче, прости им“ греха (Лук. 23:34). Разбойника, който в началото Го хулеше, Той въведе в рая; Павел превърна от гонител в апостол, а най-близките и предани Нему ученици предаде на смърт, за да спаси разпналите Го юдеи.“


И така, като си припомняме всичко това, извършено от Бога и от хората, нека подражаваме на добрите дела и да възпитаваме в себе си любовта, която превъзхожда всички дарби, та да получим благата и в настоящия, и в бъдещия живот.


1 Кор. 13:4-8. „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…”


След като доказал, че без любовта няма голяма полза нито от вярата, нито от знанието, нито от пророчеството, нито от дарбата да се говорят езици, нито от дарбата на изцеленията, нито от другите дарби, нито дори от съвършения живот и мъченичеството, апостолът описва, както и подобавало, нейната несравнима красота, украсявайки образа ѝ сякаш с различни багри — с различните видове добродетели, и грижливо съединявайки всичките му части. Затова, възлюбени, внимавай в казаното и вниквай във всяка дума с голямо усърдие, за да видиш както съвършенството на предмета, така и изкуството на живописеца.


Виж откъде започнал апостолът и кое посочил като първопричина на всички блага. Какво именно? Дълготърпението. То е коренът на всяко любомъдрие. Затова и Премъдрият казва: „Търпеливият човек е много разумен, а избухливият показва глупост“ (Притч. 14:29). А по-нататък, сравнявайки тази добродетел с укрепен град, казва, че тя е по-крепка от него. Тя е несъкрушимо оръжие, непоколебим стълб, който лесно отблъсква всички нападения. Както искрата, паднала в морето, не му причинява никаква вреда, а самата тя веднага угасва, така и всичко неочаквано, щом връхлети върху дълготърпеливата душа, скоро изчезва, без да я смути.


Дълготърпението е по-твърдо от всичко. Посочиш ли войска, пари, коне, стени, оръжия или каквото и да било друго — нищо не може да се сравни с дълготърпението. Онзи, който притежава нещо подобно, често бива победен от гнева, пада като немощно дете и изпълва всичко с шум и смут. А дълготърпеливият, сякаш пребивавайки в пристанище, се наслаждава на дълбоко спокойствие. Причиниш ли му вреда — няма да помръднеш този камък; нанесеш ли му обида — няма да разклатиш този стълб; удариш ли го — няма да строшиш този адамант. Затова и се нарича дълготърпелив, защото сякаш има дълга и велика душа, а онова, което е дълго, се нарича и велико.


Междувпрочем тази добродетел се ражда от любовта и носи голяма полза на онези, които са я придобили и я упражняват. Не ми казвай, че покварените хора, като причиняват зло на дълготърпеливия и не понасят заради това никакво зло, стават още по-лоши. Това се случва не поради неговото дълготърпение, а по вина на самите тях, защото се възползват от него не както трябва. Затова не ми говори за тях, а си спомни за по-кротките хора, които извличат от него голяма полза. Когато те вършат зло, без да понасят за него зло, удивлявайки се на търпението на страдащия, получават най-велик урок по любомъдрие.


Апостолът обаче не се спира дотук, а прибавя и други съвършенства на любовта: тя, казва той, е „пълна с благост“. Понеже има хора, които използват дълготърпението не за да проявят любомъдрие, а за да отмъстят на онези, които ги оскърбяват, като вътрешно се терзаят, апостолът казва, че любовта е лишена и от този недостатък. Затова добавя: „тя е пълна с благост“. Любещите не се отнасят кротко към обзетите от гняв, за да разпалят още повече пламъка му, а за да го укротят и угасят. Те лекуват раната и изцеляват язвата на гнева не само с мъжествено търпение, но и с отзивчивост и увещание.


„Не завижда.“ Случва се някой да бъде търпелив, но завистлив, поради което добродетелта му губи своето съвършенство. Любовта обаче е далеч и от това.


„Не се превъзнася“, тоест не постъпва безразсъдно. Тя прави любещия благоразумен, сдържан и разсъдлив. Безразсъдството е присъщо на онези, които обичат срамно, а онзи, който обича с истинска любов, е напълно свободен от него. Когато в сърцето няма гняв, не може да има и безразсъдство, нито дързост. Любовта, пребивавайки в душата като някой изкусен земеделец, не позволява да израсне нито един от тези тръни.


„Не се гордее.“ Виждаме, че мнозина се гордеят със самите си добродетели, тоест с това, че не завиждат, не са зли, не са малодушни и не постъпват безразсъдно. Тези пороци се съчетават не само с богатството и бедността, но и с най-добрите по природа качества. Любовта обаче очиства всичко напълно.


Забележи: дълготърпеливият не винаги е и милосърден. Ако не бъде милосърден, доброто му качество се превръща в порок и може да прерасне в злопаметност. Любовта обаче, като предоставя лекарството — тоест милосърдието, — запазва добродетелта чиста. Също така милосърдният често бива лекомислен, но любовта поправя и този недостатък. „Любовта — казва апостолът — не се превъзнася, не се гордее.“ Милосърдният и дълготърпеливият често се оказва горд, но любовта изкоренява и този порок.


Виж как апостолът представя любовта за похвала не само чрез онова, което притежава, но и чрез онова, което не притежава: от една страна, тя поражда добродетели, а от друга — унищожава пороците, или по-добре казано, не им позволява дори да се зародят. Той не казва: „Макар в нея да има завист, тя побеждава завистта“, или: „Макар да има гордост, тя укротява тази страст“, а: „Не завижда, не се превъзнася, не се гордее“. И което е особено удивително — тя върши доброто без усилие, без борба и съпротива издига трофея на победата. Онзи, който я притежава, не е принуден да се труди, за да достигне венеца, а получава наградата без труд. Защото какъв труд може да има там, където няма страст, която да се противопоставя на добродетелното разположение?


„Не безчинства“ (Не може да бъде обезчестена)(1 Кор. 13:5). Какво казвам — продължава апостолът, — че любовта не се гордее? Тя е толкова далеч от тази страст, че дори когато понася най-тежки страдания заради любимия, не смята това за безчестие. Апостолът не казва, че макар да търпи безчестие, тя го понася мъжествено, а че изобщо не чувства безчестието. Ако сребролюбците, понасяйки всякакви неприятности заради печалбата си, не само не се срамуват, но дори се радват, то още повече онзи, който притежава достохвална любов, няма да се откаже от нищо подобно за благото на любимите си. И не само няма да се откаже, но дори няма да се срамува, когато понася нещо.


Но за да не привеждаме пример от порочно дело, нека разгледаме Христа в това отношение и ще видим истинността на казаното. Нашият Господ Иисус Христос бил заплюван и бичуван от жалки роби и не само не смятал това за безчестие, но дори се радвал и го считал за слава. Разбойника и човекоубиеца Той въвел в рая преди всички други заедно със Себе Си. Беседвал с блудницата пред очите на всички Свои обвинители и не смятал това за срамно, а дори ѝ позволил да целува нозете Му, да облива с плач тялото Му и да го изтрива с косите си — и всичко това пред очите на враговете и противниците Си. Защото любовта не счита това за безчестие.


Затова и бащите, колкото и да са мъдри и красноречиви, не се срамуват да гугукат заедно с децата си. Никой от онези, които гледат това, не ги осъжда, а, напротив, постъпката им изглежда толкова добра, че дори заслужава похвала. Ако пък децата са порочни, бащите търпеливо се стараят да ги поправят, наблюдават ги и ги възпират от лоши постъпки, без да се срамуват от това, защото любовта не безчинства, а сякаш покрива всички провинения на любимите с някакви златни крила.


Така и Ионатан обичал Давид и затова, след като чул думите на баща си: „недостойний и непокорний сине!“ (1 Цар. 20:30), не се засрамил, макар че думите били изпълнени с тежки укори. Те означавали приблизително следното: „Сине на блудници, безумно пристрастени към мъжете и отдаващи се на всеки срещнат; изнежен, слаб, лишен от всякаква мъжественост и живеещ за позор на себе си и на майка си, която те е родила“. И какво станало? Огорчил ли се, засрамил ли се и отдръпнал ли се от любимия си? Съвсем не. Напротив, дори се хвалел с любовта си. Макар Саул тогава да бил цар, Ионатан — царски син, а Давид — беглец и скитник, въпреки всичко това той не се срамувал от любовта си, защото любовта не безчинства.


Наистина достойното за удивление в нея е, че тя не само не позволява човек да скърби и да се огорчава, когато е обиждан, но дори го подбужда да се радва. Затова и след всичко случило се Ионатан отишъл и прегърнал Давид, сякаш получил венец. Защото любовта не познава безчестието и дори се хвали с онова, от което друг се срамува. За нея срамът се състои в това да не умееш да обичаш или, ако обичаш, да не се излагаш на опасности и да не понасяш всичко заради любимите.


Но когато казвам „всичко“, не си мисли, че имам предвид и вредните неща — например някой да помага на младеж в порочната му любов към жена или да го подтиква към нещо друго вредно. Такъв човек не обича, както вече ви доказах по-рано с примера на египтянката. Само онзи обича, който желае полезното за любимия, а който не търси неговото добро, е по-враждебен от всички врагове, колкото и хиляди пъти да твърди, че го обича.


Така някога и Ревека, силно привързана към сина си, се решила дори на кражба. Не се засрамила и не се уплашила, че може да бъде изобличена, макар опасността да била голяма. Дори когато синът ѝ възразил, тя му казала: „Проклятието ти, синко, нека бъде върху мене“ (Бит. 27:13).


Виждаш ли апостолска душа в тази жена? Както Павел — ако е позволено да сравняваме малкото с великото — желаел да бъде предаден на анатема заради юдеите, така и тя била готова да приеме дори проклятие, стига синът ѝ да получи благословение. Благото оставяла за него, понеже самата тя не можела да участва в благословението му, а злото била готова да приеме върху себе си. И то с радост и бързина, макар опасността да я заплашвала; напротив, огорчавала се от забавянето на делото, опасявайки се Исав да не изпревари Иакова и да осуети мъдрото ѝ намерение. Затова тя се изразява кратко, подтиква младежа и, без да опровергава думите му, изказва мисъл, достатъчна, за да го убеди. Не казала: „Напразно говориш така и напразно се страхуваш; баща ти е стар и не вижда“. А какво казала? „Проклятието ти, синко, нека бъде върху мене“. Само не проваляй делото, не изпускай плячката, не губи съкровището!


И самият Иаков не бил ли слуга в продължение на два седемгодишни периода при своя сродник? Не бил ли подложен, освен на робство, и на присмех след измамата? И какво от това? Чувствал ли се унизен, смятал ли за безчестие, че той, свободен човек, роден от свободни родители и получил благородно възпитание, станал роб на своите сродници? А това е особено обидно, когато човек понася унижение от близките си. Не, причината за това била любовта, която дори превърнала дългото време в кратко: „То му се видяха като няколко дни“ (Бит. 29:20). Толкова далеч бил той от това да се огорчава и срамува от робството си!


Затова блаженият Павел справедливо казва: „Любовта не безчинства, не търси своето, не се сърди“. Като казал: „не безчинства“, апостолът показва и по какъв начин любовта не понася безчестие. По какъв именно? Тя не търси своето. Любимият е всичко за нея и тя смята за безчестие, ако не може да го избави от безчестие. Така че, ако може да помогне на любимия чрез собственото си унижение, тя дори него не смята за безчестие за себе си. Любимият за нея е същото, което е и самата тя.


Любовта е такава, че любещият и обичаният вече не са две отделни лица, а един човек. Нищо друго освен любовта не може да постигне това. Затова не търси своето, за да намериш своето. Който търси своето, не намира своето. Затова и Павел казвал: „Никой да не търси своето, а всеки — ползата на другия“ (1 Кор. 10:24). Ползата на всеки се състои в ползата на ближния, а ползата на ближния — в неговата собствена полза. Както онзи, който е заровил своето злато в дома на ближния си, никога няма да го види, ако не пожелае да отиде там и да го изрови, така и тук: който не иска да търси собствената си полза в ползата на ближния, няма да получи венци.


Бог е устроил нещата така, за да бъдем привързани един към друг. Когато някой подтиква лениво дете да върви след брат си, но то не желае да го направи само̀, дава в ръцете на брат му нещо любимо и приятно за детето, та, желаейки да го получи, то да тръгне след него. И така действително става. По същия начин и тук Бог е поверил на ближния онова, което е полезно за всекиго, за да имаме общение помежду си и да не се разделяме.


Ако искаш, можеш да видиш това и при нас, проповедниците: полезното за мене се намира у тебе, а полезното за тебе — у мене. Например за тебе е полезно да знаеш онова, което е угодно на Бога, но то е поверено на мене, за да го получаваш от мен; затова си принуден да идваш при мен. А за мен е полезно ти да станеш по-добър — за това ще получа голяма награда, — но това зависи от тебе. Затова аз трябва да се грижа за тебе, за да станеш по-добър и така да получа от тебе онова, което е полезно за мен. Затова и Павел казвал: „Коя е нашата надежда?... Не сте ли и вие?“ (1 Сол. 2:19). И още: „Вие сте наша надежда, и радост, и венец за похвала“. Следователно учениците били радостта на Павел, а те се радвали с неговата радост. Затова той плачел, когато виждал как погиват. От друга страна, тяхната полза се състояла в Павел, затова той казвал: „Заради надеждата Израилева съм окован с тия вериги“ (Деян. 28:20). И още: „Затова всичко търпя заради избраните, та и те да получат спасение“ (2 Тим. 2:10).


Същото можем да видим и в житейските дела. „Жената не е господарка на тялото си, - казва апостолът - а мъжът; също и мъжът не е господар на тялото си, а жената.“ (1 Кор. 7:4). Така и ние, когато искаме да свържем няколко души помежду им, постъпваме по същия начин: не позволяваме никому да разполага сам със себе си, а ги свързваме във верига, като принуждаваме единия да зависи от другия, а другия — от третия.


Не виждаш ли същото и в държавното управление? Съдията сяда да съди не заради себе си, а заради ползата на ближния. Подчинените служат на началниците чрез угодничество, послушание и всякакви други средства. Войниците вземат оръжие заради нас, защото заради нас се излагат на опасности, а ние се трудим за тях, защото от нас получават своята издръжка.


Ако кажеш, че всеки постъпва така, търсейки собствената си полза, и аз казвам същото — само че собствената полза се постига чрез ползата на другия. Ако войникът не се сражаваше за онези, които му осигуряват издръжката, никой не би му оказвал тази услуга. И обратно, ако те не осигуряваха издръжката на войника, никой не би се заел да ги защитава. Виждаш ли как любовта се простира навсякъде и устройва всичко? Но не се ленѝ да разгледаш цялата тази златна верига. След като казал: „Не търси своето“, апостолът отново говори за благата, произтичащи от любовта. Кои са те? „Не се сърди, зло не мисли.“


Виж отново как любовта не само изкоренява пороците, но дори не им позволява да се зародят. Апостолът не казал: „Макар да се сърди, тя преодолява раздразнението“, а казал, че тя „не се сърди“. Също така не казал: „зло не върши“, а: „зло не мисли“. Тя не само не извършва, но дори не замисля нищо лошо против любимия. И наистина, как би могла да върши зло или да се раздразнява, щом не допуска дори лоша мисъл? Именно тук се намира изворът на любовта.


„На неправда се не радва“ (1 Кор. 13:6), тоест не се радва, когато другите понасят зло. Но в нея има нещо още по-велико: „а се радва на истина“, тоест радва се за онези, които водят добродетелен живот, както казва Павел: „Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат“ (Рим. 12:15). Затова любовта не завижда и не се гордее: тя смята благата на другите за свои. Виждаш ли как любовта прави своя възпитаник почти ангел? Ако той не изпитва гняв, чист е от завист и е свободен от всяка пагубна страст, очевидно вече е над човешката природа и е достигнал ангелското безстрастие.


Павел обаче не се задоволява с това, а намира още нещо по-велико, което да каже. Той винаги излага най-важното накрая. Любовта, казва той, „всичко извинява“ (1 Кор. 13:7) поради своето дълготърпение и кротост, каквото и скръбно и тежко нещо да се случи — било то обиди, било побои, било смърт или нещо подобно.


Това може да се види и от примера на блажения Давид. Какво може да бъде по-тежко от това да видиш сина си, който се е разбунтувал, търси властта и жадува кръвта на собствения си баща? Но блаженият Давид понесъл и това. Той не пожелал дори да произнесе укорителна дума против отцеубиеца, а оставил всичко останало на военачалниците и заповядал да запазят живота му. Толкова здрави били основите на любовта в него!


Затова апостолът казва: „Всичко извинява“. С тези думи той изразява силата на любовта, а със следващите — нейната благост: „на всичко се надява, на всичко вярва, всичко претърпява“. Какво означава: „на всичко се надява“? Без да се отчайва, тя очаква от любимия човек всичко добро и дори той да е лош, не престава да го поправя и да полага грижи за него.


„На всичко вярва“ — не просто се надява, а вярва с увереност, защото обича силно. И дори ако против очакванията ѝ не се случва нищо добро и любимият става още по-лош, тя понася и това. „Всичко претърпява“, казва апостолът.


„Любовта никога не отпада“ (1 Кор. 13:8). Виждаш ли с какво завършил апостолът и кое е особено превъзходното в този дар? Какво именно означава: „никога не отпада“? Че не се прекратява и не отслабва от онова, което понася, защото обича всичко. Който обича, никога не може да намрази, каквото и да се случи. Ето кое е най-великото благо на любовта! Такъв бил Павел. Затова казвал: „Дали не ще възбудя ревност у сродниците си по плът и не ще спася някои от тях?“ (Рим. 11:14). И не преставал да се надява. Също така наставлявал Тимотея: „А Господният раб не бива да влиза в разпри, а да бъде кротък към всички, поучителен, незлобив, с кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, за да познаят истината“ (2 Тим. 2:24–25).


Как така, ще кажеш, нима не трябва да ненавиждаме дори враговете и езичниците? Трябва да ги ненавиждаме, но не тях самите, а тяхното учение; не човека, а порочния живот и покварената воля. Човекът е Божие творение, а заблудата е дело на дявола. Затова не смесвай Божието с дяволското. Юдеите хулели, преследвали и оскърбявали Христа и говорели много лоши неща за Него. Но мразел ли ги Павел, който обичал Христос повече от всички? Не. Напротив, той ги обичал и правел всичко заради тях. Понякога казвал: „Сърдечното ми желание и молитвата ми към Бога за тях е да се спасят“ (Рим. 10:1), а друг път: „Бих желал сам аз да бъда отлъчен от Христа заради братята си“ (Рим. 9:3). Така и Иезекиил, като виждал гибелта им, казвал: „О, Господи Боже! Нима ще погубиш целия остатък на Израиля?“ (Иез. 9:8). И Моисей също казвал: „Прости им греха“ (Изх. 32:32).


Защо тогава Давид казва: „Нима да не намразя ония, които Тебе мразят, Господи, и да не се погнуся от ония, които въстават против Тебе? С пълна омраза ги мразя: те са ми врагове“ (Пс. 138:21–22)? Не всичко в Давидовите псалми е казано лично от Давид. Така в тях се казва: „Живея сред кедарските шатри“ (Пс. 119:5), а също: „При реките Вавилонски — там седяхме и плачехме“ (Пс. 136:1), макар че самият Давид не бил виждал нито Вавилон, нито кедарските селища. От друга страна, от нас, християните, днес се изисква по-високо любомъдрие. Така, когато учениците поискали да слезе огън, както по времето на Илия, Христос им казал: „Не знаете от какъв дух сте“ (Лук. 9:55).


Тогава на юдеите било заповядано да ненавиждат не само нечестието, но и самите нечестивци, за да не стане приятелството с тях повод за беззаконие. Затова им било забранено да встъпват в роднински връзки с езичниците и да се смесват с тях, а отвсякъде били поставени прегради между тях. Но сега, когато Бог ни е въздигнал до по-високо любомъдрие и ни е поставил над подобна опасност, Той ни заповядва да общуваме с тях и да беседваме с тях, защото те не ни вредят, а ние им принасяме полза.


Какво тогава трябва да правим, ще кажеш? Не да ги ненавиждаме, а да проявяваме милост към тях. Защото, ако ги ненавиждаш, как ще можеш да обърнеш заблудилия се? Как ще се молиш за невярващия? А че трябва да се молим за него, чуй какво казва Павел: „И тъй, преди всичко моля да се отправят молитви, молби, прошения и благодарения за всички човеци“ (1 Тим. 2:1). А както е известно на всички, тогава не всички били вярващи. И по-нататък: „за царе и за всички, които са на власт“ (1 Тим. 2:2). Но, както също е известно, те били нечестиви и беззаконни. След това, посочвайки причината, поради която трябва да се молим, апостолът добавя: „защото това е добро и угодно на нашия Спасител Бога, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:3–4).


По същата причина, когато се случвало жена езичница да бъде омъжена за вярващ, апостолът не разтрогвал брака. А какво е по-близко от съпругата до съпруга? „Ще бъдат — казва Писанието — една плът“ (Бит. 2:24), поради което между тях възникват голяма любов и силна привързаност. Ако започнем да ненавиждаме нечестивите и беззаконните, постепенно ще стигнем дотам да ненавиждаме и грешниците. А вървейки по този път, малко по малко ще се отделим от по-голямата част от братята си или, по-добре казано, от всички, защото няма човек без грях.


Ако трябва да ненавиждаме Божиите врагове, тогава трябва да ненавиждаме не само нечестивите, но и грешниците. В такъв случай ще станем по-лоши и от зверовете, като се отвръщаме от всички и се превъзнасяме в гордостта си подобно на фарисея. Но Павел не е заповядал това. А какво е заповядал? „Вразумявайте безчинните, утешавайте малодушните, подкрепяйте немощните, бъдете дълготърпеливи към всички“ (1 Сол. 5:14).


Но как тогава, ще кажеш, той казва: „Ако ли някой не послуша думите ни в това послание, забележете го и не се сношавайте с него“ (2 Сол. 3:14)? Наистина, това е казано за братята, но не безусловно, а отново с кротост. Не пренебрегвай и следващите думи, а прибави и казаното по-нататък. Защото, след като казал: „не се сношавайте с него“, апостолът добавил: „но не го считайте за враг, а го вразумявайте като брат“ (2 Сол. 3:15). Виждаш ли как той заповядва да ненавиждаме злото дело, а не човека? Делото на дявола е да ни разделя един от друг. Той полага големи усилия да унищожи любовта, за да прекъсне пътя към поправянето на заблудилия се, да го задържи в заблуждението, а тебе — във враждата, и така да препречи пътя му към спасението.


Ако лекарят ненавижда болния и бяга от него, а болният се отвръща от лекаря, може ли болният да оздравее, щом няма да повика лекаря, а лекарят няма да дойде при него? Защо тогава, кажи ми, се отвръщаш от него и бягаш от него? Защото е нечестив ли? Но именно затова трябва да отидеш при него и да го лекуваш, за да възстановиш здравето на болния. Дори да страда от неизлечима болест, на тебе е заповядано да вършиш своето дело. И Иуда бил обхванат от неизлечима болест, но Бог не преставал да го лекува. Затова и ти не отслабвай в усилията си. Дори и въпреки всичките ти старания да не успееш да го освободиш от нечестието, все пак ще получиш награда, сякаш си го освободил. Освен това ще го накараш да се удивлява на твоята кротост и така Бог по всякакъв начин ще бъде прославен.


Дори да вършиш чудеса, дори да възкресяваш мъртви или да извършваш нещо друго подобно, езичниците никога няма да ти се удивляват толкова, колкото когато те виждат кротък, добър и приветлив. А това не е маловажно, защото по този начин мнозина най-сетне могат да се откажат от порока. Нищо не привлича така, както любовта. Заради другите неща — тоест знаменията и чудесата — могат да ти завиждат, а заради любовта ще започнат да ти се удивляват и да те обичат. А щом те обикнат, постепенно ще приемат и истината.


Ако обаче езичникът не стане вярващ скоро, не се учудвай, не бързай и не изисквай всичко наведнъж. Нека засега те хвали и обича, а след това постепенно ще стигне и до вярата. Но за да видиш ясно колко важно е това, чуй как сам Павел се защитавал пред един невярващ съдия: „Считам себе си за щастлив, че днес мога да се защитавам пред тебе“ (Деян. 26:2). Той казал това не от ласкателство, а с желание да принесе полза чрез кротостта си. И донякъде успял: онзи, който бил подсъдим, пленил съдията, а самият пленен засвидетелствал тази победа, като казал на висок глас пред всички: „Още малко, и ще ме убедиш да стана християнин“ (Деян. 26:28).


Какво прави Павел? Той още повече разширява мрежата и казва: „Молил бих Бога... не само ти, но и всички, които ме слушат днес, да станат такива, какъвто съм аз, с изключение на тия окови“ (Деян. 26:29). Какво говориш, Павле — „с изключение на оковите“? Какво дръзновение ще имаш, ако се срамуваш от тях и ги избягваш, при това пред толкова голямо множество народ? Нима не се хвалиш с тях навсякъде в посланията си, като се наричаш затворник и постоянно ни посочваш тези окови като диадема? Защо тогава сега се отклоняваш от оковите?


„Не се отклонявам — казва той, — нито се срамувам от тях, но снизхождам към немощта на другите, защото те още не могат да приемат онова, с което аз се хваля. Научих се от моя Владика да не пришивам нова кръпка на стара дреха“ (Мат. 9:16). Затова и се изразих така. Те все още разбират зле нашето учение и враждуват срещу Кръста. Следователно, ако прибавя и оковите, омразата им ще се усили още повече. Затова ги отделих, за да направя учението по-лесно за възприемане. За тях да бъдеш окован изглежда позорно, защото още не са вкусили нашата слава. Затова трябва да проявяваме снизхождение към тях. Когато се научат да любомъдърстват, тогава ще познаят красотата на веригите и славата на оковите.


Когато беседва с други, Павел нарича страданията дар на благодатта: „Защото вам е дадено заради Христа не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него“ (Фил. 1:29). А в настоящия случай трябвало да пожелае единствено слушателите му да не се срамуват от Кръста. Затова той напредва постепенно. Когато някой въвежда друг човек в царските чертози, не му показва вътрешните покои, преди да е разгледал преддверията и външните помещения. Иначе чертозите няма да му се сторят удивителни, ако не ги разгледа последователно, навлизайки навътре. Така и ние трябва да се отнасяме към езичниците — със снизхождение и любов. 


Любовта е велик наставник: тя може да отклони човека от заблуждението, да поправи нравите му, да го доведе до любомъдрие и дори от камъни да направи човеци. Ако искаш да узнаеш нейната сила, представи си човек плах, боязлив и треперещ дори от сянката си; или гневлив, груб и повече приличащ на звяр, отколкото на човек; или похотлив, сладострастен и отдаден на всякакви пороци. Предай такъв човек в ръцете на любовта, въведи го в нейното училище и скоро ще видиш как този боязлив и плах човек ще стане мъжествен, великодушен и готов на всякакви подвизи. И най-удивителното е, че това ще стане не защото природата му се е променила, а защото любовта проявява силата си дори в най-плахата душа. Тук се случва същото, както ако някой направи меч не от желязо, а от олово и, без да променя природата на оловото, го доведе до състояние, в което то може да върши същото, което и желязото.


Виж: Иаков бил скромен човек, седял си у дома, не познавал трудностите и опасностите, водел спокоен и безгрижен живот. Както девойка в покоите си, така и той прекарвал по-голямата част от времето си у дома, като се грижел за него, а от пазара, от всякакъв шум и от всичко, което се случва там, стоял настрана и постоянно живеел далеч от грижи и безпокойства.

Какво станало обаче? Когато огънят на любовта разпалил този скромен човек, който не излизал от дома си, виж как той станал смел и трудолюбив! Чуй за това не от мене, а от самия патриарх. Упреквайки тъста си, той казва: „Ето, двадесет години бях при тебе“ (Бит. 31:38). И в какви условия прекарал тези двадесет години? „Измъчвах се — добавя той, — денем от пек, а нощем от студ, и сънят бягаше от очите ми“ (Бит. 31:40). Такъв бил този скромен мъж, който не излизал от дома си и преди това водел спокоен живот. А че бил боязлив, личи от обстоятелството, че, очаквайки срещата с Исав, изпитвал смъртен страх.


Но виж по-нататък как същият този страхлив човек, благодарение на любовта, станал по-смел от лъв! Застанал начело на всички, сякаш бил някаква крепостна стена, и бил готов пръв да посрещне жестокия човек, който, както предполагал, дишал убийствена ярост, и със собственото си тяло да защити жените си. Онзи, от когото се боял и треперел, сега искал пръв да посрещне в битка, защото любовта му към жените била по-силна от страха.


Виждаш ли как плахият изведнъж станал смел не защото променил нрава си, а защото любовта му дала сила? Той останал боязлив и по-късно, както личи от това, че се местел от едно място на друго. Нека обаче никой не смята, че това е казано като укор към праведника. Боязливостта не е порок, защото произтича от природата. Укорително е единствено да вършиш нещо непристойно поради боязливост. Човек, който по природа е плах, може да стане мъжествен чрез благочестието.


Какъв бил Моисей? Не се ли уплашил от един египтянин, не избягал ли и не се оттеглил ли отвъд пределите на Египет? И все пак този беглец, който не понесъл заплахата на един-единствен човек, след като вкусил сладостта на любовта, бил готов смело и без никакво принуждение да погине заедно с възлюбените си. „Прости им греха — казвал той, — а ако не, изличи и мене от книгата Си, в която си ме записал“ (Изх. 32:32).


От друга страна, няма нужда да привеждаме примери за това как любовта прави жестокия кротък, а невъздържания — целомъдрен. Това е известно на всички. Дори някой да е по-свиреп от всеки звяр, чрез любовта става по-кротък от всяко агне. Кой например бил по-свиреп и неистов от Саул? Но когато дъщеря му пуснала врага му да избяга, той не ѝ казал дори една груба дума. Макар да бил избил почти всички свещеници заради Давид, щом узнал как дъщеря му го е изпуснала от дома, не я оскърбил дори с една дума, въпреки че хитростта била насочена срещу самия него. Това станало, защото бил възпрян от най-силната юзда — любовта към дъщеря си.


Както прави хората кротки, така любовта ги прави и целомъдрени. Който обича жена си така, както подобава, дори да е изключително сладострастен, от любов към нея няма да поглежда друга жена. „Любовта е силна като смъртта“ (Песен на песните 8:6). Следователно развратът не произтича от нищо друго освен от липсата на любов.


И тъй, ако любовта е причината за всяка добродетел, нека я насаждаме с цялото си усърдие в душите си, за да ни донесе много блага и непрестанно да събираме изобилните ѝ плодове — винаги цъфтящи и никога неувяхващи. Тогава ще достигнем и до вечните блага. На тях дано се удостоим всички ние по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, с Когото на Отца, заедно със Светия Дух, подобават слава, власт и чест, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар