Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Иакова, Иосия, Иуда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите Му? И падаха в съблазън поради Него. А Иисус им казваше: пророк не бива без почит, освен в отечеството си, между сродници и у дома си. И не можеше да извърши там никакво чудо; само малцина болни изцери, като възложи ръце върху им. И се чудеше на неверието им. (Марк 6:2-4)
Никога не ценим това, с което прекомерно сме привикнали. Обичайният предмет вече не възбужда онова напрегнато внимание, с което посрещаме новостта. Дори чудесното по силата на навика започва да изглежда обикновено. Човек, когото познаваме твърде добре, не може да разчита на прекалено висока степен на нашето уважение и почтително удивление, които сме готови да поднесем на онзи, когото познаваме само повърхностно, по чути думи. Определена доза неизвестност винаги издига тона на отношението. Годеникът се прекланя пред годеницата си много повече, отколкото съпругът пред съпругата си, а лакеят, казват, никога не уважава своя господар.
Същото се случило и с назаряните: те толкова свикнали с Господа, свикнали да Го смятат за свой, за равен на тях, че дори забелязвайки в Него чудесното, само недоумявали, свивали рамене и се опитвали да намерят за всичко естествено обяснение. Ето защо те не повярвали в Него като в Месия и не Му се предали с цялата си душа, както направили мнозина галилейци.
Но същият този закон действа и днес в духовния живот.
За християнина, посветил живота си на служение на Господа Бога, винаги съществува опасност да загуби свежестта на чувствата си към Него поради навика и да замени искреното, сърдечно служение с формално, механично, често небрежно изпълнение на религиозните си задължения.
Това се случило с еврейския народ, към когото пророк Исаия отправя тежък укор: „Ето, в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове. Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето.“ (Исаия 58:3–4). Това се случило и с водачите на иудейството — книжниците, фарисеите и свещениците, на които Господ с горчивина казва: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето давате десятък от джоджен, анасон и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра... Отвън изглеждате на човеците праведни, а отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие“ (Мат. 23:23, 28). „разбрах ви, че нямате в себе си любов Божия.“ (Иоан 5:42).
Същото, за голямо съжаление, нерядко се случва и с нашите свещенослужители. Привиквайки към тайнствата и свещенодействията, те престават да усещат в тях повея на Светия Дух, изгубват всяко благоговение към тях и започват да ограничават цялото си служение на Бога до бездушно и бързешком извършване на богослуженията и требите.
Особено трагично се отразява този закон на навика върху нашите певци, църковнослужителите и децата на духовенството. Никога не ми се е случвало да виждам по-грозно поведение в църква от онова, което си позволяват певците и момчетата, които служат в олтара. Това се обяснява именно с това, че привиквайки към храма, те започват да се чувстват в него като у дома си и напълно забравят за невидимото присъствие в него на Великия, Всемогъщ, Всеправеден Творец.
Но и с всеки вярващ може да се случи тази загуба на жива вяра и живо чувство към Бога, като опасността е особено голяма за онези, които по своето положение са длъжни да носят продължителен и уморителен труд на служение, без да имат представа за законите на духовния живот и без да ползват напътствията на опитни хора.
Това състояние на духовно грубяване или одивяване е много тежко и опасно, защото да излезеш от него отново на правилния път е много по-трудно, отколкото да стъпи на този път тепърва започващият новобранец. Да учиш отново погрешно наученото е винаги по-трудно, отколкото да научаваш нещо ново, все още непознато, защото тук се налага първо да разбиеш вкоренения навик, което отнема много сили и време. Това е азбуката на педагогиката. Ако на ученик по музика от самото начало му е дадена погрешна постановка на ръката и пръстите, да се освободи от този недостатък и да премине към правилен метод впоследствие представлява много големи трудности. Четците, развалили езика си с бързо четене, които преглъщат цели срички до загуба на смисъла, често до края на живота си не могат да се научат да четат ясно и отчетливо.
Точно така е и в духовния живот, и в служението на Бога. Има нещастни свещеници, до такава степен свикнали с небрежното и размъкнато извършване на богослужението, че те вече не могат, въпреки всички усилия, да го изпълняват чинно, с благоговение. Закоравелият навик побеждава всички усилия, когато, съзнавайки опасността на положението, се опитват да се борят с него. Езикът сам по себе си препуска напред, стремително бълвайки думите, а изоставащата след него мисъл скача от пета на десета дума или се мята настрани, докато ръцете и тялото сами по себе си вършат заучените и усвоени от навика жестове. Още по-лошо е, когато човек дори не съзнава, че вече е престанал да бъде свещеник и молитведник, че не е нищо повече отговорящ автомат. Тук вече започва да се усеща гнетът на Божието проклятие за небрежност, защото е казано: „Проклет да е, който върши делото Господне с пренебрежение“ (Иер. 48:10).
В това състояние на загуба на живо усещане за Бога цялата външна дейност, имаща уж за цел да приближи човека към Него, е осъдена на пълно духовно безплодие. Преди всичко молитвата — едно от основните средства на духовния живот — престава да бъде действена. До Бога тя не стига.
„Помни — пише о. Иоан Кронщадски, — че ако по време на молитва не празнословиш, а с чувство произнасяш думите на молитвата, то думите ти няма да се върнат при теб празни, без сила (като люспа без зърно), но непременно ще ти донесат онези същи плодове, които се съдържат в думата, както плодът е в обвивката. Това е най-естественото нещо, както са естествени и обичайни в природата плодът и неговата обвивка... Колкото по-искрено, по-сърдечно произнасяш всяка дума, толкова повече плод има от молитвата; всяка дума, като зрънце, ще ти донесе духовен плод като узрял клас... Но ако хвърляш думите напразно, без вяра, без да усещаш силата им, като люспа без ядка, то празни ще се върнат те при тебе; люспа хвърляш — люспа ще се върне при тебе“.
Има една стара легенда, която нагледно ни показва колко безплодни понякога биват нашите молитви.
Преди много, много време живял един свет старец, който много се молел и често скърбял за човешките грехове. И странно му се струвало защо става така, че хората ходят на църква, молят се на Бога, а живеят все така лошо. Грехът не намалява.
- Господи — мислел той, — нима не чуваш нашите молитви? Ето, хората постоянно се молят да живеят в мир и покаяние, а никак не могат. Нима молитвата им е напразна?
Един ден с тези мисли той потънал в сън. И му се присънило, че светъл ангел го прегърнал с крилото си и го издигнал високо-високо над земята... Колкото по-високо се издигали, толкова по-слаби ставали звуците, идващи от земната повърхност. Не се чували вече човешки гласове, заглъхнали песните, виковете, целият шум на суетния светски живот. Само понякога отнякъде долитали хармонични, нежни звуци, като от далечна лютня.
— Какво е това? — попитал старецът.
— Това са светите молитви — отговорил ангелът, — само те се чуват тук!
— Но защо звучат толкова слабо? Защо са толкова малко тези звуци? Та нали сега целият народ се моли в храма?..
Ангелът го погледнал и лицето му било скръбно.
— Искаш ли да знаеш?.. Гледай...
Далеко долу се виждал голям храм. С чудесна сила сводовете му се разкрили и старецът можел да види всичко, което ставало вътре. Храмът бил пълен с народ. На клироса се виждал голям хор. Свещеникът в пълно одение стоял в олтара.
Вървяла служба. Каква служба — било невъзможно да се каже, защото нито един звук не се чувал. Виждало се как стоящият на левия клирос певец чете нещо много бързо, движейки устни, но думите там, горе, не долитали. На амвона бавно излязъл грамаден дякон, с плавно движение оправил пищната си коса, после повдигнал орара, широко отворил уста и... нито звук!
На клироса диригентът раздавал ноти: хорът се приготвял да пее.
„Хорът поне със сигурност ще чуя...“ — помислил си старецът. Диригентът чукнал с камертона по коляното си, поднесъл го към ухото, протегнал ръце и дал знак да започват, но както и преди, владеела пълна тишина. Да гледаш било удивително странно: диригентът махал с ръце, тропал с крак, басите червенеели от напрягане, тенорите се повдигали на пръсти с високо вирнати глави, устата на всички били отворени, но пеене нямало.
- Какво е това? — помислил си старецът.
Той преместил поглед върху молещите се. Те били много, от различни възрасти и положение: мъже и жени, старци и деца, търговци и обикновени селяни. Всички те се кръстели, правели пokлони, мнозина нещо шепнели, но нищо не се чувало. Цялата църква била съвсем занемяла.
— Защо е така? — попитал старецът.
— Да слезем и ще видиш и разбереш... — казал ангелът.
Те бавно, от никого невиждани, слезли в самия храм. Празнично облечена жена стояла пред цялата тълпа и, изглежда, усердно се молела. Ангелът се приближил до нея и тихо я докоснал с ръка... И изведнъж старецът видял сърцето ѝ и разбрал мислите ѝ.
- Ах, тази противна пощаджийка! — мислела си тя. — Отново е с нова шапка! Мъжът ѝ — пияница, децата — дрипави, а тя издокарана!.. Виж я как се е изпъчила!
До нея стоял търговец в хубав костюм и замислено гледал към иконостаса. Ангелът докоснал гърдите му и пред стареца веднага се разкрили тайните му мисли: „...Ех, как ме е яд! Продадох евтино... Takваз стока сега за нищо на света не можеш да купиш! Не по-малко от хиляда загубих, а може и хиляда и петстотин...“
По-нататък се виждал млад селски момък. Той почти не се молел, а през цялото време гледал наляво, където стояли жените, червял се и пристъпвал от крак на крак. Ангелът се докоснал до него и старецът прочел в сърцето му:
- Ех, че е хубава Дуняша!.. С всичко ме спечели: и с лице, и с походка, и с работа... Ето такава жена ми трябва! Ще ме вземе ли, или не?
И до мнозина се докоснал ангелът, и у всички имало подобни мисли — празни, суетни, житейски. Пред Бога стояли, но за Бога не мислели. Само правели вид, че се молят.
— Сега разбираш ли? — попитал ангелът. — Такива молитви до нас не стигат. Затова и изглежда, че всички те са сякаш занемели...
В този момент изведнъж нечий детски плах гласец отчетливо изговорил:
— Господи! Ти си благ и милостив... Спаси, помилуй, изцели клетата ми мама!..
В ъгъла, на колене, притиснато до стената, стояло малко момченце. В очите му блестели сълзи. То се молело за болната си майка. Ангелът се докоснал до гърдите му и старецът видял детското сърце. Там имало скръб и любов.
— Ето молитвите, които се чуват при нас! — казал ангелът.
По този начин нашите лицемерни, чисто външни молитви до Бога не стигат и плод не носят. „Тия люде се приближават до Мене с устата си и Ме почитат с устните си, а сърцето им стои далеч от Мене; но напразно Ме почитат“ (Мат. 15:8–9). Нeщо повече: такава молитва разгневява Бога.
„Мнозина от нас — пише отец Иоан — извършват службата и тайнствата, молитвословията неохотно, вяло, небрежно, припряно, с пропуски, с желание по-скоро да свършат светото дело и да побързат към житейската суета. Какво страшно прелъстяване и какъв тежък грях! Неволно при това човек си спомня страшните думи на Господа към нерадивите изпълнители на Неговото дело: Проклет да е, който върши делото Господне небрежно! Казах: какво страшно прелъстяване! Да, страшно прелъстяване, защото ние по слепотата си пренебрегваме думите на Светия Дух, дишащ в молитвословията на тайнствата и службите — пренебрегваме тъкмо онова, което при истинско усърдие и радение би служило за нас като извор на пресладък мир, радост в Духа Светаго и дори като извор на телесно здраве, защото думите на молитвата при службите и тайнствата, четени с вяра, благоговение, страх Божи, спокойно, с пламенен дух, имат несъмненото и чудно качество заедно с душата да оживотворяват, укрепват и изцеляват и самото ни тяло. Това е проверено от опита. Тежък грях, казвам, защото извършвайки небрежно тайнствата, ние чрез това кощунстваме със светинята Господня... Мислят ли днешните християни-лицемери, че се молят лицемерно и живеят лицемерно? — Не мислят. Те се молят ежедневно, може би дълго, молят се по навик, с устни, а не със сърце, без сърдечно съкрушение, без твърдо желание за изправяне, само и само да изпълнят установеното правило, и „мислят, че с това принасят служба Богу“ (Иоан 16:2), докато с молитвата си навличат върху себе си само Божия гняв. Всички ние повече или по-малко сме грешни в това, че се молим лицемерно, и ще приемем за това голямо осъждане.“
Но ако продължителното служение на Бога води до навик, а навикът може да предизвика формално, чисто външно и лицемерно изпълнение на религиозните задължения, то възниква важният въпрос: как да избегнем тази опасност? Защото ако не съумеем да направим това, тъжният край на нашия духовен живот е неизбежен.
Отговорът на този въпрос се съдържа донякъде в горепосочените думи на кронщадския пастир: при истинско усърдие и радение тайнствата, службите, молитвите служат като извор на мир, радост в Духа Светаго и дори като извор на телесно здраве. За едни те служат по този начин за благословение, а върху други навличат проклятие. Всичко зависи от отношението на човека към тях.
Ако християнинът не влага в своето служение на Бога цялото си внимание, цялото си рвение, цялата сърдечна топлота, на която е способен, у него скоро започва да се развива навик за небрежно и повърхностно изпълнение на религиозния дълг. До това човек не стига изведнъж, а постепенно. Първо той може би се е молил от сърце, но после — тъй като да се молиш винаги със сърце представлява значителен труд, към който човек трябва винаги да се принуждава, понеже Царството Небесно, е казано, се взeма с насилване — той започва повече да се моли с устни, повърхностно, а не от дълбината на душата, тъй като това е много по-лесно; и най-накрая, при засиленото противоборство от плътта и дявола, се моли с устни, без да довежда до сърцето си силата на молитвените думи.
Каквото е казано за молитвата, същото трябва да се каже и за причастяването със Светите, Безсмъртни и Животворящи Тайни. Често отначало човек се причастява с жива вяра, с чувство на любов и благоговение, а после, при непрестанното противодействие на плътта и дявола срещу Божията истина, отстъпва пред тях победата над себе си и се причастява лицемерно... Това става и с тайнството Покаяние. Това става и с всички прояви на религиозния живот, ако християнинът не принуждава себе си към напрягане на духовните си сили.
Така се създава гибелният навик. Но човек може да привикне както към лошото, така и към доброто. Може да привикне към небрежност и тогава целият религиозен живот става студен и мъртвешко-формален. Животворящият дух, таящ се в светите думи на молитвословията, в тайнствата и в другите религиозни форми, не проявява себе си за душа нерадива, мързелива и студена и не действа върху нея.
Но може, напротив, да си създадем навик за благоговейно, сърдечно изпълнение на всички религиозни задължения и тогава за нас в тях ще се разкрие неизчерпаем извор на благодатна сила, оживяваща и укрепваща за духовен живот.
Оттук следва изводът: ако искаме да избегнем духовното грубяване, ако искаме молитвите, тайнствата, обредите, целият ритуал на религиозната вяра да не изгубят за нас от честото повторение Духа на живота и да не се превърнат в празна формалност, говореща нищо на душата; ако искаме най-накрая и самите наши добродетели, ако има такива, да не се превърнат в лицемерно благочестие, то средството срещу това се състои преди всичко в това още от самото начало на духовния живот да изпълняваме всичко, което изисква християнският дълг, с най-голямо старание и внимание, с напрягане на всички духовни и физически сили, без да си позволяваме разленване и небрежност.
Тук няма дреболии, неструващи внимание, защото от дреболиите се изгражда голямото, целият тон на духовния живот, и затова всяка подробност изисква старателно и точно изпълнение. Бог поругаван не бива и най-нищожната небрежност по отношение към Него непременно ще се отрази като щета в нашия духовен живот. Ето защо, каквото и да правите в делото на служението Му, правете го с всички сили; онова, което е направено както дойде, никога не е направено правилно. Изисква се добросъвестно действие.
А за да поддържаме в себе си това ревностно желание и да не отслабваме, трябва винаги да имаме жива вяра, че нашият Бог, почитан в Троица — Отец, Син и Свети Дух, е винаги с нас, бди над нас и по първата дума на нашата искрена молитва за помощ е готов да ни помага в светото дело. Помнейки, че Вседържителят е винаги с нас, и имайки Го на дело в мислите си, отхвърляйки от сърцето си всякакви помисли, житейски съмнения, грижи и пристрастия, ние винаги ще извършваме достойно Божието дело.
Най-ярък пример за такова добросъвестно действие са учениците и апостолите на Господа, както се вижда от 8–9 стих на VI глава от Евангелието според Марк. Тръгвайки на проповед, те не вземат нищо със себе си на път, освен една тояга: нито торба, нито хляб, нито мед в пояса, нито две дрехи, обуват се в прости обувки. Нищо не бива да им пречи, нищо не бива да ги отвлича от онова дело, на което Господ ги изпраща. Цялото внимание, всички сили, цялото им същество се отдава изключително на Бога и на Божието дело.
Този пример трябва и ние постоянно да имаме пред очите си и да помним страшното предупреждение: „Проклет е оня, който върши делото Господне небрежно“.
Из Беседи върху Евангелието според Марк, 6 глава
Няма коментари:
Публикуване на коментар