Ние сме длъжни не само да мислим за собственото си спасение, но и да въздействаме върху другите, като им даваме да почувстват топлината и светлината на Евангелието и ги привличаме към Бога. Затова неизбежно възниква въпросът: как да правим това? Как да побеждаваме невярващите умове и порочните сърца и от какво зависи действителното влияние върху хората?
Тук също са възможни грешки: с неумели средства, вместо да обърнем човека към Бога, можем само да го отблъснем и вместо любов да предизвикаме у него отвращение към Христа и Неговото Евангелие — а това е ужасно. Знаем, че празната, натрапчива, педантично-фарисейска проповед често е давала само отрицателни резултати. Волтер, един от най-язвителните противници на християнството, е възпитаван в духовно йезуитско училище.
В какво тогава се състои истинската християнска сила на влияние върху хората? Тази тайна на пастирството Господ открива на Своите ученици, като им възлага да раздадат на гладния народ благословения от Него хляб (Марк 8-18). Силата е тази — служението.
В светския смисъл за силен се смята онзи, който разполага с всички средства за външна принуда: владетелят, опиращ се на могъща армия и на многочислен щат от административни и полицейски служители; богаташът, който може да купи волята на нужните му хора и с техните ръце да разчисти всички препятствия по пътя си; талантливият оратор или ловкият делови човек, който подчинява другите със силата на своя ум, красноречие или интриги.
Но това е външна сила, привидна сила. По този път може да се заставят хората да изпълняват заповедите на владетеля, да бъдат принудени да правят това, което той иска, но те не могат да бъдат възродени. Това е власт само над тялото на човека, над външните му постъпки, но не и над душата му. Съкровените мисли на човека, неговите чувства, симпатии и антипатии, дори посоката на неговата воля, в края на краищата не зависят от тази сила и не са ѝ подчинени. И ако най-могъщият властелин се опита да въздейства върху човешкото сърце с нравствени и духовни средства, то само чрез мерки на принудително въздействие няма да постигне нищо. С глоби и наказания човек не може да бъде направен светец.
Трудно е да се каже какво би се случило с християнството и колко голям би бил успехът му, ако се опитаха да го разпространяват чрез насилствени мерки. Такъв начин, несъгласуван със самия дух на християнството, би го поставил във вътрешно противоречие със самото него и, обуславяйки по този начин неговата слабост, би обрекъл всички опити за разпространението му на пълен неуспех.
Там, където неразумната ревност на най-лошите представители на християнството, които не са разбрали духа на своята вяра, е прибягвала до такива средства, те неизменно са водели не просто до неуспехи, но до най-позорни поражения, които за дълго са засипвали почвата и са пречели на успешното разпространение на Христовата вяра чрез по-добри методи. Ислямът, който от самото начало се е сблъскал с християнството на бойното поле, може би именно поради това е останал завинаги толкова затворен и малкодостъпен за християнското влияние. Испанската пропаганда на християнството в Мексико сред индианските племена чрез инквизиционни средства, тоест чрез изтезания и екзекуции, предизвикала у местните жители само страшна омраза и отвращение към него.
Когато испански монах-мисионер увещавал един от тях да приеме християнството, като му обещавал срещу това освобождение от изтезанията и от заплашващото го изгаряне на клада, а в бъдеще — рая с неговото блаженство, дивакът най-напред попитал дали в този рай има испанци.
— Има — отговорил монахът, — но само добри!
— И най-добрите от тях не струват нищо — възразил индианецът. — Не искам да се срещам с тях и не ми трябва вашият рай... По-добре ме изгорете!
Такива са печалните резултати от разпространяването на Христовата вяра с огън и меч. Дори отрицателните резултати, когато например се опитват да развратят обществото или отделния човек чрез външни принудителни средства, не се постигат напълно.
Не може да не се признае, че да бъдеш силен в обичайния светски смисъл е много съблазнително за неопитния християнин: да имаш власт над други хора, да ги заставяш да работят за теб, сам да не правиш нищо, да бъдеш обграден от тълпа служители или роби, готови да се подчинят на едно движение на ръката, да заповядваш, да властваш — всичко това толкова ласкае нашето самолюбие, нашето тщеславие, нашата леност.
Не напразно дори най-добрите ученици на Господа не могат веднага да се освободят от тези изкушаващи настроения. Като предполагали, че техният Учител някога ще стане велик, могъщ Владетел на земята, какъвто според тях трябвало да бъде Месията, синовете на Зеведея още предварително поискали в това царство на власт, слава и блясък за тях да се паднат най-добрите места (Марк. 10:35–37). Но не за съзиждането на такова царство е дошъл Спасителят и не такава власт иска Той да даде на Своите ученици. Той се нуждае от душата на човека и от неговата любов, а пътят към това е служението.
В противоположност на светското разбиране да бъдеш силен в християнски смисъл означава да забравиш себе си заради другите, да бъдеш слуга на всички, да отдаваш своите сили и способности за общото благо и да побеждаваш не чрез насилие, а чрез смирено служение. Светът казва: трябва да принуждаваш другите да ти служат. В това е житейската мъдрост. Християнството учи: трябва сам да служиш на другите. В това е силата и щастието на живота.
Именно това е онази огромна сила, която обнови и възроди древния разтленен свят и го застави да се преклони пред нозете на Христа. „Не господствайте... но бъдете пример“, по думите на апостол Петър (1 Петр. 5:3), не да властваш, а да служиш — ето правилото, което никой християнин не бива да забравя, ако разчита да влияе върху другите. „Ние, силните, — пише апостол Павел, — трябва да понасяме немощите на безсилните и да не угаждаме на себе си. Всеки от нас трябва да угажда на ближния за негово добро, за назидание. Защото и Христос не на Себе Си угаждаше“ (Рим. 15:1–3).
Тази заповед за служението Господ остави на Своите ученици и последователи в трогателните минути на последната, прощална вечеря, когато Той им разкриваше всичко, което беше особено важно и необходимо за тяхното дело. С каква незабравима сила е даден този урок:
„Преди празника Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от този свят към Отца, показа на дело, че, като възлюби Своите, които бяха в света, докрай ги възлюби. И по време на вечерята... стана... съблече горната Си дреха и, като взе кърпа, се препаса. После наля вода в умивалника и започна да мие нозете на учениците и да ги отрива с кърпата, с която беше препасан... А когато им уми нозете и си облече дрехата, като отново възлегна, каза им: знаете ли какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ и право казвате, защото съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да си миете нозете един на друг. Защото Аз ви дадох пример, та и вие да правите същото, което Аз ви направих“ (Иоан. 13:1, 2, 4–5, 12–15).
Като даде това правило на Своите ученици, Господ и Сам през целия Си живот остана верен на него. Неговият живот беше непрекъснато служение на хората. „Син Човечески, — казва Той, — не дойде, за да Му служат, а да послужи и да даде душата Си за откуп на мнозина“ (Марк. 10:45).
В този удивителен живот може би най-удивителната черта е неговата пълна посветеност на другите. Личен живот, отделен и независим от служението на хората, Господ Иисус Христос не е имал. Ние знаем много изтъкнати хора с необикновена нравствена висота и чистота, отдали живота си на служение на ближните. Но никой от тях не е могъл заради това служение напълно да забрави себе си и собствените си нужди. В тяхната дейност винаги има две насоки: едната — за другите, другата — за самите тях. Последният вид дейност може да заема най-незначително място в живота им, но дори апостолите не са могли да се отрекат от нея. Но в живота на Господа няма нищо подобно. В цялото Евангелие няма да намерите нито една сцена, нито една фраза, която да издава грижа на Спасителя за Неговите лични нужди и потребности. Цялостността на Неговия живот, изцяло проникнат от идеята за служението, е поразителна. Той целият сякаш е изсечен от едно парче най-чист кристал, в което няма и най-малкото петно от себелюбиви мисли. Но своя най-висш израз този подвиг на служението достига на Кръста, в страшната, мъчителна смърт, и чрез това Господ Иисус Христос победи света.
Свято и с пълно самоотвержение изпълниха завета на своя Учител и апостолите, като отдадоха живота си на делото на завещаното от Него служение. И именно по този път, по пътя на смиреното служение, апостолите привеждаха езичниците към послушание на вярата и разпространяваха Христовата Църква. Ето няколко цитата от посланията на апостол Павел, които изясняват настроенията и характера на това победоносно служение. „Ние сме като смет за света, — пише апостолът на коринтяните, — като измет, потъпквана от всички досега“(1 Кор. 4:13). „Понеже, бидейки свободен от всички, аз на всички поробих себе си, за да придобия по-мнозина“ (1 Кор. 9:19). „У мене всекидневно има стечение на хора, грижа за всички църкви. Кой изнемогва, та и аз да не изнемогвам? Кой се съблазнява, та аз да не се разпалвам?“ (2 Кор. 11:28–29). И именно чрез това поробване на себе си на всички се постигаше необикновената сила на влияние върху хората. „Смятат ни за непознати, — продължава той, — а сме добре познати... бедни сме, но мнозина обогатяваме; нямаме нищо, но всичко притежаваме“ (2 Кор. 6:9–10).
Хората доброволно вървят само под ярема на любовта. Това е закон на психологията, и борбата със злото, проникнало в човешкото сърце, е възможна само на почвата на служението. Затова и на своите последователи същият апостол завещава: „умолявам ви, братя, поради Божиите милости, представете телата си в жертва жива, свята, благоугодна Богу, за разумното ваше служение“(Рим. 12:1). „Не се оставяй да те побеждава злото, но побеждавай злото чрез доброто“ (Рим. 12:21).
Верни на този завет, християните от първите векове винаги са се стараели да побеждават злото с добро и някога страховитият езически свят бил принуден да отстъпи пред силата на доброто в християнския живот. Този възвишен живот — животът на самоотверженото служение — в очите на езичниците винаги бил най-силният аргумент в полза на християнството. „Вижте как живеят християните“ — казвали те, обръщайки се към Христовата вяра. Дори Юлиан Отстъпник, един от най-яростните гонители на Христа, бил принуден да признае възвишеността и безкористната благотворителност на християнския живот. „Срамно е за нас — писал той в един рескрипт, — че тези галилеяни се грижат не само за своите, но помагат и на нашите бедни и гладни, докато ние ги оставяме в пренебрежение.“
Разпространението на християнството и бързите му успехи се обясняват именно с това, че първите християни го разпространявали не с оръжие, а с любов и грижа на безкористното служение. Ето един типичен за онова време случай от житието на свети Пахомий. В младостта си той бил езичник и служел в императорската армия. Наложило му се да понесе много трудове и опасности. Особено го изморявал походният живот с неговите безкрайни преходи по тежки пътища, тъй като по онова време към армията нямало спомагателни обозни части и цялото снаряжение, необходимо за сражения и обсади, се носело от войниците. Умората се увеличавала още повече поради лошото хранене и неспокойните нощувки в набързо устроени лагери. В селищата войниците неохотно спирали, тъй като езическото население се отнасяло почти враждебно към войските, знаейки, че военните квартири винаги са свързани с реквизиции и насилия.
Веднъж, след дълъг, изтощителен поход под палещите лъчи на южното слънце, войските влезли в едно село, където били принудени да спрат за почивка, и едно необикновено явление поразило войниците. Обикновено във всички села, където се предвиждало спиране, неизменно се повтаряло едно и също: щом предните редици на войниците се покажели в покрайнините, животът по улиците замирал, прозорците се затваряли, вратите се залоствали и всички се стараели да се скрият някъде, за да не пуснат войниците при себе си и да не споделят с тях оскъдните си запаси. Войските отдавна били свикнали с такива срещи; всички очаквали това и дори престанали да се дразнят от него. Но селото, в което сега влязъл легионът, било някак необикновено.
Когато отрядът достигнал централния площад и спрял, той бил обкръжен от селяни, които надпреварвайки се, предлагали услугите си: мъже и жени влачели големи кошници с хляб и плодове; млади девойки с мила усмивка подавали глинени стомни, пълни с кристално студена вода; дори децата доверчиво се приближавали до суровите воини, покрити с прах и пот, и ги гощавали със сочни смокини.
— Сигурно тук има много роднини на нашите легионери! — забелязал един млад войник, наблюдавайки тази картина.
— Роднини? Не... — възразил сивомустакатият центурион, прекарал половината си живот в походи. — Това са християни! Техният Бог им повелява да обичат хората и да служат на всички...
- Какъв добър Бог! — помислил младежът. — Нашият Юпитер не повелява това!.. Добра вяра! Трябва да я проуча по-добре... Само да свърши походът...
Впоследствие младежът станал велик светилник на християнството. Това бил преподобният Пимен.
Така християните покорявали грубите сърца на езичниците. На обаянието на любовта било трудно да се противостои. Дори там, където възниквали по-трудни и сложни задачи, където трябвало да се възроди човекът и да се превъзпита порочното му сърце, лошият да стане добър, злият — добродетелен, невярващият — истински християнин — и там се прилагал и успешно действал единствено методът на служението.
Св. Серапион Синдонит веднъж продал себе си в робство на еретик-манихей, за да го спаси и обърне към християнството. Положението на робите по онова време било ужасно, но светецът мъжествено носел тежкия кръст на униженията, побоите и непосилния труд, въодушевен от своята велика цел. Винаги усърден, винаги готов да услужи, винаги приветлив и радостен, той привлякъл вниманието на господаря си, малко по малко спечелил неговото уважение, любов и доверие и, възползвайки се от нравственото си влияние, най-сетне го убедил да се откаже от манихейската ерес.
Подвигът на служението като средство за възраждане на човешката личност не е загубил своето значение и в наши дни. Ако изобщо не познаваме случаи на поправяне на човек под влиянието на насилствени мерки, то примери за дълбоко, благотворно, възраждащо влияние на подвига на служението има много.
Съвсем доскоро била известна с приюта си за бездомни скитници Варвара Александровна Шкляревич, или сестра Варвара, както обикновено я наричали, която посветила живота си на служение на най-последните отхвърлени от обществото — бездомните скитници и престъпниците с „вълчи билети“.
Сестра Варвара била дълбоко вярваща християнка с любящо и състрадателно сърце. Веднъж извън града тя срещнала група странни хора: с износени обувки на бос крак, в продрани дрипи въпреки острия есенен вятър, със посинели от студа лица, с червени, загрубели ръце, които те напразно се стараели да стоплят, пъхайки ги в тесните ръкави, свити от студ, нещастни... Разговорили се. Оказало се, че това са „бивши“ хора, снабдени за различни провинения с така наречените „вълчи билети“, или проходни свидетелства, които ги лишавали от правото да остават дълго на едно място, да се установят трайно и ги обричали на постоянно скитническо съществуване. Сестра Варвара била потресена. „Колко са жалки, нещастни!.. — разказва тя. — Треперят, загръщат се в своите дрипи! Гладни, полуголи, мнозина болни... Но нали и тях трябва да съжалиш! Та нали и в тях има душа! Та нали и за тях е умрял Христос!“
Сестра Варвара умеела да съжалява. Тя открила за своите „разбойничета“, както ги наричала, столова, където те можели поне малко да си починат, да утолят глада си, да се стоплят, да изсушат дрипите си. И тук, в бедната обстановка на тази столова, сред скитници и пропаднали хора, неопитни новодошли, които се били подхлъзнали в живота, и закоравели престъпници, нещастни и порочни, се разгръщало и разцъфтявало великото сърце на тази жена. Нейната любов, приветливост, умението ѝ да съжалява и да разбира действали неотразимо върху дрипавите, мръсни посетители на столовата ѝ... И често пред голямото дървено разпятие, което стояло там, под влиянието на нейната ласка и съпричастност, измъченият, одивял скитник се молел и плачел с горещи, очистителни сълзи, готвейки се да започне нов живот.
Но не всяко служение може да постигне такива резултати. За да има благотворно влияние върху човешкото сърце, подвигът на служението трябва да отговаря на определени задължителни условия, които му придават вътрешна духовна сила.
Първо, този подвиг трябва да бъде съединен с любов; само външното, студено служение, без вътрешно участие, едва ли ще произведе благотворно впечатление и дори може да остане неоценено, както не ценим платените услуги на наетия прислужник или услугите на чиновниците в държавните учреждения.„Дори да раздам целия си имот и предам тялото си на изгаряне, ако любов нямам, нищо не ме ползва“ — казва апостолът (1 Кор. 13:3).
„Всички жертви и милостини за бедните — пише св. праведен Иоан Кронщадски — няма да заменят любовта към ближния, ако тя не е в сърцето; затова, когато даваме милостиня, винаги трябва да се грижим тя да бъде давана с любов, от искрено сърце, охотно, а не с досада и огорчение към тях.”
Архиепископ Антоний (Храповицки) пише, че “самата дума милостиня показва, че тя трябва да бъде дело и жертва на сърцето и да се дава с умиление или със съжаление към бедственото състояние на бедния. Ако в делата на милосърдието е нужна любов, то особено нужна е тя в делото на духовното служение на хората, защото именно тя е преди всичко възраждащата сила в това служение. Който е имал случай да бъде при нашите старци-подвижници, той познава влиянието на тази любов. Тя се проявява у тях като „някаква благодатна способност за това „усвояване“ на всеки ближен — за себе си, за собственото си сърце, — което се дава на християнина, достигнал висшия дар на християнската любов, и го прави подобен на Началника на пастирите, за Когото е казал пророкът, а след това и евангелистът: „Той взе върху Себе Си нашите немощи и понесе болестите ни“(Мат. 8:17).
Поради това благодатно усвояване, всяка душа, боледуваща от грехове, или униние, или неверие, усеща, че не е чужда за стареца, че неговият дух с любов и състрадание я обгръща и сякаш ѝ предава своя собствен живот, своите собствени сили, дори не личните си сили, а някакви висши, присъщи нему сили, и вече не с думи, а чрез непосредствено предавани усещания казва: „Моля ви: бъдете мои подражатели, както съм аз на Христа“ (1 Кор. 4:16).
Тези усещания са подобни на онези, които изпитва съвсем изнемогнал пътник, когато добрият и силен човек, който го е срещнал, го хване под ръка и приятелски започне да го подбужда да довърши пътя, като му посочва топлото убежище, което се вижда надалеч... Разбира се, този духовен подем, който се е проявил у грешника или у отрицателя, още не е неговото пълно обръщане, но сега той му е върнал пълната възможност за него.“
Силата на влиянието на тази проникновена любов е огромна и се проявява дори външно. Веднъж в Оптина пустиня, прославила се със своите старци, пристигнал невярващ дворянин. По онова време старец на пустинята бил отец Амвросий, добре известен на руския православен народ със своя подвижнически живот и смирена любов към всички.
„Достатъчно е да се приближиш до отец Амвросий, за да почувстваш колко силно обича“ — казвали хората, които го познавали. Но пристигналият да търси съвет и опора в своите съмнения дворянин отначало не искал да се обърне към него. Нещо не му позволявало; усещала се някаква вътрешна съпротива.
С големи усилия келейникът на отец Амвросий успял да го убеди да се насили и да дойде в „хижата“, където старецът приемал посетители. С тежко чувство той изпълнил това, но не могъл да преодолее някаква странна, глуха злоба към подвижника, която се надигала в сърцето му въпреки усилията. Когато се отворила вратата на килията и отец Амвросий излязъл при очакващия го народ, дворянинът с мрачно раздразнение се отдръпнал в един ъгъл. Отец Амвросий огледал всички с очи и направо се насочил към него. Без да каже нито дума, сложил ръка на главата му и го погледнал в очите със своя любящ поглед.
„Какво се случи с мен тогава — разказвал по-късно дворянинът, — не разбирам, не мога да обясня, но зная само едно: паднах на колене...“ Това не била сила на хипнотизма. Това била сила на любовта. Това обаяние на любящата душа почувствал и признал у отец Амвросий дори такъв скептик и противник на православното монашество като граф Л. Толстой. След една среща и разговор със смирения старец той не могъл да се въздържи да не отбележи: „Този отец Амвросий е съвсем свят човек. Поговорих с него и на душата ми стана леко... Чувстваш близостта на Бога...“
Второто условие за плодотворността на подвига на служението е смирението. Дори любовта не може да възроди човешкото сърце без смирение. Гордата любов, любовта, изпълнена със самомнение, обикновено е деспотична и взискателна и по-скоро може да измъчи човека, станал нейна жертва. В резултат често се получава взаимно озлобление.
Смирението в подвига на служението се състои не толкова в това човек да поема върху себе си най-ниската и мръсна работа, а главно в пълната безкористност и отсъствието на егоистични подбуди в любовта. Всички знаем, че можем да обичаме или заради себе си, или заради другия, обичания. Плътската любов, влюбеността, любовта на младоженеца към невестата — ето типичен образец на любовта за себе си. Човек тук преди всичко търси своето щастие, своето наслаждение, своята изгода. Мисълта за щастието на другия, на обичания, обикновено е второстепенна — само като условие за собственото щастие, и наличието на това себелюбие в любовта най-ярко се проявява в чувството на ревност с нейната злоба и отмъстителност.
Но може да се обича, като забравяш себе си; да обичаш заради другия, без да очакваш за себе си абсолютно нищо и мислейки само за щастието на обичания, дори ако за това се наложи да пожертваш личното си щастие и да осъдиш себе си на безизходна скръб и страдание. Тази смирена любов, която „не търси своето“ (1 Кор. 13:5), е великата, непреодолима сила на служението. У Дикенс в неговия роман „Дейвид Копърфийлд“ има удивителен образец на такава смирена, истински християнска любов в лицето на простия, външно груб рибар мистър Пеготи.
В своята малка, бедна къщичка той отглежда сирачето — племенницата Еми, към която е привързан с цялата си душа. Но го сполетява страшно нещастие. Еми се увлича по младия студент от Оксфордския университет Стирфорт, с когото тайно напуска родния си дом и заминава в чужбина, макар че има малка надежда гордата майка на Стирфорт, богата аристократка, някога да позволи на сина си да се ожени за бедната рибарка. Ето сцената, когато от писмото на племенницата си мистър Пеготи научава за нейното бягство:
„Никога няма да забравя изражението на лицето му — разказва героят на повестта, — то за една минута се промени толкова страшно. Не зная какво стана после; помня само, че в стаята жените, обкръжили мистър Пеготи, заплакаха и закрещяха; аз стоях между тях с разпечатаното писмо; мистър Пеготи, с разкопчана куртка и струя кръв — навярно от гърлото — върху ризата; бледен, с побелели устни, ме гледаше, без да помръдва и без да казва нито дума.
— Прочетете, сър — изговори най-сетне той с треперещ глас, — бавно, моля ви... не зная дали ще разбера веднага...
Прочетох писмото на Еми сред мъртвата тишина в стаята. Мистър Пеготи все така седеше неподвижно, но изведнъж скочи, грабна шапката си и започна да сваля от гвоздея палтото. Ръцете му трепереха; той никак не можеше да го свали.
— Хайде, помогнете! — нетърпеливо извика той.
Подадоха му палтото. Той набързо го наметна и тръгна към вратата.
— Къде отиваш, чичо Дан? — попита племенникът, като му препречи пътя.
— Пусни ме... Отивам да търся племенницата си!.. Една скръб — да, една скръб за нея... Целия свят ще обходя, ще я намеря, горкичката... Ако наистина я очаква тежък живот, ще я убедя да се върне у дома...
— Но къде ще я търсиш?
— Навсякъде! — отговорил старецът и отново тръгнал към вратата...“
Преди всичко той се отправил към замъка на семейство Стирфорт, за да помоли майката на похитителя да благослови сина си за брак с Еми и да устрои щастието им. Допуснали го в гостната на аристократката.
— Госпожо — казал мистър Пеготи, — ние сме прости хора и смятаме, че брак без родителска благословия няма да бъде щастлив...
— Ще ви отговоря направо — казала госпожа Стирфорт, — ниският произход на момичето прави брака ѝ с моя син невъзможен.
— Госпожо — казал рибарят с бавен, спокоен тон, — вие знаете какво означава да обичате детето си. И аз зная. Родната си дъщеря не бих могъл да обичам повече от племенницата си. Никакви съкровища не могат да я заменят за мен. Но, госпожо, всички ние — нейните близки, сред които е израснала — ви даваме дума, че никога, никога през целия си живот повече няма да погледнем красивото ѝ лице, ако позволите на вашия син да се ожени за нея. Ще бъдем доволни от това, че тя е щастлива, веднъж завинаги ще решим в сърцето си, че тя е далеч от нас, на другия край на Божия свят, и ще чакаме деня, когато отново ще я видим там, където всички са равни — при Господа!
Госпожа Стирфорт очевидно била трогната от простодушната реч на рибаря.
— Много ми е мъчно за вас — отговорила тя, — но все пак трябва да повторя, че женитбата на моя син с вашата племенница е невъзможна.
Тя станала, за да излезе от стаята.
— Не се безпокойте, госпожо — казал рибарят, като направил крачка към вратата, — няма да настоявам за нищо; дойдох тук без надежда и си тръгвам, без да загубя нищо.
Ние се поклонихме и излязохме през стъклената галерия, обвита с лози и осветена от ярките слънчеви лъчи.
— Сега ще се приготвя за път — каза мистър Пеготи, като вървеше с мен надолу по склона на хълма, от чийто връх гордо ни гледаше аристократичният дом на Стирфорт.
— Къде ще отидете? — попитах аз.
— Да търся племенницата си, сър... Сбогом, мистър Дейви! Ако ме сполети нещастие по пътя, запомнете и някога кажете на моето ненагледно момиче, че неизменно я обичам и ѝ прощавам!
Той стигна до ъгъла, целият озарен от червеникавите лъчи на залязващото слънце, зави зад ъгъла и ние престанахме да го виждаме...“
И нито дума на гняв или раздразнение! Нито дума за своите измамени надежди! Нито дума на оплакване от измяната и неблагодарността. Това е истински смирена любов, велика със своята безкористност.
Най-сетне, третото необходимо условие за силата на християнското служение се състои в това, че то трябва да се извършва в Бога. Това означава, първо, че неговото изходно начало трябва да бъде Божията заповед, а основният мотив — послушанието към Божията воля. „Аз служа на ближния, защото това иска и изисква Господ“ — ето мисълта, която трябва да съставлява началната основа на служението. Само в този случай то е устойчиво, постоянно и става независимо от капризите на променливите настроения и личните колебливи симпатии и антипатии.
Второ, това означава, че същността на чувството, което подбужда към служение, трябва да бъде любовта към ближния в Бога, тоест любовта към онзи безсмъртен, неизличим образ Божий, който е във всяка душа и който може само да помръкне, но не и съвсем да изчезне. „Аз обичам ближния, защото той е Божие творение и носи в себе си образа Божий“ — ето формулировката на това чувство.
Ако нашето служение се определя от това доколко ни е приятен или неприятен един или друг човек, тогава от областта на влиянието на християнското служение ще отпаднат именно онези хора, които най-много се нуждаят от него, тоест порочните, злонравните хора, защото те обикновено произвеждат неприятно впечатление.
В служението на светиите, основано на любовта към образа Божий в човека, винаги се забелязва противоположно на този егоистичен избор направление. Преподобният Серафим с особена любов и ласка се отнасял именно към най-грубите, непоправимите грешници и колкото нравствено по-лош бил човекът, толкова повече съчувствие и разположение срещал той у преподобния. И, разбира се, това е правилният път, защото „не здравите имат нужда от лекар, а болните; и Господ дойде да призове не праведници, а грешници към покаяние“ (Мк. 2:17).
Служението в Бога означава, най-сетне, че негова крайна цел трябва да бъде душевното спасение на човека, привеждането му към Бога. „Чеда мои, — пише апостол Павел на галатяните, — за които съм пак в родилни болки, докато се изобрази Христос във вас!“ (Гал. 4:19). Това отпечатване на образа на Господа в човешкото сърце винаги е било целта на апостолското служение.
Ако усвоим тази гледна точка, ще разберем, че материалните блага, които понякога християнското служение доставя на хората, не могат да бъдат самоцел, а само спомагателно средство за насочването към нравствено съвършенство и за неговото постигане; ще разберем също, че служението не може да бъде глезене или сантиментално угодничество, защото това обикновено е гибелно за душата, но допуска и сурови мерки, ако това се изисква от главната цел — приближаването към Бога.
Ето защо, въпреки своята велика любов към новообърнатото паство, апостол Павел смята за възможно прилагането и на строги мерки. „Моля ви, — пише той на коринтяните, — да не би, когато дойда, да прибягна към онази твърда смелост, която мисля да употребя против някои“ (2 Кор. 10:2). „Какво искате? С жезъл ли да дойда при вас, или с любов и дух на кротост?“ (1 Кор. 4:21). Но, разбира се, суровостта е допустима само при искрена любов.
Новосвщмчк Василий (Преображенский), еп. Кинешемски.
Из Беседи върху Евангелието от Марк, глава 8
Няма коментари:
Публикуване на коментар