Въвеждането на унията в областите на Югозападна Русия определило трагичната и до днес съдба на този край. Обитаващото там изконно руско население по силата на различни исторически превратности било откъснато от Великорусия. Векове наред в областите на Литва, Волиния, Галиция и Прикарпатието народът проявявал трогателна преданост към своята вяра и национално самосъзнание и мъжествено търпял натиска на жестоката антиправославна политика, чиято крайна цел били покатоличване и асимилация.
Особено трагично е, че инициатори
на наложената там през 1596 г. Брестка уния били шепа хора от висшия
православен клир, ръководени от користните подбуди да получат равни права и
изгоди с облагодетелстваното католическо духовенство. Други свои привърженици
унията намерила в лицето на висшето търговско съсловие, готово на всякакви
компромиси заради материални облаги и привилегии.
Низшият клир и обикновеният народ
обаче показали гореща вярност към Православието, като от самото начало отхвърлили
унията и започнали да се борят с нея. Героични са страниците на тази
многовековна неравна борба. Всичко било на страната на униатите - и
политическите власти, фанатично предани на папизма, и ползващата се с
неограничени правомощия латинска църква, чиито служители не се спирали пред
никакви средства за постигане на желаната цел. А тя била една - подчинение на
папата.
Казашкото въстание при Богдан
Хмелницки в средата на XVII в., което довело до отделяне на почти цяла
Малорусия от властта на полските крале, както и последвалото един век по-късно
разделяне на Полша при Екатерина Велика спомогнали мнозинството от насилствено
обърнатите в уния малоруси да се върнат към Православието. За нещастие обаче в
откъснатите от Русия територии останали немалко хора, които заради желанието си
да изповядват вярата на своите предци, все още търпели нечувани гонения.
Към тях се числи и карпаторуското
население, което в шестдесетте години на ХVIII в. попадало под властта на Австро-унгарската империя. В тези
времена сред него се зародило силно движение за връщане към Православната вяра.
Забележително в историята на този
край е, че тук унията била налагана подмолно. Повече от двеста години
униатското духовенство умело заблуждавало народа, че той продължава да е
православен. За целта източният ритуал бил запазен до такава степен, че дори по
време на Великия вход свещеникът възгласял: "И всехь вась, православнихь христіань
да помянеть Господь Богь во Царствіи Своемь". В същото време обаче се извършвала
подмяна на православната догматика. След признаването главенството на папата,
към Символа на врата било прибавено filioque, въведени били латински празници,
а по нареждане на униатския архиепископ Атанасий Шептицки, през 1738 г.
започнало и "поправяне" на богослужебните книги, като навсякъде били
заменяни думите "източно-православна църква" с "римокатолическа църква",
"вечен огън" с "чистилищен огън" и др. Били заличени и
имената на руските светци - поборници на Православието, както и местата, в
които се споменавало за естественото раждане на Пресвета Богородица. През този
период православните богослужебни книги били пренасяни от Русия тайно и се
пазели като скъпоценно съкровище.
Към "мирните" методи на
въвеждане на унията спадало и привличането на православни свещеници. Убедителни
"аргументи" били освобождаването им от непосилните данъци и
изравняването им по права с латинското духовенство. Гласът на съвестта бил приглушаван
от идеята за примирението между Източната и Западната църкви в Една
"Вселенска» Църква. Успокоявали ги, че в догматиката на латинската църква
няма почти никакви отстъпления - единствена разлика е признаване главенството
на римския папа и споменаването му по време на литургия. При цялото си
коварство насадителите на унията разчитали, че "тъмният", непросветен
народ така и няма да разбере подмяната. И наистина, близо 250 г. мнозинството
карпаторуси, формално причислени към унията, все още живеели с убеждението, че
са православни.
Но през 1889 г. в американския
град Минеаполис между униатския свещеник о. Алексей Товт и католическия епископ
Айреланд възникнал конфликт по въпроса за целибата. Разсърден, о. Товт изпратил
свой служител да се причасти при руския православен епископ Владимир.
Последният обаче не го допуснал до Св. Причастие, обосновавайки отказа си с
неговата неправославност. Това събитие смутило цялата карпаторуска енория в
Минеаполис и довело до нейното връщане в Православието в началото на 1891 г.
Още същата година американски униатски свещеници се събрали на конгрес и взели
единодушно решение да приемат Православието.
Вирнали се от Америка емигранти
пренесли искрата на антиуниатското движение и в Прикарпатска Русия. Цели села
започнали да отхвърлят унията и никакви увещания и заплахи не могли да
разколебаят твърдото им решение за завръщане в отеческата вяра.
Присъединяването към
Православието обикновено ставало по следния начин. Селяните заявявали на униатския
свещеник, че се отказват от унията и искали да им предаде ключовете от храма и
църковния дом, в който живеел. Обикновено той отказвал под предлог, че трябва
да обгрижва останалото униатско паство. След неколкократни покани селяните го
"извозвали" заедно с цялата му покъщнина до най-близката железопътна
станция.
На свой ред униатските свещеници
също противодействали на отдръпналото се от тях паство. Те държали заключени
храмовете, не позволявали покойниците да бъдат погребвани по православния чин,
а в случай, че погребението вече било извършено, изпращали жандарми, които да
махнат от гроба осмоконечния кръст.
Австро-унгарското правителство се
бояло от православното движение, считайки, че то несъмнено ще доведе до
засилване на проруските тенденции, а вероятно и до възвръщане на тези територии
към Русия. Затова властите го обявили за "панславянска" и
"русофилка" пропаганда. Започнали гонения и масови арести с обвинения
в държавна измяна и в оскърбление на официалната униатска църква. Жестоките
репресии обаче не могли да спрат православното движение. Отхвърлилите унията
селяни се сбирали на молитва в частни домове, сами погребвали покойниците и кръщавали
новородените, като изчаквали наставането на по-добри времена за извършване на
тайнствата. На места ставали истински сражения, в които местната управа
изпращала жандарми срещу невъоръжените селяни, между които имало беззащитни
старци и възрастни жени.
Така, в XX в. в сърцето на
"демократична" Европа стреляли по невинни хора единствено за това, че
искат да следват врата на своите отци. По време на тези гонения пострадал за
Христа и новопрославеният свещеномъченик о. Максим Сандович.
***
О. Максим се родил в Галиция, с. Ждиня, на 31.IX. 1886 г. Баща му Тимофей Сандович - преуспяващ земеделец, бил певец в местната енорийска църква. Майка му Христина вьзпитала сина си в любов към Бога, Църквата и своя руски народ.
От детство Максим се отличавал с
бърз и остър ум. Той пеел в храма и с усърдие четял утринни и вечерни молитви.
Когато завършил селското училище, продължил обучението си в гимназията в Нови
Сонч. Там той живеел в пансион за карпаторуски младежи и имал възможността да
изучи добре литературния руски език и историята на християнската Църква.
Разноските по обучението на
младежа обаче превишавали доходите на баща му и след четиригодишно обучение се
наложило юношата да постъпи в Краковското училище, което било под ведомството
на католическия Базилиански орден. Преподаваното там богословие и начина на
живот, който водели монасите от ордена, отблъснали младия Максим и само след
няколко седмици той напуснал училището. Опитът му да получи паспорт, за да отпътува
за Почаев в Русия, се провалил, но той успял тайно да прекоси границата и да
стигне до великата Почаевска Лавра, където постъпил като послушник.
Виждайки ревността на юношата към
Православието, игуменът на Лаврата го представил на управляващия тогава
Волинската епархия архиеп. Антоний (Храповицки), който често помагал на младежи
от Прикарпатието да се учат в Русия. С негова подкрепа през есента на 1905 г.
Максим се записал в Житомирската православна семинария.
Пет години по-късно, след като завършил
обучението си, младият богослов се завърнал в Ждиня, за да посети родителите
си. Православните от околните села много се зарадвали на неговото пристигане, а
жителите на съседното село Граб направо го помолили, след като бъде ръкоположен
за свещеник, да се завърне в Галиция и да открие православна енория в тяхното
село. Трогнат от молбата им, Максим обещал да се върне в родното си място. И изпълнил
своето обещание.
В Житомир той се оженил за
православна девойка, на име Пелагия, а архиепископ Антоний го ръкоположил за
свещеник през 1911 г. в Санкт-Петербург. Владиката предложил на о. Максим
енория в Киевската епархия, което му осигурявало спокоен и обезпечен живот. Но
ревностният млад свещеник отказал, съзнателно предпочитайки трънливия път на
мисионерското служение.
През ноември 1911 г. о. Максим
заедно със съпругата си се преместил от Житомир в родното си село Ждиня. Като
православен свещеник той носел расо и нагръден кръст и имал дълги коси, за
което търпял много подигравки от поляците. Същата година цялото село Граб преминало
към Православието. Непосредствена причина за това били недопустимите за
вярващия народ нововъведения на униатския свещеник. Хората не можели да приемат
премахването от богослужебните текстове и от книгите, в които се записвали
венчавките и кръщавките названието "православен".
Щом жителите на Граб научили, че
о. Максим се е завърнал вече в Ждиня, изпратили делегация при него с молба да
открие православна енория в тяхното село. Младият свещеник веднага се съгласил.
Ето как бъдещият свещеномъченик Максим описва този изпълнен с изпитания период
от живота си:
"В Граб хората ми намериха
къщичка. Аз отидох при кмета в Ясла и направо му казах, че по молба на
православните жители на с. Граб имам намерение да се грижа за задоволяването на
техните духовни нужди. На 2.XII. 1911 г. отслужих първата си св. Литургия. В
резултат на това ми донесоха писмо, адресирано до "господин
Сандович". Аз не приех писмото, тъй като не съм "господин", а
свещеник. По-късно пристигна второ писмо, този път до "свещеник
Сандвич". В писмото ми заповядваха да не служа. След като не изпълних
нареждането, бях арестуван, прекарах в затвора 8 дни и трябваше да платя глоба
от 400 крони. Въпреки това продължих да изпълнявам свещеническите си
задължения. Скоро молитвеният дом, в които живеех и извършвах божествените
служби, бе запечатан от комисар, изпратен от кмета на Ясла. Тогава започнах да
служа в друг дом. Униатският свещеник Киселевски ме издаде на властите, че паля
свещи по време на богослужение, заради което прекарах в ареста 30 дни. Някои от
моите енориаши, обвинени, че са държали запалени свещи, също бяха
арестувани."
Един от енориашите, Силвестър
Павелчак от Граб, разказва очевидец на събитията, беше глобен от съдията 5
крони за това, че е държал запалена свещ в нашия молитвен дом на празника на
св. Николай. Понеже той нямаше пари, с които да плати глобата, взеха кравата му
и я продадоха, а после му казаха: "Ако се отречеш от Православието, няма
да плащаш никаква глоба".
Не след дълго о. Максим прекарал
няколко седмици в затвора само за своето изказване, че неговата "единствена
политика е Евангелието". Много селяни от съседните села посещавали извършваните
от него служби. Тъй като в малката къщичка нямало достатъчно място за всички, богомолците
стоели отвън, скупчени един до друг край отворените прозорци, качвали се на
тавана или слизали в мазето, за да слушат оттам богослужението и проповедите.
Пастирското и мисионерско
служение на о. Максим в Граб не продължило дълго. През 1912 г, той бил
арестуван по обвинение в шпионаж и прекарал в затвора без присъда цели 2 години
и 3 месеца. Пребиването му в затвора било много тежко. Само благодарение на
своята силна воля и непреклонно мъжество той могъл да претърпи всички унижения
и издевателства.
По това време го посетил в
затвора ксендз Никита Романюк - пратеник на униатския митрополит Андрей
Шептицки. Той предложил на затворника да се присъедини към унията, като му
обещавал незабавно освобождаване. Но о. Максим отхвърлил предложението. Накрая,
в навечерието на Първата световна война бъдещият свещеномъченик бил освободен
поради липса на доказателства.
О. Максим се върнал отново в с.
Граб, но не му било съдено да прекара там дълго време. На 4 септември 1914 г.
милицията отново арестувала младия свещеник, а заедно с него и родителите, брат
му и съпругата му. След много унижения ги отвели в белезници в областния затвор
в Горлици. Пътят бил каменист. Принудили затворниците да вървят пеша,
подтиквани от щиковете на жандармите.
Настъпило утрото на 6 септември.
О. Максим бодърствал още преди разсъмване и прочел утринните си молитви и три
акатиста. Неподвижен и замислен, той стоял, гледайки през малкото прозорче на
килията, като се опитвал да зърне оттам някой от своите близки. Всички те били
затворени в различни килии, а свиждането помежду им - забранено. Гробна тишина
царяла над мрачното здание. Но ето, зад стените се дочул шум от тълпа.
Какво предвещава това? Може би
водят нови "шпиони"? Може би са хванали нови дезертьори, за които
ужасите на войната са се оказали непоносими. Внезапно силен трясък на отварящи
се врати прекъсва размислите на затворника. Един мустакат австриец, капитан
Дитрих от Линц, известен със своята жестокост, нахълтва в затвора, придружаван
от двама войници и четирима жандарми. Зад тях се появяват надзирателите,
цивилни служители, офицери и група любопитни жени. Начело върви кметът на
Горлицката област. Надзирателят извежда о. Максим от килията му.
- Ставай и се готви за далечен път!
- извиква той на затворника. Двама войници повеждат под ръка 28-годишния
свещеник. В същия миг той разбира всичко.
- Бъдете така добри да не ме
държите. Ще отида, където пожелаете - казва той скромно и с достойнството на
душепастир тръгва към лобното място. Шепотът на тълпата и злобните погледи,
отправени към "изменника" ни най-малко не повлияват на неговото
достойно държание. Той се приближава до зловещата стена както подобава на
Христов ученик - спокойно, с отмерени крачки.
Настъпва тишина. Капитан Дитрих,
"героят на деня", грубо скъсва нагръдния кръст на о. Максим, хвърля
го на земята и започва да го тъпче. След това завързва ръцете на затворника зад
гърба, а очите му - с черна кърпа.
- Напразно правите това. Аз нямам
намерение да бягам.
Капитанът злобно се изсмива и с
тебешир очертава върху черното расо на гърдите на свещеника кръг, който да
служи за мишена на стрелците. След това строява екзекуторите: по двама жандарми
от всяка страна. Те застават само на три крачки от беззащитния човек.
Става още по-тихо. Кметът изважда
от куфарчето си синкав лист и прочита смъртната присъда. Капитанът дава кратка
команда. Вдига сабята си и когато я спуска пушките стрелят. Ехото на изстрелите
се разнася по коридорите на затвора и отново всичко затихва. И в тази тишина
ясно звучи гласът на о. Максим:
- Да живее светото Православие!
Боже, благослови!
Това са последните му думи.
Простреляното тяло се свлича по стената върху каменния паваж. Един от
жандармите още веднъж стреля с револвер в главата на падналия. Бащата и майката
са мълчаливи свидетели на героичната смърт на своя син, а неговата съпруга
Пелагия неутешимо плаче в килията си.
Така умря о. Максим Сандович,
един съвременен мъченик за Православната вяра.
Използвани материали:
1. Ашкинази, 3. Православноя
движенія вь Подкарпатской Руси. - "Православный путь" за
1992 г., с. 39-65.
2. Священномученико іерей Максим»
Сандовичь - духовникъ лемковъ. - "Православная Русь";
Nº 18/1994 г., с. 5-6.
Публикувано в сп. Православно
слово, брой 5, 1998
Няма коментари:
Публикуване на коментар